52 дена в Индия - пътепис

На 12-ти от Ямунотри пристигнахме в Утаркаши, междинна спирка по пътя към Ганготри. Утаркаши също е свещен град, разположен на Ганг, една от забележителностите му е основният храм, наречен "Вишванат", в който е разположен и се извисява над покрива на храма огромен тризъбец, направен от няколко различни вида метал - това е тризъбецът на Шива, с който Богът-Унищожител е пробол демона Вакасур. В момента не разполагам с добри снимки на този храм, когато се сдобия с такива, ще пейстна линкове към тях. Храма посетихме на следващия ден - на 13-ти, а нощта 12-ти срещу 13-ти прекарахме в последния що годе сносен хотел за следващите 10 дена... Под "що годе сносен" да се разбира поне с чисти чаршафи, нормална баня и тоалетна и климатик. А този конкретно си имаше и телевизор, по който погледахме малко К-1. Оттук нататък местата за спане можеха да се намерят някъде по скалата между "мизерия" и "адска мизерия", но подробностите по-нататък.

След като излязохме от храма Вишванат в Утаркаши, си купихме малко индийски сладки, които хапнахме с кеф. После се наобядвахме, аз малко преди това пратих няколко мейла от един клуб наблизо. Направих грешката да пия бутилирана вода "Кинли" - това ми беше за урок, повече такава грешка да не правя. След това, като бяхме тръгнали по пътя отново с колата и натоварения върху нея багаж, попаднахме в едно ужасно задръстване в едно село, което се дължеше на изборите на кмет (в конкретния случай на кметица), които току що бяха приключили. Ужасно, защото през това време, поради водата, която бях изпил, усещах как в стомаха ми протичаше войната в Курукшетра. Бях на косъм да ми се присере ужасно, усещах го, но най-ужасното беше, че ако ме пресечеше, нямаше къде да се изсера - навсякъде гъмжеше от селска паплач, надъхана от политическите манипулации, колите не мърдаха... Стоях вцепенен и не мърдах, не само, че не споменавах на глас за състоянието в корема ми, но и не се увличах и да мисля много за него, та да не му дам "тласък" по този начин - толкова бях близо до присирването и насирането. Слава Богу, ситуацията се размина, след час-два движението се раздвижи и напуснахме идиотското село с тъпите кметски избори.

Продължихме по пътя към Ганготри, а природата, както и пътищата ставаха все по-екстремни. Обикновено от едната страна на пътя имаше скали (понякога и свлачища затрупват пътя, което пък води до задръстване на пътя, спиране на движението, докато кой-знае-кога пратят багер да изчисти пътя; това поне ни се размина), а от другата - стръмна пропаст. В същото време пътят е много тесен и когато две коли трябва да се разминат, едната застава плътно до скалите, а другата - на ръба на пропаста, която е десетки, а понякога стотици метри... Тук-там, когато се изкачвахме по извиващите се пътища, виждахме останки на обърнати изпотрошени коли в пропастта. Многократно, когато се разминавахме с друга кола, виждахме как гумите на нашата са буквално на сантиметри от ръба, понякога и кажи-речи на самия ръб и аха да се обърнем... През следващите 20 дена минавахме все през такива хубави пътища. Въобще пътуването, което предприехме из Хималаите, си беше екстремно отвсякъде, понякога съвсем близо до Смъртта, не е за хора със слаби нерви изобщо...

Привечер, на 13-ти, пристигнахме в Ганготри, второто място от Чар Дам Ятра. Градчето, което е много хубаво и приятно за пребиваване, е разположено на малко повече от 3000 метра надморска височина и в него има доста хотели, които не се отличават с кой знае какъв комфорт, но все пак възможностите за спане са малко по-добри от тези в Ямунотри. Ние избрахме този:

[линк]

А ето това е мостът, който пресичахме над Ганг, за да стигнем до хотела:

[линк]

В Ганготри си прекарвахме добре, навечеряхме се в един добър ресторант, където ядох "паранта" - много вкусно тестено изделие, в което между отделните пластове тесто се слагат различни неща в зависимост от поръчката, в моя случай зеленчуци. Докато хапвахме в ресторанта, видяхме по телевизията новините за взрива в Делхи, в същия квартал, където бяхме пренощували при пристигането си.

След като хапнахме, се върнахме в хотела, в който, въпреки че чаршафите бяха чисти и можеше да се спи без спални чували, системата за къпане беше хималайска - с кофи затоплена вода. Наспахме се добре и на другата сутрин трима от нашата група направиха пуджа на основния храм на Ганготри, посветен на богиня Ганг; ето една не особено добра снимка на този храм (само с това разполагам, но и храмът не е нещо кой знае какво на фона на останалото, което видяхме по-нататък в Индия, в т.ч. и проследявайки самия източник на Ганг):

[линк]

Браминът, който им направил пуджата на моите хора, обаче се оказал доста нагъл в искането си на пари, та затова аз и приятелят, с когото деляхме стаята, решихме, че не си струва този път да минаваме през религиозните формалности. Достатъчно беше, че на 14-ти се окъпахме ритуално чисто голи в Ганг, на другия бряг, не на този, на който е храмът Ганготри, а на който се намира хотела. Докато се чипкахме голички, некво възмутено "свами" мина в посока близкия ашрам и разгневено ни направи забележка, задет се къпахме голи по пишоци. Аман от "принципни" хорица, хаха.

Бяхме решили целия 14-ти да прекараме в Ганготри и чак на следващия ден - на 15-ти - да отпрашим по 18-километровия маршрут към Гумук - истинския източник на Ганг и едно от най-свещените места в Индия.

Понеже пътуването към Гумук, както и пребиваването на това невероятно вълшебно място, беше изключително преживяване, му посвещавам отделен постинг.

На 15-ти, от 5.30 ч. сутринта, се качихме на мулетата, които бяхме договорили предния ден и се отправихме на 18-километровия маршрут към Гумук - истинския източник на свещената река Ганг. От тези 18 километра 13 щяхме да минем качени на мулета с цел спестяване на време. Останалите 5 трябваше да изминем пеша, нямаше друг начин, след това по пътя вече дори язденето на магарета е забранено.

Та поехме по пътя, 6-мата от нас, всеки качен на едно муле, а всеки две мулета се водеха от един индиец. Пътят беше наистина екстремен, нещо като изгъзицата "София ленд", но с тази разлика, че тук вероятността да паднеш в пропастта е доста по-голяма. Беше много по-тесен от този в Ямунотри, освен това нямаше и никакви ограждения към пропастта. И беше пълен с участъци, които са едновременно тесни, стръмни и в същото време от едната ти страна зее зловеща пропаст. И ти стоиш върху магарето и се оставяш единствено на неговата съобразителност. Стряскащо... но само през първите два-три такива участъка, след това сетивата вече свикват и започнах да виждам тези екстремни участици просто като картинки от пейзажа. От друга страна и мулетата... може би не са по-глупави от хората, а и 4 крака са повече от 2, от тази гл.т. вероятността едно муле да падне и да загуби равновесие е по-малка, отколкото това да се случи на човек. Просто беше предизвикателство за сетивата.

