Откровението на Гьоте в неговата приказка: Щайнер
49 отговора
1102 прегледа
Продължение на коментара 6
Повтарям тук постинга, който по технически причини
погрешно се появи по-горе.
Извинявам се за грешката.
Продължение на Лекцията от 22.10.1908 г.
Съществуват голям брой опити,
които се стремят да разрешат загадките на тази приказка.
Още по времето на Шилер и Гьоте мнозина се опитват да я
тълкуват по един или друг начин.
Забележително е единомислието,
което Шилер и Гьоте имат по този въпрос:
Ключът към приказката се намира в самата нея!
Следователно, обяснението на приказката следва да търсим
единствено в самата нея, и по-нататък в хода на лекцията
ние действително ще се убедим - макар и по един
твърде своеобразен начин - че това е точно така.
Змията просъсква нещо в ухото на Стареца,
и тъкмо това, което тя просъсква в ухото му,
въпреки че не е назовано, представлява разрешението на загадката.
После Старецът казва:
„Дошло е времето!"
- Следователно, ние трябва да търсим онова,
което в подземния храм Змията доверява на Стареца.
Сега Старецът с лампата се отправя там,
където живее неговата съпруга.
Чрез силата, идваща от светлината на лампата,
различните субстанции се преобразяват:
камъните в злато, дървото в сребро, мъртвите животни
в скъпоценни камъни, металите обаче биват унищожени.
Той заварва своята съпруга напълно слисана.
Когато я запитва, какво се е случило, тя отговаря:
Тук се появиха много странни личности.
Човек би могъл да си помисли, че са някакви блуждаещи светлини.
Впрочем не може да се каже,
че те останаха в рамките на благоприличието.
- Добре, само че като се има предвид твоята възраст,
съобразява Старецът, навярно те са проявили нужната учтивост.
- И сега тя подробно разказва как Блуждаещите Светлини
се приближили до златото и така го облизали,
че после можели отново да разтърсят телата си
и то да се изсипе от тях под формата на златни монети.
Но да беше само това! Я погледни нашето куче!
Мопсът също опита жълтиците, превърна се в скъпоценен камък и умря!
Да, нашият мопс е мъртъв!
- И възрастната жена продължи:
Ако бих знаела какво ще се случи, аз никога нямаше да им обещая,
че ще изплатя техния дълг към Лодкаря.
А дългът се състои от три зелки, три глави лук и три артишока.
Добре, казва Старецът,
вземи мопса със себе си и го занеси при Красивата Лилия,
защото тя има тази особеност,
че докосвайки скъпоценните камъни ги превръща в живи същества.
- И така, тя взема три пъти по три от обещаните на Лодкаря зеленчуци,
като към тях в кошницата прибавя и мопса.
Сега ние стигаме до един твърде забележителен момент от приказката.
Когато възрастната жена взема кошницата в ръцете си,
тя и изглежда много тежка,
макар че теглото на мъртвия мопс не е голямо
и ако в кошницата беше само мъртвия мопс,
тя щеше да е толкова лека, сякаш е празна;
явно тежестта идва от новите продукти,
каквито са зелките, лукът и артишокът.
Обаче на път към Лодкаря й се случва нещо необикновено.
Великанът протяга ръката си така, че нейната сянка пада върху реката,
грабва една зелка, една глава лук, един артишок и ги изяжда,
и по този начин сега тя остава само с по два броя от това, което носи.
Тя иска да заплати на Лодкаря само една част от дълга.
Обаче той настоява, че е безусловно необходимо да получи всичко,
което му дължат Блуждаещите Светлини.
След продължителен спор Лодкарят казва:
има още един изход от положението - възрастната жена да даде гаранция,
че ще върне трите липсващи зеленчуци.
За тази цел тя трябва да потопи едната си ръка в реката,
като гаранция, че ще изпълни своето обещание.
И докато върши това, тя забелязва, че ръката й, потопена във водата,
се скъсява и става черна на цвят.
„Сега тя само изглежда такава", казва Лодкарят.
„Ако обаче не удържиш на думата си,
ръката ти действително ще остане в този вид.
Тя непрекъснато ще се смалява и накрая напълно ще изчезне,
но без ти да се лишаваш от възможността да си служиш с нея.
Ти ще можеш да вършиш всичко с нея, само че никой няма да я вижда."
Обаче жената предпочита да не може да върши нищо с ръката си,
но тя да е на мястото си и всички да я виждат.
Когато се издължиш, казва Лодкарят,
всичко отново ще се оправи.
По пътя към Красивата Лилия тя среща един чудно хубав момък,
на когото обаче, както той казва, е отнета цялата му някогашна
сила и мощ;
и от разговора между тях, ние узнаваме как точно се е случило това.
Момъкът е обзет от силното желание да се срещне с Красивата Лилия.
Тя отдавна се е превърнала в негов идеал.
Обаче нейните прекрасни очи действуват по толкова гибелен начин,
че сега той е останал без капчица сила и въпреки това,
нещо непрекъснато го влече към нея.
Най-после и двамата пристигат при Красивата Лилия.
Всичко, което заобикаля Красивата Лилия,
е във висша степен забележително;
ето защо тук ще споменем само няколко характерни подробности.
Лилия е образец на съвършена красота;
обаче тя притежава странното качество да умъртвява всяко
живо същество, което се докосва до нея,
и отново да съживява всичко, което вече е минало през смъртта.
Старицата й поднася подаръка.
Момъкът е дошъл, за да утоли копнежа,
който изпитва към Красивата Лилия;
обаче ние виждаме, че Красивата Лилия също е измъчвана от своите
копнежи.
Тя се чувствува далеч от плодотворните сили на живота;
нейната градина е пълна с най-различни растения,
които само цъфтят, но не дават плод;
тя е приказно красива, обаче стои далеч от всичко живо.
Тогава Старицата изрича една многозначителна фраза.
Тя повтаря думите, които прозвучаха от устата на нейния съпруг
в подземния храм и сега те дават нови надежди на Лилия.
И това беше последният миг,
в който тя можеше да се улови за някаква надежда;
защото последното живо същество, което я свързваше с живия свят,
току що й беше отнето.
Тя имаше едно канарче и много се боеше да не го докосне,
понеже знаеше, че това веднага би го умъртвило.
Но ето че отнякъде беше долетял един ястреб и канарчето,
опитвайки се да се спаси от него,
хвръкна към Лилия и докосвайки се до нея, мигом намери смъртта си.
Ето защо Красивата Лилия живее напълно откъсната от
останалия човешки свят.
Сега Старицата поднася мопса на Лилия.
Лилия го докосва и мопсът отново оживява.
Момъкът се опитва да утоли своя копнеж,
прегръща Лилия и пада мъртъв на земята.
Животът в неговите гърди угасва напълно.
В същото време Змията прави един магически кръг около мъртвите тела на
Момъка и канарчето.
По този начин - и Змията е съвсем сигурна в това -
безнадеждното положение ще се промени още в следващия миг.
И то действително се променя.
Сега идва Старецът със своята лампа и така цялата ситуация става друга.
Защото Старецът идва тъкмо навреме:
преди още разложението да е обхванало телата на Момъка
и на канарчето.
Старецът ги отвежда в подземния храм,
който Змията беше вече проучила.
Той се обръща към Блуждаещите Светлини:
вие също бихте могли да ни помогнете.
Когато стигнем до портата на храма, вие трябва да я отворите.
И сега Змията прави с тялото си един голям мост над реката
и цялото шествие минава по него.
Когато всички стигат до отсрещния бряг, ние виждаме,
че докосвайки Змията, която е решила да пожертва себе си,
Момъкът отново се пробужда за живот.
Макар и да вижда всичко, той все още не може да го проумее.
Змията изведнъж се раздробява на хиляди скъпоценни камъни,
които Старецът хвърля в реката и от тях израства един приказен мост.
Шествието, предвождано от Стареца, се отправя към подземния храм.
Рудолф Щайнер
Продължението следва
погрешно се появи по-горе.
Извинявам се за грешката.
Продължение на Лекцията от 22.10.1908 г.
Съществуват голям брой опити,
които се стремят да разрешат загадките на тази приказка.
Още по времето на Шилер и Гьоте мнозина се опитват да я
тълкуват по един или друг начин.
Забележително е единомислието,
което Шилер и Гьоте имат по този въпрос:
Ключът към приказката се намира в самата нея!
Следователно, обяснението на приказката следва да търсим
единствено в самата нея, и по-нататък в хода на лекцията
ние действително ще се убедим - макар и по един
твърде своеобразен начин - че това е точно така.
Змията просъсква нещо в ухото на Стареца,
и тъкмо това, което тя просъсква в ухото му,
въпреки че не е назовано, представлява разрешението на загадката.
После Старецът казва:
„Дошло е времето!"
- Следователно, ние трябва да търсим онова,
което в подземния храм Змията доверява на Стареца.
Сега Старецът с лампата се отправя там,
където живее неговата съпруга.
Чрез силата, идваща от светлината на лампата,
различните субстанции се преобразяват:
камъните в злато, дървото в сребро, мъртвите животни
в скъпоценни камъни, металите обаче биват унищожени.
Той заварва своята съпруга напълно слисана.
Когато я запитва, какво се е случило, тя отговаря:
Тук се появиха много странни личности.
Човек би могъл да си помисли, че са някакви блуждаещи светлини.
Впрочем не може да се каже,
че те останаха в рамките на благоприличието.
- Добре, само че като се има предвид твоята възраст,
съобразява Старецът, навярно те са проявили нужната учтивост.
- И сега тя подробно разказва как Блуждаещите Светлини
се приближили до златото и така го облизали,
че после можели отново да разтърсят телата си
и то да се изсипе от тях под формата на златни монети.
Но да беше само това! Я погледни нашето куче!
Мопсът също опита жълтиците, превърна се в скъпоценен камък и умря!
Да, нашият мопс е мъртъв!
- И възрастната жена продължи:
Ако бих знаела какво ще се случи, аз никога нямаше да им обещая,
че ще изплатя техния дълг към Лодкаря.
А дългът се състои от три зелки, три глави лук и три артишока.
Добре, казва Старецът,
вземи мопса със себе си и го занеси при Красивата Лилия,
защото тя има тази особеност,
че докосвайки скъпоценните камъни ги превръща в живи същества.
- И така, тя взема три пъти по три от обещаните на Лодкаря зеленчуци,
като към тях в кошницата прибавя и мопса.
Сега ние стигаме до един твърде забележителен момент от приказката.
Когато възрастната жена взема кошницата в ръцете си,
тя и изглежда много тежка,
макар че теглото на мъртвия мопс не е голямо
и ако в кошницата беше само мъртвия мопс,
тя щеше да е толкова лека, сякаш е празна;
явно тежестта идва от новите продукти,
каквито са зелките, лукът и артишокът.
Обаче на път към Лодкаря й се случва нещо необикновено.
Великанът протяга ръката си така, че нейната сянка пада върху реката,
грабва една зелка, една глава лук, един артишок и ги изяжда,
и по този начин сега тя остава само с по два броя от това, което носи.
Тя иска да заплати на Лодкаря само една част от дълга.
Обаче той настоява, че е безусловно необходимо да получи всичко,
което му дължат Блуждаещите Светлини.
След продължителен спор Лодкарят казва:
има още един изход от положението - възрастната жена да даде гаранция,
че ще върне трите липсващи зеленчуци.
За тази цел тя трябва да потопи едната си ръка в реката,
като гаранция, че ще изпълни своето обещание.
И докато върши това, тя забелязва, че ръката й, потопена във водата,
се скъсява и става черна на цвят.
„Сега тя само изглежда такава", казва Лодкарят.
„Ако обаче не удържиш на думата си,
ръката ти действително ще остане в този вид.
Тя непрекъснато ще се смалява и накрая напълно ще изчезне,
но без ти да се лишаваш от възможността да си служиш с нея.
Ти ще можеш да вършиш всичко с нея, само че никой няма да я вижда."
