Пише ми се днес, но не знам какво. И с кого.
То, не, че има някой наоколо...
Ама на мен ми се пише.

Пред дилемата обаче кому са нужни още изписани думи в света съм на път да се откажа. Мислех си колко думи минават покрай нас всеки ден, колко ние сами създаваме, как бълваме думи, зад които в един момент се оказва, че не е останало нищо. Мислех си как най-доброто прикритие за страха са думите, многото думи, които изграждат цяла стена срещу околния свят и ни дават възможност да се защитим от собственото ни невежество.

Може би истинското остаряване е факт, когато вече сме овладели думите. Когато можем да говорим и пишем с часове, без да казваме нищо - точно каквото правя аз сега в момента.
А истинските неща са прости.
Например:

Обичам те.

Липсваш ми.

Искам да те видя сега.

А дори и простите думи наричаме цинично клишета, поставяйки под съмнение смисъла им.
Защото няма никакво значение какво точно означава любов, или какво точно означава липса, или среща. Важното е точно тези изтъркани думи в точно този конкретен момент изразяват желанията на сърцето. А сърцето не ми дава да ги нарека клиширани фрази, когато за мен са истина.

Та. Пише ми се. На кого? Не знам. Има ли някой всъщност?

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

истинското остаряване е факт
когато
спрем
да слушаме
музика



а ти пиши, по този начин пееш :)

...I follow you...

Започвам, без да знам къде ще ме изведе.
Гледах днес децата - как се радват на снега... И на предстоящите празници.
А на мен ми е мокро, кално и студено.
И нямам шапка да ми пази косата от измръзване на клечки :))) Изобщо - гадост.
Разбира се, не си купих шапка, за да има за какво да съжалявам, че съм пропуснала, после.

Изобщо възрастни сме, защото се опитваме да си правим живота по-интересен, за да има за какво да живеем, разбира се. Но забравяме, че в плановете, редуването на празници и делници, в мислите какво ще готвим за вечеря и как ще платим наема, той Минава. Не ни пита, не иска съгласието ни, не ни чака. Снегът ще се сменя от слънце, радостта от болка, любовта от безлюбовие, а ние ще се движим между тях напред или назад, но нанякъде. Защото останем ли на едно място, загиваме.

Я да те питам - how you suffer the sweetest condition?

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

и аз днес отказах на покана за въргаляне в снега

нямам настроение за нищо, а навън така хубаво снежи на едри снегулки

...I follow you...

Ами освен да ти изпратя една такава:
Вали на парцали, от ония, дето като паднат и веднага стават на вода.
Утре, като скове, ще имаме перфектната ледена пързалка под купища смачкани снежни човеци - а ти знаеш какъв ужас изпитвам от хлъзгане. Абе купон!

Я се нахилвай бързо!

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

И така, приятели и съседи! (Сашо ще ме извини, че му крада обръщението)
Какво е Любов?
Усещам как се подсмихвате под мустак в момента и честно казано, напълно ви разбирам. Такова клише е тази дума вече, в интерес на истината, чак аз започвам да се дразня. Но все пак какво е? Все нещо трябва да значи.

Спомням си първата ми любов така наречена. Да, голяма любов беше, не предполагах, че някога ще свърши. Дали е свършило ли? Да. Приемаме, че "любов" е нещо, което се трансформира. В какво - не знам. В нещо. Спомен, мисъл, усмивка по лицето, когато се сетиш за...
Приемаме, че е свършила, когато истинският спомен ти оставя усмивка, а не усещане за тъга или загуба. Когато отново можеш да мислиш, без да изпитваш болка, без да искаш да изчезнеш от лицето на Земята.

Един единствен човек ми е задавал въпроса "Дали и с теб ще се нараним?" И аз имах глупостта да съм безкрайно честна. Все още се питам - винаги ли трябва да се нараняваме, винаги ли трябва да е болка?

Разбрах, че не е нужно да я описваш и обясняваш, любовта. Не е необходимо да я изказваш дори, ако не искаш, както и да я задържаш в себе си, ако желаеш да я кажеш, само защото "обичам те" било клише. Ама имало ли я, ама нямало ли я, ама истинска ли била или просто сме си я измислили. Да, нищо такова няма значение, защото ТИ вече знаеш отговора, защото ти вече знаеш всичко. Или поне всичко, което ти е нужно, за да я разбереш. Всичко, което ти е нужно, за да я приемеш такава, каквато е - несъвършена като нас, болезнена или порочно щастлива. Твоята любов и ничия друга.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Всъщност, философски погледнато, онова, което е, трябва да е достатъчно. Просто защото повече няма да стане.
Та и с любовта е нещо такова. Нито ще стане повече, нито по-хубава или по-добра. Или я има, или не, а това лесно се разбира, усеща се без кой знае колко мислене.

Въпросът е как да запазим добро съотношение между любов и секс.

Само камъкът може друг камък да трогне.

и на мен ми се пише, но определено няма на кого. а аз открай време обичам думите и значението, което носят. макар че според отсрещната страна кому били нужни думи. аз в стремежа си да говоря и пиша не съм била стигала по-далеч. В тези случаи, разбира се, се сещам за онази хубава песен на Extreme.
но ако нямаше нужда от думи, щеше ли да ги измисли човечеството...
що се отнася до остаряването - не бих нарекла така този момент на осъзнаване на значението на всяка думичка, по-скоро бих го нарекла помъдряване. възрастта е нещо извън нас, доколкото духът е млад, пък макар и ставите да са сковани от артрит.
нещата са прости, но ние имаме непоправим навик да ги усложняваме.

може би там и тогава друга съм била...

Мда, и аз все още не мога да реша прости ли са нещата или са сложни - все пак ако ние си ги усложняваме, значи са сложни, нали така?
А след като снощи чаках рейс ни повече, ни по-малко от 1 час на около минус 10 градуса, леко ми се беше поизчерпал философския капацитет. Е, мина ми вече, разбира се Често се случва да се чудя да псувам ли или да се хиля напоследък, но гледам да избирам второто.

Extreme са били прави за поне едно нещо хората - че ако има нещо по-важно от думите, това са действията. И хиляда думи не могат да изтрият едно грешно действие. И все пак когато кажеш нещо на глас, все едно му правиш магия за случване. Та - трябва да се внимава с говоренето ( и писането в случая)

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

hei,zdraveite az samo minavam ei taka
...ve4e ne mi se pishe

Добрият баланс е трудно достижим. Колко ли хора могат да се похвалят, че са постигнали и едно съвършенство в живота си?

Колко хора в живота ти са те разбирали напълно, изцяло и завинаги?
Колко хора са те обичали така, както са обичали себе си, че и повече дори?
Колко са били онези, които са те опознали по-добре, отколкото сам си се опознал?

Тежки въпроси, които обаче гледам да си задавам от време на време и все около края на годината - странното е, че все нещо като равносметки се получават, а толкова мразя да изчислявам живота си, рамкирайки го в някакви невероятни недоизпълнени планове, сгрешени посоки и непресметнати движения.

Днес осъзнах, че стоя пред полуоткрехната врата, под която светлината едва се подава, но все още не знам какво има зад нея. Предусещам го, предвкусвам онова, което е отзад и ме очаква, но всъщност вероятно и идея си нямам за какво иде реч. Искам да надникна, а дали ще успея? Не знам все още...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

“Ние се въоръжаваме с думи и тръгваме на поход да намерим истината. Мислим си, че сме постигнали целта си, но когато се връщаме от похода, виждаме, че плячката ни е само думи, които с нищо не се различават от тези, с които сме тръгнали на път. Дори непоколебимата опора на мислите ми – Книгата за Потока и Силата - нали и нейната природа е същата! В нейна защита може да се каже, че самият Лаодзъ не е искал да записва нищо и че трудът му е най-древният от известните ни подкупи, тъй като е написан с едиствената цел да накара началника на заставата да отвори пътя на Запад. Но след като е от думи и отразява умозаключения, тази книга не е ли – в съответствие със собствената й мъдрост – последователност на врати на раждането, през които минава четящият я, като изживява, според броя на главите, осемдесет и един кратки живота? А щом е така, може ли да се каже, че последната страница обръща онзи, който е отгърнал първата? Не знам."

В.Пелевин/ДПП

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Нещо подобно казват и писателите които могат да пишат, но не искат, защото са любители еколози - защо да се отсичат още хиляди дървета, че да станат преносител поща на сътворените илюзии...