А що се отнася до пейзажа... Вижте само една малка част от картинките, които се откриваха пред очите ни по пътя към Гумук:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

След изминаването на първите 13 километра дойде мястото, където трябваше да слезем от мулетата:

[линк]

На това място може и да се преспива в големи палатки, с по 8 легла всяка. Аз и още едно момче не искахме да спим там, останалите обаче решиха да останат. По принцип е възможно в рамките на 1 ден човек да отиде до Гумук и да се върне в Ганготри, както направихме ние двамата, до голяма степен и благодарение на решението да наемем мулета, което спести време. Групата тръгна отново от Бходжбаса, както се казваше мястото за престой, продължавайки по 5-километровия път към Гумук. Ние двамата избързахме пред останалите, за да не се бавим излишно и да можем да се приберем навреме в Ганготри. Пътят оттук нататък не беше толкова стръмен, нито имаше пропасти от едната страна. Първите 4-километра ги минахме лесно, след което вече виждахме глетчера, от който извира Ганг. През останалата част от пътя трябваше да стъпваме по едни камънаци по брега на реката. Докато накрая ние двамата от групата първи се добрахме до самия глетчер, до Гумук, мястото, от което извира Ганг, най-свещената река в Индия:

[линк]
[линк]
[линк]

Невероятно място! Намира се на надморска височина 4200 метра (най-високата точка, която посетихме), обаче слънцето грееше през целия ден, което допринасяше към магията на преживяването. Контрастът между ледената вода, извираща от глетчера и сгряващото слънце е просто вълшебен. Ние веднага усетихме този контраст, защото на момента се съблякохме чисто голи и се потопихме в ледените води. Задържахме се в тях не повече от 10-20 секунди, след което излизахме и се сгрявахме от слънцето. А след това отново се потапяхме и отново излизахме. Екстазът беше неописуем.

Друго много забележително за това място е, че навсякъде изобилства от сребро. Пясъкът е осеян от сребро, камънчетата по брега, също и водата. Като излизах от водата, дори тялото ми блестеше от сребро. Няколко пъти пих от водата... А среброто, както е известно, е доста полезно за стомаха, защото убива вредните микроби в организма. Може би това е една от причините в древността река Ганг да бъде обявена за свещена - поради това, че изобилства от сребро и пиенето на водата от нея (разбира се това важи най-вече за древността, когато чистите участъци по нея далеч не са били толкова оскъдни, колкото днес) е лечебно. Известно време след това посещение на Гумук нямах абсолютно никакви проблеми със стомаха.

Ето още някои снимки на Гумук:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

След около час наслаждение на Рая в Гумук, двамата, които решихме да се върнем в Ганготри на същия ден, се отделихме от останалите и се върнахме обратно. Първо в Бходжбаса, където отново яхнахме мулетата. Обаче не бяха оседлани много добре и задникът ми по едно време почна доста да наболява, та се наложи да сляза и последните 4 километра от връщането да мина пеша. А по време на връщането, поради вдигания прах от мулето пред мен, бях целия прашасал. Дори веждите ми бяха целите в прах, затова си поръчах и две кофи с гореща вода и се изкъпах, същото направи и приятелят ми. След банята отидохме в ресторанта, хапнахме, върнахме се обратно и се унесохме в леглото, след като бе преминал един от най-уникалните дни в живота ни.

На 17-ти си тръгнахме от Ганготри, след като преди това на 16-ти останалите 4-ма от групата се върнаха от междинната спирка Бходжбаса, разположена между Ганготри и Гумук.

Следващата цел беше Кедарнат - третото място за преклонение от т.нар. "Чар Дам Ятра" - едно от най-свещените места в Индия, считано за местообитание на Бог Шива. Посещението на това свято място беше един от пиковите моменти в моето трето, продължило 52 дена, пътуване из Индия. Енергията, в която се потопих там, беше просто неописуема... Но нека карам по ред.

За да се достигне до Кедарнат, трябва да се извървят, пеша или на катър, 14 километра - от селцето Гаурикунд, последната точка, до която може да се стигне с автомобил, до Кедарнат. На 18-ти, потегляйки от Ганготри, направихме грешката да решим да не преспим в Утаркаши, желаейки да покрием колкото се може по-голямо разстояние. Грешка, защото Утаркаши все пак е сравнително по-голям град и разполага с нормални хотели, а на нас... ни се наложи да преспим в едно село, в изключително долнопробен "хотел" (по-точната дума е кенеф всъщност).

Преди обаче да опиша какво представляваше въпросният кенеф, искам да споделя малко за пътуването през деня - отново минавахме през екстремно тесните пътища из Хималаите, където колата постоянно минаваше на сантиметри от пропастите; а пред нас постоянно се откриваха страхотни гледки от хималайската природа. По едно време, в следобед заваля дъжд, а ние бяхме попаднали в неасфалтиран участък. Спряхме в едно селце от няколко колиби, където в една колибка пихме страхотен чай, примесен с биволско мляко - всичко в него беше натурално - билките бяха хималайски и набрани от селяните, а млякото - издоено от биволите, които пасат. Всички се зарадвахме на тази кратка спирка. Обожавам селската натурална продукция.

Пътувахме до полунощ, докато намерим село, което да има хотели. Накрая стигнахме до Гангсали в полунощ и там трябваше да прекараме нощта. "Хотелите" обаче бяха два-три и изключително долнопробни. Спряхме се на "най-добрия" кенеф. Наистина кенеф е подходяща дума, защото целият "хотел" смърдеше на лайна, стаите като добавка бяха освен това и доста спарени със застоял въздух, а чаршафите - мръсни и пълни с много на брой, гнусно мазни петна... Веднага започнах да се пазаря и свалих цената наполовина, управителят отначало не искаше, мислейки, че нямаме избор, но аз му казах, че ако не свали, ще прекараме нощта навън, без да спим - такова беше отвращението от дупката, в която попаднахме. Накрая склони да намали цената наполовина от предварително обявената и ние се съгласихме, като преди това задължително поставих условието да смени чаршафите. Той докара други чаршафи с по-малко петна по тях. Постелихме спалните чували върху чаршафите, стремейки се максимално да избягваме докосване до леглата. Заспахме, а на другата сутрин съкенефникът ми видя в близост до банята кърлеж.

Рано сутринта потеглихме от дупката, усещайки, че все по-дълбоко се потапяме в мизерията... Следобед на 18-ти пристигнахме в Гаурикунд. Тук вече цялото място смърдеше на лайна, не просто хотелите. Както в повечето населени места в Индия, канализацията е в малки канали по краищата на уличките, затова и миришеше на фекалии навсякъде. Добрахме се до един "хотел", който беше уникално постижение на архитектурата. Тоалетната в нашата стая беше с клекало, над което имаше прозорец с решетки. Уникалното беше, че стаята ни беше на приземния етаж, а точно под прозореца, който пък беше над мястото за клякане, минаваше канализацията с лайната от горните етажи. И най-уникалното беше в това, че когато някой от горните етажи пуснеше сифона, се създаваше налягане от тръбата, по която минаваха фекалиите, в следствие на което от канализацията през прозореца хвърчаха лайняни пръски - право върху главата на ползващия тоалетната, ако имаше нещастието да ака точно, когато се създаваше налягането от пуснат сифон от някой от горния етаж. Така беше, видяхме още на първия ден с очите си лайняни пръски по стените на тоалетната, падали точно на нивото на главата, евентуално ако някой от нас би срал; а съкенефникът ми, докато си миел ръцете, встрани от опасната зона под прозореца, беше видял целия процес в действие - как лайняните пръски обливат стената на тоалетната, точно на нивото на главата, ако би бил там в този момент. Е тва вече беше уникално, направо не беше за вярване - да ти падат лайна върху главата, докато сереш. Това един архитект и да го иска, трудно ще го постигне. Истинска трагикомедия - оттук нататък бяхме нащрек - винаги, докато серях, внимавах - ако чуя шума на налягане по тръбата да скоча, дори със серящ задник, но да не ми паднат лайняни пръски по главата.