Обаче жената предпочита да не може да върши нищо с ръката си,
но тя да е на мястото си и всички да я виждат.
Когато се издължиш, казва Лодкарят,
всичко отново ще се оправи.
По пътя към Красивата Лилия тя среща един чудно хубав момък,
на когото обаче, както той казва, е отнета цялата му някогашна
сила и мощ;
и от разговора между тях, ние узнаваме как точно се е случило това.
Момъкът е обзет от силното желание да се срещне с Красивата Лилия.
Тя отдавна се е превърнала в негов идеал.
Обаче нейните прекрасни очи действуват по толкова гибелен начин,
че сега той е останал без капчица сила и въпреки това,
нещо непрекъснато го влече към нея.
Най-после и двамата пристигат при Красивата Лилия.
Всичко, което заобикаля Красивата Лилия,
е във висша степен забележително;
ето защо тук ще споменем само няколко характерни подробности.
Лилия е образец на съвършена красота;
обаче тя притежава странното качество да умъртвява всяко
живо същество, което се докосва до нея,
и отново да съживява всичко, което вече е минало през смъртта.
Старицата й поднася подаръка.
Момъкът е дошъл, за да утоли копнежа,
който изпитва към Красивата Лилия;
обаче ние виждаме, че Красивата Лилия също е измъчвана от своите
копнежи.
Тя се чувствува далеч от плодотворните сили на живота;
нейната градина е пълна с най-различни растения,
които само цъфтят, но не дават плод;
тя е приказно красива, обаче стои далеч от всичко живо.
Тогава Старицата изрича една многозначителна фраза.
Тя повтаря думите, които прозвучаха от устата на нейния съпруг
в подземния храм и сега те дават нови надежди на Лилия.
И това беше последният миг,
в който тя можеше да се улови за някаква надежда;
защото последното живо същество, което я свързваше с живия свят,
току що й беше отнето.
Тя имаше едно канарче и много се боеше да не го докосне,
понеже знаеше, че това веднага би го умъртвило.
Но ето че отнякъде беше долетял един ястреб и канарчето,
опитвайки се да се спаси от него,
хвръкна към Лилия и докосвайки се до нея, мигом намери смъртта си.
Ето защо Красивата Лилия живее напълно откъсната от
останалия човешки свят.
Сега Старицата поднася мопса на Лилия.
Лилия го докосва и мопсът отново оживява.
Момъкът се опитва да утоли своя копнеж,
прегръща Лилия и пада мъртъв на земята.
Животът в неговите гърди угасва напълно.
В същото време Змията прави един магически кръг около мъртвите тела на
Момъка и канарчето.
По този начин - и Змията е съвсем сигурна в това -
безнадеждното положение ще се промени още в следващия миг.
И то действително се променя.
Сега идва Старецът със своята лампа и така цялата ситуация става друга.
Защото Старецът идва тъкмо навреме:
преди още разложението да е обхванало телата на Момъка
и на канарчето.
Старецът ги отвежда в подземния храм,
който Змията беше вече проучила.
Той се обръща към Блуждаещите Светлини:
вие също бихте могли да ни помогнете.
Когато стигнем до портата на храма, вие трябва да я отворите.
И сега Змията прави с тялото си един голям мост над реката
и цялото шествие минава по него.
Когато всички стигат до отсрещния бряг, ние виждаме,
че докосвайки Змията, която е решила да пожертва себе си,
Момъкът отново се пробужда за живот.
Макар и да вижда всичко, той все още не може да го проумее.
Змията изведнъж се раздробява на хиляди скъпоценни камъни,
които Старецът хвърля в реката и от тях израства един приказен мост.
Шествието, предвождано от Стареца, се отправя към подземния храм.
Рудолф Щайнер
Продължението следва
Продължение на коментара 7
Продължение на Лекцията от 22.10.1908 г.
Шествието, предвождано от Стареца, се отправя към подземния храм.
И когато те влизат вътре, ние виждаме,
че между пришълците и Царете се завързва една размяна на въпроси и
отговори, зад които очевидно са скрити големи загадки.
Например:
Откъде идвате? - От света.
- Къде отивате? - В света.
- Какво търсите при нас? - Искаме да ви придружим!,
тоест да придружат Царете.
И сега всички фигури в храма, заедно със самия храм, се раздвижват.
Те минават под реката и отново се издигат нагоре заедно с храма.
В този момент отгоре се спуска нещо,
което наподобява скована от дъски къща:
това е колибата на Лодкаря.
И ето че тя се превръща в малък храм, разположен вътре в големия храм.
Сега се разиграва една сцена,
която е от огромно значение за Момъка;
впрочем само животът пулсира в него, обаче не и Духът.
Ние видяхме:
първият, Златният Цар изобразява мъдростта;
вторият, Сребърният Цар изобразява блясъка или красотата;
третият, Бронзовият Цар - силата или волята.
Ние ставаме свидетели на едно символично действие.
Тримата Царе дават на Момъка различни дарове.
Бронзовият Цар му подава своя меч и изрича загадъчните думи:
„Мечът отляво, дясната свободна." - Силата на волята.
- От Сребърния Цар той получава жезъла с думите:
„Паси овцете."
После ние виждаме,
как силата на чувствата изпълва душата на Момъка
и как тя намира своя израз в красотата.
Златният Цар поставя короната на главата му и казва:
„Познай най-висшето."
И сега Момъкът се изпълва от силата на мисленето.
В този момент Духът навлиза в него
и той може да се свърже с Красивата Лилия.
И тогава ние узнаваме, че всичко наоколо се е подмладило.
Особено загадъчна за нас е странната роля, която играе Великанът:
сила притежава не той самият,
а неговата сянка.
Той се клатушка твърде несръчно по моста и Царят е много недоволен.
Обаче се оказва, че идването на Великана има своя смисъл.
Той застава като прикован в средата на храмовото преддверие
и наподобява стрелката на голям слънчев часовник.
Ние виждаме коя е силата, скрита в слънчевия часовник,
както и във Великана, който отмерва и хармонизира времето;
ние виждаме още как от тялото на Змията израства мостът,
който прехвърля реката и отвежда в храма.
После ние виждаме, че по моста се движат в двете посоки
не само пешеходци, но и каруци, конници, стада.
От приказката научаваме, че свързвайки се с Красивата Лилия,
Момъкът отново получава предишната сила,
която му беше отнета чрез докосването до Лилия,
и че сега той отново може да се приближи до нея, да я прегърне;
сега виждаме, колко блажени и щастливи са те двамата.
Колцина са тези, които - стига да биха искали да се поставят
под въздействието на образите от приказката - не биха възкликнали:
Да, тук са скрити големи загадки.
Нека засега да се докоснем поне малко до тези загадки.
Ако подходим исторически и си припомним как през средата на 1795 е
възникнало приятелството между Гьоте и Шилер,
и как е протекло във времето,
лесно ще разберем задачата,
която Гьоте си е поставил с въпросната Приказка.
По това време е било създадено едно произведение,
плод от изучаването на Гьотевия светоглед,
което изигра огромна роля във възпитанието
и култивирането на немския духовен живот:
Писмата на Шилер върху естетическото възпитание на човека.
Нека само отчасти да посочим какво искаше да постигне Шилер
с тези Писма.
Той си задава въпроса, как човекът може да стигне дотам,
че, развивайки все повече и повече своите сили,
да проникне в тайните на света по един свободен
и чисто човешки начин.
Под формата на писма, това произведение е изпратено
до херцог фон Аугустенбург и там Шилер пише:
„Може да се твърди, че всеки индивидуален човек - според
своите заложби - носи в себе си един чист, идеален човек,
и намирайки се в пълна хармония с него,
той е в състояние да обхване основната задача на своя живот
независимо от всички външни промени."
И Шилер се опитва да обясни,
как е възможно човек да се възвиси до по-висшите степени
на съществуването.
Две са нещата, които правят човека несвободен
и се изпречват пред погледа му, отправен към мировите тайни.
От едната страна е властта на чувствения живот,
от другата страна е недостатъчното развитие на разума.
И сега Шилер дава следното обяснение:
Нека да вземем един човек,
който е далеч от всякакво понятие за дълг,
който е далеч от природата и от логиката на всички наши понятия,
а следва само своите влечения и инстинкти - той не може свободно
да развие силите на своята природа,
той остава роб на страстите, нагоните и влеченията,
той е несвободен.
Обаче несвободен е също и онзи,
който подтиска своите страсти, нагони и влечения,
и следва единствено чисто смисловата,
логическа необходимост на своето мислене.
Така човекът става роб
или на необходимостта, произтичаща от природния свят,
или роб на необходимостта, произтичаща от разума.
И по какъв начин човекът може да развие своите вътрешни сили?
Р. Щайнер
Продължението следва
Продължение на коментара 8
Продължение на Лекцията от 22.10.1908 г.
И по какъв начин човекът може да развие своите вътрешни сили?
Шилер отговаря:
Той трябва преди всичко да развие онези свои вътрешни състояния,
които са близки до божествения свят,
да ги пречисти и да ги съпостави с това,
което ние наричаме логика.
Когато неговите инстинкти и нагони
са до такава степен пречистени,
че той с радост изпълнява това,
което счита за свой дълг,
когато необходимостта,
произтичаща от разума не го угнетява и подтиска,
тогава той с радост и от вътрешен подтик ще върши онова,
което е разумно;
тогава разумът сваля човека долу в сетивния свят,
и в същото време сетивният свят го издига горе в областта на разума.
Нека да си представим един човек,
който е застанал пред едно произведение на изкуството.
Той е вгледан в сетивния свят.
Обаче чрез всяка частица от сетивния свят
към него струи някакво откровение на духовния свят,
защото в сетивния свят намира израз онова духовно съдържание,
което художникът е вложил в своята художествена творба.
Ето как в съзерцаването на красотата имаме не друго,
а едно живо посредничество между
Духа и сетивното възприятие.
Така изкуството, животът в красотата, според Шилер
е едно велико възпитателно средство,
едно средство за естетическо възпитание,
едно освобождаване от природата,
което й позволява да разгърне своите собствени сили.
Следователно, как протича според Шилер човешкото развитие?
Ето как: човекът трябва да свали естеството на своя разум долу,
така че то да се прояви в сетивния свят,
а да издигне сетивата си горе,
така че те да се правят в света на разума.
Относно тези Писма Гьоте изрича прекрасните думи:
Те ми въздействуват по такъв начин,
че ясно ми дават да разбера как съм живял досега
и как винаги съм искал да живея.
- Лесно може да се докаже,
че Гьоте е бил подтикнат да напише своята Приказка именно от това,
което Шилер казва в своите Писма
за естетическото възпитание на човека.
Там той казва същото, само че по свой начин.
Гьоте съвсем не искаше да покаже загадките на душата
с помощта на някакви абстрактни понятия.
За Гьоте душевните загадки бяха прекалено дълбоки и могъщи,
за да ги вкарва в тесните рамки на природната необходимост и логиката.
Ето защо у Гьоте бликна поривът да персонализира
отделните душевни сили
именно в образите на своята Приказка.
На Шилеровия въпрос Гьоте отговаря с образите от своята Приказка,
и ние ще видим, че тя съдържа в себе си цялото богатство
на Гьотевата психология.
В образа на Блуждаещите Светлини ние виждаме,
как душата непрекъснато взема нещо от света,
но и дава от себе си,
как в Змията са персонализирани строго определени сили,
които са валидни само в земните условия,
нещо което се отнася и за човешката изследователска дейност,
за човешкия разум и изобщо за опита,
който остава в хоризонталната плоскост,
докато идеалът се стреми нагоре по вертикалата.
Силата на религиозното чувство е представена в образа на
Стареца с лампата,
а накрая - чрез описаните от Гьоте събития - ние виждаме
как трябва да протича развитието на всяка отделна душевна сила.
