|
Лекция от 11 ноември 1904 г., Берлин.
Помолени сме да кажем нещо за Свободното Масонство.
То не може да бъде разбрано обаче,
докато не разгледаме първоначалните духовни течения,
свързани със Свободното Масонство,
които могат да бъдат посочени като негови източници.
Едно дори по-важно духовно течение, отколкото Розенкройцерството,
беше Манихейството (Манихеизма).
Така че най-напред необходимо е да говорим за това много по-важно
движение и след това, по-нататък, можем да хвърлим светлина върху Свободното Масонство.
Онова, което имам да кажа по този въпрос,
е свързано с различните неща,
чието влияние е разпространено върху духовния съвременен живот
и ще влияе и през идващите времена.
И да илюстрирам как някой, който деятелно е ангажиран в това поле, непрекъснато идва до нещо – макар и само по заобиколен начин – като
въведение, което при много случаи аз съм описвал в проблема за
Фауст, като е особена важност за съвременния духовен живот.
И това е причината поради която съвременното духовно движение бе
свързано с проблема за Фауст в първи брой на “Луцифер”.
За да мога да сведа нещата, с които се занимаваме,
във връзка едно с друго, трябва да започнем от една духовна
тенденция, която най-напред се прояви около 3тото столетие сл.Хр.
Това е онова духовно движение,
чийто велик опонент бе Свети Августин/*/,
макар че преди да отиде на страната на Католическата Църква
самият той бе привърженик на тази вяра.
(* Прочутият църковен отец, Св.Августин /354-430 сл.Хр./ бил,
според собственото му признание,
ученик на Манихейството, почти за 9 години, до неговото “Обръщане”.)
Трябва да говорим за Манихейството,
което бе основано от един човек,
наричащ себе си Мани и е
живял през 3тото столетие сл.Хр.
Това движение се разпростря от една част на света,
която тогава се управляваше от царете на Близкия Изток;
това ще рече от една област на Западна Мала Азия.
Този Мани бе основателят на едно духовно движение,
което макар първоначално да бе само една малка секта,
прерасна в едно силно духовно течение.
Албигойците, Валдемците и Катарите на Средните Векове са
продължение на това течение,
към което също принадлежат Рицарите Темплиери,
а също – чрез забележителна верига на обстоятелства – и
Свободните Масони.
Свободното-Масонство действително принадлежи на този поток,
макар че то е свързано и с други, например с Розенкройцерството /*/.
(* Произходът на Свободното Масонство и неговата връзка със Розенкройцерството е много разисквана и неразрешена тема
дори в литературата на самото Свободно Масонство,
където едва е била засегната в сериозните исторически проучвания.
Първо усилие в това направление, е работата на Францес А.Йец:”Розенкройцерското просветление”.)
Какво има да каже външната история за Мани – това е много просто.
Тази история казва, че някога живял в Близкия Изток един търговец,
който бил много учен.
Той създал четири важни труда:
1 - ”Мистерия” /”Musteria”/, 2 -”Капитола”/”Capitola”/,
3 - ”Евангелиум ”/”Evangelium”/, 4 -”Тезаурус”/”Thesaurus”/.
По-нататък се разказва, че при неговата смърт той оставил тези трудове на
своята вдовица, която била персийка.
Тази вдовица от своя страна ги оставила на един роб,
чиято свобода тя бе откупила и го бе освободила.
Това е казаният Мани, който тогава извлякъл своята мъдрост от тези трудове, макар че той е бил също така посветен и в мистериите на Митра.
Мани е наречен “Синът на Вдовицата”, а неговите последователи се
наричат “Синове на Вдовицата”.
Обаче Мани говорил за себе си като за “Паръклит” /”Утешителят”/,
Светия Дух, обещан на човечеството от Христос.
Ние би трябвало да разбираме, че той виждал себе си като ЕДНО въплъщение на Светия Дух;
Той не е искал да каже,че той е бил ЕДИНСТВЕНИЯТ.
Той е обяснявал,че Светият Дух се преражда и че той е едно такова
прераждане.
Срещу учението, което той обяви,
по най-бурен начин се противопостави Августин,
след като се бе прехвърлил към Католическата Църква.
Августин противопоставяше своите Католически възгледи
на Манихейското учение, което той виждаше представено в една
личност, която той наричаше Фаустус /Фауст/ (*).
(* В неговата творба “Срещу Фауст”.
Относно Фауст виж Брюкнер “Фауст фон Милев”, Базел, 1901 г.,
където Фауст е описан като важен представител
на Манихеизма на римските културни кръгове.)
Идеята на Августин е, че Фаустус е опонент или противник на Християнството.