Първата нощ в ресторанта на хотела се запознахме с едно семейство от Калкута (сега наричана Колката), което също беше дошло да посети Кедарнат. Дъщеря им беше готина - една такава черничка, с очилца и палав поглед. Успя да ми въздейства сексуално, защото същата вечер сънувах еротичен сън, последван с оргазъм. Оргазмът обаче беше без еякулация и това стана спонтанно и усещах някакво огромно блаженство, екстаз, да се разлива по цялото ми тяло. Това беше изключително мощен оргазъм, като се има предвид, че вече 20-на дена бях задържал...

На другия ден, 19-ти, бяхме договорили 9 катъра за качване до Кедарнат, но валеше така поройно, че се отказахме. В същото време видяхме хеликоптер да прелита няколко пъти над нас и затова решихме да пробваме с хеликоптер на следващия ден, макар и да беше доста по-скъпичко. На другия ден отидохме на мястото, откъдето излита хеликоптерът, но пък хеликоптерът не можеше да направи полета до Кедарнат, този път заради гъстата мъгла. Оказа се, че на тези височини времето не е шега работа и никак не е сигурно ще можем ли изобщо да се качим. Но бяхме твърдо решени да го направим на следващия ден и наистина щастието ни се усмихна - на 21-ви времето беше идеално слънчево, точно за целта - да се качим най-сетне до Кедарнат.

Кедарнат, това специално, уникално, изключително свещено място, заслужава отделен постинг...

Времето беше идеално и се качихме сутринта на катърите, които бяхме договорили предишния ден. Бяха доста по-едри и силни от мулетата, които ни возеха по пътя от Ганготри до Гумук. 14-те километра от Гаурикунд до Кедарнат ги минахме бързо и без сериозни произшествия, с изключение на два случая: при първия катърът на един от нашите се спъна, след което той не може да се задържи върху него и падна, след което два други катъра минаха отгоре му, но за щастие не стъпиха върху него, единствено си натърти малко таза; при втория случай едно слизащо магаре се размина много близо до яздещия зад мен, при което някакво желязо от седлото се впи в коляното му, след това човекът от нашата група, който не е много наред с нервите и без това, избесня и скочи да бие водача на мулета, ритна го веднъж в корема, след което почна да хвърля камъни върху мулетата... Както и да е... Ето една снимка по пътя до Кедарнат:

[линк]

Когато пристигнахме в Кедарнат, първата работа беше да си намерим хотел, в който да прекараме нощта. Кедарнат е разположен на 3600 метра надморска височина - най-високото място, на което съм спал. При пристигането към нас се присъедини някакъв брамин, който ни упъти първо към хотела:

[линк]

Хотелът беше безспорно по-добър от този в Гаурикунд, с чисти чаршафи и много по-приятни стаи. Обаче - друг проблем за хотелите в Индия на тези надморски височини - няма никакво отопление. Щяхме да усетим доста осезаемо този проблем през нощта.

След като се настанихме, първата ни работа беше да направим пуджа, извършена от същия брамин, който преди това ни упъти към хотела, в страхотния древен храм на Кедарнат:

[линк]

Храмът е бил издигнат през 8-ми век от Ади Шанкара и е уникално произведение на архитектурата с огромните и гладко изрязани каменни блокове, които са използвани за построяването му. Това е един от най-важните храмове в Индия. Според митологичната история, оригинално е бил построен от братята Пандави, разкайващи се за убийствата на близките си в битката, описана в "Махабхарата" . Ето още една снимка, този път пред храма:

[линк]

В храма е един от 12-те т.нар. "джотирлингами" в Индия - лингами, които са естествен продукт на природата, а не са правени от хората. Пуджата в храма беше много силна като въздействие, минахме през благословиите на няколко брамина, а към края на изпълнението на ведическия ритуал нашият брамин, както забеляза един от спътниците ни, започнал да плаче. Това съм го виждал и преди - свещените напеви на санскрит са много силни и са способни да предизвикат подобни състояния. Храмът е много интересен, но отвътре, както е при повечето хиндуистски храмове, снимки не се разрешават, затова и не мога да илюстрирам нагледно. Има идоли на 5-мата братя Пандави и тяхната съпруга Драупади. Има и статуя на Ганеша - всичко издялано от камък. Енергията беше неописуема, зашеметяваща.

Излязохме от храма, потопени в енергията на святото място. То не е само свято, но и много красиво, успяхме да се убедим в това, защото този ден нямаше прекалено гъсти облаци, които да закриват прекрасните гледки. Ето и малко снимки на невероятно красивите заснежени хималайски върхове, които се откриваха пред нас:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

Имаше още един изключително интересен храм в Кедарнат - храмът на мястото, в което Ади Шанкара е починал на 32-годишна възраст, т.нар. храм "Шанкарачаря Самадхи". Невероятно място! Не мога да опиша огромния покой, в който тялото навлезе, когато бях там. Всички го усетиха. И останахме там близо час, потопени в тишината, в покоя. Думите не са способни да изразят това, в което навлязох. Сълзи започнаха да се стичат от очите ми, просто стоях там, в медитация, безмълвен и поразен от мястото. От енергията, сякаш останала като "наследство" от присъствието на учителя Ади Шанкара, което се усещаше живо, дори повече от 1200 години след като е напуснал тялото си. Ето една снимка и от този храм:

[линк]

Останалата част от следобеда прекарахме в разходка малко навън от Кедарнат. Изкачвахме разни хълмчета, къпахме се в студените води на Мандакини (така се казва реката - приток на Ганг, която минава през това място). Докато слънцето грееше температурата беше добра и аз бях само по блуза с дълъг ръкав и една фланела под нея. След това обаче, когато се връщахме в Кедарнат, изведнъж падна мъгла и рязко се застуди - така е на местата, намиращи се на висока надморска височина - скрие ли се слънцето и рязко се застудява. Изведнъж усетих, че ме втриса, явно се бях заразил от вируса, който нашият шофьор бе прихванал от някъде (затова и следващите няколко дена бях леко настинал, с хремясал нос). Бързо се върнах в хотела, където се облякох по-дебело и отново се присъединих към компанията в ресторанта, където бяхме отседнали. А там пък видяхме една много красива индийка, която преди това бяхме срещнали близо до храма. Ето и две нейни снимки:

[линк]
[линк]

След като се навечеряхме, трима от групата ни посетиха вечерното арати в храма, аз обаче предпочетох да се въздържа този път поради голямата навалица. През нощта температурата беше много ниска, със сигурност под нулата, а аз вече и бях почнал да настивам. От по-сериозно настиване ме спаси спалният чувал, който беше предназначен за много ниски температури и топлеше много; а също и термобельото. Два пъти през нощта ходих до тоалетната и тогава ефектът беше - излизайки от топлия спален чувал, изведнъж ме смразяваше и вкочаняваше студът навън. Успях да се наспя добре, но други от компанията се оплакаха, че трудно са спали заради разредения въздух на тази надморска височина. Предварително имаха желанието да останат поне 2 нощувки в Кедарнат, но още след първата, в следствие на студа и разредения въздух, набързо решихме да се приберем обратно.