Иначе да, нещата са прости... дори още по-прости, толкова са обикновени като дишането че дори думите са излишни, може да се изразят с поглед, но може и без него - направо с мисъл и добро отношение...

Понякога и мен ме обхваща съмнението че появата на думите и речта не е нещо положително, а е средство за постигане на разбирателство по време на война, размирици и въобще - в случай на крайности когато няма друг начин освен да се използва най-силното оръжие - думите...

А понякога просто и на мен ми се пише...

думите не могат да се използват за да се преплува реката,

но пък може да ти бъдат просто казани - "че ти си на другия бряг, вече... "


Но само от някой който е също на другия бряг, разбира се...

П.С. - ще взема да променя и една друга известна фраза "познай кога лъже - мърда си устните", на познай кога човек е самотен - когато говори... Ако не беше самотен, просто нямаше да трябва да говори с думи, а да "комуникира"...

дано не се засегнеш, просто ей така си мисля... и се надявам всички присъстващи да бъдат изключение, разбира се... от само себе си.

Редактирано от Kpъr на 02.01.06 01:06.

думите са красиви. усмивката също. защо да не използваме и двете. освен това според мен думите мотивират по-успешно.
за самотата може би си прав...

може би там и тогава друга съм била...

един поет беше казал някъде: "когато ми се прииска да прочета нещо хубаво, сядам и си го написвам"....

исках да кажа - няма ли да напишеш нещо и днес, знам, че обичаш да четеш....

...I follow you...

Този поет е бил много самонадеян - качество, абсолютно необходимо, за да се нарече човек поет.

Аз всъщност никак не мога да пиша. Или поне не така, както ми се иска - защото думите все сковават смисъла в леда на безсилието. Мисля си, че за да пишеш, не трябва да си прекалено глупав - все пак се налага да умееш да се изразяваш, но и не трябва да си някой умник, защото тогава няма да ти е до писане. Златната среда...

Дълго време се запознавах с хора точно на тази база - умението им да боравят с думите. И до момента деля хората на две категории - поети и писатели.

Писателите владеят словото. Умеят да ти разкажат Живота по толкова земен и истински начин, че да те "влюбят" в себе си. Собственото им "аз" неизменно присъства в текстовете им, изпълва ги и егоцентрично изолира целия свят навън.

Поетите мразят думите. Стремежът към краткост и любовта към емоциите ги отличават. Те предпочитат тишината пред шума, недовършеното пред цялото, началото и края пред случващото се.

Кое си избираме?

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

изключително много уважавам хората, които могат да напишат нещо смислено и красиво със съвсем малко думи....обичам загатването, символите, нарочно недовършеното провокиращо послание....

влюбена съм в думите и обичам да си играя с тях, да ги гъделичкам, да ги разтеглям и накъсвам, да ги разрошвам и украсявам.....да ги карам да ми пеят...

поетите не мразят думите - те просто ги подбират ужасно педантично

пример:
"Поетикален дневник на Петух Дубарова" - там всичко си е точно на мястото ;))))))))

...I follow you...

АЗ ..........

разбира се че могат

по склона на връх вудзи
охлюв по сртъмното
пълзи ли пълзи

Петух ги умееше тези неща.
Чудя се понякога в кого/какво ли се е преродила...

Може би в някой пясъчен замък на брега на Средиземно море - там, където винаги е топло.

А може би и в тревичка по билото на Рила. Кой знае...



If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

В отговор на:

---

AЗ....

---

Не, не са прости - нали сами сме си ги усложнявали - значи са сложни като краен резултат, нали?

Еколозите по принцип са нещо значително безполезно - да, няма да хабим хартия, а дисково пространство, много добре, но планетата така или иначе ще загине - и май никой не може да противодейства на това. За съжаление - аз си я харесвам Земята каквато е, не харесвам в повечето случаи хората, но пък кой ще ме забавлява, ако не те.

Интересно е това, че на човек му се пише, когато е самотен - трябва да се провери, не може току така да се вярва на подобно песимистично твърдение. Защото по-простото обяснение е, че има прекалено много свободно работно време, мдам.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Петух сам го е написал:

"...и чувствам - на пристанището блясъка
превръща ме във водорасло нежно,
посажда ме завинаги във пясъка
с очи, с ръце към морската безбрежност..."

;)

...I follow you...

Вярно, забавляващо е да се говори...

планетата няма да се унищожи,

"път тук ще се строи тука", друже... /така е израза...

лека нощ

"Път ще се строи..." точно както в Пътеводителя... Може би няма да е зле да ни тресне някой катаклизъм, че да ни изтрие от лицето на Земята - и без друго само й врЕдим. Когато нас ни няма, тя ще се събуди отново красива и зелена. И сама.

Мислех да пиша, по-точно писах и мислех да поствам за Усещането за Влюбен.
Отказах се тази сутрин.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

да, и аз точно Пътеводителя намеквах...

На земята и пречим, но много повече - на себе си...
май взех да ставам голям оптимист...

На себе си да, не и на другите - ето ти не ме пречиш никак
А се уча и на себе си да не преча вече - никой няма полза от това.

И разбрах, че оптимизмът помага нещата да се случват така, както ги искаме.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

оптимизма е велика работа, и влече... направо море от оптимизъм

Като се замисля, няма кой знае каква съществена разлика между оптимизъм и песимизъм, м?

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Едно време тъгата беше секси. Котираше се добре във всичките й разновидности: меланхолия, самота, изоставеност, мъка, болка, умора и гадост. Безлюбовието и то.

После стана все едно. Сам убеждавайки се, че минава, знаеш, че ще мине и у другия. Разбираш, че и да не мине, ти Нищо не можеш да сториш по въпроса, освен да кимаш умно и със съчувствие. Дори, когато съчувствието и разбирането са ти съвсем истински, знаеш, че това не може реално да помогне никому.

А дали наистина не може?

Продължаваш да кимаш състрадателно и разбиращо, но започваш да мислиш защо мислиш, че не може да помогне. Може би защото на ТЕБ не е помогнало и прилагаш индукция за останалите? Много възможно.

Всъщност какво е нужно на една средностатистичека личност? Да я разбират (в повечето случаи) и да я обичат (по възможност). Разбирането води до усещане за общност, а любовта - до усещане за единство. Много вероятно всичко, което наподобява разбиране или любов, се счита, че помага.

Вече всичко се превръща в апатия, а аз продължавам понякога да пиша за себе си.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

когато пишеш за себе си... тогава са имената на нещата... думите тежат... събират други... като молци около газена лампа...
пиши за себе си. хубаво е да те чета.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

И аз те четох вчера. Сигурно не е толкова странно и няма нищо случайно.

Освен за себе си, не остава кой знае какво за писане - по-точно няма смисъл. Не, че и в това има, но поне освобождава място за нови "спомени". Сега, когато имам време да осмисля случилото се и случващото се без емоционалната обремененост на нещата, е по-лесно да се прехвърли всичко на "хартия".

Очаквам твоите нови следи.

It feels so incomplete...

при мен прехвърляно на хартия е част от процеса по разтоварване на емоции. някакъв вид душевен ексхибиционизъм.
обаче помага. лятото го установих.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Когато ми се пише... пиша в блога си.
Има ли още някой, който да е грижлив стопанин на блог?

Crazy by nature

аз. но не съм грижлива.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ia kakuv posting

I na mene, no ne namerih kade, inache znam kakvo.....

Какво?

It feels so incomplete...

Ей тъй като стане, най - лошо...
Твърдеше една македонка, следите на която се загубиха покрай нарко-комуните в Испания.
Ей тъй като стане, най-лошото е да не пишеш. Пиши бе, реалния живот дава маса материал за писане. Примерно, днес установиха, че водомерът ми не работи. Не е работил май никога /както трябва/, но сега вече не реагира на почукване и на потупване.
Преди поне превърташе нещо стрелката, сега нихт...
И без да тая този вътрешен драматизъм в себе си, защото и на мен ми се пише, ВиК /СЗ ми иска 35 лева, за да ми ремонтира устройството. Или с 10 лева повече, за да ми продаде ново, луксозно, с гордост в гласа ми каза инкасаторката.
И докато го ремонтира, времето без водомер ще ми струва по 14.40 на месец, 5 кубика.
Така, понеже на теб ти се пише, дай ми акъл, дали да пусна маркуч и да отглеждам нещо зеленчуково и да поя с питейна /имам място точно под прозореца, ще излъжа бабите, че на магазина има евтино сирене и така трайно ще ги изместя от мястото им под прозореца ми/ или да реагирам като европеец и да извадя няколко смачкани лева за ремонт на тази пущина?
Мисля, че това е тема, която може да заеме няколко хектара от мисълта на всеки разумен човек, аз нямам толкова, дай акъл.
И не на EXTREME. Нуно е начинаещ песновик!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"Тва е положението!" - вече ми стана любим лаф това.

