Така примамливо звучи.
Ново начало, да започнем отначало, поначало, изначало...
Началото на нещо предполага край на друго, дебело положена точка, захвърлени без грижа и мисъл стари одеяния, посивели от ежедневна употреба, изтъркани от безсмислие.
Гневът не дава този освобождаващ импулс, да кажеш "Край!". Гневът иска да води битки, да побеждава, да утвърждава... Там има още надежда и още не си готов да се простиш.
За онази дебела точка, обаче е нужно отчаяние. Умора. Тишина. Осъзнаване. Доверие и осланяне на интуицията, не разум.
По навик се вкопчваш с последни сили в познатото, макар и неудобно русло и потъваш, затъваш, загиваш. Някъде смътно живее знанието, че си друг, че си истински, толкова истински, колкото никога удобните, адаптивните, успешните не биха могли да понесат.
Но те е страх да бъдеш този човек. Толкова дълго те е страх, толкова дълго са ти насаждали, че това ще те нарани, че пропускаш да забележиш кога сам си започнал да се нараняваш, отказвайки се от себе си. За да се слееш, влееш, прелееш...
И се чувстваш окован, скован, прикован.
Уморен.
От себе си.
Тогава някъде в тишината на нищото в което си се превърнал, слабо се надига едно гласче. „Не е нужно, не е нужно. Просто спри, помълчи.”
В безмълвието, в настоящето, между две вдишвания, слагаш точката. Тихо и незабележимо.
И се ражда ново начало.
Така примамливо.

Добра вечер, нощни птици!

Добър вечер:-)

Хубаво ми е.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Е, добре, де .. Да беше оставила нещо да кажат и участниците.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не знам защо трябва да се слага точка или да се започва отначало, като можеш да си продължиш. И всъщност винаги си размивам края.

Добра, добра да е. И на мен ми е в пъти по-драго, медунчета канелени, втасали.

Участниците могат да рекат тяхната. Или мами, викате, мами пустото начало...
Като да се разтичаш гол под летен дъждец на заник злънце.
Хем топло, хем палаво, хем отмива.

Бе да засучем приказка. Не винаги е изход. Само понякога.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Имам много хубава МЕСТОработа. Сутрин пътувам към изток и слънцето напъва да се излюпи. Вечер се връщам към запад, а слънцето излиза в законна почивка. Всеки ден. Едно и също. И все пак уникално различно. И това начало не е страшно, макар да е със сигурен край. Защото идва утре и края става само пауза, почивка. А някъде между двете се случва всичко останало.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Така де. Край и начало. Де е началото, де е краят?
Само разликата в усещанията сякаш бележи едното и другото.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Хубаво знание .. за ново начало. Но не винаги е така. Началото е дъщеря на надеждата. А надеждата знаем къде е. Туй, че сме сложили края, съвсем не означава, че сме поставили начало.
Аз веднъж очертах дебелата точка. Нямах знанието за начало. А единствено, изкристализирало, ясно съзнание за край. Не ме бе страх. Но сега, от разстоянието на времето, се учудвам .. Как така не ме е било страх ?! Като дори надежда съм нямала, какво остава за начало .. А онзи край бе толкова естествен и спокоен, че сега се ужасявам от мисълта да ми се случи отново.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Като дори надежда съм нямала, какво остава за начало

Ето там се заражда истинското начало. Другото е плод на моментни импулси под влиянието на емоции и резултат на рационално обмисляне. Обикновено без резултат.

Някога пътувах много.
Мислех, че като взема само наръч дрехи и сменя това което ме заобикаля, ще оставя всичко ненужно и нежелано зад гърба си. Но пораснах и си дадох сметка, че където и да идеш, носиш себе си.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите