Откровението на Гьоте в неговата приказка: Щайнер

ЙОХАН ВОЛФГАНГ ГЬОТЕ

ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ



На брега на Голямата река,
която беше силно придошла от проливните дъждове,
живееше в малка колиба старият Лодкар.
Потънал в дълбок сън след напрегнатия ден,
той изведнъж се събуди посред нощ от някакви странни гласове.
Вероятно бяха пътници, защото той ги чу да казват,
че искат да бъдат откарани на отсрещния бряг.

Когато се показа на вратата,
той видя две големи Блуждаещи Светлини да проблясват над завързаната лодка.
Те го уверяваха, че много бързат и искат час по-скоро да бъдат на другия бряг.

Без да се двоуми Старецът отвърза лодката и загреба през реката.
Междувременно странниците просъскаха нещо един на друг на своя
неразбираем език,
а после гръмко избухнаха в смях и заподскачаха насам-натам из лодката -
ту по пейката, ту по нейното дъно.

„Разклащате лодката!", извика им Лодкарят.
„Ако продължавате да сте толкова буйни, може и да я обърнете.
Трябва веднага да седнете, Блуждаещи Светлини!"

Но те отново буйно се изсмяха на думите му и заподскачаха още повече.
Той обаче търпеливо понесе тази обида и много скоро лодката достигна до другия бряг.

„Вземете, това е за Вашия труд!",
казаха пътниците и в мократа лодка се изсипаха множество бляскащи жълтици.

„За Бога, какво правите?" - учуди се Лодкарят.
„Та Вие ще ме вкарате в голяма беда!
Ако някоя златна монета беше паднала във водата,
течението, което не може да понася този метал,
можеше да се надигне в огромни вълни и
да погълне лодката и мен заедно с нея.
А не се знае и с вас какво щеше да се случи.
Вземете си златото обратно."

„Ние не можем да си върнем нищо обратно,
което веднъж сме отделили от себе си", отвърнаха те.

„Но така ми създавате още работа!",
продължи Старецът, като се наведе да събира жълтиците.
„Сега трябва да събера всички,
да ги занеса на брега и там да ги заровя."

Блуждаещите Светлини бяха скочили от лодката,
а Старецът извика след тях:
„А къде остава моето възнаграждение?"

„Който не приема злато, нека се труди на вятъра!",
беше техният отговор. -

„Тогава ще Ви кажа, че за моя труд може да се заплаща само с
плодовете на Земята" -

„С плодовете на Земята ли? Та ние не ги познаваме,
никога не сме ги опитвали!", удивиха се те. -

„И така да е, но аз не мога да Ви пусна сега,
без да ми обещаете, че ще ми набавите три зелки,
три артишока и три големи глави лук", каза Лодкарят.

Блуждаещите Светлини искаха да се измъкнат,
шегувайки се,
но изведнъж се почувствуваха някак странно приковани към Земята.
Това бе най-неприятното усещане, което някога бяха изпитвали.
Тогава те обещаха в най-скоро време да изпълнят желанието на Лодкаря.
Той ги освободи и подкара лодката обратно.
Беше се отдалечил доста, когато чу да викат след него:
„Старецо, слушай, забравихме най-важното!"

Но той беше много далеч и не ги чу добре.
Стигна до онази страна на реката, с високото скалисто плато,
докъдето водата никога не може да се покачи;
там той смяташе да зарови опасното злато.
Намери една пукнатина между назъбените скали и изсипа вътре жълтиците.


Продължението следва

В тази пукнатина живееше красивата Зелена Змия.
Веднага щом чу звъна на жълтиците, тя се разбуди от дълбокия си сън.
Едва съзряла блестящите кръгчета,
тя ги нагълта с огромен апетит,
след което претърси внимателно всички храсти и процепи наоколо,
където се бяха разпръснали някои златни късчета.

Преглъщайки последното,
тя вече чувствуваше с най-приятна наслада как златото се разтапя в нейните
вътрешности и прониква в цялото й тяло.
С много голямо задоволство тя забеляза,
че е станала прозрачна и светеща.

Бяха я уверявали, че такова светещо явление е възможно,
но понеже се съмняваше,
дали тази светлина ще продължи да се излъчва още дълго от нея,
тя реши да задоволи любопитството си,
както и да се подсигури занапред.

Затова изпълзя от скалите и тръгна да търси този,
който бе разпилял красивите жълтици.
Но не намери никого.
Толкова по-приятно й стана обаче да се възхищава сама на себе си - така,
както се провираше между тревите и шубраците,
излъчваща своята привлекателна светлина,
която осветяваше свежата зеленина и караше листата да заприличат на
смарагди, а цветята да блестят в най-прекрасния си вид.

Напразно преброди тя дивата пустош,
но затова пък надеждата й се удвои,
когато стигна до мястото,
където забеляза в далечината някакви проблясвания,
подобни на нейните.

„Дали най-после не намерих свои роднини?",
запита се тя и се отправи натам.
Не обръщаше никакво внимание на това,
че беше толкова трудно да се провира през мочурищата и тръстиките,
защото най-много обичаше да пълзи по сухите ливади или из скалистите
пукнатини, да се наслаждава на ароматните билки и да утолява жаждата си с
нежни капчици роса.

Но сега заради любимото злато и упованието в прекрасната светлина,
тя би приела всичко, на което биха я подложили.

Много уморена, тя стигна най-после до едно мрачно тресавище,
където двете Блуждаещи Светлини подскачаха игриво из шубраците.
Тя се отправи към тях и ги поздрави,
радостна, че е срещнала такива приятни роднини.