Не знам 5 кубика вода на месец малко ли е или е много, та затова и не мога да оценя по достойнство тревогата ти по повод строшения водомер.
Прочее нещо не ми е до писане тия дни, но с удоволствие чета.

It feels so incomplete...

Шшшшшшшшшшш, русото бейби, 5 кубика са 14.40 лв...
А водомерът върти, утре ще звъня на тази клявка и ще предявя изисквания.
Всъщност, днес ми се пише, сега си влизам от фитнеса, ще ям, кана кафе и ще пиша. Беше труден ден, един от тези, дето нищо не става...ама на края на деня ми иде да се кача на металната стълба, дето е зад вратата на спалнята ми, да се доближа до отдушника в банята, да махна решетката, да навра глава и да изрева - АУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУ!
И усилен от комина, този вик да стигне чак до небето.
И ми иде да взема един автомат и да изпозастрелям хората, дали идеята за ВИП БРАДЪР...
Тестово гледам малко, отвратен съм...
То не бяха Пищови, лезбийки, педераси, деца, скали, оперни певици.
Въобще, задължително ли е да се въртим на тази планета ?
Сега голи в байсена пеят тази песен:


ИМАЛА МАЙКА

Имала майка едно ми чедо,
едно ми чедо Никола.
С очи звездици, с лица трендафил,
левенто чедо Никола.


Припев:

Е...Никола, Е...пирински орел
Е...Никола, Е...български юнак


Дотегнало му от чорбаджии,
и черно робство фашистко.
Литнал Никола бой да се бие
с върли народни душмани.

Припев...


Дом му станали Пирин и Рила,
черните нощи закрила.
Знаме червено в ръце развело,
млади си момци повело.

Припев...
Задължително ли беше да посягат тъкмо на тази песен?
На фона на километричните опашки в КАТ днес и опитите на една пазвантка от гишето да ми държи тон, че това или онова...
Да, ей тъй като стане, най-лошо...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Значи да разбирам, че 14.4 са много?
Щото, нали, зависи от гледната точка.

А да си стоиш вкъщи също не си е работа, макар че се спестяват срещи с досадни лелки например.

ВИП брадър какво те бърка - като не те кефи, не гледай - виж колко е просто. Аз умрях от смях, като разбрах, че са вкарали онзи великотърновски ненормалник - Пищова. Няма такъв човек просто и няма друга държава, която да се занимава повече от 5 секунди с простотиите му!

It feels so incomplete...

Седенето у дома спестява и неща от този сорт:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

А, смееш се понякога, доколкото знам. Всеки се смее така, както и все плаче понякога, но не всеки си го признава.

It feels so incomplete...

Редактирано от reader на 18.03.06 21:25.

Когато съм се раждала, звездите казали, че ще бъда практична, разумна и детайлна. Нарекли ме безчувствена и студена. Сякаш още от дете ме бяха пенсионирали с купчина мъдрост, която да заблуждава света, че знам почти всичко за него.

В училище ми внушаваха, че не мога да пиша, че това е работа, която не е за мен. Боравенето с думите беше оставено на заден план, за да науча, че всичко е математика, изчисляване, точност и прециз. Добри уроци и същевременно недостатъчни.

Кога човек се обръща към думите? Когато математиката не успее да му даде точния отговор. Когато го няма онова "42", на което ще можеш спокойно да се опреш и да оставиш сълзите да измият тревогата. Този момент винаги идва, рано или късно се събуждаш от сън и си мислиш как вече си на 40 (50, 60, етц.) и как животът се е изгубил някъде по пътя. Нали до преди секунда го държеше за ръка, къде е изчезнал?

И тогава става страшно.

Дали ще е криза на средната възраст, менопауза или моментна истерия, няма значение. В този момент с човек се случват страховити неща. Честно да си призная, малко ме е страх, че когато това ми се случи, няма да знам какво съм правила през последните 30-40 години.

Затова записвам, когато мога.

И когато искам. Сякаш напук на всичките ми учители се занимавам толкова с думите, работя с думи, тренирам думи сякаш са най-тежкият спорт на земята. Може би чакам тяхната отплата, а може би просто запълвам времето до следващия междупланетен взрив, когато няма да имаме нужда практически от нищо. И може би онези звезди, които ми предричаха разум, леко ще са се изместили, някъде встрани, за да обхванат цялото ми егоистично "Аз". Може би.

It feels so incomplete...

Смях, плачене, тръцки-мръцки.
Последно се смях вчера, когато вървях из квартала с една съседка, шефката на един езиков център. Но центърът и не върви, затова планира бюро за запознанство. И си вървим ние, аз съм пил, тя още повече, като президент на губеща фирма. И ми дудне за бизнеса със запознаства.
Обещава и да ме ожени. В същия момент се чува някакъв адски рев, викове, пиянски крясъци.
На около 100 метра от нас се вижда някаква пиянска компания.
Аз се забавям малко, навих си леко ръкавите на якето, това е, школовката на тренера.
Тя се шашна, бутна се в мен, викам си, то ясно, стана боя...
Бой не стана, те наближиха и млъкнаха. Бяха някакви скинчета, много пияни.
Не знам що се стреснаха, все искам да го отдам на опитите на дамата да се вчеше, преди да излезем, ама ...може би героичната ми осанка имаше и тя някакво участие. Отминаваме ги, аз я спрях, обърнах я и викам:
-"Ей това ти е призванието и бизнеса. Запознай тези деца с други деца, които слушат нормална музика, не пият, не пушат, четат книги...!"
И умрях от смях. После гледахме Туин Пийкс в едно заведение, тя черпи водка, после стана една беля. Ама това е тема на друга тема.


Кога плаках последно ли?
Няма да си кажа.


Въобще, и двете неща просто се случват, не трябва да им отдаваме голямо значение.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да, и не им отдаваме особено значение.
Ти май си станал много страшен за местните мачовци?

It feels so incomplete...

Тъпа вечер, слушам Велвет първия и пея ли, пея...
От година не си ги бях пускал, а те са си още велики. Сега тече оная песен, дето все я бъркат, че е на Доорс.
"It's my life, it's my wife..."

Да стряскам местните мачовци ли?
Вероятно не, но мога да се сбия. Ето какъв ме вижда Тишо от 10 клас, натрупал до момента 3 двойки. Виждаш ли в мен зомбито, което ще блъска главата на врага в земята, докато той се гърчи в пяна от кръв?
Колежките ме намират за доста по-слаб в реалност, защото това е вероятно рисувано около Декември, 2005, когато авторът имаше 7 двойки, а аз ходех на училище с един огромен сак, където имах боксови ръкавици и два екипа за тренировка. Явно той го е впечатлил с размерите си.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Познавам я, разбира се.
Колкото и ти.
Абе всички ли жени сме така фатални понякога? Или си въобразявам? Или мъжете вземате навътре нещата от време на време?

А Тишо от 10 клас ти е фен - за да напише, че Tonchev's (?) rulzzz при 7 двойки, наистина ти е голям фен.

It feels so incomplete...