Р. Щайнер
Продължение на Коментара 9
В другиден ние ще видим,
как в своето повествование Гьоте посочва,
че всяка душевна сила трябва да се разгръща
съвместно с другите душевни сили,
за да бъде изграден цялостният образ на душата
и едва после тя може да се бори за съвършенство,
за цялостно обхващане на мировите процеси и събития.
Когато човекът напира към познанието преди да е узрял за него,
той бива умъртвен, какъвто е случаят с Момъка.
Съществува нещо, което бихме могли да определим
като узряване за познанието.
В своята Приказка Гьоте представя цялостната еволюция на душата
точно и образно, създавайки по този начин едно
успоредно произведение на Шилеровите
Писма върху естетическото възпитание.
Гьоте добре знаеше, че целта на душевното развитие е нещо,
което древните наричаха
„посвещение във висшите тайни".
Той знаеше, че такава възможност съществува,
че има общества, които в тайни, скрити места,
в храмовете на посвещението,
полагат определени грижи за развитието на душевните сили.
Но той показва също, как новото време
все повече се приближава до онзи момент,
когато не отделни хора,
а по-голямата част от човечеството ще разполага с
тайните на посвещението.
В събитията, които се разиграват между отделните герои от Приказката,
той показва самия процес на посвещението,
включително до най-висшите му степени,
при които душата може да вникне в най-големите тайни на съществуванието.
Така изглеждат нещата, погледнати екзотерично, чисто исторически.
Благодарение на връзката си с Гьоте,
Шилер изживява онова, което изживя и Гьоте
в най-решителните периоди от своя живот.
Дори и на Шилер да беше трудно да разбере Гьоте,
все пак ние трябва да кажем:
Това, което Шилер абстрактно изразява в своите Писма,
и това, което Гьоте образно описва в своята Приказка,
представляват едно и също нещо.
Приказката носи в себе си цялата Гьотева психология.
Ние виждаме, че в специфичния устрем
на своите творчески пориви
Гьоте става до такава степен продуктивен,
че дори и днес мнозина от нас се ориентират именно по него.
Дори и днес ние считаме Гьоте за наш съвременник.
Ние го четем така, сякаш е писател от нашето съвремие.
Той е толкова продуктивен, плодотворен,
защото неговите творби съдържат голяма част от вечните истини на света.
Той действува в смисъла на онази максима,
която сам считаше за общовалидна:
„Истинно е само това, което е плодотворно."
Или с други думи: човекът трябва да овладее онези истини,
които се проявяват по такъв начин,
че когато той навлезе в живота,
те непрекъснато намират там своето потвърждение
и непрекъснато дават своите добри плодове.
Гьотевият критерий за истината беше:
„Истинно е само това, което е плодотворно!"
Именно тези лекции, имащи за цел да Ви приближат до Гьоте,
следва да ни покажат, че Гьоте сам изпита върху себе си тази максима.
И това ще усетят най-вече онези,
които се опитат да вникнат в неговия живот.
Те ще усетят, че у Гьоте живее нещо от чистата истина,
защото Гьоте е плодотворен,
а това, което е плодотворно, е истинно.
Р. Щайнер
Продължение на коментара 10
ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
Лекция от 24. Октомври 1908, Берлин
Лесно бих могъл да бъда упрекнат, че в една лекция като днешната,
се опитвам по един пресилен начин да давам символични и алегорични
тълкувания на нещо, което един поет е създал чрез свободната игра на
своята фантазия.
Завчера ние си поставихме задачата внимателно да изследваме Гьотевата Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия,
и за тази цел я преразказахме накратко.
Винаги е възможно при подобни тълкувания на едно произведение,
замислено с толкова фантазия, някой да отсече:
Да, в образите на тази творба ние трябва да търсим всевъзможни символи и
послания!
Ето защо още в началото аз бих искал да отбележа,
че това, което ще говоря днес, няма нищо общо с теософските твърдения,
които често срещаме по повод на всевъзможни символи и алегории,
свързани с определени легенди, приказки или други поетични творби.
И понеже добре зная, че моите символични тълкувания на едни или други
поетични образи често се натъкват на недоверие и съмнение относно
тяхната достоверност, аз ясно подчертавам, че това което ще кажа тук,
следва да бъде разбирано единствено в следния смисъл.
Днес ние сме изправени пред едно всеобхватно поетическо произведение,
създадено с голяма фантазия:
Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия.
И веднага трябва да поставим важния въпрос:
Налага ли се изобщо да пристъпваме към това произведение,
изхождайки от дадена гледна точка, с намерението да открием идейното,
действителното съдържание на подобна поетическа творба?
Нека тук да направим едно малко отклонение.
Да си представим, примерно, че наблюдаваме дадено растение.
Какво прави човекът?
Той отправя поглед към растението, проучва неговите движения,
неговата вътрешна подвижност, законите, според които то израства,
и така нататък.
Обаче има ли право ботаникът, или някой друг, който не е никакъв ботаник,
да си въобразява, че може да обхване идеята, според която
растението е тук на Земята?
Защото лесно бихме могли да му възразим:
Растението не знае нищо от онова, което ти формулираш като „закони" на
неговия растеж, на неговото развитие!
Точно същата стойност би имало това възражение,
което бихме отправили към ботаника или поета,
пресъздаващ в своите стихове не друго,
а своето собствено усещане за растението,
ако го адресираме, примерно,
към едно такова обяснение на Гьотевата приказка.
Аз не бих искал нещата да се представят така,
сякаш идвам тук и казвам:
Ето, тук ние имаме една змия, тя означава това или онова,
а тук имаме един златен, сребърен и бронзов Цар,
които също означават това или онова.
Аз далеч не бих желал да тълкувам приказката в този символично-алегоричен смисъл; аз бих желал това да става така,
сякаш се потопяваме в състоянието,
при което, както казах, растението расте според закони,
за които то в своята безсъзнателност не знае абсолютно нищо,
и също както ботаникът има пълното право да изследва законите на
растителния свят, ние сме в правото си да заявим:
Да, няма никаква нужда поетът Гьоте да осмисля в своето дневно съзнание това, което излагаме тук относно живота в растителното царство.