Продължението следва

bih jelal da ti zadam edin vapros .......kakav e smisala da se izlivash pri polojenie che nikoi ne go iska, do tova stignah naposledak, otkrih che ima smisal da se izlivash samo togava kogato niakoi go poiska drugoto e kato da nalivash ot pusto v prazno, tova che go iskat poveche hora e hubavo no problema e che ne znaiat TE samite kakvo iskat, TE prosto ne znaiat kade sa i niamat predstava kakvo i kak koga ....... pravia go kogato e e ti znaesh kvo da ti obaiasniavam xi xi xi

Vsiaka prikazka e pouchitelna, stiga da moje da ti vleze v uporeba ......., e i da mojesh da razberesh smisala mejdu "redovete", no an men mi e trudna tazi prikazka ne mojah da ia razbera ama nekoi den moje i da mi svetne lampichkata, - mn iastno che se sheguvam razbiram vsichko i nisto .......

Badete veseli

Колкото толкова ....

ами аз нали ти поисках да си кажеш мъдростта на твоята приказка, но ти не искаш..

а тук някой му е поискал и той я дава..

kakvo iskash da ti kaja i zasto triabva da go kazvam napisal sam go
"vseki sam triabva da stigne do ........ neznam si koe lichno da go osaznae"

Колкото толкова ....

Много хубава приказка. Много силно въздейства.

Светлините се плъзнаха по тялото й,
после скочиха пред нея и се разсмяха по своя особен начин.

„Госпожо братовчедке", заговориха я те. –
“Щом сте от вида на тези в хоризонтална линия,
недейте да очаквате кой знае какво.
Очевидно ние сме роднини единствено от страна на блясъка.
Защото, ето вижте!" -
и сега двата пламъка изведнъж се извисиха нагоре,
като пожертвуваха широчината си, за да демонстрират цялата си височина, възможно най-нагоре.

„Колко красиво ни стои на нас, господата с вертикалната линия,
тази стройна извисеност! Не се обиждайте, приятелко,
но кой род би могъл да се похвали с такова нещо!?
Докато има такива Блуждаещи Светлини,
никой не може да има нито здрав апетит, нито спокоен сън."

Присъствието на тези роднини започна да става твърде неприятно за Змията.
Тя поиска да надигне глава, но веднага почувствува,
че трябва пак да се приведе към Земята, за да изпълзи от мястото си.
И ако преди се бе почувствувала прекрасно в тъмния шубрак,
то сега, в присъствието на нейните братовчеди, й се стори,
че блясъкът й се помрачи.
Тя дори се уплаши, че може съвсем да угасне.

Потънала в тежки размисли,
тя реши да ги попита дали ще и разкрият тайната,
откъде дойде това блестящо злато, което се изсипа в скалата.
Според нея това беше златен дъжд, който се е излял направо от небето.

Блуждаещите Светлини избухнаха в смях,
при което разклатиха телата си
и около тях всичко се обсипа с безброй жълтици.

Змията бързо се втурна да ги събира и лакомо да ги поглъща.

„Да Ви е сладко, госпожо братовчедке", казаха учтиво господата,
„Можем и още да Ви доставим."

И те отново кръшно разклатиха телата си така,
че Змията едвам смогваше да се справи с тази обилна трапеза.
Светлината, която се излъчваше от нея,
веднага се усили и тя заблестя в най-прекрасния си блясък.

За сметка на това Блуждаещите Светлини значително се смалиха,
но пък ни най-малко не загубиха от доброто си настроение.

„Вечно ще ви бъда задължена", каза Змията,
едва поемайки си дъх след пищния обяд.
„Сега може да поискате от мен всичко, което си пожелаете,
стига то да е по силите ми."

„Чудесно!", възкликнаха Блуждаещите Светлини.
"Ще ни кажеш ли тогава къде живее Красивата Лилия?
Можеш ли да ни отведеш час по-скоро до замъка на Красивата Лилия и до
нейната градина?
Ние изгаряме от нетърпение да се хвърлим в нозете й."

„Тази услуга", отвърна с дълбока въздишка Змията,
„аз не мога веднага да Ви направя.
За съжаление, Красивата Лилия живее отвъд реката. -

„Отвъд реката ли?
А ние накарахме да ни превозят от тази страна на реката.
При това в такава бурна нощ!
А колко зловеща изглеждаше реката!
Дали не е възможно да повикаме отново стария Лодкар?"

„Всичките Ви усилия ще бъдат напразни", отговори им Змията;
„дори да го намерите на този бряг, той няма да Ви вземе.
Защото той може да превозва само към този бряг, но не и към отсрещния." -
„Няма що, добре сме се подредили. И няма ли друг начин да се премине оттатък?" -
„Има, даже няколко, само че не и в момента.
Аз сама бих могла да пренеса господата, само че по обяд." -
„Но това е времето, в което ние не можем да пътуваме никъде!",
ужасиха се Светлините. -
„Тогава, щом се стъмни,
можете да бъдете пренесени върху сянката на Великана." -
„И как става това?", попитаха те с надежда. -
„Големият Великан живее недалеч от тук.
Той не може нищо да направи чрез собственото си тяло:
ръцете му не могат да вдигнат дори и сламка,
нито раменете му да понесат дори едно оризово снопче.
Затова пък неговата сянка може много, може всичко.
При изгрев слънце и при залез, той е най-силен,
затова нощно време на гърба си той може да пренесе всичко.
Тогава Великанът се отправя бавно към брега и сянката му може да прекара
пътника отвъд реката.