Mnogo neshta, dori namerih kude

Не, вероятно не я познаваш от тая и страна. Понякога си мислиш, че я познаваш, пък то тя една с едни, друга с други, фаталната жена.
Тая, дето ти напомня:
You're put down in her book
You're number 37, have a look
Описан, прошнурован, все едно дължиш нещо, че въобще си вкаран в тефтерите.
Но интересното е, че всъщност не е много фатална, просто минава и отминава.
Проблем е, ако я помниш повече, отколкото трябва. Тя е като пиявица, която пълни гушката от чуждите спомени, колкото повече, толкова повече, не че и трябва, но чудно, на тези животинки дали им трябва кръв или просто така си се наливат.
Както обичаше да разказва една такава "фатална", най-обичала да събере на среща всичките мъже около себе си и да почне:
"С теб съм спала, не беше кой знае какво. С теб ще спим, ама не очаквай повече. С теб ли....хааха, не се и надявай. Пък ти може да ми платиш сметката и да ме изпратиш"
Спомени някакви, всякакви.
Тишо е лайномет от класа, едно от най-подлите създания, които познавам.
Мерси от такива фенове. Чудно, как може едно дете да е подло.
Може и то по много начини.
Знаеш ли, аз май ще ставам член на БАС - Български Анти-фашистки Съюз.
Вчера бях там, удивителни характери, аз книга мога да издам, само да се надишам с тяхната атмосфера.
Помолиха ме да "пазя" председателката на Шалом, отиваме ние, мрачна стаичка в бившата Милиция, сега централа на БСП.
Вътре пълно с активисти, едни такива, с железни лица на бивши военни и милиционери, стари другари.
Влизаме, аз бях с маскировъчните гащи, мнннннооооооого готин, водещата казва -
"Оооооо, и от шалом са тук! А кой е това? "
И аз тупам крак по военному и казвам:
"Младеж, просто младеж"
Беше така смешно, че през цялото време се щипех, за да не избухна.
Много ме израдва един друг младеж, който постави въпрос, който срази пенсиите с абсурдността си...
"Значи, аз имам приятел в Пловдив. И той ми разказва за скиновете и фашистите. Обаче, той ми каза, че скиновете мразят циганите, при това са и фашисти, ама тогава фашистите какви са...?"
Изрече го и замига невинно през очилата си, зад които вероятно се криеше поглед на масов убиец на куклите на другите деца в детската градина, който не е спал през деня, за да остане сам, да декапитира зайовци, мечовци, барбита и после невинно да гледа под юрганчето олелията и да се прави, че спинка.
Този въпрос така смути наблюдателите от другата възрастова група, че те доста време шумяха машинално с "Дума", сякаш търсеха отговор по страниците, или по стар навик намачкваха Работническо дело, за да могат да го ползват с хуманитарни цели, в качеството му на тоалетна хартия.
Бомбата догърмях аз, като попитах и аз невинно, след като БАС е анти-фашистка, тогава за какво е ?
Не получих ясен отговор, но имах своите 2 минути слава, сред няколкото посетители.
В интерес на истината, имаше една мацка, която ставаше, вероятно мотивация да отида и на следващото събрание. Вярно, наличието на жени на такова място, с мотивация, различна от "Защото спряха Алф по БТВ!!" е доста плашеща, но следващият път пак ще взема думата и ще разбера.
На това много се смях.
Пък после, да си призная, не помня нищо от днес. Не си спомням даже какво правих, не ходих на фитнес, бях уморен, тъпо ми беше.
Викаха ме на диско-парти по едно време, пратих смс, че съм на умиране и просто превключих канала.
Загледах се в Биг Брадър, аз мисля, че никой не излиза от там, просто Пищова ги яде и като всеки добър хищник, после си трае и няма кой да му се скара.
Така е, "отборът на Питона рулира.."
Но не колкото БАС!
Айде да те правим БАС-аджйка и да ти търсим младо партизанче, което да обезчестиш в гората, докато наоколо пъплят активисти на Атака, предрешени като стражари?
Членския внос - 20 стотинки за месец и издават красиви членски книжки.

Помисли си, а?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не, мерси, не ме забърквай в политика само - и без друго ми е дошла до гуша.
Как ли няма да тръгна да се занимавам с някакъв си съюз антифашистки при това.

Тебе направиха ли те функционер?
(междудругото на френски функционер означава държавен служител )

It feels so incomplete...

Колко пъти ще ти казвам, че си прост човек, а?
Хората са направили тези неща за да срещнат like-minded хора и да се вземат и да правят деца и зимнина!!!
Вчера чух, че една от мотивацията на хората да станат терористи, била именно ...самотата и липсата на партньор.
И сега, аз както съм ергенин от няколко месеца, мога да взривя общината и да поискам нещо абсурдно. Примерно да ми прекарат втори телефон.
Само защото ми се приказва с хора и искам да ми обръщат внимание...
Но не, петък вечер е, съвсем лежерно, аз седя по бермудки, пия едни органични и консумирам други неорганични субстанции и слушам това:
Трудно было человеку
Десять тысяч лет назад,
Он пешком ходил в аптеку,
На работу, в зоосад.
Он не знал велосипеда,
Слепо верил в чудеса,
Потому, что не изведал
Всех достоинств колеса,
Колеса.
Солнце на спицах,
Синева над головой,
Ветер нам в лица,
Обгоняем шар земной.
Ветры и вёрсты,
Убегающие вдаль,
Сядешь и просто
Нажимаешь на педаль.
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
О-о, о-о, о-о, о-о
А теперь на белом свете
Все куда-то колесят,
Едут взрослые и дети
На работу, в зоосад.
Едут в баню и аптеку,
Едут к тёще на обед,
Что же будет с человеком
Через десять тысяч лет,
Тысяч лет...
Солнце на спицах,
Синева над головой,
Ветер нам в лица,
Обгоняем шар земной.
Ветры и вёрсты,
Убегающие вдаль,
Сядешь и просто
Нажимаешь на педаль.
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
О-о, о-о, о-о, о-о
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
Даль-даль-даль-даль
ако искаш и ти да се присъединиш към мен, заповядай...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Дай ми секс, пари, компот от ягоди, пубчично признание, безкалориен сладолед, фитнес, бокс и борба, да изкарат най-накрая Пелевин новите на български и малко любов.

Е, много искаш, никъде не дават така! И ако имаш всичко това, какво ще искаш после - че то не остана!

It feels so incomplete...

Има доста повече, но това е програма минимум.
Животът се оказва, че не бил лош. Снощи злоупотребих с ядене и пиене, гледайки опита на Звездомир Керемидчиев /Звезди/ да ни прилъже, че тримата типа до него, са група АХАТ.
От отчаяние изпих 7 бири, навивах една приятелка да си сваля мъже, като отиде при тях и им каже "Знаеш ли, котето ми умира у нас...", после обещах на една твърдолинейна фенка на метъла и Атака, да и подаря диск с 200 кючека, въобще, бях на вълна забава. Ти искаш ли бройка от този диск?
Не знам защо, ама повечето жени се опулват от идеята...
И циганинът на тоалетните само мен пускаше на аванта, пиках поне 4 пъти, само за да го тествам. Другите ги гонеше по коридора и искаше 20 стотинки.
А на мен всеки път "господине, моля" и хартия ми даваше, която аз отхвърлях с гордо вдигната глава. Май съм се оборчил...
Не обърнах внимание и на един глупак, дето дойде да ми търси сметка за световната конспирация. Казах му, че за да го дослушам, ще искам 4 бири, при това само от съжаление. Той се засегна, аз умрях от смях...
Хората полудяват. Трайно и с целеустремени темпове.
Сега, под напора на студената съветска сърф естетика на тази компилация:
01-Поющие Гитары - Ginza Lights
02-Поющие Гитары - Анкета
03- ? -Тачанка
04- ? -Полюшко-поле
05- ? -Котенок
06-Гармония - Dance On!
07-Гармония - ?
08-Гармония - Journey to the Stars
09-Кертукай - Cry For A Shadow
10-Алма-Атинский Электрон - Поющая гитара
11-Дос Мукасан - ? си мисля, че има наистина още неща.
В момента тече "Тачанка", аз припявам, защото знам словата от детството си.
Искам да си допиша книгата, че да излезе някога и в някаква форма.
Идва ми някаква идея за роман, дето ме чекне, при това интересен.
Да видим, да видим.
Ще си я купиш ли?
Да не я даунлоаднеш, убих та...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Главата ми е пълна със звуци. Най-често откъслечни песни, думи от казани и написани неща, вкусове на докосвания, спомени за топлина/студ, цветове на погледи, мирис... Всичко е звук, но не прави песен, по-скоро прилича на ахармоничното начало на последната част на някоя ненаписана още симфония.

Човек спира да чува не, защото ушите му се повреждат, а защото иска да се изолира от света и тогава вътрешната му мелодия ще направи песен. Но не и ако всичко те разсейва, карайки те да мислиш, че онзи, външният свят е някакси по-важен. Там всичко е тревога и нерви, няма зелена трева и поляни, които да те поемат в обятията си, няма чисто небе, от което никога да не вали дъжд. Там е всичко, заради което живееш и нищо, заради което да си струва да живееш.

Как да се заслушаме в мелодията на сърцето? Къде са ушите ни? Как да ги отгледаме или отворим? И дали изобщо е възможно?

Може би, може би е много вредно да търсиш всички отговори в себе си, ами ако ги няма там? Ако там, вътре, всъщност няма нищо?

It feels so incomplete...

