СЕГА КАТО ГЛЕДАМ...
Георги Ушев
04 ЯНУ 2001


..."Когато се пенсионираш от Боинг, на 65, средно получаваш 18 месеца пенсия. И умираш. Пенсиониран от Локхийд-Мартин, средно теглиш 17 месеца пенсия. Това е! Ритнеш 3-сигма отклонение, мъж-скала си, примерно, хайде Бог ти отпуснал 36 месеца! Съпругата ти била добра жена и знаела как да се моли за теб в църквата - хайде Бог ти отпуснал не 36, а 72 месеца! Четворно статистичното! Както да го гледаш, с Бог и съпруга и всичко, живееш до 6 години. Нямаш време да разбутваш обществото, да го тормозиш със съвестта ти. И защо ти го казвам?

Защото пенсионираш ли се, съвестта започва да ти играе номера! Ето защо ти го казвам! Съвест не знаеш че имаш, поне такава, каквато някога си подозирал, че можеш да имаш. През деня внучета. Деца. Глъчка. Дядо си. Живееш златната есен на живота. И нощем започват спомените... Не можеш да си спомниш дали си се изтрил, та минаваш с още едно парче, да провериш, обаче си спомняш такива подробности от едно време... Започваш с пълните имена на всичките от твоя взвод. После с кой къде и как загинал. И завършваш с най-дребнавите незначителности като кой какви глътки гълтал от манерката си... Примерно. И тези спомени, тази лавина от спомени, тази стена от спомени, се стоварва върху теб. Нощ след нощ след нощ! Най-вече човешките лица; те образуват една плътна вълна, която напира да те задуши! Защото повечето лица са непознати, и само някое тук-там е познато, или бегло познато. Заради което щом видиш вълната от лица, започваш да бягаш. От мнозинството непознати лица. От неизвестността на близост с тези лица. Но няма къде да бягаш. Защото и ти отиваш там, да се влееш във вълната. Знаеш го, дълбоко вътре в душата.

И започваш да гледаш другояче на живота. Първо усещаш мълчанието. Мълчанието, наложено върху теб. От обществото, може би. От теб самия, почти сигурно. Осъзнаваш как толкова определящи мигове от твоя живот са били скрити, несподелени със съпругата, и изобщо потулени за пред деца и внуци. Няма нищо! Разхлабваш душа и отпускаш спомените. Внимателно. Капка по капка. Прецедени. Подбрани. Да не засегнат слушателите. Защото спомените от мълчанието по явна причина са били потулени в мълчание. И какво? Осъзнаваш, че обществото около теб вече има твоите спомени. Наредени логично, подредени, синхронизирани със спомени на твоите връстници и с официалните архиви. И разбираш ли ужасът, когато осъзнаеш, че тези външни спомени, логични, подредени, синхронизирани, официални, са били градени с твоите собствени измислици? Измислиците, заместили спомените от мълчанието.

И както лежиш някоя вечер, не смееш да заспиш, защото виждаш вълната от човешки лица, и мислиш. Силно мислиш, напрягаш се да фокусираш на познато лице. И виждаш вуйчо, плакал със сълзи в болницата. Умиращ, и плачещ. И ти си край него, семейно посещение. И той плаче... Защото като лейтенант в японска база пленили японска медицинска сестра. Тя стискала бомба, да се самоубие. Защото не искала американците да я изнасилят и убият. И вуйчо ми, дузина японски думи знаел на кръст, я убедил ние американците колко сме човеци и добри... И японката хвърлила бомбата. След което войниците на вуйчо ми я изнасилили и убили. Усукали й шията, като на кокошка. И вуйчо ми не смеел да ги спре. Не искал да си развали приятелството с неговите войници. Толкова пъти били готови да мрат едни за други. Добри приятели. И вуйчо ми плаче в болницата, целият овързан в тръби и жици, защото знаел, че можел да ги спре и да направи човещина. А не ги спрял. И това нещо му гризело душата толкова години. В мълчание. И решил да го изплаче... От цялата война - с този спомен го видях за последен път. Майка ни изтика от стаята, да не би да чуем още...