Ако държите обаче по обяд да бъдете в онова горско кътче,
където храстите се спущат към брега,
тогава мога аз да Ви пренеса и да Ви представя там на Красивата Лилия.

Но щом се страхувате от горещината по пладне,
то наистина ще трябва да потърсите привечер Великана в онзи скалист залив.
Той сигурно ще откликне на желанието Ви."

Извивайки се в лек поклон, младите господа се отдалечиха,
а Змията беше много доволна, че се е освободила от тях,
преди всичко, за да се полюбува на своята собствена светлина,
както и да задоволи любопитството,
което от доста време я измъчваше.

Продължението следва

В един от скалните процепи, из които се провираше безпрепятствено,
тя направи странно откритие:
че може да пълзи из тези пукнатини без да се нуждае от светлина,
защото умееше да различава по вътрешен усет всички заобикалящи я
предмети.

Беше свикнала да открива и най-необичайните творения на природата:
ту се промъкваше между рифове от големи кристали,
ту се плъзгаше по жилите на самородно сребро
и току изваждаше някой благороден камък навън.

Но за свое голямо учудване, в една затворена урва тя долови предмети,
които издаваха съзидателния труд на човешките ръце.
Гладки стени, по които тя не можеше да се изкачи
или правилни ръбове на стройно изваяни колони,
и което й се стори най-странното - човешки фигури,
около които много пъти се бе обвивала
и които вероятно бе приемала за късове руда
или в най-добрия случай - за добре полиран мрамор.

Сега искаше да провери всичко това и да го потвърди,
като се надяваше чрез собствената си светлина
да опознае напълно странните предмети в него.

Тя се забърза по обичайния си път и много скоро стигна до процепа,
през който винаги пропълзяваше в това светилище.

Когато пристигна на мястото,
тя се огледа с любопитство и макар че светлината, която излъчваше,
не можеше да освети всички предмети в залата,
й позволи да види поне най-близките достатъчно ясно.

С удивление и страхопочитание Змията се вгледа в една блестяща ниша,
в която беше поставена фигурата на достолепен Цар, излята от чисто злато.
По размери статуята беше по-голяма от човешки ръст,
но според образа изглеждаше по-скоро дребен,
но с добре сложено тяло мъж.
То бе обвито в обикновено наметало,
а венец от дъбови клонки придържаше косите му над челото.

Змията беше приковала поглед в този необикновен образ,
когато Царят изведнъж проговори:
„Откъде идваш?", попита я той. -
„От скалните пукнатини", отвърна му тя,
„в които се намира златото."

- „Ти знаеш ли кое е по-блестящо от златото?", продължи Царят. -
„Светлината", отвърна му Змията.

- „А кое е по-освежаващо от светлината?" -
„Разговорът", беше нейният кратък отговор.

Продължението следва

mnogo chetat i malko razbirat, mn razbirat i malko chetat!
Kakvo e cheteneto? neobhodimo li e?
Kakvo e razbiraneto? neobhodimo li e?

Колкото толкова ....

Докато разговаряха, тя гледаше настрани
и забеляза в следващата ниша друга прекрасна фигура -
на един Сребърен Цар,
с по-дребно тяло, покрито с богато извезани одежди;
имаше корона, колан и скиптър, украсени с множество скъпоценни камъни.

Лицето му изразяваше гордост и сякаш искаше да каже нещо,
когато по мраморната стена се очерта една тъмна ивица, една жила.
Изведнъж тя блесна като светкавица и освети целия храм.

При тази светлина Змията забеляза третия Цар,
чиято могъща фигура от бронз се опираше на скиптър,
а главата му беше окичена с лавров венец.
Но той наподобяваше повече на къс скала, отколкото на човек.

Змията се огледа и за четвъртия, който беше някъде далеч от нея,
но стената се разтвори, при което жилата в нея проблесна отново и изчезна.

Тогава един човек, среден на ръст, който се появи оттам,
привлече вниманието й.
Беше облечен като селянин и носеше лампа в ръка,
в чийто мек пламък бе много приятно да се вгледаш.
При това неговата светлина осветяваше целия храм, без да хвърля сянка.

„Защо си дошъл тук? Ние си имаме светлина!", каза Златният Цар. -
„Нали знаете, че аз не бива да осветявам мрака." -

„Свършва ли моето царство?", попита Сребърният Цар. -

„Може би по-късно или никога.", отвърна Старецът.

Бронзовият Цар проехтя с мощния си глас:
„А аз кога ще се въздигна?" -

„Скоро", отвърна Старецът. -

„И с кого ще трябва да се свържа?", попита Царят. -

„С твоите по-възрастни братя", каза Старецът. -

„А какво ще стане с най-малкия ми брат?", попита Царят. -

„Той ще седне на престола", каза Старецът. -

„Но аз не съм се уморил!", извика четвъртият Цар с груб, заекващ глас.

Докато те разговаряха, Змията беше обходила безшумно храма
и сега се вглеждаше отблизо в четвъртия Цар.

Той стоеше облегнат на една колона
и неговата представителна фигура бе по-скоро тромава,
отколкото хубава.
Металът, от който тя беше излята,
не можеше лесно да се определи.
При по-внимателно вглеждане се различаваха трите метала,
от които всъщност бяха направени неговите трима братя,
но явно смесването им не беше станало равномерно
и сега златните и сребърни жилки изпъкваха върху бронзовата маса,
като придаваха на фигурата неприятен вид.

Междувременно Златният Цар попита стария човек:
„Ти колко тайни знаеш?" -

„Три", отвърна Старецът. -

„А коя е най-важната?", попита Сребърният Цар. -

„Явната", каза Старецът. -

„Искаш ли да я разкриеш и на нас?", попита Бронзовият Цар.