единственият звук в главата ми е пищенето в лявото ми ухо. настинах тези дни и не знам от какъв инат вече трети ден се мъча и не ходя на лекар. работа има за вършене и няма кой да ми я свърши, та не мога да си позволя да се излежавам.
като казах работа...не знам откога не съм пожелавала нещо истински - да го поискам, да помечтая за него, да търся начин да го получа.
скоро имам рожден ден - обожавам рождените си дни, а май тази година не съм празнично настроена. дори списък с подаръци се затруднявам да измисля - а всеки втори пита какво искам.
какво искам - не знам. толкова съм го зациклила, че не мога да се събера в кожата си.
и музика спрях да слушам, макар че да са живи и здрава А-ха - напоследък само те ме спасяват с онзи разкошен албум Lifelines.
както беше казал поетът...
и скучно, и тъжно,
кому да протегнеш ръка, когато те мъка задавя...
а не бих казала, че ми е тъжно. живуркам си по инерция, та чак страх ме хваща ...
а Поколението П не оправда очакванията ми. започна обещаващо и завърши ... добре. отчайващо.
приятелка, живееща в Щатите, ме попита тези дни коя е книгата, която напоследък ме е впечатлила, за да си я купи и чете. не можах да й отговоря. още нямам отговор. а не е като да не чета.
чета. и пиша. но ги няма хората - онези, които искам да опозная; които ме карат да се чувствам добре; които ме провокират; които ме изненадват; които ми се усмихват; които ме карат да чувствам;
няма ги. ама интересно къде са потънали. или все още спят зимен сън и чакат пролетта. а тя май дойде. и замириса на цъфнали дръвчета.
започнах да мечтая ли...
мне, просто констатирам.
отивам да се утешавам вкъщи с дистанционното. така добре приляга на ръката ми напоследък.
а може и да се опитам да наредя поредното късче от пъзела - 1000 парчета - лодки, бряг, вода, дървета, къщи, поне три нюанса небе...

може би там и тогава друга съм била...

"Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта - една единствена, която те отвежда най-далеч.

Уж тя е странна и нелепа, уж тя е вън от твойта воля, а сам слепец, ти водиш сляпата си смърт.

Отрано своя край насочваш. И поотделно всяка твоя стъпка решава целия ти дълъг ход.

Не знаеш нищо за смъртта си - къде, кога, каква ще бъде. Но сам си я подготвяш цял живот.

И цялото ти поведение е всъщност избор на смъртта ти.

Не може с твойта смърт друг да умре.

Животът ти да е зависим, повтарящ другите, шаблонен, но краят е неповторимо твой.

Характерът се очертава едва с последния ти дъх.

Животът чрез смъртта е изразен."

Б. Димитрова

Много мисля за това напоследък.

It feels so incomplete...

казано е че човек не умира от болестта си, а от всички болести и мисли които е натрупал досега...

в този смисъл, не мисля че

е добре да мислиш въобще за смъртта и да трупаш такива мисли и други отрови... мисълта също може да отрова, както и каквото и да е било друго.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

дали смъртта или животът ни е сън...

този начален стих съм запомнила. беше ме потресъл много.

а Блага в този си стих е може би права. Но подобни мисли са далеч от мен тези дни.

може би там и тогава друга съм била...

тук съм съгласна. човек не бива да трупа в себе си негативи и гняв спрямо другите. трябва да живее със съзнанието, че всеки следващ миг може да сложи край на много неща.

може би там и тогава друга съм била...

Човек умира от живеене всъщност.

It feels so incomplete...

Всъщност не точно за смъртта като такава, по-скоро за начина й на представяне.

Абе не знам...

It feels so incomplete...

И на мен ми се пише, но не мога. Главата ми е пълна с думи, но изчезват пред белия лист. Искам да мога да пиша, искам да мога да пея.
Душата на дявола бих си продала за да мога да пея.

добре че не го правя - живеенето...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Просто пей. Какво значение има дали можеш или не.

It feels so incomplete...

За живеенето не знам, ама мисленето явно го правиш. А разправят, че и то било доста вредно :)

It feels so incomplete...

изглежда го предпочитаме мисленето защото е по-лесно да го спираш и продължаваш - като с ключ/бутон...

Но свикне ли се , може и да се забрави за това

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Инерцията?

Тя се промъква.

It feels so incomplete...

хм, никой ли още не я е спрял, мързели...

те хората и света спират уж, и драмата, и други неща чрез
щраусово скриване на глава в пясъка,

но в действителност - нищо, живота си тече, писаното си стои, водата отминава и ние чакаме нашият цвят да дойде...

лека нощ ?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Какво, според теб, прави смъртта да изглежда толкова привлекателна, понякога?!
... болката, мъката, инерцията, страхът, или просто отегчението от Живота?!

...Lead me into your darkness...

Привлекателна може да е само за самоубийците, пък аз не съм от тях, за да ти кажа.

Може да е интересна обаче - в онзи смисъл, в който са интересни нещата/събитията/хората, върху които нямаш контрол. И колкото и да си мислиш как това е естествен процес, когато те удари, изобщо не знаеш как ще реагираш и какво ще е като усещане.

Интересен ми е и начинът, по който хората, които могат да пишат, пишат за смъртта. Защото май само думите ни остават за това събитие.

It feels so incomplete...

"но в действителност - нищо, живота си тече, писаното си стои, водата отминава и ние чакаме нашият цвят да дойде... "
Това ми хареса, точно в мой стил е.


Добро утро?

It feels so incomplete...

... Е и аз не съм от самоубийците, а и истинските такива, едвали могат да пишат тук в момента... защото за смъртта никой не може да разкаже "от личен опит"!
Но, да си призная честно, е имало моменти в живота ми, когато смъртта ми е изглеждала, като "сладко избавление"... и не че съм мислила за самоубийство, просто ми се виждала, като най- безболезнения изход...

...Lead me into your darkness...

Мисля, че всеки е имал подобни моменти. Но минават. Трябва да си много глупав, за да си убеден, че винаги с всичко ще се справиш.

Но в крайна сметка на човек му се случват неща, с които да може да се справи и да понесе.

It feels so incomplete...

Естествено, че всеки е имал подобни моменти!
...Интересно е, как когато човек излезне от дупката, забравя много бързо лошото... изведнъж смъртта престава да е привлекателна... живота става ценен и не можеш да си представиш, как едва преди няколко дни си го проклинал същия този живот...
Но така е... наи-хубавото свойство на човешкия мозък е да забравя!

...Lead me into your darkness...

Въртим се, всеки в своя омагьосан кръг.
Щастие, нещастие, път, Любов, писмо, целувка?
Уж не сме деца, но детските ни игри са недоизиграни и затова ги повтаряме и усложняваме до безобразие.

Днес мислих, че животът не е нито толкова сложен, колкото ни се струва, нито толкова прост, колкото ни се иска. А може би не ни се иска да е прост, иска ни се да е интересен, защото знаем, че скуката ще е онова, което ще ни убие. И затова се влюбваме и разлюбваме, тръгваме си и се връщаме, започваме и завършваме. После нещо се чупи и оставаме в омагьосания кръг на собствените си взаимоизключващи се желания.

Вглежам се в най-близките си хора - винаги толкова различни и толкова същите. Мога да предвидя дори следващата им реплика, но не ми омръзват. Понякога е тъжно, че всъщност никой от нас няма да надскочи себе си, нито ще изненада другия кой знае колко. Но после се оказва, че може би е по-добре така.

It feels so incomplete...

това за водата може би се досещаш - взех го от една детска приказка,

май не е беше точно от там че утрото е по-мъдро, но сега мисля да проверя,

лека нощ

Натанцува ли се?

Добро сънено утро! Днес ще е тежък ден, но ще свърши.

It feels so incomplete...

И по-мъдро ли е?

It feels so incomplete...

Мирише на кафе със сметана, в компанията на Анатема и техния "Съд", мисля за всичко, което съм пропуснала някога. Приятелски срещи, бягства от училище, споделена любов, домашен тормоз, да бъда лоша, гримирането, нощувания в дискотеки и клубове, много МУЗИКА, малко музика, да се науча да пуша и да правя любов на лунна светлина, да скоча, да не скоча, да пътувам надалече сама... И много други, разбира се.

А колко спечелих.

Щях ли да съм пак аз, ако бях минала през всичко онова?

Интересно е, че човек се формира от своето минало, но не е добре често да се върща към него, най-малко - защото е болезнено понякога и най-много - защото е безсмислено, тъй като не можеш да го преживееш отново, не и по същия начин. Можеш да си спомняш какво-е-било и най-вероятно - да изпиташ почти същото, каквото си изпитвал тогава. Емоционалната ни памет пази усещанията дори и картините отдавна да са се размазали, подобно на неумела снимка от начинаещ фотограф.

