Хората (или поне човешките тела) умират. Факт.
Приемате ли този факт?

Има ли определен начин, по който трябва да се чувстваме, когато наш близък умре?
Има ли значение, дали е бил "само" приятел, родител или собственото ни дете?

Трябва ли да почерним за месеци или години живота си (и този на близките си покрай нашия), заради случилото се?

Когато някой е умрял, той е умрял. Точка.
Когато някой е жив, той е жив. И има значение (не само за него) дали ще продължи живота си в радост или в мъка.

Някои явно смятат, че щом са обичали умрелия, трябва да скърбят много за него, и колкото повече са го обичали, толкова повече трябва да скърбят. Сякаш едното има нещо общо с другото.

При това тези, които не споделят същия възглед, им се струват коравосърдечни, жестоки, безчувствени, и каквото още се сетите в тоя дух.

Трябва ли да наричаме слабостта, неспособността да приемеш неизбежното и непроменимото, любов?
Това ли е истинската любов? Някакъв вид недъгавост?

Други направо вият така: "защо си отидеееее, на кого ни оставиииии..."
За техния егоизъм, няма смисъл да говорим. Те реват за себе си, и едва ли изобщо са обичали покойника през последните му години.

За тези, които познават някой истински духовен учител - представяте ли си го, да се тръшка и да си скубе косите, при смъртта на негов близък? Чий пример е достоен за следване - този на духовните учители, или на бабичките-оплаквачки?

Вярващите във всички религии, и някои нерелигиозни в тоя клуб, уж вярват в безсмъртието на душата. Уж. Достатъчно е да умре някой край тях, и къде отива вярата им?
В какво вярвате всъщност - във вечния Живот, или в окончателната Смърт?

------------

Днес препотвърдихме решението си, с едната ми жена, когато единия от нас умре, другият да си спомни най-хубавите и смешни моменти с него, да се повесели. Каквото и да мислят околните.

Представям си бъдеще, в което хората ще се забавляват на погребенията. И колкото по-забавен и духовит е бил покойника, толкова повече ще се забавляват, отдавайки му последна почит с това. След което ще продължат пътя си, спомняйки си с благодарност и радост хубавите мигове, преживени с него.


Обичам ви
Няма да плача на погребението ви.
Веселете се, когато аз си отида.

Защо толкова хора днес смятат, че ТРЯБВА да се страда заради смъртта на някой?

Кои са убежденията, които стоят в основата на този процес - постепенното самоунищожаване заради чужда смърт?

Кого обслужва страданието, цялата тая генерирана токсична енергия?

Ако никой няма полза от него, защо да се страда?

Глупости!
Материята е безсмъртна- тя няма качеството "живот". Тя саом се трансформира,което ти приемаш за "смърт". А всъщност това е смъртта на формата.
Остава да зададеш въпроса по друг начин- УМИРА ЛИ ФОРМАТА?

Етаги смешковците сте!
"Днес препотвърдихме решението си, с едната ми жена, когато единия от нас умре, другият да си спомни най-хубавите и смешни моменти с него, да се повесели. Каквото и да мислят околните."

Това ли си мислите и си говорите когато сте заедно?
А после, през останалото време - информирате другата ви жена, какво сте приказвали с първата.

Клюкари и клюкарки- това са нашите другарки.

ХЕ ХЕ ХЕ Х ЕХ ЕХЕ ХЕ

Муле- Ето сега разбрах още нещо. И кво от това?

Беинса казва,че с плача си само смущаваме покойника,и той не може да продължи по пътя си.

Така или иначе, колкото и да го увърташ, все нещо умира.
Явно това не е материята на ниво елементарни частици, а нещо друго.

Темата беше предимно за чувствата, с които се посреща чуждата смърт. За това нищо не каза.

С жените ми мислим и говорим най-различни неща, включително и такива.
А ти, можеш ли да поддържаш изобщо някакъв диалог с твоята жена?

Няма смисъл да разводняваш нещата с "откровения", единствената цел на които е да ме дразнят. Айде да не си губим времето. Не минава това

Много хора го казват, но кой ли ги слуша...

da be da
adi sq v drugiq kraj
mahalce
shto izobshto se fiksirate v neshto???

... не можело! ...
прекрасна - ужасна - се тая!резултатът е съсипващ!

Ако си забелязал, в уводния постинг не засягам подобни въпроси. Това не е случайно.

Всеки вярва в различни неща, но не знам съществува ли изобщо вяра, която да може да оправдае като нещо смислено, страданието в такава ситуация.

Няма да те убеждавам да вярваш в това, че можеш да смутиш покоя на мъртвия, подобно съображение е за тези, които вече вярват в подобни неща.

Въобще и изобщо не става въпрос за смъртта, а за загубата. пък нека е от егото. За болката от загубата. Това и Хъбард го говори-че всички аберации в крайна сметка се причиняват от загуба или от страх от загуба.
И аз смятам, че безчувствеността е форма на този страх. Просто начин да избягаш от болката, която евентуално може да ти причини загубата. Много чувствителните хора се капсулират умишлено...всеки търси начин да се справи с болката и това изобщо не значи приемане. да приемеш значи да приемеш и болката и да я изживееш.
Точно това, което ти правиш, аз лично смятам, че е опит за бягство от приемането на болката или на възможната болка-така добре ли се изразих?

И после...сигурно из твоите книжки си чел за отношенията? Те в крайна сметка се базират на Хъбард всичките. Няма начин да не са засегнати отношенията, човешките отношения вътре. И в тези отношения има всичко-или избираш и радостта, и болката, или игнорираш изобщо отношенията. А как ще имаш отношение към бог, като нямаш отношения с неговите проявления?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да
не
да
не
.

Останалите въпроси спадат към категорията "глупави", на каквито принципно не отговарям.
Сега и аз да те питам:
Колко пъти в твоя живот си се срещал със смъртта - твоята собствена, на близък, на непознат? Брои се всичко.
Знаеш ли как изглежда труповозката на град София* или на родния ти град/село?
Ходил ли си някога в моргата? Какво изпита, ако отговорът е да?
Целувал ли си мъртвец, каквото е задължението на близките роднини на някои места? Какво беше усещането ти?
Веселил ли си се на смъртта на твой приятел? Все имаш някой умрял.
Спал ли си до човек, който е умрял след седмица/месец/известно време? Спомняш ли си топлината му?

Чувал ли си също така, че "не се знае дали ако отстъпим място в метрото на зла бабичка, не увеличаваме глада на сомалийските деца"? Т.е., ако продължим малко темата за трудността по пътя, смъртта може вече да върви към теб, весело ухилена, за да те запознае със себе си, тъй като явно я познаваш само от книгите и филмите. А запознанството с нея е важна част от пътя, по който вървим.
Ключовата дума е СМИРЕНИЕ. Няма мъдрост без смирение. Няма приемане на смъртта без смирение.
Успех!


*Правилният отговор е: незабележима стара сивкаво-кафява камионетка-жук. Без надписи. Товарят трупа в нея и го отнасят към моргата.