-„Щом науча четвъртата", каза Старецът. -

„А мен какво ме е грижа за това", промърмори под носа си Царят,
изваян от сплавта.

„Аз зная четвъртата тайна", каза Змията,
приближавайки се до Стареца и изсъска нещо в ухото му.

- „Дошло е времето!", извика тогава Старецът с мощен глас.

Целият храм екна, а металните статуи зазвънтяха
и в този миг Старецът изчезна в западна посока,
а Змията - в източна и всеки от тях профуча с голяма бързина
над скалните пукнатини.


Продължението следва

Всички отвори, през които Старецът преминаваше,
се изпълваха след него със злато,
защото неговата лампа имаше чудодейното качество
да превръща всички камъни в злато, дървото - в сребро,
мъртвите животни - в благородни камъни,
а металите тя просто унищожаваше.

Но за да постигне това свое въздействие,
лампата трябваше да свети самостоятелно.
Ако имаше и друга светлина,
тя излъчваше само хубав, светъл блясък,
kойто освежаваше всяко живо същество.

Когато Старецът влезе в своята колиба на хълма,
там завари жена си потънала в голяма скръб.
Тя седеше до огъня и плачеше неутешимо.

„Ах, колко съм нещастна!
Знаех си, че днес не трябваше да те пущам навън."

- „Но какво има, какво се е случило?", попита внимателно Старецът.

„Ти едва беше тръгнал", захълца тя,
„когато на вратата се появиха двама странници
и аз съвсем непредвидливо ги пуснах да влязат:
изглеждаха съвсем прилични и порядъчни хора.
Целите бяха обвити в огнени езици,
така че човек можеше да ги вземе за блуждаещи светлини.
Току що бяха влезли и започнаха да ми подхвърлят
по един безсрамен начин ласкателства,
за които не смея и да си спомням."

„Ех", засмя се Старецът, - „господата сигурно са се пошегували.
На твоята възраст те едва ли биха
отишли по-далеч от обичайната любезност."

„О", ядоса се Старицата, „възраст, възраст,
само това ли ще чувам! Та толкова ли съм остаряла!
Обикновена учтивост било! Аз си знам.
Ти само се огледай наоколо, виж как изглеждат стените;
пак се показаха старите камъни,
които не бях ги виждала от сто години.

Те изблизаха с пламъка си цялото злато по тях,
при това със светкавична бързина,
като ме уверяваха през цялото време,
че това злато било много по-вкусно от обикновеното.

Тогава те още повече се разлудуваха и за кратко време
станаха още по-големи и по-блестящи.
И отново започнаха да се шегуват и да ме ласкаят,
наричаха ме царица, разтърсваха се кръшно,
при което от тях се изсипаха цял куп жълтици.

Можеш да ги видиш там под пейката.
Но какво нещастие се случи тогава!
Доброто ни куче, нашият мопс,
излапа набързо няколко от тях и виж го сега -
лежи мъртъв до огнището. Бедното животинче!
Аз го видях едва, когато те си бяха тръгнали.
Иначе нямаше да обещавам да изплатя дълга им към Лодкаря."

- „И какво му дължат те?" попита Старецът.

- „Три зелки, три артишока и три глави лук.
Обещах им, че когато настъпи денят, ще ги занеса на реката."

„Можем да им направим тази услуга", каза Старецът,
„защото в скоро време те пак ще ни потрябват."

"Дали пак ще ни потрябват, - аз не знам,
но те обещаха най-тържествено, че пак ще ни услужат."

Междувременно огънят в огнището беше догорял
и Старецът покри жарта с пепел,
отдели жълтиците на една страна
и тогава неговата лампа блесна със своя най-красив блясък.
Стените отново се покриха със злато,
а мопсът се превърна в най-красивия оникс,
който човек можеше да си представи.
Преливащите в кафяво и червено цветове
го превръщаха в изключително рядко произведение на изкуството.

„Вземи си кошницата", каза Старецът „и сложи в нея оникса.
После ще наредиш около него трите зелки, артишока и трите глави лук.
Така ще занесеш кошницата до реката.
Към обяд помоли Змията да те пренесе оттатък
и ще оставиш оникса при Красивата Лилия.
Когато тя го докосне, той веднага ще оживее.
Тя може да превръща мъртвия камък в живо същество,
точно както може живото да превръща в мъртво;
а и така ще се сдобие с верен спътник.

Кажи й да не тъгува, защото избавлението й наближава;
голямото нещастие ще трябва
да приеме като истинско щастие, защото
времето е вече дошло."


Продължението следва

как може Гьоте да е писал такива бездарни неща?

Явно, за да можеш да оцениш
неговата одареност,
е нужно да си нещо повече от "осъзната".

Но не се притеснявай, повечето хора не са го разбирали.

да, бе..
всеки разбира хубавото
а бездарното също си личи

не си мисли, че само ти нещо разбираш..
а от хубаво разбираш ли?

Остава всеки да запали необходимата лампа за да
види продължението така ли

Старицата приготви кошницата си
и когато се съмна, тя се отправи на път.
Изгряващото Слънце обля реката в мека светлина,
така че водите й заблестяха отдалеч.
Жената вървеше бавно,
защото кошницата която носеше върху главата си й тежеше,
но не заради оникса.
Мъртвите неща не тежаха,
още повече че кошницата се беше вдигнала сама
и витаеше над главата й.

Но да носи пресни зеленчуци или някаква животинка,
това вече й тежеше, дори много.