А аз имам ужасна памет.

It feels so incomplete...

ти - лоша ?

ха, мечтай си

се чудя дали наистина те е имало - дали просто не съм си те измислила, така, както обичам да си измислям идеалностите. Дали не съм си измислила пръстите ти, топлите докосвания зиме или леда ти лятото? Или може би е имало някога някъде нещо, спомням си някава болка и рани от удари, но сега по мен няма нищо. Белезите - избелели от времето, косата ми - осветляла от летежа на дните, а дланите - загрубели от многото чужди докосвания.

Съчинила съм си всички срещи, всички опити да бъдем заедно, когато е било невъзможно. Нарисувала съм те, какъвто съм искала да бъдеш - разбиращ и красив, може би съвсем ненужно. Заличила съм онова, което ме е дразнило и вече не помня дали и какво е било то. И сега вече не знам дали те е имало.

Имам само спомен, който май дори не е истински.
Да си измислиш спомена - трудно може да има нещо по-тъжно.

It feels so incomplete...

Най-новото ми лично откритие: зад всяко нещо, зад всяко чувство си има причина. Ако успееш да намериш причината, получаваш и контрола върху чувството.

Сега тече период на изпитване - дали и тази теория ще се докаже или ще се отхвърли като много други.

It feels so incomplete...

работата винаги е била зле, ама чак толкова, че да почнем да си измисляме спомените!!!...
и виденията наяве, дето ги няма за никой друг. щото няма очи да ги види. и чувството, че не си владетеля на чувства, а само ги излъчваш като мтелска антена. и отсрещния дето не ги усеща чувствата по същия мой (твой, негов) начин. и като не видиш причина за повече излъчвания не можеш да контролираш, щото няма какво.
просто емисията свършва, пускаме търг за нова продукция. щото чувството си задремва, презарежда се и пак избликва.
простичка истина - има причина - има чувства. има и контрол върху чувствата - докога да продължат. после малко летаргия и после пак - кръговрат се нарича. та, така.

Не знам как точно можем да контролираме чувствата си, но съм разбрала, че това си е борба, устояване. Защото чувствата могат както да бъдат полезни, така и измамливи и да те вкарват в състояния, които те превръщат в жалка картинка за теб самия понякога. И ако не си в състояние да отстраниш причината, трябва да се противопоставиш на състоянието, което е резултат, следствие от така развихрилите се в теб чувства, без да си ги канил понякога.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Жега.
Ама толкова горещо, че вече не ти пука колко. И все пак не толкова горещо, както тогава. Още я помниш онази безумна година, когато дърво и камък се пукаха от горещината и въздуха трептеше в мараня.
Сега е просто горещо. Опитваш се да дишаш на малки глътки въздух, смесвайки ги със студена вода. Даже помага. Оставяш от теб да се оттече отровата ти и да замине някъде из канавките. И опитваш да оцелееш в очакване на нощта, когато ще можеш да свършиш всичко.

Та и с чувствата тъй...

It feels so incomplete...

за целта може да се ползват и кратковременните водоизлияния от небето. като това вчера, дето едва не отнесе Карлово.
ама не отнесе таилката в гърдите. щото не е изстинала пепелта от пожара. пък отдолу едни въглени - отгоре дъжд, и лека коричка, дето плъзга капките и не дава огъня да са угаси.
и едно желано бягство от изличаването на спомена.
и много думи, несвързани на глед, щото наведнъж и щото да кажат сичко, дето не успяло да бъде казано....

Като черупки на загинали отдавна тела се носим във времето. Дишаме, живеем и ходим на работа. Надяваме се, мислим си, че усещаме какво се случва наоколо ни. Всъщност сме мъртви - есенномъртви и ако някой ни стисне, ще се случим на прах в шепата му. Ние сме успешните хора. Имаме всичко и нищо. Не се страхуваме, освен от онова, което неизбежно ще ни достигне. Вече ни е достигнало. Страхът...

Спомням си времето, когато се страхувах да пресеча улицата с ревящи автомобили. Но бях по-смела от сега - правех го. И после пак, и пак. После тренирах да се боря малко по малко и успявах. След това разбрах, че не е нужно - ако знаеш какво може да последва, знаеш и как ще се нараниш, нали? И започнах да избягвам малките битчици, които понякога завършваха с победа, понякога с провал, но неизбежно - с по някой научен урок. Защо трябваше да влизам в огъня, нали щеше да ме опари? Защо да се хвърлям от скалата в пропастта, нали щях и без друго да си разбия главата? Защо...

На всички тези отговорени "защо" губех по едно атомче себе си - истинското си аз. И го замествах с друго - с предпазливото, с разумното. Онова, което винаги знаеше "защо" и никога "как точно".

Ще трябва да започна наново. Да докосвам огъня, да тичам със затворени очи и да лудувам пред очите на хората. Да не се страхувам от чувства, публичност или болка. Искам отново да усетя какво е да се влюбиш и да го признаеш пред себе си и пред целия свят. Отново да стана за смях пред хора, за които ми пука и да не ми пука от това. Да казвам истината без да се съобразявам, с пълното убеждение, че така трябва.

Може би съм забравила как, а може би не...

It feels so incomplete...

време е да се преселиш на моята планета ;

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Това е защото думите ЛЪЖАТ....едвам възникнали в съзнанието те вече са полуизречена лъжа.
Защото - едно нещо може да се каже по много начини и когато го кажеш само с един, премълчавайки всички останали, ставаш лъжец.
Защото твоите начини да опишеш себе си и това което става с теб са недосегаеми като сърцето ти за всеки друг. Твоята истина разбрана в света на истините на човека срещу теб се превръща в лъжа - защото е попаднала в среда, където не е вярна и разбрана.
Единствено Демоните ни са в състояние да ни разберат.
А думите могат само да капят като умрели листа, откъснали се от дървото на истината.
Можеш ли да кажеш, че са листа или са само тяхно подобие.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Астероид "Ясмина"?
Той не беше ли много малък, ще има ли място да гледаме заедно залезите по 120 пъти на ден?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Дори и да лъжат думите, ние не можем да лъжем друг, освен себе си.

Не можем да бъдем други освен такива, каквито сме - жалки или величави понякога. Тъжни или адреналиново-весели. Добри, лоши, всякакви.

И кой е виновен, че сме неразбирани - не сме ли точно ние, които сме повредили комуникацията някъде по трасето?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Комуникацията е изначално повредена, това е заложено в нея, заради фактора ВРЕМЕ, заради природата на съзнанието ни да бъде МИКРОКОСМОС в макрокосмоса. Това, което кажа сега може да е вярно за една изминала секунда, в която е възникнала мисълта ми, в момента казвайки го - е полуистина, след миг - ще е пълна лъжа, защото за тези няколко секунди аз съм се променила и истината за мен вече не е тази, която е била преди малко.
От тази гледна ночка ние се лъжем постоянно, с което се свиква - стига да приемеш потока на времето и да пускаш мислите и думите си с леко сърце - като мелодия изпусната в реката на безвремието.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

fragile

Такъв беше. Дори и не успявам все още да открия точния превод на думата, която си ти. Може би и заради езика, през който трябваше да минава общуването ни - това ме уморяваше, но и оставяше достатъчно много неща недоизказани, така че винаги, когато се видехме, да ни бъде интересно.

Чуплив. Не, не можех да те докосна с груби ръце, страх ме беше, че щеше да се изпариш във въздуха. Самият ти беше бял и прозрачен като утрешен вятър, като планинска свежест и уморено море. Само вдишвах леко от теб, а после се затварях, за да си припомням усещането.

Деликатен. Антоним на грубостта всъщност, чудех се възможно ли е в тебе да няма капка агресия. Възможно ли е в което и да било човешко същество да я няма? Може би не... И онзи особен ореол на нереалност, физически осезаем, да, разбрах, че животът никога няма да спре да ме изненадва.

Крехък. Как оцеляват в света хора като теб? Може би някаква сила ви пази, за да не се стопите от допира с действителността. Някакви скрити вродени механизми и самосъхранителни инстинкти покриват и скриват същността ви и не допускат да ви докосват мръсни души.

Знаеш ли, може би ако имах повече време, сигурно щях да открия и недостатъците ти. Ако поисках...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

5>>>100 тема

ще те притисна до мене
ще помълчимe прилепнали
сърце до срце
еднакви души
щастливи по своему

Няма те.
Щом мене ме няма до теб.
И няма ме.
Щом с тебе в мен не живея.
Времето - бяга напред,
и ни оставя във спомена.

