ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА
ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ



ДВЕ ЛЕКЦИИ
изнесени в Берлин на 22. и 24 октомври 1908 г.

превод от немски:
ЛЮДМИЛА КОЕВА, д-р ДИМИТЪР ДИМЧЕВ



Изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – препис от книга




В Ъ В Е Д Е Н И Е

Преди около 100 години, и по-точно през 1899,
след като в продължение на две десетилетия разработи основите на науката
за свръхестествения свят, антропософията,
Рудолф Щайнер предприе първия си опит да излезе пред обществеността,
и то по повод 150 годишнината от рождението на Гьоте - 28. Август 1899 -
избирайки за тема неговото тайно откровение в загадъчната
„Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия".

Дори и запознатите с антропософията на Рудолф Щайнер днес биха могли да
попитат защо той се спря на тази приказка?
Изборът на Рудолф Щайнер беше сериозно обмислен.
Още в младежките години на своя живот той си беше поставил една далечна цел:

Да възроди древните Мистерии,
които винаги са осъществявали еволюцията на човечеството и да обедини в
едно цяло изкуството, науката и религията,
понеже в хода на времето те изгубиха връзките си със свръхестествения свят и
поеха в съвсем различни посоки.

Според Рудолф Щайнер науката отново трябваше да се превърне в познание
за свръхсетивния свят,
изкуството - в съзерцание на свръхсетивния свят,
а религията - в изживяване на свръхсетивния свят.

Ето защо постигането на тази далечна цел изискваше следното:
държаните в дълбока тайна Мистерии трябваше все повече и повече да се
отворят за човечеството и да станат достъпни за всички.

В Гьотевата „Приказка" ние ще чуем загадъчните думи:
„Дошло е времето!"

Рудолф Щайнер отдавна беше разбрал,
че в края на 19. и началото на 20. век думите „Дошло е времето!" ще важат за
цялото човечество,
понеже през 1899 привършва онази епоха от 5000 години
(3101 пр. Хр. - 1899 сл. Хр.),
която окултните традиции винаги са обозначавали като „епохата на Мрака" или „Кали Юга".

В началото на 20. век трябваше да настъпи новата „епоха на Светлината".

И точно както новият ден се предшествува от зазоряването,
така и новата светла епоха трябваше да бъде загатната около един век преди
изтичането на Кали Юга.

През 1795 големият поет, посветеният Гьоте отправи своето скрито послание
към цялата немскоезична култура:
Време е „храмът" - или Мистериите - да стане достъпен за всички!

И това послание се съдържа именно в загадъчната
„Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия".

Не случайно Рудолф Щайнер говори за нея като за „Гьотевия Апокалипсис"
или „Гьотевото тайно откровение".

В „Моят жизнен път" Рудолф Щайнер напомня,
че в първата си статия „Гьотевото тайно откровение",
излязла през 1899, той се изразява „недостатъчно" езотерично.

Една година по-късно, в лекциите си пред берлинските теософи,
той говори „изцяло" езотерично.

А още по-късно, при освещаването на Първия Гьотеанум -
този пръв по рода си Мистериен център в нашата съвременна епоха -
Рудолф Щайнер определя своята интерпретация на Гьотевата „Приказка" от
1900 като „зародишната клетка" на цялото Антропософско Движение.

Виждаме, следователно, с каква вътрешна и строга последователност
Рудолф Щайнер свърза своя модерен езотеризъм с Гьотевия Апокалипсис.

Защото кулминацията в Гьотевата „Приказка" настъпва тогава,
когато подземният храм, или с други думи, скритите досега Мистерии,
с тримата Царе -Златният, Сребърният и Бронзовият Цар -
представителите на науката, изкуството и религията -
се превръща в надземен храм,
тоест в открит, съвременен Мистериен център.

И в „Приказката" това се случва в мига,
когато „Красивата Лилия" чува за трети път решителните думи на
„Стареца с лампата":
„Дошло е времето!".

Така чрез Рудолф Щайнеровото дело Гьотевият Апокалипсис стана действителност.

Хела Вийсбергер

ЙОХАН ВОЛФГАНГ ГЬОТЕ

ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ



На брега на Голямата река,
която беше силно придошла от проливните дъждове,
живееше в малка колиба старият Лодкар.
Потънал в дълбок сън след напрегнатия ден,
той изведнъж се събуди посред нощ от някакви странни гласове.
Вероятно бяха пътници, защото той ги чу да казват,
че искат да бъдат откарани на отсрещния бряг.