Аз направих грешката на слизане да се прибера пеша, в следствие на което 2-3 километра преди Гаурикунд ме заваля пороен дъжд (ако бях решил да яздя катър, щях да съм се прибрал вече), наложи се да използвам дъждобрана за пръв път. Освен това получих и доста големи мазоли по краката.

На 22-ри отново прекарахме вечерта в Гаурикунд, в същия хотел, но този път се бяха освободили по-добри стаи на третия етаж, а не долу - където през прозорците на тоалетната хвърчат лайняни струи от канализацията.

А на 23-ти сутринта потеглихме към Бадринат - четвъртото място от Чар Дам Ятра, а също и мястото, на което трябваше да се проведе ритритът по Крия Йога.

Кедарнат остана зад нас, но смразяващата святост на това изключително място продължава да присъства като неразделна част от съзнанието ми!

Как се отаврят снимките от уебшотс? Кара ми се, че е само за приятели...

Под този надпис би трябвало да излизат снимките, ако не ти се показва (и на мен понякога ми се случва, не знам защо), затварям прозореца, след това отново влизам и щраквам на линка - и се показва. Пробвай пак, снимките са там.

Понеже не бях сложил линкове към достатъчно снимки, ето още малко от пътя към Ямунотри и на самото място:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

На 23-ти сутринта отпътувахме от Гаурикунд и пътувахме през целия ден към Бадринат, четвъртото от свещените хималайски места за поклонение, наречени "Чар Дам Ятра". Бадринат е един от най-важните и най-стари поклоннически центрове в Индия, разположен на малко повече от 3100 метра надморска височина. И единствен от четирите можеше да бъде достигнат директно с автомобил. Това място се смята за местообитание на Бог Вишну (докато предишното - Кедарнат - беше на Бог Шива); също така се вярва, че Ведите, древните и най-свещени хиндуистски писания са били събрани тук и разпределени в 4 основни части от мъдреца Вяса в известната пещера на Вяса, намираща се на около три километра от Бадринат, в селото Мана. Различните Пурани, Махабхарата и т.н. - също са били записани по тези места. Всичко това допълнително допринася за важността на Бадринат като свещено място за поклонение. Смята се също, че мъдрецът Ади Шанкарачаря, който през 8-ми век е пътувал из цяла Индия, за да възроди славата на хиндуизма, е основал 4 основни поклоннически центъра в четирите ъгъла на Индия - Бадринат на север, Рамешварам на юг, Дварка на запад и Пури на изток.

Освен, че може да бъде достигнат по сравнително цивилизован начин (макар че и това е малко спорно, като се има предвид екстремността на пътищата по Хималаите и това важеше за пътя до Бадринат с пълна сила - от едната страна скали и свлачища, които от време на време затрупват пътя и задържат движението с часове, а може и с дни, а от другата - свирепи пропасти, които се виждат през прозореца, докато колата минава буквално на ръба на пропастта), Бадринат за разлика от останалите места на тези височини, които посетихме, разполага и с нормални хотели - нещо, за което наистина бяхме зажадняли, след като през последните 10 дена бяхме посърнали от хималайските студове и мизерии по хотелите. Избрахме един тризвезден хотел - "Саровар Портико", който си беше направо лукс на базата на това, през което бяхме минали.

Хремясали и не виждали за повече от 10 дена стаи с отопление и душ с топла вода, се настанихме в хотела, като преди това разбира се се спазарихме за намаление в цената. Дадох също една голяма купчина дрехи да бъдат изпрани. Прекарахме 4 дена в този хотел за цена на стая малко повече от 50 евро, но за сметка на това успяхме да се посвестим, да се насладим на отоплението (имаше отопление и на чаршафите в леглата) и горещата вода от душовете.

А след 4 дена - на 27-ми идваше групата по Крия Йога, с която щеше да се проведе ритрит със сутрешни и следобедни сесии, продължаващ от 28-ми септември до 2-ри октомври, но в друг хотел, доста по-скромен от "Саровар Портико".

А дотогава, за тези 4 дни преди ритрита, успяхме добре да релаксираме и да се възстановим от настинката, която бяхме хванали преди това, изпрахме си дрехите, насладихме се поне временно на малко повече лукс.

Заедно с това разбира се посетихме и основния храм в Бадринат:

[линк]

Храмът е посветен на Бог Вишну и според легендите е съществувал от най-древни времена, но е бил разрушен от будистите по време на будистската епоха. След това настоящият храм е бил отново основан от Ади Шанкара през 8-ми век, като е минал през няколко реновации, в следствие на вреди, нанесени от природата.

На 25-ти направихме едно пътуване до селцето Мана, което се намира на 3 километра от Бадринат и е последното село на Индия преди границата с Китай (или по-точно Тибет). Имаше също така път, по който можеше да се стигне пеша до Тибет за няколко дни. В селото Мана посетихме и прочутата пещера на Вяса - мястото, където древния мъдрец е записал Ведите:

[линк]

Тази пещера след това я посетихме още веднъж - по време на ритрита, когато браминът, стоящ в нея, извърши страхотен напев на Вишну Сахасранам - "Хилядата имена на Неназовимото" - свещен текст, който е част от епоса Махабхарата. Слушането на този напев оказа доста силно въздействие върху мен.

След посещението на пещерата, продължихме извън селото и направихме едно изчкачване от около 5 километра - към водопада Васундара:

[линк]
[линк]

На връщане от това прекрасно място спряхме до една пещера, превърната в жилище:

[линк]

Там двама йоги ни почерпиха със страхотен хималайски чай, направен от билките, който растат наоколо. Чаят беше един от най-добрите, който съм пил, заедно с онзи, за когото вече споменах - в селото на пътя между Ганготри и Кедарнат. Усетих много животворно въздействие върху тялото, освен това ме и поразхлаби, след което наторих обилно почвата в хималайските планини.

Ето още малко снимки, показващи красивите заснежени върхове, виждащи се от Бадринат и местността около него:

[линк]
[линк]
[линк]

Последната снимка е правена по време на ритрита и аз съм застанал на покрива на хотела, в който се провеждаше. Зад мен е върхът Нийлкант - висок почти 7000 метра - към който се откриваше страхотна гледка, точно от това място.

Що се отнася до самия ритрит - беше изключително интересен и въздействащ. Бяха дошли много хора - както индийци, така и хора от България (българите, дошли за ритрита, бяхме общо 15), Испания, Португалия, Англия, Русия, САЩ, Норвегия, Германия, Франция. Беше доста интернационална група и се запознах с много интересни хора, други вече познавах от предишните пъти, когато съм идвал в Индия.

Ето малко снимки по време на ритрита:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

Ритритът по Крия Йога продължи до 1-ви октомври, а на 2-ри рано сутринта отпътувахме към Раникет - с цялата група, която беше на ритрита, качени в три големи автобуса. Посещението в Раникет, където отивах за 3-ти път, ще разкажа в отделен постинг.

На 2-ри пътувахме цял ден с автобусите от Бадринат до Раникет. Междинно спряхме на едно място, където аз и още двама от първоначалната компания се съблякохме чисто голи и се покъпахме в Алакнанда (един от притоците на Ганг, който минава през Бадринат) за голяма изненада на нашите индийски (и не само) спътници.

Привечер, по тъмно, пристигнахме в Раникет, пътуването продължи по-дълго, защото на един от автобусите се спука гума.

Това ми беше третото посещение в Раникет, приятно туристическо градче, разположено на близо 1900 м. надморска височина. През 2005 г. и 2006 г. тук се провеждаха ритритите по Крия Йога. Разположихме се в добри стаи, аз си взех един хубав душ и се наспах добре, за следващата сутрин трябваше да съм готов за нови приключения.