Опитваш се да отминеш вуйчо ти, и всред вълната трескаво затърсваш друго, по-близко лице. И ето го образът на твоя баща. Който пък сяда да ти разказва за Кореа. Когато баща ти е разказвал тези спомени - можел си да намериш повод да не го слушаш; да не допускаш спомените от неговото мълчание да ти разбутват живота. Но сега няма начин. От духовете бягане няма. И баща ти започва да ти разказва. Спомена, който така си се опитвал да не чуеш едно време. А я виж ти колко добре си го бил чул! За предаващите се северно-корейци, носещи американските бюлетини, позиви да се предадат. С обещание за безопасност. И американски войник ги събира, бюлетините. Всяка внимателно подадена от кореец, покланящ се в уважение. След което войникът отива да предаде пачката бюлетини на офицера и останалите американски войници. Които бълват с всичко, каквото стреля, и от предалите се корейци остава изкаляна окървавена купчина тела. Защото американците нямат храна да държат себе си живи, камо ли да хранят пленници. Щраква запалка, и бюлетините се накъдрят в пепелни отломки, внимателно разтъркани в калта.

Ставаш от леглото, да избягаш от образа на баща ти и вероятността да чуеш друг от неговите спомени, от неговото мълчание. Намираш причина да излезеш от спалнята. Примерно да пиеш чаша вода в кухнята. И минаваш през коридора. В който са висяли рамките с твои снимки от Виетнам. Официалните снимки. С усмивките. Които снимки вече ги няма. От както всяка вечер ще те удави вълната на човешки лица, снимките са прибрани. Даже не са вече в къщата, а в сейфа в банката. Но ти ги знаеш къде са били. И знаеш къде са, сега в тъмнината. Невидими. Точно на стената в коридора.

Водата те разхлажда. Както те е разхлаждала във Виетнам. Благодарен си, че те разбужда. Защото не искаш повече да чуваш спомени от мълчанието. Чужди спомени. От Япония и Кореа. Защото си имаш твои собствени спомени. От твоето собствено мълчание. Защото разбудените мисли от водата шурват към пленниците. Каквито е имало в Япония. И в Кореа. Имало е оцеляли пленници. А къде са пленниците от Виетнам? И пиеш бавно водата, за да отлагаш връщането в леглото. Но чуваш ехото от глътките в тракането на часовника в хола. И всяка глътка натиква реализацията, че във Виетнам нямаше начин да има пленници! Нашата военна машина не беше създадена да поема пленници. Подвижна война, значи всяко момче и всеки предмет имат обозначено превозно място. Кое би изхвърлил, за да превозваш пленник? А ако някой се предаде, стане пленник - какво ще го правиш? Току-така ще го пуснеш? Хайде, ние се изместваме, нямаме място да те возим - свободен си! Война ли е това, или пикник? Ако е започнало като пикник - станало е война с първото момче, чиито парчета си събирал в чувал.

И както си в кухнята, чашата вода в ръка, сам в тъмната, празна, тиха къща с ехтящия часовник, виждаш твоите спомени от мълчанието. Поне виетнамците имаха приличието да не се предават. И да не ни затормозват съвестта с нуждата от решения и морални избори. Поне не се предаваха чак в такива бройки. Но няколкото, които се предаваха... Япония, Кореа, Виетнам... Три зрънца в наниза на човешката история. Нито са го наченали, наниза, нито са го свършили. Но в случая с Виетнам - това са твоите спомени, близки! Досегаеми, отвъд студените стъкла на кухнята. Болезнени. Много по-болезнени от чуждите спомени, по-задушаващи от вълната с човешките лица. И решаваш да се върнеш в спалнята.

В коридора е тъмно. През притворената врата на спалнята се процежда мътна светлина. Снимките на стената ги няма. Не ги виждаш. В мрака пипаш замазаната дупка на пирончето, на което са били окачени снимките. Да се увериш, че стената е гола.

Тихо влизаш в спалнята. И тогава забелязваш, че вън грее луна, и лунната светлина е тиха и ярка. И че каквито и спомени да имаш, и каквото и да става - всичко е в твоята душа. И светът не се интересува от твоята душа. Сега луната свети безчуствено. Утре слънцето ще изгрее, и то безчуствено. И светът ще продължи. Но поне ти няма да носиш твоите спомени от мълчанието. И няма да умреш плачейки, с унижението да загубиш контрол над душата си! Утре, при първа възможност, ще намериш начин да започнеш да разпускаш спомените! Обещаваш на себе си и заспиваш. И този път допускаш вълната от човешки лица да проблика една стъпка по-близо преди да започнеш да бягаш.