Когато се показа на вратата,
той видя две големи Блуждаещи Светлини да проблясват над завързаната лодка.
Те го уверяваха, че много бързат и искат час по-скоро да бъдат на другия бряг.

Без да се двоуми Старецът отвърза лодката и загреба през реката.
Междувременно странниците просъскаха нещо един на друг на своя
неразбираем език,
а после гръмко избухнаха в смях и заподскачаха насам-натам из лодката -
ту по пейката, ту по нейното дъно.

„Разклащате лодката!", извика им Лодкарят.
„Ако продължавате да сте толкова буйни, може и да я обърнете.
Трябва веднага да седнете, Блуждаещи Светлини!"

Но те отново буйно се изсмяха на думите му и заподскачаха още повече.
Той обаче търпеливо понесе тази обида и много скоро лодката достигна до другия бряг.

„Вземете, това е за Вашия труд!",
казаха пътниците и в мократа лодка се изсипаха множество бляскащи жълтици.

„За Бога, какво правите?" - учуди се Лодкарят.
„Та Вие ще ме вкарате в голяма беда!
Ако някоя златна монета беше паднала във водата,
течението, което не може да понася този метал,
можеше да се надигне в огромни вълни и
да погълне лодката и мен заедно с нея.
А не се знае и с вас какво щеше да се случи.
Вземете си златото обратно."

„Ние не можем да си върнем нищо обратно,
което веднъж сме отделили от себе си", отвърнаха те.

„Но така ми създавате още работа!",
продължи Старецът, като се наведе да събира жълтиците.
„Сега трябва да събера всички,
да ги занеса на брега и там да ги заровя."

Блуждаещите Светлини бяха скочили от лодката,
а Старецът извика след тях:
„А къде остава моето възнаграждение?"

„Който не приема злато, нека се труди на вятъра!",
беше техният отговор. -

„Тогава ще Ви кажа, че за моя труд може да се заплаща само с
плодовете на Земята" -

„С плодовете на Земята ли? Та ние не ги познаваме,
никога не сме ги опитвали!", удивиха се те. -

„И така да е, но аз не мога да Ви пусна сега,
без да ми обещаете, че ще ми набавите три зелки,
три артишока и три големи глави лук", каза Лодкарят.

Блуждаещите Светлини искаха да се измъкнат,
шегувайки се,
но изведнъж се почувствуваха някак странно приковани към Земята.
Това бе най-неприятното усещане, което някога бяха изпитвали.
Тогава те обещаха в най-скоро време да изпълнят желанието на Лодкаря.
Той ги освободи и подкара лодката обратно.
Беше се отдалечил доста, когато чу да викат след него:
„Старецо, слушай, забравихме най-важното!"

Но той беше много далеч и не ги чу добре.
Стигна до онази страна на реката, с високото скалисто плато,
докъдето водата никога не може да се покачи;
там той смяташе да зарови опасното злато.
Намери една пукнатина между назъбените скали и изсипа вътре жълтиците.


Продължението следва

Редактирано от Mish-o на 06.11.04 13:47.

В тази пукнатина живееше красивата Зелена Змия.
Веднага щом чу звъна на жълтиците, тя се разбуди от дълбокия си сън.
Едва съзряла блестящите кръгчета,
тя ги нагълта с огромен апетит,
след което претърси внимателно всички храсти и процепи наоколо,
където се бяха разпръснали някои златни късчета.

Преглъщайки последното,
тя вече чувствуваше с най-приятна наслада как златото се разтапя в нейните
вътрешности и прониква в цялото й тяло.
С много голямо задоволство тя забеляза,
че е станала прозрачна и светеща.

Бяха я уверявали, че такова светещо явление е възможно,
но понеже се съмняваше,
дали тази светлина ще продължи да се излъчва още дълго от нея,
тя реши да задоволи любопитството си,
както и да се подсигури занапред.

Затова изпълзя от скалите и тръгна да търси този,
който бе разпилял красивите жълтици.
Но не намери никого.
Толкова по-приятно й стана обаче да се възхищава сама на себе си - така,
както се провираше между тревите и шубраците,
излъчваща своята привлекателна светлина,
която осветяваше свежата зеленина и караше листата да заприличат на
смарагди, а цветята да блестят в най-прекрасния си вид.

Напразно преброди тя дивата пустош,
но затова пък надеждата й се удвои,
когато стигна до мястото,
където забеляза в далечината някакви проблясвания,
подобни на нейните.