Така, потънала в мрачни мисли, тя извървя част от пътя,
когато изведнъж уплашено се спря:
за малко да настъпи сянката на Великана,
която се бе разпростряла върху целия път.

Тя видя как грамадният Великан, току що изкъпал се в реката,
излизаше от водата и се разтревожи,
че няма да може да се размине по пътеката с него.

Когато я видя, той се опита да я заприказва шеговито,
а в същото време ръцете на сянката му бръкнаха в кошницата.
С голяма сръчност те извадиха от там по една зелка,
един артишок и една глава лук
и ги пъхнаха в огромната уста на Великана,
който отново се отправи към реката и освободи пътя на уплашената жена.

Тя се поколеба дали да не се върне обратно
и да попълни липсващите зеленчуци от своята градина,
но докато разсъждаваше, неусетно стигна до брега на реката.

Дълго време тя остана там да чака Лодкаря,
докато най-после го видя да идва с един пътник.
От лодката слезе хубав младеж с благородна осанка,
на когото тя не можеше да се нагледа.

„Какво носиш", попита я Лодкарят.

„Това са зеленчуци, които ти дължат Блуждаещите Светлини",
каза тя и показа стоката си.

Когато Старецът видя, че има само по два броя от всеки вид,
той се намръщи и каза, че не може да ги приеме.

Жената настоятелно го помоли, обяснявайки,
че не може да се върне обратно у дома,
защото товарът ужасно ще й тежи по пътя.

Но той държеше на своето, като я уверяваше,
че това не зависи от него самия.

„Това, което ми се полага,
аз трябва да оставя да престои девет часа
и не бива нищо да приемам,
докато не съм дал на реката една трета част от него."

След дълги уговорки най-после Старецът добави:

„Има още една възможност.
Ако обещаеш пред реката, че се признаваш за нейна длъжница,
тогава ще приема шестте бройки.
Но при това съществува една опасност."

„Нима ако удържа на думата си, пак ще ме грози опасност?" -
прекъсна го тя.

- „В никакъв случай. Само си потопи едната ръка в реката",
продължи Старецът,
„и обещай, че ще изплатиш дължимото до едно денонощие."

Старата жена изпълни казаното,
но каква бе уплахата й,
когато извади ръката си от водата и видя,
че тя е почерняла като въглен.

Тогава тя се нахвърли върху Стареца,
заявявайки че нейните ръце винаги са били най-хубавото нещо,
което е имала и че въпреки тежкия труд,
винаги грижливо ги е поддържала в изискан вид.

Сега тя разглеждаше ръката си с истинско отвращение
и изведнъж извика отчаяно:

„Но това е още по-лошо! Сега ръката ми става все по-малка! Тя почти изчезва!"

„Само така изглежда!
Но ако не удържиш на думата си, може и наистина да стане.
Ръката постепенно ще се смалява и накрая съвсем ще изчезне.
Въпреки това ще можеш да си служиш с нея.
Само ще гледаш да я държиш скрита от погледа на другите."

- „Аз бих предпочела да не си служа с нея, но не и да я държа скрита." -
отвърна Старицата.
„В крайна сметка това няма значение,
защото аз ще удържа думата си,
за да се отърва час по-скоро от
тази почерняла кожа и тези притеснения."

И тя посегна бързо към кошницата,
която от само себе си се повдигна свободно над главата й.
Така тя настигна Момъка, който с леки стъпки,
но потънал в тежки мисли, вървеше по брега.

Неговата прекрасна фигура и странното му облекло
силно озадачиха старата жена.
Гърдите му бяха покрити с блестяща ризница,
през която се очертаваха гъвкавите очертания на тялото му.
Раменете му бяха покрити с пурпурно наметало,
а по тях се спущаха на вълни красивите му къдрави коси.
Благородното му лице беше огряно от Слънцето,
както и стройните му крака.
Босоног, той леко стъпваше по нагорещения пясък,
но сякаш една дълбока болка притъпяваше
в него всички външни усещания.

Приказливата Старица се опита да го заговори,
но той й отвръщаше оскъдно,
така че най-после тя се умори да изтръгва отговорите,
които я интересуваха и на сбогуване му каза:

„Вие много ме бавите, господине,
а аз не бива да пропущам момента:
трябва да прекося реката върху Зелената Змия
и да предам на Красивата Лилия изключителния подарък,
който й нося от моя мъж."

С тези думи тя продължи забързано напред,
а младежът сякаш се окуражи
и също забърза, следвайки я по петите.

„Вие отивате при Красивата Лилия, така ли?
Но тогава ние имаме един и същи път.
И какъв е този подарък, който й носите?"

„Господине, след като отвръщахте на моите
въпроси толкова пестеливо,
не е редно сега така да ме разпитвате.
Но ако искате да си разменим някои тайни,
разкажете ми Вие първо за Вашата съдба
и после аз ще Ви разкрия как стоят нещата с мен и с моя подарък."

Скоро те стигнаха до разбирателство:
Старицата му довери своята тайна и историята с кучето,
дори му позволи да погледне вълшебния подарък.

Той извади естествените дарове на природата от нейната кошница
и взе мопса, който сякаш се беше укротил в неговите ръце.
„Щастливо животинче!", извика той като го видя.
„Ти ще бъдеш докоснато от нейните ръце
и те ще ти върнат отново живота.
А живите същества трябва да се пазят от нея,
за да не ги постигне жалката съдба...
Каква жалка съдба!
Не е ли по-страшно това,
да бъдеш парализиран само от присъствието й,
отколкото направо да умреш от докосването на ръката й?

