Приятелството, както и любовта според мен е умението да разберем и приемем една отделна личност, различна от нас - точно такава, каквато е.

Дали трябва да спестяваме на обичаните от нас хора мрачните си настроения, лошите черти на характера си, може ли да вярваме в доброто отношение на някой друг към нас, ако сме прикрили зад усмивките всичко, което ни притеснява? Може ли да се разчита, че показвайки само хубавото, един ден няма да ни напуснат хората, на които държим - късно обърнали внимание, че не сме идеални?



~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
A smile, a tear, a hope, a fear -
just me...

Лошите черти на характера си няма как да прикрием, можем сано да смегчим за известно време.
Мрачните настроения - също, освен ако престанем да бъдем мрачни.
Виж споделянето на неприятностите си е част от общуването с близък човек.
Той нали затова ни е близък, защото ни е приел такива, каквито сме.
Единственото, което можем да направим, е това да не изливаме върху него лошотията предизвикана и събрала се у нас от други хора.

не е, но все пак е за предпочитане пред постоянни мрънканици -- много е изнервящо

НАЙ-добрия клуб

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Дефиницията е на съпруг ми : ..казвам ти искрено какво мисля за теб и продължавам да те харесвам;Но той ми е фен ( и аз - негов)

Спомних си и тема от домашно по литература : Приятелството се измерва с искреността, която може да понесе"

Всъщност, така виждам продължителна проекция на една връзка : мисля си, казвам го. Наранява - какво да се прави, нямам по-близък с който по-скоро бих го споделила, but You.

Естествено, че трябва да се посмекчават нещата - за да не нараняваме другия, но не и да го заблуждаваме, че сме идеални като си мълчим и се държим както отсреща се очаква. А пък това за "изкарването" на нервите от друго място наистина е неприятно, често съм понасяла такива ситуации, но пък прощавам, какво да се прави - знам, че не е било лично срещу мен. Виж, ако стане система, е отблъскващо вече.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
A smile, a tear, a hope, a fear -
just me...

Е, да - това е другата страна на нещата - като се блъскаш в неразбирането на другия всеки път, почваш да си премълчаваш, за да си спестиш неприятни емоции. Зависи всъщност за какво е мрънкането - първо, ако държиш на приятеля, се замисляш дали не си го засегнал и пренебрегнал, а после преценяваш дали искаш да промениш нещо в поведението си или да си останеш същия, но "под прикритие". Аз пък ако има премълчани неща, се питам приятелство ли е изобщо и се чувствам зле...

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
A smile, a tear, a hope, a fear -
just me...

Приятно ми стана като те прочетох!:-)) Аз също мисля така... Май при вас намерих преди време една мисъл: "За да ни обичат, трябва да разбираме. За да обичаме, другите трябва да разбират." И си казвам, че няма нищо по-хубаво от взаимното разбиране. Ти си щастлива с такъв съпруг - приятел!

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
A smile, a tear, a hope, a fear -
just me...

М да,
кой е казвал че няма да горчи ? Отлежало вино, стари приятели, билки от миналото лято..все понагарча
Преди да ми стане съпруг бе най-добрият ми приятел...и продължава да е. Понеже не спира да опитва да ме разбира (ей че зор). Много заразно е, пък и гради респект.

Другата крайност. Дали, ако преживееш крайно апокалиптични моменти с някого, ти и той ще останете заедно. Дали ако извадиш кошмарите си пред него той ще успее да ги "понесе". А ти неговите демони? Може би между приятели и влюбени е нужно да се търси "златната среда" в отношенията, за да останат такива :)

От някой, когото обичам, бих понесла всичко! Не биха ли съсипали кошмарите душата на човек, ако останат несподелени? Не е ли по-леко, когато споделиш? Да, добре е да се премълчава едно или друго, но все си мисля, че човешкото същество е крехко и ранимо и не може да живее в изолация. Депресиращо е. Аз съм се затворила отдавна и не съм щастлива от това. Щадя приятелите си, но вече не ги чувствам близки - страхът да не ги нараня всъщност наранява мен. Какво е "златната среда" - примирение, нагаждане, себеотрицание? Маската ми тежи.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
A smile, a tear, a hope, a fear -
just me...