И все пак, няма никакво съмнение:
закономерността, действителното, идейно съдържание на Приказката трябва да бъде разглеждано в същия смисъл,
в който човешкият разум изследва законите на растителния свят,
понеже тя се развива според същата закономерност,
според която се развива и растението,
макар че то съществува в пълна безсъзнателност.
Ето защо моля, това което ще си позволя да кажа,
да се разбира като представяне на смисъла и духа на Гьотевото мислене,
на Гьотевите представи;
нещата тук са поставени така, че онзи, който се усеща,
бих казал, призван да изложи пред Вас основните идеи на Гьотевия светоглед,
да разполага с пълното право - само и само да откриете пътя за разбирането
на Гьоте - да анализира Гьотевата фантазия, отделните персонажи от Приказката и техните взаимни връзки,
по същия начин, както ботаникът показва,
че растението се развива според откритите от него закони.
Р. Щайнер
Лекция от 24. Октомври 1908, Берлин
Лесно бих могъл да бъда упрекнат, че в една лекция като днешната,
се опитвам по един пресилен начин да давам символични и алегорични
тълкувания на нещо, което един поет е създал чрез свободната игра на
своята фантазия.
Завчера ние си поставихме задачата внимателно да изследваме Гьотевата Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия,
и за тази цел я преразказахме накратко.
Винаги е възможно при подобни тълкувания на едно произведение,
замислено с толкова фантазия, някой да отсече:
Да, в образите на тази творба ние трябва да търсим всевъзможни символи и
послания!
Ето защо още в началото аз бих искал да отбележа,
че това, което ще говоря днес, няма нищо общо с теософските твърдения,
които често срещаме по повод на всевъзможни символи и алегории,
свързани с определени легенди, приказки или други поетични творби.
И понеже добре зная, че моите символични тълкувания на едни или други
поетични образи често се натъкват на недоверие и съмнение относно
тяхната достоверност, аз ясно подчертавам, че това което ще кажа тук,
следва да бъде разбирано единствено в следния смисъл.
Днес ние сме изправени пред едно всеобхватно поетическо произведение,
създадено с голяма фантазия:
Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия.
И веднага трябва да поставим важния въпрос:
Налага ли се изобщо да пристъпваме към това произведение,
изхождайки от дадена гледна точка, с намерението да открием идейното,
действителното съдържание на подобна поетическа творба?
Нека тук да направим едно малко отклонение.
Да си представим, примерно, че наблюдаваме дадено растение.
Какво прави човекът?
Той отправя поглед към растението, проучва неговите движения,
неговата вътрешна подвижност, законите, според които то израства,
и така нататък.
Обаче има ли право ботаникът, или някой друг, който не е никакъв ботаник,
да си въобразява, че може да обхване идеята, според която
растението е тук на Земята?
Защото лесно бихме могли да му възразим:
Растението не знае нищо от онова, което ти формулираш като „закони" на
неговия растеж, на неговото развитие!
Точно същата стойност би имало това възражение,
което бихме отправили към ботаника или поета,
пресъздаващ в своите стихове не друго,
а своето собствено усещане за растението,
ако го адресираме, примерно,
към едно такова обяснение на Гьотевата приказка.
Аз не бих искал нещата да се представят така,
сякаш идвам тук и казвам:
Ето, тук ние имаме една змия, тя означава това или онова,
а тук имаме един златен, сребърен и бронзов Цар,
които също означават това или онова.
Аз далеч не бих желал да тълкувам приказката в този символично-алегоричен смисъл; аз бих желал това да става така,
сякаш се потопяваме в състоянието,
при което, както казах, растението расте според закони,
за които то в своята безсъзнателност не знае абсолютно нищо,
и също както ботаникът има пълното право да изследва законите на
растителния свят, ние сме в правото си да заявим:
Да, няма никаква нужда поетът Гьоте да осмисля в своето дневно съзнание това, което излагаме тук относно живота в растителното царство.
И все пак, няма никакво съмнение:
закономерността, действителното, идейно съдържание на Приказката трябва да бъде разглеждано в същия смисъл,
в който човешкият разум изследва законите на растителния свят,
понеже тя се развива според същата закономерност,
според която се развива и растението,
макар че то съществува в пълна безсъзнателност.
Ето защо моля, това което ще си позволя да кажа,
да се разбира като представяне на смисъла и духа на Гьотевото мислене,
на Гьотевите представи;
нещата тук са поставени така, че онзи, който се усеща,
бих казал, призван да изложи пред Вас основните идеи на Гьотевия светоглед,
да разполага с пълното право - само и само да откриете пътя за разбирането
на Гьоте - да анализира Гьотевата фантазия, отделните персонажи от Приказката и техните взаимни връзки,
по същия начин, както ботаникът показва,
че растението се развива според откритите от него закони.
Р. Щайнер
Продължение на коментара 11
Продължение на Лекцията от 24. Октомври 1908
Гьотевата психология или Гьотевото учение за душата, с други думи това, което според Гьоте е меродавно за душата, ние имаме в лицето на хубавата Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия.
И ако искаме да постигнем някакво разбирателство относно нещата,
които ще се опитам да изложа пред Вас, добре би било,
ако предварително онагледим самото естество на Гьотевия душевен свят.
Още в предишната лекция беше посочено,
че застъпеният тук светоглед се опира на това,
че човешкото познание не следва да се разглежда като нещо,
установено веднъж завинаги.
Мнозина от нашите съвременници смятат:
Да, човекът, какъвто е той днес,
може безусловно да се произнася върху всички въпроси на битието;
той просто наблю дава света с помощта на своите сетивни органи,
обобщава неговите проявления и ги комбинира със своя разум,
който също е свързан със сетивата,
и екстракта от тази опираща се върху наблюдението разсъдъчна дейност,
той оповестява за абсолютно вярно познание,
което трябва да е общовалидно за всички.
Духовно-научното познание, което застъпваме ние, е противоположно,
макар и само до известна степен - на този общоприет начин на мислене.