„Погледни ме, каза той на Старицата,
на моите години аз съм принуден да търпя това мъчение.
Тази ризница, която с чест съм носил през войните,
пурпурната мантия,
която се опитвах да спечеля чрез мъдро царуване -
съдбата ме накара да нося сега всичко това
като тежък товар и като ненужно украшение.
Короната ми, скиптърът и мечът вече не съществуват;
аз стоя сега тук толкова гол и беззащитен,
колкото и всеки обикновен човек,
защото нейните красиви очи имат
такова ужасно въздействие,
че отнемат жизнената сила на всяко живо същество,
а онези, които докосването на нейните ръце не е успяло да умъртви,
се превръщат в мрачно странстващи сенки."

И той продължи да се оплаква,
без да задоволи ни най-малко любопитството на старата жена,
която искаше да узнае повече не само за неговата странна външност,
но и за вътрешните му изживявания.

Тя не успя да научи нито името на баща му,
нито това на неговото царство.
Той галеше вкаменения мопс,
който толкова се беше затоплил от Слънчевите лъчи
и от допира на младежа, сякаш беше оживял.

Младежът продължи от своя страна да я разпитва за мъжа с лампата,
за въздействието на свещената светлина
и сякаш занапред очакваше нещо добро от нея,
което да промени окаяното му състояние.

Разговаряйки така, те забелязаха как величествената дъга на моста,
свързваща единия с другия бряг,
заблестя силно в сиянието на Слънчевата светлина.

И двамата се учудиха,
защото никой от тях досега не бе виждал този мост
така великолепно сияещ.

„Я виж ти!", извика Момъкът,
„та не беше ли достатъчно красив,
още когато беше издигнат пред очите ни от яспис и от празеодим?
А сега изглежда като изграден от най-прекрасни смарагди,
хризопрас и хризолит;
да не смее човек да стъпи върху него."

И двамата не подозираха нищо за промяната,
настанала със Змията, защото това беше именно тя,
Змията, която сутрин се издигаше над реката
и заемаше формата на този дръзко извиващ се мост.

Пътниците престъпиха по него със страхопочитание
и преминаха на отсрещния бряг, без да проронят и дума.



Продължението следва

Едва бяха стигнали до него,
когато мостът започна да се клати и люлее.
В един миг той допря повърхността на водата
и тогава Зелената Змия изведнъж
придоби отново същинското си тяло,
което се плъзна по пътя зад двамата пътници.

Те не бяха успели да й благодарят за възможността
да преминат по нейния гръб, когато забелязаха,
че освен тях се бяха присъединили и други лица,
но не можаха да ги видят с очите си,
а само чуха някакво просъскване,
на което Змията отговаряше с нещо подобно.

Най-после те доловиха следните думи:

„Първо ще се промъкнем незабелязано в парка на Красивата Лилия,
говореха гласовете един през друг,
и тогава ще се опитаме, с настъпването на нощта,
когато придобием по-приличен вид,
да се представим в съвършената си красота.
После ще се срещнем на брега на Голямото езеро."

„Дадено" –
отвърна им Змията и съскането й се понесе из въздуха.

И така нашите трима странници се уговориха
в какъв ред да се представят пред Красавицата,
защото колкото и много хора да се явяваха пред нея,
те трябваше да идват един по един
и съответно да си тръгват по същия начин,
за да не се налага да изтърпяват прекалено големи болки.

Старата жена, с преобразеното на камък куче в кошницата,
първо се приближи към градината
и после се отправи да търси своята благодетелка.
Откри я веднага, защото тя тъкмо започваше да пее,
в съпровод на своята арфа;
нежните звуци образуваха леки водни кръгове върху повърхността на
притихналото езеро,
а после раздвижиха като кадифен полъх тревата
и клонките на храстите наоколо.

На една закътана зелена поляна,
в сянката на обграждащите я величествени дървета,
седеше тя, Красивата Лилия
и още с първия си поглед заплени очите,
ушите и сърцето на старата жена,
която с трепет се приближаваше към нея,
обзета от възхищение и вече не се съмняваше,
че Красавицата беше станала междувременно още по-хубава.

Още отдалеч добрата жена отправи своя поздрав
и изрази възторга си от прелестното създание.

„Какво щастие е, че Ви виждам!
Каква божествена благодат се носи около Вас!
Колко очарователно се опира арфата на скута Ви
и как нежно я обгръщат ръцете Ви!

Самата арфа сякаш жадува да се облегне на гърдите Ви
и да зазвучи под лекото докосване на нежните Ви пръсти.
А колко по-щастлив би бил ти, младежо,
ако заемеш мястото на тази арфа!"

Изричайки тези слова тя се приближи съвсем до нея;
Красивата Лилия отвори очи, отпусна леко ръцете си и каза:

„Не ме натъжавай, моля те!
Твоето възхищение е съвсем не навреме.
Така само още по силно усещам своето нещастие.

Погледни само - в нозете ми лежи мъртво моето канарче,
което винаги пригласяше на моите песни;
то имаше навика да каца на арфата ми и при това
много внимаваше да не ме докосне;
днес, когато се събудих и поисках да се освежа с една нежна мелодия,
моят малък певец, по-въодушевен от всякога,
подхвана веднага своите хармонични трели.

Но тъкмо в този момент над главата ми се стрелна един ястреб;
уплашеното малко птиченце се пъхна бързо в моята гръд
и аз веднага почувствах предсмъртните потрепвания
на напущащия го живот.

Пронизан от моя поглед хищникът се свлече безсилен на брега до водата.
Но какво ме топлеше това наказание!
Любимецът ми беше мъртъв
и неговият гроб само ще помрачи
още повече тъжните храсти в моята градина."