И какво мислиш, че става с теб след поредица нощи, точно както описаната? Ще ти кажа какво! Оставяш се вълната да те погълне. Сливаш се с човешките лица. Виждаш ги от близо. Чуваш ги. Усещаш ги. Мъжки, женски, детски, старчески - всякакви лица. И ти влизаш в тях. И загубваш страха от допира с неизвестната човешка душа. Защото виждаш хората другояче. Виждаш ги колко са слаби. Виждаш как цялото човешко съществуване остава синтезирано в спомена на лице - и когато този спомен изчезне - изчезва и лицето, изчезва и поменът от човешкия живот. И идва глождещият въпрос: какъв спомен, от какво лице, си оставил ти? С броени месеци живот на този свят!

И следващия път когато чуеш някой да гърми патриотични речи и да издухва пушек на колелца от задника си, и разни натегачи да рипат в поздрави към знамена и химни и всичките лайнокраски - ти гледаш все едно през витрина. Душата ти е вън. Първият път ти е странно; запитваш се дали си в ред. До като срещнеш разбиращия поглед на някой друг, от твоето поколение, с белезите от преживявания като твоите. И той се оставил на вълната. Ясно ти става. И ти идва да креснеш, на младите, които нощем спят и не бягат от спомените на мълчанието, защо не си седнат на дирниците и не се хванат да градят нещо човешко! Те не виждат какво правят - но ти виждаш. Ясно виждаш. Защото си пътник. С броени месеци живот. Слял се с човешката вълна. От която нямаше с такава отчаяност, до психическо изтощение, да си бягал, ако лицата в нея бяха поне мъничко по-усмихнати!

И понечиш да креснеш - и се спреш. Защото размислите ти запъват в нещо дълбоко. А то е, че ти виждаш каквото виждаш защото си пътник. А защо си пътник? Защото вече не си нужен на света. Вече нямаш принос към него. Имаш броени месеци живот. Гледаш към света отвъд витрината на безсънните нощи. И това какво ти говори? Говори ти, че твоите възгледи важат за твоята страна на витрината. Не за другата страна. Ти си тук; младите са там. Различни светове. Разделени. Говорейки за което, има и друг свят. Разделен. Осъзнаваш, че го има. Защото всред лицата в човешката вълна, в която ти вече си се слял, няма злорадство и омраза и ненавист! Гадините ги има, отвъд витрината, но във вълната ги няма! Къде са гадините? Значи, има система в цялата тази игра! И внезапно светът иззад витрината се обръща на игра. Гнусна, ехидна игра! В която ти си бил пионка. И те обладава умората. На старостта. И оставяш нещата както са. Защото повече не виждаш смисъл да се напрягаш, в името на гнусната ехидна игра. Ако след нея неотклонно, тихо идва правосъдието.

И да ти кажа, тези 18 месеца пенсия - добре са! Достатъчно са. Поне на мен. За моя живот. За вас, младите - не знам. Вие се пенсионирате на 67 години. Малко месеца ще ви останат. А пък и вас няма да ви гони вълната от човешки лица! Не сте газили в нашите калища. Значи, малко месеци живот ще имате, но пък ще ги живеете по-сладко. Ще сте по-наспали се, минимум. Ако сами не се натирите в някоя каша.

Това исках да ти кажа, моето момче! Благодаря ти, че ме изслуша. Спомените, тези с вуйчо ми и баща ми - някой ден може би да успея да ги кажа на съпругата. На децата и внуците - изключено. Но на съпругата... Но ето, казах ги на теб. И вече ми олекна! А ти нямаш някакви прекомерни натоварвания на твоята душа, нали? Можеш да поемеш малко от моите, а? Благодаря ти! Ако приемаш моя вид благодарност, отвъд-витринна, така да се каже!"...