На 3-ти по програма предстоеше изкачване до пещерата на Бабаджи, намираща се на няколко километра от едно селце в района около Раникет. Това беше третото ми посещение на това свещено място - където през 19 век легендарният хималайски учител, наричан "Бабаджи", е дал посвещение в Крия Йога на Лахири Махасая, случка, описана в "Автобиография на един йогин" от Парамахамса Йогананда. А Лахири Махасая (Махасая означава "състрадателен") е прадядо на Шибенду Лахири, който идва всяка година в България. Енергията в самата пещера е странна и неописуема - умът там спира автоматично, от само себе си и сякаш някакъв дълбок свещен покой обзема съзнанието. Наистина невероятно място.

[линк]
[линк]
[линк]

Последната снимка беше възможна, благодарение на това, че 6-ма българи първи отидохме там и затова можахме всеки да си направи сам снимка в пещерата. След като постояхме около половин час, аз реших да си ходя обратно към мястото, където бяха спрели автобусите.

Една прекрасна норвежка, с която се бяхме сприятелили още от лятото, когато беше дошла в България за летния ритрит по Крия Йога, ми правеше компания по пътя обратно. Минавайки край една бедна селска къщурка по пътя, решихме да се отбием и това беше наистина много добро решение. Почерпиха ме със страхотен чай, а също и с много вкусна огромна краставица, малко орехи и круши. Всичкото - селско производство! Обожавам селската продукция! Останах около половин час в двора на къщурката, в компанията на селянката и дечицата и, които живееха скромно и бедно, но за сметка на това - в радост и хармония с природата. Селото с голямо "С" сякаш запя в мен. Аз съм си селянин по душа и затова голяма радост ме изпълни в онзи момент...

Ето и някои снимки с щастливото селско семейство:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

На последните няколко снимки се виждаме аз и красивата норвежка, която беше доста хлътнала по мен, а едното цигане се покатери по гърба ми. Умилително-идилична картинка на селска радост!



Привечер се проведе т.нар. Хануман Пуджа, която е традиционен ритуал, изпълняван по време на Крия Йога ритритите:

[линк]

Преди да си легна се разделих изключително топло с норвежката, която заминаваше за Делхи на следващия ден, а аз, заедно с цялата българска група - за Варанаси.

Пътуването ми из Индия с невероятните спиращи дъха моменти продължаваше с пълна сила.

Маса интересно, мерси за споделеното

Има още... По-късно тази вечер ще пусна следващия епизод.

Ок.
Наистина е интересно. И мацките са готини, особено индийката :)

Ако спестиш епосите си за срането наистина се получават по 1-2 свестни изречения в постинг

Дойде времето най-сетне да слезем от студените Хималаи и да се спуснем отново в жегата, отново в маранята и мизерията. И като стана дума за мизерия - каква по-голяма мизерия от Варанаси - най-свещеният град в Индия. Градът на Шива според легендите, съществувал от дълбока древност; и място, където са пребивавали безброй мъдреци - от древността до наши дни.

На 4-ти, група от 15 българи, две рускини и една американка, пропътувахме с джипове разстоянието от Раникет до Барейли, а оттам - хванахме привечер влака за Варанаси. По пътя между Раникет и Барейли посетих за пореден път ашрама на Нийм Кароли Баба - учителят на известния американец - певец на индийски киртани и баджани Кришна Дас.

[линк]

Пътуването с влак продължи 12 часа, повечето от които прекарахме заспали по "леглата" във вагоните втора класа, за които индийският координатор беше предварително закупил билети. Предвид мизерията и мръсотията във втората класа, реших занапред, когато се наложи да ползвам влак, да е винаги първа класа - с климатик и на чисто (всъщност предишните два пъти като ходих до Индия пак пътувах във втора класа по влаковете, общо 6 пъти ми се събираше от двата предишни пъти и ми беше предостатъчно). Както и да е, пристигнахме рано сутрин на гарата във Варанаси, любимия ми град и там ни чакаха трима индийски криябани, които трябваше да ни посрещнат и помогнат в настаняването.

Настанихме се в един що годе нормален хотел с чисти стаи, чисти чаршафи и климатик и нормална баня и тоалетна. Важното беше в случая хотелът да е близо до храма Сатялок - семейния храм на фамилията Лахири. След като се настанихме и взехме освежаващ душ, се насочихме към един много добър ресторант наблизо. Това е хубавото на големите градове - със сигурност могат да се намерят добри ресторанти. Най-сетне си хапнахме нормална храна, беше ни писнало от гнусните манджурляци, които ни сервираха вече почти месец.

5-ти октомври, първия ден от престоя ми във Варанаси, бях зает с организирането на останалата част от пътуването из Индия и преговарях с различни пътнически агенции за маршрута, транспорта и т.н. Предстоеше, след Варанаси, пътуване до Каджурахо, после до Аджанта и Елора, след това - Мумбай и накрая - райските плажове в Гоа. Та успях да договоря с една агенция, разположена много близо до Сатялок, транспорта по всичките тези маршрути, в т.ч. и връщането обратно - от Гоа до Делхи. Две от разстоянията трябваше да изминем с влак, разбира се в първа класа с климатик, а останалите 3 - със самолет. Цената на целия пакет беше 210 евро на човек.

Това ми беше третото идване във Варанаси и този град вече ми бе станал любим. Наистина има нещо в него, което се усеща отвъд привидната мизерия и мръсотия, има някаква странна жизненост в цялата тази жега и мараня. Уникално място.

Понеже, както и в двата предишни пъти, основният мотив за идването във Варанаси, а също и като цяло в Индия, беше Йога, се навъртахме около Сатялок - прекрасен, не много голям храм на Лахири, разположен много близо до Ганг. Ето малко снимки от него:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

На 6-ти направихме страхотна програма из Варанаси. Първо договорихме моторна лодка, с която се пуснахме по Ганг и я използвахме няколко часа като транспорт, посещавайки различни места, в т.ч. и разглеждайки гатовете на Варанаси откъм свещената река, която там вече е доста широка. Ето първо някои снимки от разходката по Ганг:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

Първият храм, който посетихме, е посветен на Кама Сутра, той е бил първо разрушен от мюсюлманите, след това отново реставриран. Имаше тук там в него някои интересни запазени изображения (разбира се, не може да се сравнява с храмовете Каджурахо, за които ще стане дума в следващата глава):

[линк]
[линк]
[линк]

Искахме да посетим също и храмовете на Свами Трайланга и на Анандамойи Ма, но тогава още не бяха отворени, затова решихме първо да се насочим към двореца на Махараджата, който сега е превърнат в музей и е разположен от другата страна на Ганг. По пътя към музея минахме край Маникарника Гат, мястото, където изгарят трупове чрез специални ведически церемонии:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

По правило телата на хиндуистите се изгарят след смъртта, като има няколко изключения, чиито тела не се изгарят поради различни причини - това са телата на светците, на болните от проказа, на бременните жени, на децата и на ухапаните от кобра; както и на тези, които нямат пари да си платят за извършване на ведическите церемонии и дървата, които трябва да се използват за изгаряне. И Варанаси, бидейки едновременно най-свещеният град в Индия и градът на Шива, е и най-любимото място за поклонниците да... умират и заедно с това "най-доброто" място, според вярванията, телата на хиндуистите да бъдат изгаряни. А то е точно на Маникарника Гат.