„Съвземете се, Лилия!",
извика старата жена и самата тя избърса една сълза от очите си,
която трогателният разказ на нещастното момиче
бе изтръгнал от нея;

„Съберете сили! Моят Старец ми поръча да Ви предам,
че трябва да преодолеете мъката си,
защото голямото нещастие трябва да се гледа
като предвестник на най-голямо щастие.
Защото е дошло времето!
И наистина" - продължи Старицата,
„по целия свят вече стават едни неща...
Ето, погледнете само моята ръка как изведнъж почерня.
Освен това и много се смали, и сега аз трябва да побързам,
докато съвсем не е изчезнала.
Ах, защо трябваше да върша услуга на Блуждаещите Светлини;
да се срещам с Великана и да потапям ръката си в реката?

Не бихте ли могли Вие да ми дадете една зелка,
един артишок и една глава лук?
Трябва да ги занеса на реката
и тогава ръката ми ще стане бяла както преди,
така че ще мога да я държа дори до Вашата?"

„Зелки и лук ще се намерят във всички случаи,
но артишок ще търсиш тук напразно.
Всички растения в моята толкова голяма градина
не раждат нито цветове, нито дават плодове.
Но всяка суха клонка, която откъсвам
и посаждам върху гроба на любимо същество,
веднага се раззеленява и израства високо.

За съжаление всички тези храсти,
тези горички са израстнали все по този начин:
короните на вечнозелените пинии,
обелиските от кипариси,
издигащите се като колоси дъбове и букове -
всички те бяха малки, сухи клонки,
а сега се издигат като тъжни паметници,
увековечаващи въздействието на моята ръка
върху иначе неплодородната почва."

Старицата почти не слушаше нейната изповед,
само се беше втренчила в своята ръка,
която в присъствието на Красивата Лилия
ставаше все по-черна и от минута на минута
все повече се смаляваше.

Тя тъкмо беше решила да вземе кошницата
и да продължи пътя си, когато почувствува,
че е забравила най-важното.

Извади веднага вкамененото куче
и го постави върху тревата, недалеч от Красавицата.

„Моят мъж", каза тя, „Ви изпраща това за спомен;
Вие знаете, че при Вашето докосване този благороден камък ще оживее.
Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост,
а мисълта, че Вие ще го притежавате,
ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му."

Красивата Лилия погледна милото животинче с видима радост,
но и почуда.

„Много странни знамения се появиха наистина наведнъж", каза тя,
„които ми дават надежда.
Но не е ли това само някаква илюзия,
която ни поднася природата,
като ни кара да очакваме след голямото нещастие
приближаването на някакъв щастлив обрат?"

„Каква ли ще е ползата от тез
знамения добри?
Смъртта на птичката, ръката черна
на приятелката стара?
И мопсът от скъпоценен камък, нямащ
на себе си подобен?
Не бе ли лампата, която ми ги прати?

Далеч от човешките земни наслади
Познавам аз само мрачната неволя
Ах, защо не се издигне Храмът на реката,
Ах, защо и Мостът не се тук извиси?"

Старата жена нетърпеливо изслуша песента,
която Красивата Лилия съпровождаше
с нежните звуци на своята арфа,
а те биха очаровали и всеки друг.

И тъкмо поиска да се отдалечи,
когато внезапното появяване на Зелената Змия
я накара да остане на мястото си.

Змията беше чула последните строфи от песента
и реши отново да вдъхне кураж на Красавицата.

„Предсказанието за моста вече се изпълни!" извика тя;
„попитай само добрата стара жена,
колко красиво се извисява той сега над реката.

Онова, което по-рано беше само невидим за окото яспис,
през който светлината едва проблясваше по неговите первази,
сега се превърна в прозрачни скъпоценни камъни.

Няма по-чист берил и по-красив смарагд от тези на моста."

„Аз Ви пожелавам много щастие в това дело", отвърна Лилия.
„Но Ви моля да ме извините, загдето все още не
смея да повярвам, че предсказанието се е изпълнило.
Върху високата дъга на вашия мост могат да преминават само пешеходци,
а беше ми обещано че по моста ще се движат коне,
карети и всякакви превозни средства,
както в едната, така и в другата посока над реката.
А не беше ли предсказано,
че от самата река ще се издигат и големи стълбове?"

Старата жена, която непрекъснато се взираше в ръката си,
тук прекъсна разговора и понечи да се сбогува.

„Почакайте още малко", каза Красивата Лилия,
„и вземете моето бедно канарче със себе си.
Помолете лампата да го превърне в един красив топаз;
после аз ще го съживя чрез моето докосване и то,
заедно с Вашия добър мопс, ще стане най-доброто ми развлечение.

Обаче побързайте колкото можете,
защото със залеза на Слънцето бедното животно
ще бъде обхванато от непоносимо разложение
и красивата му форма ще се разруши завинаги."

Старата жена постави мъртвото тяло на птицата
върху нежните листа в своята кошница и бързо си тръгна.

„Какъвто и да е", каза Змията,
продължавайки прекъснатия разговор,
„храмът е вече съграден."

„Но той все още не стои на реката", отвърна Красавицата

„Да, той все още лежи в дълбините на Земята", каза Змията;
„и там аз видях Царете и дори разговарях с тях".

„А кога те ще се въздигнат?", попита Лилия.

Змията отговори:
„Аз чух как в храма прозвучаха великите думи:
„Дошло е времето!"

Приятна ведрост заля лицето на Красивата Лилия.