Величието идва с изкачване по трупове - индианци, негри-факли, японци, корейци, виетнамци, араби, балканци ... Има какво да им се явява в тъмнината и какво да слушат в тишината. На тези, които имат в какво да им се явява. Но не вярвам да са много. Тя, съвестта, не е за всеки. Като гледам действията на родните нови възрожденци, рядко явление трябва да е. Но това е друга тема. И твоето великолепно въображение няма да може да си представи български новобогаташ, който не може да заспи, защото докато е уреждал поредната кражба (пардон "бизнес") е гледал през прозореца как умира от глад един вехтошар, примерно. Напротив, ще заспи доволен, че ТОЙ е жив и богат, а будалите (не чиито гръб е забогатял) мрат като мухи. Така де, животът е за силните! Дарвин и САЩ.
А иначе, освен да ти се възхитя на перото (клавиатурата, в този случай) - и това, което го движи, нямам коментар по същество. Добре, че нямаш лични спомени от войни, иначе с тази тънка чувствителност и 3 месеца пенсия няма да изкараш :-). Всъшност, не знам дали е смешно.

Жив и здрав и през този век. И ... пишещ - това последното е пожелание към читателите ти.

Както точно пишеш, съвестта не е за всеки. Но гони всеки. Евентуално.

Иначе има американски военни, които ги гризе съвестта... Значи, имат я! Имахме един съсед; запознахме се със съпругата му една сутрин, когато тя разхождаше кучетата. "А!" възкликна тя, "моят .... е пускал бомби върху България!" После ни поканиха на гости... Носиха подаръци на децата ни... И после ги нема. Бре! Виждаме ги пак след месец - два. Били на обиколка по Европа. Били и в София. Съседът си носил стара военна карта, да гледа къде точно е пускал бомби, и обикалял "като обзет" по цяла София, с картата в джоба, да гледа къде какви коледни подаръци е ръсил над българите... Видял още недопоправени разрушения! Това 1995! Беше гръмнат, че българите не го мразели! Какво ли му е било в душата, щом от такива неща ще се учудва!

Но такива хора има малко. По-точно, малко хора се осмеляват, пред себе си, да се представят като нещо повече от бурми в системата. "Следвах заповеди" е изтърканото само-оправдание. Ето защо ако срещна американски военен, в който човещината е надделяла, независимо колко късно в живота, съм така впечатлен, че даже разказ драсвам. Евентуално. Не веднага, защото иначе може да стане лесна засечка между разказ и говорител. Но като минат няколко години... И колко такива разказа съм драснал? 13 на военна тематика, като не във всички фигурира съвест.

Разбира се, България още има половината нейна територия под вражеска окупация. Значи, гола съвест правда не прави! Трябват ядрени оръжия! Трябва американски подход: да развиеш ядрени оръжия, и да ги ИЗПОЛЗВАШ! Пък после нека съвестта гризе български военни! Нека англо-саксонец, имигрант в България, един ден пише разкази за разбудената съвест на български военни!

Но историята се върти. Неумолимо. Било е време САЩ да се изграждат. С всичките му такъми, както би казал някой в България. Беше време да се наслаждават на висините. Ще дойде време да гледат към миналото - ужасени от предстоящото!

Кога преди петдесет, и даже преди ПЕТ години американчета в морска пехота да се събличат да се снимат в педерастка порнография? Самата мисъл е щяла да взриви слушателите в смях! А тези дни? Хванали са морски пехотинци, мн.ч., в единиците край Двадесет и Девет Палми (Южна Калифорния), да се снимат голи точно за педерастка наслада! Военният указ забранява. Обаче Първа Добавка на САЩ Конституция разрешава. Ще има съдилища. Ще има резили.

Както казвам на децата, и на колегите, ако ми падне случая, НЯМА ново-основана държава да НЕ е била могъща и велика 200 години след създаване! Вземи България, вземи Англия, вземи САЩ. Въпросът е, кой как и колко бързо се срутва до 300-тната!