„Дали най-после не намерих свои роднини?",
запита се тя и се отправи натам.
Не обръщаше никакво внимание на това,
че беше толкова трудно да се провира през мочурищата и тръстиките,
защото най-много обичаше да пълзи по сухите ливади или из скалистите
пукнатини, да се наслаждава на ароматните билки и да утолява жаждата си с
нежни капчици роса.

Но сега заради любимото злато и упованието в прекрасната светлина,
тя би приела всичко, на което биха я подложили.

Много уморена, тя стигна най-после до едно мрачно тресавище,
където двете Блуждаещи Светлини подскачаха игриво из шубраците.
Тя се отправи към тях и ги поздрави,
радостна, че е срещнала такива приятни роднини.


Продължението следва

bih jelal da ti zadam edin vapros .......kakav e smisala da se izlivash pri polojenie che nikoi ne go iska, do tova stignah naposledak, otkrih che ima smisal da se izlivash samo togava kogato niakoi go poiska drugoto e kato da nalivash ot pusto v prazno, tova che go iskat poveche hora e hubavo no problema e che ne znaiat TE samite kakvo iskat, TE prosto ne znaiat kade sa i niamat predstava kakvo i kak koga ....... pravia go kogato e e ti znaesh kvo da ti obaiasniavam xi xi xi

Vsiaka prikazka e pouchitelna, stiga da moje da ti vleze v uporeba ......., e i da mojesh da razberesh smisala mejdu "redovete", no an men mi e trudna tazi prikazka ne mojah da ia razbera ama nekoi den moje i da mi svetne lampichkata, - mn iastno che se sheguvam razbiram vsichko i nisto .......

Badete veseli

Колкото толкова ....

ами аз нали ти поисках да си кажеш мъдростта на твоята приказка, но ти не искаш..

а тук някой му е поискал и той я дава..

kakvo iskash da ti kaja i zasto triabva da go kazvam napisal sam go
"vseki sam triabva da stigne do ........ neznam si koe lichno da go osaznae"

Колкото толкова ....

Много хубава приказка. Много силно въздейства.

Светлините се плъзнаха по тялото й,
после скочиха пред нея и се разсмяха по своя особен начин.

„Госпожо братовчедке", заговориха я те. –
“Щом сте от вида на тези в хоризонтална линия,
недейте да очаквате кой знае какво.
Очевидно ние сме роднини единствено от страна на блясъка.
Защото, ето вижте!" -
и сега двата пламъка изведнъж се извисиха нагоре,
като пожертвуваха широчината си, за да демонстрират цялата си височина, възможно най-нагоре.

„Колко красиво ни стои на нас, господата с вертикалната линия,
тази стройна извисеност! Не се обиждайте, приятелко,
но кой род би могъл да се похвали с такова нещо!?
Докато има такива Блуждаещи Светлини,
никой не може да има нито здрав апетит, нито спокоен сън."

Присъствието на тези роднини започна да става твърде неприятно за Змията.
Тя поиска да надигне глава, но веднага почувствува,
че трябва пак да се приведе към Земята, за да изпълзи от мястото си.
И ако преди се бе почувствувала прекрасно в тъмния шубрак,
то сега, в присъствието на нейните братовчеди, й се стори,
че блясъкът й се помрачи.
Тя дори се уплаши, че може съвсем да угасне.

Потънала в тежки размисли,
тя реши да ги попита дали ще и разкрият тайната,
откъде дойде това блестящо злато, което се изсипа в скалата.
Според нея това беше златен дъжд, който се е излял направо от небето.

Блуждаещите Светлини избухнаха в смях,
при което разклатиха телата си
и около тях всичко се обсипа с безброй жълтици.

Змията бързо се втурна да ги събира и лакомо да ги поглъща.

„Да Ви е сладко, госпожо братовчедке", казаха учтиво господата,
„Можем и още да Ви доставим."

И те отново кръшно разклатиха телата си така,
че Змията едвам смогваше да се справи с тази обилна трапеза.
Светлината, която се излъчваше от нея,
веднага се усили и тя заблестя в най-прекрасния си блясък.

За сметка на това Блуждаещите Светлини значително се смалиха,
но пък ни най-малко не загубиха от доброто си настроение.

„Вечно ще ви бъда задължена", каза Змията,
едва поемайки си дъх след пищния обяд.
„Сега може да поискате от мен всичко, което си пожелаете,
стига то да е по силите ми."

„Чудесно!", възкликнаха Блуждаещите Светлини.
"Ще ни кажеш ли тогава къде живее Красивата Лилия?
Можеш ли да ни отведеш час по-скоро до замъка на Красивата Лилия и до
нейната градина?
Ние изгаряме от нетърпение да се хвърлим в нозете й."