Тук лежи произходът на Гьотевият Фауст и на неговото виждане на злото.
Името “Фауст” може да проследим назад до това старо Августиново учение.
Често се говори за Манихейското учение,
че то се различава от Западното Християнство
чрез неговото различно тълкуване на злото.
Докато Католическото Християнство счита злото за едно
отклонение от неговия божествен произход,
измяна на първоначални добри духове срещу Бога,
Манихейството учи, че злото е така вечно, както и доброто;
че няма възкресение на тялото и че злото,
като такова, ще продължи завинаги.
Злото следователно няма начало,
а произтича от същия източник като доброто и няма край.
Ако вие опознаете Манихейството в тази форма, той ще изглежда изцяло
нехристиянски и напълно неразбираем.
Сега обаче ние ще проучим въпроса напълно според традициите,
които се предполага,
че са произтекли от самия Мани и да видим какво всъщност е това.
Един външен ключ ни се дава в Манихейската легенда;
точно такава легенда като Легендата за Храма,
която напоследък ви разказах.
Всички духовни такива течения,
свързани с посвещение се изразяват външно чрез легенди,
ала легендата за Манихеизма е една велика космическа легенда,
една свръхсетивна легенда.
Тя ни разказва, че някога духовете на тъмнината са искали да завземат
царството на светлината чрез бунт.
Те фактически достигнали границата на царството на светлината и се
надявали да го победят, ала те не успели нищо да постигнат.
И трябвало да бъдат наказани – и това е един факт с голямо значение,
който аз ви моля да имате предвид – те трябвало да бъдат наказани от
царството на светлината.
Ала в това царство не е имало нищо,
което по някакъв начин да е било зло, имало е само добро.
И така какво се е случило?
Следното: Духовете на светлината взели част от собственото си царство
и го смесили с материализираното царство на тъмнината.
И поради това, че вече имало част от царството на светлината
смесено с царството на тъмнината,
една подкваска е била въведена в царството на тъмнината,
един фермент, който произвел един хаотичен въртящ се танц,
чрез който то получило един нов елемент в себе си,
а именно смъртта.
Следователно това царство на тъмнината непрекъснато унищожава само себе
си и така вътре в себе си носи зародиша на своето собствено разрушение.
По-нататък се разказва, че точно поради това е била създадена расата на
човечеството.
Първият човек представлява точно онова,
което е изпратено долу от царството на светлината да се смеси с царството
на тъмнината и да победи, чрез смърт, онова,
което не трябва да бъде там;
да го победи със собственото си същество.
Дълбоката мисъл, която се крие тук е,
че царството на тъмнината трябва да
бъде победено от царството на светлината и то не посредством наказание,
а чрез кроткост;
не чрез противопоставяне на злото, а чрез съединяване с него,
за да се спаси злото като такова.
И поради това, че част от светлината влиза в злото,
самото зло е победено.
В основата на това е тълкуването на злото,
което аз често съм обяснявал.
Какво е зло?
Нищо освен добро, идващо в неподходящо време.
Ще цитирам един пример, който често съм цитирал,
нека да предположим, че се отнася до един пианист виртуоз и един
изключително добър техник на пиано,
и двамата съвършени в своята област.
Първо, техникът трябва да създаде пианото
и след това да го предаде на пианиста.
Ако последният е добър пианист, той ще го използува подходящо
и двамата са еднакво добри.
Но ако вместо пианиста в концертната зала влезе техникът
и започне да удря с чукове, то той ще бъде на неподходящо място.
Нещо добро ще се е превърнало в лошо.
Така ние виждаме, че злото не е нищо друго освен добро
на неподходящо място или в неподходящо време.
Когато онова, което е особено добро за едно време или за друго време,
а някой се старае да го запази, то става втвърдено и по този начин
възпрепятствува прогреса на по-нататъшното развитие,
тогава, без съмнение, то става зло, защото се противопоставя на доброто.
Нека да предположим, че водещите сили на лунната епоха,
макар че са били съвършени по своя начин и в своята деятелност,
бяха продължили да се смесват с еволюцията,
въпреки че е трябвало да прекъснат своята деятелност,
тогава те биха представлявали някакво зло в земната еволюция.
Така злото не е нищо друго освен божественото,
тъй като, по онова време и на място, е било тогава израз на онова,
което е съвършено, което е божествено.
Би трябвало да тълкуваме Манихейските възгледи в този дълбок смисъл,
че добро и зло са по основа едно и също в своя произход и по своя край.
Ако го тълкувате по този начин вие ще разберете онова,
което Мани наистина възнамеряваше да донесе.
Продължението следва
|