А минавайки покрай Маникарника Гат, както и малко след това, видяхме неща, които за някои хора могат да се сторят "шокиращи" (и наистина на някои от групата доста им се пригади, на мен обаче ми бе забавно, щото съм любител по принцип на филмите на ужасите) - за пръв път виждахме толкова трупове да се носят по реката. Например всички видяхме този труп, чиято глава бе лакомо кълвана от гарга:

[линк]
[линк]

Видяхме също и трупче на малко детенце, чиято главица се килваше наляво надясно. Видяхме и друга фрапираща за обикновения човек гледка, която за съжаление никой не засне, или поне не знам да има снимки, иначе веднага бих направил всичко възможно да се докопам до тях - един труп се беше паркирал на брега и няколко кучета лакомо се наслаждаваха на почерпката; видяхме как го разкъсват и му точат червата.



Съвсем натурални измерения на любовта между кучето и човека!

А ето и малко снимки, направени отвън, на музея - бивш дворец на Махараджата:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

След като си тръгнахме от музея, най-накрая имах щастието да посетя и ашрама на Анандамойи Ма - легендарна учителка, която е спомената в световно-известния бестселър "Автобиография на един йогин", от Парамахамса Йогананда. Ето малко снимки от ашрама на светицата, която е живяла в периода 1896 - 1982:

[линк]
[линк]

Ето и линк към малко информация за нея в уикипедия за тези, които не знаят:

[линк]

А това е снимка на скулптура на майка й, в музей, намиращ се близо до ашрама - явно и тя е почитана като светица:

[линк]

След ашрама на Анандамойи Ма, посетихме и храма, построен в чест на друг много известен мъдрец, който също е споменат в "Автобиография на един йогин" - Трайланга Свами. Снимки от този храм засега нямам. Много се радвам, че успях да посетя храма, построен в чест и на този свят човек, след като предишните два пъти, когато идвах, не бях могъл да го направя.

След като минахме през всичките набелязани за посещение места, отново станахме свидетели на Ганга Арати, обожанието на река Ганг, което се прави всяка вечер (снимките не са много добри, но Ганга-Аратито е много пищна церемония, продължаваща половин час):

[линк]
[линк]
[линк]

Вечерта се прибрахме горе-долу навреме за сесията по Крия Йога в Сатялок (и точно преди лодката да се паркира на Чаусати Гат, където е Сатялок, видяхмо отново един труп да плава в близост до брега, а три кучета да го наблюдават съсредоточено в очакване да им дойде по-близо). След това хапнахме и се прибрахме по хотелите. На другия ден, на 7-ми, посетихме места, които вече бях виждал минали години, но все пак си струваше отново да посетя - това бяха Сарнат - едно селце на 10-на километра от Варанаси, където Буда е дал първото си учение (много важно за будистите място за поклонение), и храма Вишванат - главния храм във Варанаси, където не пускат по принцип чужденци, но ние влязохме с връзки. И от двете места снимки засега нямам.

На 8-ми, денят, в който трябваше да напуснем Варанаси привечер, предиобед се празнуваше деня на Лахири Махасая, което ще рече - деня на смъртта (Махасамадхи) - хиндуистите по традиция празнуват деня на смъртта на светците.

По-късно, рано следобед, напазарувахме малко подаръци за близките (Варанаси е известен също и с копринената си промишленост), а след това успяхме да посетим и храма на Кабир - друга дотогава все още несбъдната моя цел - Кабир, средновековния поет и мъдрец, чийто живот, поезия и прозрения са изключително интересни. Ето една снимка оттам:

[линк]

На връщане от храма хванахме рикши, ето ме и мен в кадър върху една рикша:

[линк]

Привечер на 8-ми си стегнахме багажа и се отправихме към жп-гарата във Варанаси, откъдето трябваше да поемем към следващата твърде атрактивна цел на пътуването - Каджурахо.

На 8-ми привечер трябваше да хванем влака към Сатна, откъдето да се придвижим към Каджурахо, но влакът закъсня с цели 8 часа! Наложи са да чакаме през цялото това време в "прекрасната" жп-гара на Варанаси, пълна с плъхове и всякакви насекоми, в т.ч. и огромни хлебарки, някои от тях с диаметър над 10 см...

Накрая, някъде около 4.30 сутринта, влакът пристигна, качихме се и потеглихме към Сатна. Настанихме се по местата си, които този път разбира се бяха по-добри, с климатик и чисти чаршафи, но не можахме да се наспим изобщо, защото някакво отвратително цигане ни събуди рано сутрин, крещейки "чай, чай"... Напсувах го няколко пъти, докато млъкне, но така или иначе сънят ни вече се бе развалил.

Пътуването продължи 8 часа. Слязохме на гарата и се спазарихме с две таксита да ни закарат до Каджурахо. Там пристигнахме някъде около обяд, настанихме се в един добър хотел в центъра, като след това първата ни грижа беше да договорим транспорт, който да ползваме до различните храмове, а също и до резервата наблизо - Панна. Всъщност посетихме два резервата - Панна и Бандгаварх, в щата Мадхя Прадеш, естествено не видяхме тигри, които почти изцяло са избити в Индия, но пък на едното място, в Панна, направихме приятно сафари върху слон, а също и видяхме различни интересни животни, в т.ч. и крокодил, от онези остромуцунестите:

[линк]
[линк]
[линк]

Да се върнем пак на транспорта - бих искал да предупредя всички, които в бъдеще ще ходят в Каджурахо, да стоят на страна от този очилатия мафиот на снимката:

[линк]

Алкохолизиран мюсюлманин, който се лепна за нас още от първия ден. Нямаше да му обърна никакво внимание, ако не беше глупостта на един от компанията да настоява да се спрем на неговите услуги в организирането на транспорта. Освен че основната му работа беше да ни развежда по различни магазини и да прибира комисионни от всичко, което евентуално бихме решили да купим (а някои от групата доста се набутаха в един магазин за кашмирски килими, при един друг още по-голям манипулатор, пак мюсюлманин, но това е друга история), накрая стана и доста досаден и агресивен в просенето на още и още пари... Жалка алкохолизирана отрепка. Белите хора в Индия трябва да са нащрек, защото е пълно с такива нагли използвачи.

Основната цел на посещението на това място бяха храмовете в Каджурахо - едно невероятно и без никакъв аналог където и да било по света произведение на човешкия гений. Страхотните в архитектурно и скулптурно отношение храмове са построени в периода 9-11 век от династията на кралете-войни - Чанделите. Смята се, че 85 храма са били построени, от които днес са останали 25. Изображенията на най-различни сексуални сцени и пози са много интересни, но съвсем не са преобладаващи. Заедно с тях (особено на скулптурите от външната страна на храмовете) има и изображения също например на ловни и бойни сцени, танци и въобще най-различни сцени от Живота в неговото неизчерпаемо многообразие. А разбира се самите сексуални сцени, макар и да не са преобладаващи (което пак е мъдро - няма нужда да се обсебваме от нищо, в т.ч. и от секса), са представени великолепно и в най-различни пози. А вътре в самите храмове са разположени статуи на различни божества (или различни аспекти на божествеността), което символизира разтварянето на безбройните форми и проявления на Живота в Безформеното и Непроявеното.