„Днес чувам тези щастливи думи за втори път", каза тя;
„но кога ще настъпи денят, в който ще ги чуя и трети път?"


Продължението следва

Змията отговори:
„Аз чух как в храма прозвучаха великите думи:
„Дошло е времето!"

Приятна ведрост заля лицето на Красивата Лилия.
„Днес чувам тези щастливи думи за втори път", каза тя;
„но кога ще настъпи денят, в който ще ги чуя и трети път?"

Тогава тя се изправи и от храстите се появи едно очарователно момиче,
което пое арфата от ръцете й.

След него се появи второ, което взе сгъваемия стол,
изработен от слонова кост, върху който беше седнала Красавицата,
сгъна го, а после прибра и сребърната възглавница.

Сега дойде ред на едно трето момиче с голям слънчобран,
украсен с перли, което изчака да разбере,
дали Лилия ще има нужда от услугите й, ако реши да се разходи.

И трите девойки бяха неизказано красиви и очарователни,
и сякаш подсилваха красотата на Лилия;
но все пак всеки трябваше да признае,
че тяхната прелест не може да се сравнява с нейната.

В същото време Красивата Лилия нежно се взираше в прекрасния мопс.
Тя се наведе, докосна го и в същия миг кученцето скочи на краката си.
То бодро се огледа наоколо, започна да тича насам натам,
но побърза да се върне при своята благодетелка,
за да я поздрави най-сърдечно.
Тя го взе в ръцете си и го притисна до себе си.

„Колко си студено", извика тя,
„но макар и в теб да е останал само половин живот,
бъди ми добре дошъл;
аз нежно ще те обичам, ще си играя с теб,
ще те милвам и винаги ще те притискам до себе си."

После тя го пусна, гонеше го от себе си и отново го викаше,
шегуваше се толкова мило,
толкова весело и невинно си играеше с него на тревата,
че човек просто се увличаше от нейната радост,
също както по-рано страдаше, покъртен от нейната мъка.

Но тази веселост, тези очарователни шеги
бяха прекъснати от появата на тъжния Момък.
Той пристъпи в онзи свой вид, който ние вече добре познаваме;
само дневната жега го беше изтощила още повече,
а в присъствието на любимата той беше побледнял още по-силно.

На ръката си носеше ястреба, който беше притихнал като гълъб,
с увиснали криле.

„Не е много любезно", каза Лилия,
„да показваш пред очите ми това омразно животно,
този хищник, който днес уби моя малък песнопоец."

„Недей да обвиняваш клетата птица!" отвърна Момъкът;
„по-скоро оплаквай себе си и своята съдба,
и ме остави да споделя тъжната участ на моите приятели."

Междувременно мопсът не преставаше да се закача игриво с Лилия,
а тя ласкаво отговаряше на прозрачния си любимец.
Ту пляскаше с ръце, за да го подплаши,
ту изтичваше напред, за да го привлече отново към себе си.

Опитваше се да го хване, когато той бягаше,
и го прогонваше, когато той се опитваше да се притисне в нея.

Момъкът гледаше всичко това безмълвно и с нарастващо раздразнение;
но когато накрая тя взе в ръце грозното животно,
което му изглеждаше ужасно отблъскващо,
и го притисна до бялата си гръд,
целувайки черната муцуна със своите божествени устни,
тогава неговото търпение се изчерпа и той отчаяно извика:

„Трябва ли аз, който съм обречен от трагичната съдба
може би завинаги, да живея разделен от теб,
когато тъкмо чрез теб загубих всичко,
загубих себе си дори,
трябва ли аз да гледам сега с очите си как едно
противоестествено създание ти доставя такава радост,
как те привлича и може да се
наслаждава на твоята прегръдка?

Все така ли ще продължавам да идвам и да си тръгвам,
очертавайки най-тъжния кръг през реката!
О, не, в гърдите ми все още пламти една искра
от някогашната ми рицарска смелост:
нека в този миг пламъкът й лумне за последен път!

Щом на твоите гърди могат да почиват камъни,
то нека и аз се превърна в камък;
щом твоето докосване може да умъртвява,
то нека и аз намеря моята смърт от твоите ръце!"

При тези свои думи той направи едно рязко движение,
ястребът изхвърча от ръцете му,
а той се повали върху Красивата Лилия.

Тя протегна ръце да го задържи и го докосна преди да падне.
Тогава той загуби съзнание,
а тя с ужас усети тежестта му върху гърдите си.
Веднага извика и отскочи уплашено назад,
но благородният младеж се свлече безжизнен на земята.

Нещастието беше сторено!
Пленителната Лилия стоеше неподвижно
и гледаше втренчено в безжизнения труп.
Сърцето й сякаш спря да бие,
а от очите й не можеше да потече нито една сълза.

Напразно мопсът се опитваше да се закача с нея;
изглежда целият свят бе загинал с нейния приятел.

В своето безмълвно отчаяние тя не търсеше подкрепа,
защото знаеше, че не може да я получи от никъде.

В замяна на това Змията се раздвижи усърдно;
тя изглежда кроеше някакво спасение и наистина -
странните й движения целяха поне да предотвратят
по-нататъшните ужасни последици на това нещастие.
Тя изви гъвкавото си тяло в кръг около трупа,
захапа края на опашката си и остана да лежи спокойно на тревата.


Продължението следва

Щайнер и атропософията са нещо невероятно интересно, но неговите книги се намират трудно....можеш ли да ми кажеш може ли да се прочете нещо повече за него и неговите идеи в нета има ли негови книги в електронен вид които могат да бъдат свалени...от интернет.