Ние застъпваме убеждението, че човешкото познание
винаги е в зависимост от нашите органи,
от нашите познавателни способности,
и че самите ние, като човешки същества, също подлежим на развитие;
и още:
че след като сме в състояние да работим върху себе си,
ние можем да издигнем нашите познавателни способности
на още по-висока степен от тази,
на която те се намират в момента.
Да, нашето убеждение се заключава в това,
че ние можем да усъвършенствуваме тези способности и от тяхното
първоначално несъвършенство сме ги издигнали до сегашното им равнище,
което на свой ред е залог за това,
че можем да ги издигнем до още по-високо равнище
и така да стигнем до още по-задълбочени
и по-правилни възгледи за света и Космоса.
Р. Щайнер
Гьотевата психология или Гьотевото учение за душата, с други думи това, което според Гьоте е меродавно за душата, ние имаме в лицето на хубавата Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия.
И ако искаме да постигнем някакво разбирателство относно нещата,
които ще се опитам да изложа пред Вас, добре би било,
ако предварително онагледим самото естество на Гьотевия душевен свят.
Още в предишната лекция беше посочено,
че застъпеният тук светоглед се опира на това,
че човешкото познание не следва да се разглежда като нещо,
установено веднъж завинаги.
Мнозина от нашите съвременници смятат:
Да, човекът, какъвто е той днес,
може безусловно да се произнася върху всички въпроси на битието;
той просто наблю дава света с помощта на своите сетивни органи,
обобщава неговите проявления и ги комбинира със своя разум,
който също е свързан със сетивата,
и екстракта от тази опираща се върху наблюдението разсъдъчна дейност,
той оповестява за абсолютно вярно познание,
което трябва да е общовалидно за всички.
Духовно-научното познание, което застъпваме ние, е противоположно,
макар и само до известна степен - на този общоприет начин на мислене.
Ние застъпваме убеждението, че човешкото познание
винаги е в зависимост от нашите органи,
от нашите познавателни способности,
и че самите ние, като човешки същества, също подлежим на развитие;
и още:
че след като сме в състояние да работим върху себе си,
ние можем да издигнем нашите познавателни способности
на още по-висока степен от тази,
на която те се намират в момента.
Да, нашето убеждение се заключава в това,
че ние можем да усъвършенствуваме тези способности и от тяхното
първоначално несъвършенство сме ги издигнали до сегашното им равнище,
което на свой ред е залог за това,
че можем да ги издигнем до още по-високо равнище
и така да стигнем до още по-задълбочени
и по-правилни възгледи за света и Космоса.
Р. Щайнер
Редактирано от Mish-o на
Продължение на коментара 12
Продължение на Лекцията от 24. Октомври 1908
Ако трябва да се изразя още по-ясно, макар и това да прозвучи донякъде повърхностно, аз бих могъл да кажа:
Ако напълно се абстрахираме от еволюцията на човечеството и вземем под внимание само хората, които живеят около нас, а после отправим поглед към по-примитивните народи, и се запитаме до каква степен разбират те законите на света, и ако след това сравним техните познания с мисловните способности на средностатистическия европеец, ние ще установим, че различията между тях са огромни.
Нека да вземем, примерно, светогледа на един австралийски абориген, и този, да кажем, на един европейски монист: тези два светогледа са коренно различни.
Обаче от друга страна Духовната наука ни най-малко не омаловажава и не счита за лишен от смисъл онзи светоглед, който е изграден върху чисто материалистически представи.
Според нея всеки светоглед има своето оправдание и отговаря на определена степен от еволюцията на човека, а всеки човек е в състояние да издигне своите познавателни способности на ново, все по-високо равнище.
Следователно, Духовната наука застъпва убеждението:
Човекът се издига до все по-високи степени на познанието главно поради обстоятелството, че сам той подлежи на развитие и развивайки се,
той превръща своите вътрешни изживявания в такова обективно мирово съдържание, каквото по-рано той не е виждал само защото не е притежавал способността да го види.
Ето защо Духовната наука съществено се различава от редица други едностранчиви светогледи, били те спиритуалистични или материалистични; тя, общо взето, не се придържа към някаква окончателна и безпогрешна истина, а се стреми само към онази мъдрост, към онази истина, която отговаря на съответната еволюционна степен, така че тук влизат в сила Гьотевите думи:
всъщност човекът разполага само със своята собствена истина, и все пак тя е една и съща. - А тя е една и съща, защото обектът на нашите познавателни способности е общ за всички нас.
Р. Щайнер
Продължение на коментара 13
Продължение на Лекцията от 24. Октомври 1908
Но поради какви причини човекът е в състояние да развива своите познавателни способности?
Строго погледнато, Духовната наука е толкова древна, колкото и самото човечество.
И тя винаги е смятала, че човекът разполага с един сигурен идеал за познавателно съвършенство.
Принципът, който е залегнал в основата на този идеал, винаги е бил известен като принцип на посвещението или инициацията.
Следователно, посвещението или инициацията не е нищо друго, освен човешката способност да се издигаме до все по-високи степени на познание, като по този начин съумяваме да вникнем все по-дълбоко в същността на света.
Нека още веднъж да посочим, че през целия си живот Гьоте се ръководеше от принципа на посвещението, на инициацията, според който човешкото познание подлежи на непрекъснато възходящо развитие.
И неговата Приказка потвърждава това съвсем недвусмислено.
Р. Щайнер
Продължение на коментара 14
Продължение на Лекцията от 24. Октомври 1908
Най-лесно ще намерим общ език, ако изходим от възгледа, който днес е
широко разпространен и донякъде противоположен на посвещението.
Днес често срещаме хора, които размишляват върху подобни теми и смятат,
че могат да се произнесат върху тях, застъпвайки становището, според което
меродавно за истината, за обективната действителност е само сетивното
наблюдение, респективно представите, които извличаме от него.
И Вие често чувате хората да казват:
Науката може да съществува само ако се опира върху обективните данни на сетивното наблюдение!
Обикновено под тази констатация се разбира следното:
Науката съществува само защото човекът може да включи своите представи в
областта на сетивното наблюдение.