Тези храмове отразяват мъдростта на разбирането на тези, които са ги изградили - представят Живота (който е единственият Бог) в неговото неизчерпаемо многообразие, както и минаването отвъд, разтварянето на формите и проявленията, без, в следствие на някакъв фалшив "морал", да "разделят" секса от Божествеността. Ето някои снимки от невероятните и без аналог никъде другаде по света храмове:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

Разглеждането на тези храмове отне 3 дена, защото не са разположени на едно място. Освен това и жегата ставаше все по-жестока, колкото по на юг слизахме. Архитектурата на самите храмове обаче е много добре измислена спрямо климата там - имат прозорци от всички страни, което ги прави достъпни за проветряване, откъдето и да задуха вятър, което показва, че тяхното приложение в жегата е замислето също и като място за отдих, където хората да намерят място да се скрият от убийственото слънце и горещини.

Няма да обръщам специално внимание на всеки храм поотделно, би станало прекалено дълго (сигурно колкото една книга), а и който се интересува по-подробно, би могъл да намери информация в интернет.

Струва си да спомена още един интересен момент от престоя ни в Каджурахо - една от вечерите присъствахме на страхотни танци, изпълнение на танцова група от Мумбай, включваща също и много красиви танцьорки. Изпълниха традиционни танци от различни щати на Индия - в т.ч. Раджастан, Гуджарат, Пенджаб, Тамил Наду, Махаращра и т.н. Останахме дълбоко впечатлени от изпълнението, в т.ч. и от красотата на танцьорките. Ето и малко снимки от страхотното танцово изпълнение:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

Въобще програмата в Индия протичаше много добре и ние продължавахме да се забавляваме изключително много. Просто всичко си вървеше перфектно.

На 12-ти следобед се върнахме на жп-гарата в Сатна, откъдето трябваше да хванем влака за Джалгаон, щата Махаращра (слизахме все по на юг), а следващите две цели бяха Аджанта и Елора - отново невероятни и уникални забележителности, без никакъв аналог по света. За тях ще стане дума в следващата глава.

На 12-ти вечерта хванахме влака от Сатна за Джалгаон, този път влакът пристигна точно на време. Пътуването продължи 12 часа, отново имахме билети за добри вагони, с климатици и чаршафи, където и преспахме. Сутрин към 8.00 ч. пристигнахме в Джалгаон, откъдето трябваше да договорим таксита до следващите дестинации.

Целите този път бяха две, разположени близо една до друга, в щата Махаращра - Аджанта и Елора. Те са сред най-забележителните и величествени паметници на културата, религията и изкуството в Индия. Изкуствено издялани от човешка ръка в скалите пещерни храмови комплекси с невероятно красиви скулптури, а също и характерно за Аджанта - много красиви рисунки. От двете забележителности Аджанта е по-древната, започната е през 2 век пр. н.е. и се състои от 29 пещери, изцяло будистски и принадлежащи на две основни школи в будизма - Хинаяна и Махаяна. Продължение на Аджанта, пещерните храмове в Елора са може би най-величествените пещерни храмове в света, построени между 6-ти и 10-ти век. Там има 34 страхотни пещери, от 1-ва до 12-та са будистски и са най-ранните, от 13-та до 29-та са хиндуистски, а от 30-та до 34-та - джайнистски.

За съжаление снимковия материал, с който разполагам (пак да напомня, аз не носих фотоапарат и не правих снимки, затова всички снимки в пътеписа са взети от други хора), е твърде недостатъчен, за да пресъздаде напълно огромното величие на тези невероятни културни паметници, но все пак може да се добие някаква, макар и малка, представа. Който се интересува от повече, може би ще намери в интернет; аз също имам вкъщи закупена оттам един страхотна книжка с кратка история и много хубави снимки и от двете места.

На 13-ти първо трябваше да посетим Аджанта, която беше по-близо по пътя от Джалгаон, но точно на тази дата Аджанта беше затворена, затова се наложи да посетим Елора първо, където наехме и сравнително добър хотел за една нощ. Хотелът всъщност беше комплекс от бунгалца, разположени сред зелена площ и дървета и наоколо беше пълно с лонгури, които почерпихме с кашу и банани:

[линк]

След като се настанихме, разгледахме Елора, огромният комплекс от пещерни храмове, величествено произведение на вдъхновението на изкуството. Просто е невероятно как тези хора така фино и красиво са сътворили тези храмове в скалите, някои от които огромни, с всичките скулптури на божества, буди и тиртханкари; лингами и многобройни сцени от митологични истории и т.н. Ето малко снимки оттам:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

Жегата беше невероятна и трябваше да внимаваме да не стоим за повече от 5-10 минути под убийственото слънце. Един доста приятен момент в посещението беше една групичка от много хубави индийски колежанки, които ме харесаха и се изредиха да се снимат една след друга до мен (разбира се с техни фотоапарати, затова и нямам снимки от този прекрасно-романтичен епизод). Едната от тях, след като я питах, ми каза името си - Рани, много красиво момиченце. И другите бяха доста хубавки, всички привлечени от този "екзотичен" бял батко и надпреварващи се да се снимат до него... Изводът от всичко това е, че явно съм изкушение за красивите екзотични азиатки.

На следващия ден с поръчаното на предния ден от хотела такси посетихме и Аджанта. Ето малко снимки оттам:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

Нямам за съжаление качена от мен в интернет дори една снимка на прекрасните древни рисунки по стените и таваните в някои от пещерите в Аджанта, пресъздаващи различни сцени от живота, инкарнации на Буда, указания за поклонниците и въобще много интересни следи от будистската епоха в историята на Индия. Виждаше се съвсем ясно и откъде е плагиатствал християнският иконопис - ореолите около главите на Будите, мудрите (т.е. жестовете с пръсти на изображенията) и т.н.

След като разгледахме и тези невероятни забележителности, се върнахме обратно в хотела в Елора. Там починахме около 3 часа, след което таксито ни откара до летището в Аурангабад, откъдето трябваше да отлетим за следващата точка на нашето пътешествие в Индия, всъщност една доста огромна точка - Мумбай.

От тези линкове и снимките към тях може да се добие доста по-ясна представа къде бях:

[линк]
[линк]
[линк]

Ето и още две снимчици от Елора, линкове към които съм пропуснал да пейстна снощи:

[линк]
[линк]

Полетът от Аурангабад до Мумбай продължи по-малко от час. Кацнахме в един от най-големите градове в света и зачакахме на летището пристигането на индийци, които вече познавахме от Мумбай, които трябваше да ни посрещнат и да ни помогнат с настаняването и транспорта. Хотелът, който ни бяха запазили, не беше кой знае какво, но предвид високите цени в Мумбай и това, че щяхме да останем само за две нощувки, вършеше работа.

Първата вечер нямахме време за нищо друго освен да се настаним и легнем и наспим. Бяхме хапнали набързо някакви сандвичи от летището, които се оказаха в последствие и "бомба" със закъснител, защото на другата сутрин всеки се "похвали" с разстройство. Така си е - в Индия човек трябва да е нащрек за нещата, които купува и консумира, в т.ч. и за бутилираната вода - научих се, че само две-три марки стават и са достатъчно пречистени, че да ги понесе стомахът ми без проблеми - една от тях беше "Аквафина".

На другата сутрин станахме рано, защото ни чакаха доста места за посещаване. Първо, решихме да видим храма на Мумба Деви - местната богиня на земята. Самият храм като институция е древен и датира от 1-ви век, но е бил преместен от британците на друго място през 19 век, затова и сега не представляваше нищо особено като забележителност. За тези, които тепърва ще посещават Мумбай - този храм спокойно можете да го пропуснете.