„Тази услуга", отвърна с дълбока въздишка Змията,
„аз не мога веднага да Ви направя.
За съжаление, Красивата Лилия живее отвъд реката. -

„Отвъд реката ли?
А ние накарахме да ни превозят от тази страна на реката.
При това в такава бурна нощ!
А колко зловеща изглеждаше реката!
Дали не е възможно да повикаме отново стария Лодкар?"

„Всичките Ви усилия ще бъдат напразни", отговори им Змията;
„дори да го намерите на този бряг, той няма да Ви вземе.
Защото той може да превозва само към този бряг, но не и към отсрещния." -
„Няма що, добре сме се подредили. И няма ли друг начин да се премине оттатък?" -
„Има, даже няколко, само че не и в момента.
Аз сама бих могла да пренеса господата, само че по обяд." -
„Но това е времето, в което ние не можем да пътуваме никъде!",
ужасиха се Светлините. -
„Тогава, щом се стъмни,
можете да бъдете пренесени върху сянката на Великана." -
„И как става това?", попитаха те с надежда. -
„Големият Великан живее недалеч от тук.
Той не може нищо да направи чрез собственото си тяло:
ръцете му не могат да вдигнат дори и сламка,
нито раменете му да понесат дори едно оризово снопче.
Затова пък неговата сянка може много, може всичко.
При изгрев слънце и при залез, той е най-силен,
затова нощно време на гърба си той може да пренесе всичко.
Тогава Великанът се отправя бавно към брега и сянката му може да прекара
пътника отвъд реката.

Ако държите обаче по обяд да бъдете в онова горско кътче,
където храстите се спущат към брега,
тогава мога аз да Ви пренеса и да Ви представя там на Красивата Лилия.

Но щом се страхувате от горещината по пладне,
то наистина ще трябва да потърсите привечер Великана в онзи скалист залив.
Той сигурно ще откликне на желанието Ви."

Извивайки се в лек поклон, младите господа се отдалечиха,
а Змията беше много доволна, че се е освободила от тях,
преди всичко, за да се полюбува на своята собствена светлина,
както и да задоволи любопитството,
което от доста време я измъчваше.

Продължението следва

В един от скалните процепи, из които се провираше безпрепятствено,
тя направи странно откритие:
че може да пълзи из тези пукнатини без да се нуждае от светлина,
защото умееше да различава по вътрешен усет всички заобикалящи я
предмети.

Беше свикнала да открива и най-необичайните творения на природата:
ту се промъкваше между рифове от големи кристали,
ту се плъзгаше по жилите на самородно сребро
и току изваждаше някой благороден камък навън.

Но за свое голямо учудване, в една затворена урва тя долови предмети,
които издаваха съзидателния труд на човешките ръце.
Гладки стени, по които тя не можеше да се изкачи
или правилни ръбове на стройно изваяни колони,
и което й се стори най-странното - човешки фигури,
около които много пъти се бе обвивала
и които вероятно бе приемала за късове руда
или в най-добрия случай - за добре полиран мрамор.

Сега искаше да провери всичко това и да го потвърди,
като се надяваше чрез собствената си светлина
да опознае напълно странните предмети в него.

Тя се забърза по обичайния си път и много скоро стигна до процепа,
през който винаги пропълзяваше в това светилище.

Когато пристигна на мястото,
тя се огледа с любопитство и макар че светлината, която излъчваше,
не можеше да освети всички предмети в залата,
й позволи да види поне най-близките достатъчно ясно.

С удивление и страхопочитание Змията се вгледа в една блестяща ниша,
в която беше поставена фигурата на достолепен Цар, излята от чисто злато.
По размери статуята беше по-голяма от човешки ръст,
но според образа изглеждаше по-скоро дребен,
но с добре сложено тяло мъж.
То бе обвито в обикновено наметало,
а венец от дъбови клонки придържаше косите му над челото.

Змията беше приковала поглед в този необикновен образ,
когато Царят изведнъж проговори:
„Откъде идваш?", попита я той. -
„От скалните пукнатини", отвърна му тя,
„в които се намира златото."

- „Ти знаеш ли кое е по-блестящо от златото?", продължи Царят. -
„Светлината", отвърна му Змията.

- „А кое е по-освежаващо от светлината?" -
„Разговорът", беше нейният кратък отговор.

Продължението следва

mnogo chetat i malko razbirat, mn razbirat i malko chetat!
Kakvo e cheteneto? neobhodimo li e?
Kakvo e razbiraneto? neobhodimo li e?

Колкото толкова ....