Всеки от Вас знае, че способността за изграждане на представи и понятия е
всред едно от многото душевни качества и че тези други качества се свеждат
главно до човешките чувства и човешката воля.
Дори при една сравнително повърхностна оценка на нещата, всеки може да
потвърди:
Човекът е не просто едно мислещо същество, а едно същество, което чувствува и проявява воля.
Обаче онези, които смятат че трябва да защитават чисто научното мислене,
веднага ще възразят:
В научната област има място само за човешкото мислене, там няма място нито за човешките чувства, нито за човешката воля, понеже по този начин бихме
оспорили това, което е обективно, и бихме смутили надличното
функциониране на нашите представи и понятия.
Напълно вярно е, че ако хората внасят в научната област своите чувства,
своите симпатии и антипатии, нещата ще им изглеждат или отблъскващи, или привлекателни.
И наистина, докъде бихме стигнали, ако човекът би търсил познавателен
елемент в своите чувства, в своите страсти?
За един предмет е във висша степен безразлично, дали някой го харесва или не го харесва.
Колкото е вярно, че онзи който иска да остане в строгата научна област,
следва да се придържа само към външната страна на нещата, толкова е
вярно, че самият предмет е този, който те заставя да кажеш:
ето, това е червено, или че твоята представа за камъка е правилна.
Обаче не е в природата на нещата, те да се стремят към твоето одобрение
или неодобрение, така че ти да ги харесаш и отхвърлиш.
Фактът, че един предмет изглежда червен, има своите обективни причини, а
че ти не го харесваш, за това няма никакви обективни причини.
В известен смисъл днешната психология е успяла да се издигне над това
положение на нещата.
Моята задача не се свежда до това, да се изказвам „за" или „против" относно онова направление в психологията, което казва:
Наблюдавайки душевните явления, душевния живот, ние не трябва да се
ограничаваме в тесните рамки на интелектуализма, не трябва да разглеждаме
човека единствено с оглед на неговото мисле не, а следва да вземем под
внимание както неговите чувства, така и неговата воля.
Вероятно мнозина от Вас знаят, че според философската система на Вунд
волята заема основно място в човешката духовна дейност.
В своята книга „Основи на интуитивизма" руският психолог Лоский също
посочва водещата роля на волята в душевния живот на човека.
Аз бих могъл да дам още много примери, за да докажа как днешната
психология непрекъснато се стреми да преодолее едностранчивия
интелектуализъм, като в същото време не е трудно да се досетите, че във
формирането на душевните способности се намесват и съвсем други сили.
Ако размислим още по-нататък, ще установим и нещо друго, а именно колко
трудно приложимо е изискването, според което обективните научни
резултати могат да се постигат единствено чрез онази разсъдъчна способност,
която се опира върху сетивното наблюдение.
Когато и самата наука подсказва, че горното изискване е неизпълнимо, и че
волята се намесва при всеки възможен случай, тогава как ще сте сигурни, че имате работа с едно чисто обективно наблюдение?
След като Вашата воля Ви погажда гореспоменатата шега и след като Вашите
мисловни навици отдават предпочитание главно на това, което е материално
и не признават духовната страна на нещата, тогава тя просто не намира
място във Вашите теории.
Когато искаме да разберем света, важни са не абстрактните теории, към
които се придържаме, а силите, които пробуждаме в нашите души.
Р. Щайнер
Продължение на коментара 15
Продължение на Лекцията от 24. Октомври 1908
Гьоте спада към онези хора, които най-категорично отхвърлят принципа, според който човешкото познание е осъществимо единствено чрез силите на мисленето.
Основната, изпъкваща черта в характера на Гьоте е, че той, явно или не, винаги е застъпвал убеждението:
ако човекът иска да разгадае мировите загадки, той трябва да раздвижи всички сили в своята душа.
Обаче ние не бива да изпадаме в едностранчивост и в несправедливи оценки за нещата.
Напълно правилно е, когато по отношение на познанието някои хора възразяват, че чувствата и волята са прекалено лични качества.
Да, казват те, и докъде бихме стигнали, ако приписваме на нещата не само това, което очите виждат и което микроскопът показва, а и това, което чувствата и волята подсказват на човека?
Но за да разберем един човек, който също като Гьоте твори в духа на посвещението, ние трябва да заявим следното:
Да, днешните чувства и воля са така устроени, че фактически те не могат да бъдат употребени в името на човешкото познание, и те по-скоро биха пораждали непрекъснати разногласия в областта на познанието.
Един би искал едно, друг би искал друго, всеки според естеството на своите чувства, на своята воля.
Обаче този, който работи в духа на посвещението, е наясно:
от трите основни душевни сили – мислене, чувства и воля - именно мисленето и способността да си служим с представи и понятия, са най-силно развити у средностатистическия европеец, така че мисленето е в най-голяма степен склонно да изключва личния елемент и да се бори за обективност.
Защото онези душевни способности, които намират израз в днешния интелектуализъм, са дотолкова напреднали в своето развитие, че хората, които разчитат на тях, спорят най-малко помежду си и в повечето случаи постигат съгласие по въпросите, върху които спорят.
Това е така, защото по отношение на мисловната си дейност, по отношение на своите представи и понятия, хората са отишли доста напред, докато чувствата и волята са все още далеч от тяхната обективност.
Ако внимателно разгледаме областта на представния живот, ние бихме могли да установим значителни различия.
От областта на представния живот ние черпим съвършено обективни истини, истини, които хора са признали за такива, независимо от чуждия опит, при което няма никакво значение, че един милион души мислят по друг начин.
Ако даден човек е стигнал до съответното вътрешно убеждение, той отстоява истината, дори ако един милион души са на обратното мнение.
Всеки може да намери потвърждение на казаното от мен, примерно, в областта на математиката или геометрията.
Че 3x3 прави 9 може да бъде разбрано от всеки, и това е вярно, дори един милион души да го оспорват.
Защо това е така?
Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочита ния, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си.
А по отношение на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този израз, по пътя на висшето познание.
Р. Щайнер