Не съществуваме. Тук и сега
събират ни страсти минали.
Съдба ли?
Не мисля така.
По-скоро дим от комина.

It feels so incomplete...

онази, "нашата" песен.
Мисля си колко е глупаво, детинско и загубено това с общите песни, после решавам, че е също толкова глупаво да заробвам музиката за някакви клиширани и отдавна умрели чувства. Чувства ли са били или пак съм си ги измислила...

Истината е, че дълго време нямах сили да я пусна тази проклета песен, после дълго ми беше толкова безразлично, че не знаех даже къде да я намеря, още повече къде да намеря желанието да положи тооолкова усилия.

Свърши, пускам я пак от началото. Красива е. На нея сме ревали, любили сме се вдъхновено, обичали сме се и сме се разбирали без думи. И след години да я чуя, ми казваше, само за теб ще се сетя. После стана така, че се забравихме, спряхме да се обичаме, да се любим и да се разбираме, и това, разбира се, не беше изненадващо, а просто болезнено. Може би мисълта за обреченост от самото начало всъщност е обричала всичко? Няма значение, може би любовта наистина не може да съществува без липса и всичко тук е просто словоблудство, за което ще горя в някой измислен ад, най-вероятно - моя собствен.

А песните продължават да се сменят, всяка - сякаш създадена, за да припомня или насочва за нещо - като снимки на минали и бъдещи мигове, предсказания за онова, което чака и ще се случи. Но въпреки всичко днес няма да направя най-страшното признание.

It feels so incomplete...

Запази последния танц


И тази вечер е като другите,
кой може с поглед да те намери,
непрестанно си предлагат услугите
наперени кавалери.

Ще замлъкне на оркестъра измамата
от прозорците нощна светлина
и ще танцуваме с тебе двамата
сред космическа тишина.

Припев:
Хей, запази последния танц
за мене, за мене, за мене.
Хей, запази последния танц
сред космическа тишина,
сред космическа тишина.

На твоята издръжливост всеки се чуди,
сякаш не стъпваш на земята,
уморена си от танците луди,
а аз си намествам очилата.

От погледи хорски ще се избавим,
от саксофона с ироничния глас,
но дали ще можем вече да се преправим
на самите, самите нас.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Кой ли танцува вече...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

отдавна са замрели, но е останала музиката, запечатана в съзнанието, на помнещия

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

В нея е спотаена най-омайната музика

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Понякога пък "гълтаме" думите и се ограждаме със стена от мълчание. Мълчанието е толкова дълбоко, че забравяме да говорим. Загубваме умението да покажем себе си на околните.
Обвиването в пашкул от тишина също е израз на страх. Страх някой да не открие "Ахилесовата ни пета" и да не се възползва от нас...
Не казваме нищо. Никога. На никого. Така се чувстваме неузвими и защитени.
А в действителност сме загубили връзката с действителността...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Интересно, за това мислех да пиша и аз, но ме хвана страх. "Твърде лично" беше първата ми мисъл, хахах

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

и, кое по дяволите е това признание? нима това, че преди отново да бъдем заедно, ще искам да бъда с много по-красиви, по-желани (от другите) и по-желаещи ме и ще бъда с тях, докато отново не се сблъскаме, за да потънем заедно в несвършващо утре?!

Забравих го вече признанието.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Това, което си писал/a също е лично.
Моят момент отдавна е изтърван...
Проговарям. Разбрах, че малко хора биха си направили труда да те чуят какво точно им казваш. Повечето живеят точно в собствените си представи...за света, така че дали говориш или мълчиш е безразлично, те тях си виждат

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Отново е есен
камината незапалена ... рано е за това
навлечни мисли за лятото
топлината
мечта ....
листата избягали
дърветата недоумяват ...
какво ли не им угодиха че така ги напуснаха
има ли някой да каже
какво е мечтата
за лято

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Когато техните уши се затворят, тогава става страшно.


Мда. И търсиш ли причините?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Понякога.

It feels so incomplete...

С намирането им как се справяш

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Често късметлийски познавам.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Пиши си..:))) Щастливка...)))

На мен вече не ми се пише...
Изчерпи се импулса за писане...
Замръзна...ей тъй, в полет...
Внезапно.
От думи.
От не-думи.
......
сега просто трябва да се оттече времето...


.................

А случвало ли ти се е да си мислиш, че си намерил/а причината, а да се окаже, че "тя" била "то", т.е. не била причина, а следствие

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Точно така.

кой плаща

Случвало ми се е да съм в кръговрат, чиято посока на въртене осъзнавам твърде късно. Общо взето гледам да не му обръщам внимание - щом не съм се сетила овреме, значи така е трябвало.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Хубаво е да не му обръщаш внимание, но да забраниш съществуването му не можеш.
Всяко нещо около нас обогатява ежеднението ни, независимо от отношението ни към него

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

аз

Какво съм и какво не съм?

Не съм търсещият човек. Онзи, който ловува, който обикаля нощем за поредната "жертва", набелязана от съзнанието му отдавна, преди тя да е съществувала реално. Не съм от онези, които действат преди да мислят, въпреки че мисленето убива действието. Не съм от жертващите всичко, за да имат. Аз чакам да дойде моето време.

Не съм убиващият човек. Не убивам дори и миналото. Опитвам се съзнателно да не наранявам нищо и никого, но едва ли винаги успявам. Не разбирам, когато се обезглавяват хора, идеи, желания или чувства. Въпреки всичко това се случва често наоколо. Дори и на мен.

Не съм типичният човек. Не планирам, освен всекидневните си занимания. Животът ми няма нужда от план, той просто се случва, при това по най-добрият възможен начин. Не желая да изпълнявам чужда програма за качество или щастие, нито да живея чужди идеи, да се съобразявам с чуджи намерени и желания.

Не съм и женственият човек. Не се поддавам на суеверия, нито на външни спекулации. Не ходя където не ми се ходи, не говоря с който не ми се говори, не гледам каквото не ми се гледа и не играя когато не ми се играе. Никой не може да иска от мен нещо, което аз не искам за себе си. Свободна съм.

Но какво съм?

It feels so incomplete...

Зима.

It feels so incomplete...

Точно година е минала, гледам, а на мен все още ми се пише понякога.
Променя се животът, а с него и ние, всичко върви и не спира, бърза, сякаш знае защо и накъде. Опитваме се да разтеглим времето, да го разчленим и запълним с някакви "по-смислени" дейности, забравяйки, че това ни създава занимания, но не и ново време.

Кога се приема мисълта, че нещо е свършило? Кога разбираме, че сме на края, че времето ни вече е свършило?

п.с. Честит рожден ден, Караско! Не съм те забравила.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Нещата свършват когато ние пожелаем това.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да. А ние кога пожелаваме?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Хм. Когато се уморим. Когато престанем да вярваме.

www.testyourself.hit.bg

Сещам се за моментите, в които съм се държала като идиот. Не са един и два и ми иде да потъна в земята от срам. Същевременно знам, че ситуациите са се стекли така, защото не е било възможно иначе. И, вероятно, ако беше възможно да ги преживея отново, щях да постъпя по същия начин.

Срамът е най-излишното от всички чувства. Знам го добре, но за съжаление тази мисъл е втората, която ми идва на ум.

Иначе аз съм от хората, склонни към подобни мазохистични усещания. Такъв тип хора предпочитат да се самонараняват, внушавайки си колко са глупави и грешни, макар че знаят, че самото това е излишно, погрешно и безсмислено. Но и не могат или могат трудно да избягат от себе си, а и рядко го искат. Да, познавам и други като мен. Споделяме общо отношение към света и себе си. И винаги се изненадвам, когато открия точно емоционално копие на себе си в някой друг.

Чудя се има ли и други излишни чувства.

All I ever longed for - the presence of you...

Има.
Вината е едно излишно чувство. Грешки се поправят чрез действия, а не чрез самобичуване, примерно.
И чувството за самодостатъчност е излишно. Така може никой никога да не разбере, че ни е имало... хъм...

п.п.: понякога все още и на мен ми се пише

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

А страхът - излишен ли е и кога?

Това за самодостатъчието е интересно - и аз съм го мислила, ама не ти ли се струва, че то така или иначе няма никакво значение дали ни е имало или не, ние нямаме значение за никого щом ни няма.