Следващата цел беше да се отиде с кораб до остров Елефанта, където има пещерни храмови комплекси със скулптури на хиндуистски божества - Брахма, Вишну и Шива и са подобни, макар и да не могат да се сравняват по величие, с тези от Елора. За да стигнем до този остров, трябваше да хванем кораб от Портата на Индия. Ние обаче пристигнахме твърде рано и нямаше какво да правим, затова решихме да хапнем някъде. Отбихме се първо за закуска в близкия хотел - Тадж Махал - същия, който беше нападнат от терористите. Разбира се, всички служителки там бяха много красиви и учтиви. Седнахме в ресторанта, но се оказа, че цените са малко по-височки от това, което бихме желали да платим, затова се изнизахме обратно...

Все пак напазарувахме от един човек на улицата и си направихме страхотна закуска от екзотични плодове. Някои плодове ги опитвахме за пръв път при това пътуване в Индия, например този:

[линк]

Не му знам името, но е много свеж и сладък, за пръв път ни почерпи с него мюсюлманинът-алкохолик в Каджурахо. Имаше един още по-сладък, името му беше нещо от рода на "чико", нещо средно между круша и дюля. После в Гоа щяхме редовно да си поръчваме фрешове от този сок. Хапнахме също страхотни райски ябълки, банани и манго.

След закуската решихме първо да видим друго място, което си бяхме поставили за цел - къщата, в която до 1981 г. е живял Нисаргадата Махарадж, известен индийски мъдрец от Мумбай. Книгата "I Am That" е писана по негови сатсанги и е отдавна световен бестселър; аз също я имам и е наистина много добра. Видяхме и малкото магазинче на ъгъла на улицата, където е продавал цигари. В неговия апартамент ни посрещнаха негови близки - мисля, че племенницата и съпруга и. Показаха ни стаята, в която е живял и споделял разбирането си със свои ученици. Ето една снимка оттам:

[линк]

Енергията, която се усещаше на това място, е много силна и естествено потапяща съзнанието в покой - това е характерно за всички места, на които са живели светци. Постояхме около 20-на минути там, след което си тръгнахме. Може би това бе най-доброто място, което посетихме в Мумбай, въпреки че не минава за кой знае каква "забележителност".

Върнахме се обратно на Портата на Индия и оттам се качихме на кораб. Пътувахме около час към острова. Водата около Мумбай е страшно мръсна, на места - дори червена, от отпадъците, които се изхвърлят от заводите. Плажовете в Мумбай по тази причина и не стават за къпане, щото водата там е токсична. Малко снимки от пътуването с кораб към острова (на някои от тях се вижда нападнатия от терористите хотел "Тадж Махал"):

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

Пристигнахме на острова, а жегата беше вече ужасна. Изкачихме един-два километра до върха, където бяха разположени и пещерните храмови комплекси:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

И тук снимките, с които разполагам, са оскъдни, затова пускам и линкове към уикипедия, където могат да се видят малко повече снимки:

[линк]
[линк]

Общо взето останалата част от деня, прекаран в Мумбай, не може да се запомни с нищо особено. На мен ми беше омръзнало цялото лашкане в задръстените от коли улици и след като се навечеряхме в един много добър ресторант, препоръчан от шофьора, реших да се прибера обратно в хотела. Докато останалите от групата хукнаха да търсят измисления "ученик" на Нисаргадата - Рамеш Балсекар. Рамеш обаче се оказа едно съсухрено изкуфяло старче, което постоянно спи и двата опита да се видят с него, се оказаха безрезултатни.

На следващия ден след като се наобядвахме в същия ресторант, се отправихме към летището в Мумбай. С голяма радост напускахме този задръстен пренаселен град и се отправяхме към едно от най-мечтаните места на нашето пътуване - плажовете в Гоа.

Гоа беше последната точка от страхотното ни пътуване из Индия. Пристигнахме на 16-ти в столицата Панаджи на този най-малък щат в Индия, след което веднага поръчахме от летището такси, което да ни закара до плажа, който предварително си бяхме набелязали от справочника - Палолем. Той е един от най-южните плажове в Гоа и не е особено претъпкан и замърсен, за разлика от северните, напротив - дори за втората половина на октомври, когато ние отивахме, си беше общо взето пуст, а ние това и търсихме.

Гоа е била в продължение на 450 години португалска колония и влиянието на европейците се усещаше - циганията е сведена до минимум, селата са по-добре устроени, пътищата са сравнително добри. Също и голям процент от населението са християни.

Всъщност, пак благодарение на справочника, попаднахме на един плаж - Патнем, който е на 3 километра на юг от Палолем и е още по-пуст и не по-малко красив. Мястото, където избрахме да преспим, беше просто 7 звезди като разположение - точно от терасите на стаите се откриваше прекрасна гледка към плажа, от който ни деляха... палмовите дървета в двора на стопаните:

[линк]

Всички бяхме очаровани от Рая, където попаднахме. Още първата вечер се покъпахме в Арабско море (това си е част от океана де, не знам що са го кръстили "Арабско море"), след което отидохме да вечеряме в един много добър ресторант на Палолем Бийч - опитахме страхотни крабове, "кинг фиш", пихме биричка и се почувствахме най-сетне на курорт, след изнорителното лашкане насам-натам.

Първата вечер обаче стана някаква авария в селцето и токът спря за цялата нощ. Освен че трябваше да спим без вентилатори и да се варим в собствен сос, преди това... паднах в една дупка пред хотела, дълбока метър и половина, която не видях заради тъмнината. Слава Богу, извадих голям късмет, защото тялото се удари доста силно в другата стена и така пое силата на удара и паднах меко на краката си, иначе можеше да счупя или изкълча нещо. След това все пак ребрата ме боляха 1 месец.

Ето и малко снимки от райските плажове - Патнем и Палолем, където се къпехме всеки ден от 6-дневния ни престой там:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

Следващите дни аварии с тока нямаше и се наслаждавахме на невероятно красивите плажове - сутрин и следобед, преди и след най-ужасните часове на слънцето, се къпехме; хапвахме на ресторантите в Палолем страхотни морски деликатеси, пиехме биричка и се наслаждавахме нерядко и на разкошните фрешове, които приготвяха (в т.ч. и от оня плод - "чико", за който споменах в предишния постинг).

На втория ден се пуснахме и с лодка от Палолем към един малко по-див плаж наблизо:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

На 7-мия ден, 22-ри, трябваше да хващаме самолета до Делхи, преди това обаче трябваше да посетим величествените католически катедрали в Старата Гоа, в столицата Панаджи. Ето малко снимки:

[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]

След разглеждането на катедралите се отправихме към летището. Полетът над огромното разстояние между Гоа и Делхи отне 2 часа, в Делхи пристигнахме привечер, а там отново ни чакаше познатият ни шофьор - сикхът Джазбир. Много готин и оправен човек, занапред винаги като ходя до Делхи, ще му ползвам услугите. Помогна ни да намерим добър хотел на разумна цена, където да преспим за малко, а рано сутринта на другия ден - 23-ти - отлитахме от Делхи.

Колкото и да беше страхотно пътуването из Индия, по-хубаво място на този свят за живеене от България все още не съм видял. Изводът е: обиколи света, за да обикнеш България още повече!

[линк]

Тук съм качил няколкостотин снимки от Индия, събирани оттук-оттам. Ненавсякъде са подредени хронологично, но който е следил пътеписа, ще знае коя снимка на кое място съответства.