И пиши, когато ти се пише, ще се радвам.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Тръгнал всеки за това да говори.
Няма любов.
Има секс, има и музика. Това със сигурност го има. И това е всичко. По-точно казано всичко, извън това, е измислица, суета, прах на вятъра. Да, знам, че е заради утре и че след броени дни всичко ще свърши и животът отново ще поеме нормален. Всяка година се повтаря едно и също - не ви ли омръзна?

Моят единствен 14-ти февруари беше преди 4 години, величествената пролет на 2003. Питат ме помнела ли съм дати - да, помня дори и часовете на "всяка наша малка среща" и не намирам нищо чудно в това. Искам да умра от пръсване на мозъка, препълнен с информация за всеки щастлив миг, отказал повече да ми служи, складирайки трохите на споделената страст. Красива смърт ще е...

Липсва ми понякога - вярата, че я има и ще се случи някога отново.

As I lie here bleeding

То любов да има любов взаимна 14 не ми е нужен ...

Say Somethin

...туй,що не гасне...

колко ли имена има

четири години, в 1 - 1.30 през нощта на първи април.

...

Няма да забравя.

As I lie here bleeding

Какво е станало тогава? Ако не е много нетактично да задавам подобен въпрос, де...

Моите неща, забелязала съм, се случват през май-юни и през септември. Всичко онова, което ми е важно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Предпочитам да ти напиша бележка.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

...ako,сега спях,тези редове нямаше да ги има:)...

след седмица имам рожден ден.
тук влизам от дъжд на вятър.
но се сетих за мой рожден ден преди ... май вече са 4 години.
когато ми бяхте на гости. с други приятели от клуба...
видях, че си се сетила за рождения ден на Караско. и аз се сещам.
и понякога го виждам (от известно време) ...
и неловко май... се правим, че не се виждаме
защо ли
носталгия.
и на мен ми се пише.
но мисля, че отдавна никой не ме чете.

може би там и тогава друга съм била...

не е задължително да са свързани. при всички случаи обаче е добре и да можеш да четеш, и да можеш да пишеш. а ако имаш и какво да напишеш след това, най-добре.

като видиш написаното, усещането ти се променя, така че за формата на терапия си права.

проблеми нямам. напоследък не ме и мързи.
просто съм в депресия, предизвикана неясно от какво

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Аз винаги знам какво предизвиква депресиите, не винаги си го признавам обаче.

Абе нищо няма значение, все едно е. Животът е кратък, но за сметка на това - шибан, затова, както казваше някой - да не го мислим толкова.

As I lie here bleeding

А сега спиш ли?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

където никой няма да ме чуе.
И слава Богу.
Сякаш викам в пустинята, а знам, че планетата не е населена.
Колко дълго може да се живее в лъжа? Може ли цял живот да прегръщаш някого без да се отдаваш напълно - или по-добре сам... Не знам.
Мисля обаче, че понякога трябва да се лъже, и не просто трябва, а е задължително.

As I lie here bleeding

а как боли! и в двата случая.

по-добре сам.

Моята любов е моята лавина.

Мисля обаче, че понякога трябва да се лъже, и не просто трябва, а е задължително. - Добро утро

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ако вярваш в неистина , и разбереш, и мълчиш...

предадох сърцето си, за да позная мъдростта,
и да позная лудостта и безумието.
Познах, че и това е гонене на вятър.
Защото в многото мъдрост има много досада;
и който увеличава знание, увеличава печал."

As I lie here bleeding

блаженни са нисшите духом,

Не знам дали наистина никой никого не чете. Аз, във всеки случай, чета. Проблемът е, че веднага след това забравям какво съм прочела...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да, убедена съм.
Защото тогава търсиш отговори, даже не и толкова утеха и успокоение, а отговор. Намериш ли го - писането губи смисъл. И стигаш до точката, в която всичко ти е досадно, до момента, в който нещо отново не те разтресе.

As I lie here bleeding

... отговор. Намериш ли го - писането губи смисъл. И стигаш до точката, в която всичко ти е досадно, до момента, в който нещо отново не те разтресе.

Ще ми се да не се съглася. Но, поне на този етап, не мога да измисля как... хъм...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Всякакви ги има. И аз досаждам с глупости, не дай боже обаче да взема да си повярвам като Коелю, че манекенките ще се сдобият с втори символ на обожание.

Предполагам, че има случаи, в които дори и писането не помага...

As I lie here bleeding

Първата любов беше смелата. Борбена като младо животно, като скок от високо, като скоростно шофиране и сблъсък в стена. Беше дълга, неприемаща и неразбираща, сякаш не искаше да се махне - от инат и стремеж да се докаже. Тя искаше и мечтаеше, не разсъждаваше и не се мотаеше в празни приказки.

Втората беше предпазливата. Предпазлива и разсъдлива. Беше завладяваща и нова - носеше усещане за пълнота, доверие и осъществяване. Тя даваше и вземаше, беше хармония и тишина. Пристъпваше с малки бавни стъпчици и полека заемаше празните пространства.

След нея дойде дивата. Тя знаеше какво иска и беше намерила начин да се осъществи. Знаеше и, че ще е кратка, но се беше примирила с това - с цената, която трябваше да плати, за да я има. Беше силна, много силна и изгаряща, беше огън в ръцете ми и се губеше така, както пламъкът изчезва нагоре към небето.

После беше случайната. Никой не вярваше, че тя ще се случи, но изненада всички, особено участващите. С нея никой не можа да се справи - тя беше сбъркала мястото и времето. Донесе неудовлетвореност и съжаление, нещо нетипично за самата й същност. Преодоляха я, но остави широк плосък белег.

Последва я невярната. Колебаещата се и недоверяваща се на нищо, тя беше унищожена съвсем в зародиш. Доверието вече беше изчерпано и тя нямаше как да пробие твърдата повърхност на онова, което беше видимо. С един замах беше изтрита и само бегли спомени я съживяваха от време на време.

Последната Любов... Ще я кръстим страдание. С пълното съзнание за своята безсмисленост, тя все пак успя да заживее свой живот. Пасивното и неадекватно отношение й бяха царска люлка и тя цъфтеше - много бавно, много дълго тлееше и вероятно също толкова дълго ще умира. Когато е в силата си обаче, носи силни емоции и достатъчно болка.

Коя от тях е истинска?

...обичах ли, обичана ли бях,
или просто към смъртта пълзях...

и всичките се настигаха, задминаваха и кръстосваха пътеки. и оставиха единствено и само празно. усещане за нищо.

Не, усещането за нищо е, когато ги няма.

Добро утро!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

поредната нощ, не знам коя вече подред от последните няколко седмици, в която го сънувам. И друг път се е случвало подобно, но не чак толкова настойчиво, сънуване.
Какво бяха сънищата - отломки от миналото или зрънца от бъдещето? Или нищо?
Всъщност няма значение, но започнах да се плаша, а страхът е лош съветник. Какво да се прави с тези неканени вклинени в мислите ни сънища, които само те разконцентрират и излишно те вкарват в театри без никаква полза?

Може би да се забравят?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

има нещо напоследък във въздуха, и аз сънувах. няколко пъти.
мисля - сънят ни е паралелен живот. не искам да го гоня.

в такива сутрини ставам с особена усмивка :)

Всеки сам си създава Лавината, която ще го погуби.

има нещо напоследък във въздуха
да не си гледала "Властелина на Пръстените" наскоро?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

позна! :)
изгледах първата част, но това изречение не го помня, сигурно подсъзнателно ми е влязло в главата :)))

Всеки сам си създава Лавината, която ще го погуби.

аз пък тъкмо го чета.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

трудно ми е да извиквам сънища. даже почти винаги обратното става - колкото повече го искам, толкова повече немога да го сънувам. затова и винаги се радвам на внезапна поява на неочакван обичан гостенин ;)

като среща някаква извън времето е. и извън всичко.
като в "Goodnight lovers" - така, както си я "превеждам" само аз ;)

Всеки сам си създава Лавината, която ще го погуби.

и аз спя сякаш неспокойно, без да сънувам, но с очакване за нещо. събуждам се рано, въртя се в леглото... сънищата ми обикновено са странни, но със сюжет. веднъж сънувах как с колега от работа организирахме митинг.
от друга страна, героите от приятните ми сънища нямат лице - може би защото още не съм ги срещнала...
не знам дали обичам да сънувам, но определено държа на съня си. 8 часа по възможност, моля

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Аз пък с удоволствие бих разменила съня за нещо по-запомнящо се.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

След Последната идва друга, Другата. Смислена и устремена :)