Говорейки за срутването, че до преди двадесет години практически всички голями граждански самолети в свободния свят бяха американски. Локхийд, Дъглас, Боинг. Монопол, та дрънка! Днес имаме само Боинг. И? Току що Обединени Пратки Служба поръча 60 самолета, за Д6 милиарда, от... Аеробус! И да поръча нещо ново! Хич! Поръчала старите им тенекета, А-300! Стари тенекета от Аеробус, значи, но не самолети от Боинг! Това не е плесница, а опикаване! Но Боинг вече започват да навикват; мушами срещу опикаване от клиенти май носят. Защото същото падение стана с Кантас (австралийците), и с Луфтханза, и с кой ли не друг исторически Боинг-само или САЩ-само клиент!

Сега ще засилват икономиката с ново издание на Звездни Войни... Защото в тези неща външни фирми нямат право да участват, до опасна степен. Един от бъдещите сценарий, примерно след 100 години, ще са могъщо-окрепен САЩ, готови за защита срещу вражеския свят - на който свят няма да му пука! Нещо като Албания, с бункерите... Но на по-високо ниво. Дано не стигнем до там!

Иначе благодаря за пожеланията! Моля приемете обратно еднакво-добрите мои пожелания!

Това, което ме впечатлява (може би по-точната дума е "потриса") е статистиката. Дори нашите пенсионери, които получават по 30$ - 40$ месечно и едва ли не карат само на хляб и чорба (вода) живеят по-дълго.
Кое е по-добро - Да живееш дълго в мизерия или 18 месеца (средностатистически) но пък с пенсията на Боинг?
Какво трябва да те правят, че да изкараш 1,5г след пенсиониране?

Има статистики за пред ООН и за други пропагандни цели. Има и статистики от службите, разплащащи месечните пенсионни чекове...

В случая грешка няма. Ето го статистическия сбор:
Пенсионирал се на 55 години - умира на 83.4 години
56 - 82.7
57 - 81.2
58 - 79.9
59 - 78.1
60 - 76.5
61 - 74.2
62 - 71.7
63 - 69.0
64 - 67.8
65 - 66.8

В горните числа има статистически подкос. Той е, че вероятно добре-уредил се чиновник би се пенсионирал по-рано, защото би приел и минималната му пенсия (без да чака за пълна пенсия), и с по-заможния си живот (позволил по-ранното пенсиониране) би живял по-дълго. На другия край е някой несретник, харчил на разсипия, насилен от живота (и усещаш се угнетен от това) да работи до пълна пенсионна възраст. След която възраст разсипникът, живял затормозен, и вероятно разбил си здравето от това, ще умре по-рано.

Но разбираш натискацията да се вдига пенсионната възраст! Ако приемем повечето хора за обикновени, нито мозъци-вложители, нито прохосници, всяка 1 година отсрочване на пенсионната възраст маха 2 години от живота на пенсионера, за общо 3 години НЕ-събиране на пенсия (1 до като работи, и 2 заради по-ранна смърт).

Горното е за САЩ. Където пенсионното законодателство е бутано от хора, които често набират двойна пенсия за една и съща година стаж (примерно, военен, отишъл на правителствена служба, получава военна пенсия, плюс правителствена, плюс правителствена върху ВОЕННИЯ стаж, който автоматично е начислен към правителствения; но такива хватки са отворени за знаменните офицери, значи от полковник на горе). Често бутачите на пенсионното законодателство не знаят какво значи труд, пряко и фигуративно. И те така лесно определят колко динамични и способни на труд - и НЕзаслужаващи пенсия - са възрастните американци! Както казваше нашият метач на работата, правителствените философи по трудовите въпроси не могат да разпознаят труд от ходене по нужда...

Едно време аз можех да се пенсионирам със служебна пенсия на 55, макар и с непълна обществена. Вече нямам право, с комплиментите на Роналд Реган, и после Джордж Буш. Вече ще имам право да получавам служебна пенсия от 62, първата възраст при която ще имам право да ползвам ИЗОБЩО дял от моята обществена пенсия (която ще имам право да получавам напълно на 67 години). (Ако се пенсионирам преди 67 години, с какъвто дял от пенсията започна - с такъв ще си остана. Даже след навършване на 67. Това се казва "пенсионно поощрение".) С искрената правителствена (и корпорационна) идея да умра преди да получа и цент пенсия.

То и Бисмарк, като е започнал идеята за обществена пенсия (за тогава нечувано лигавене със старците), си е правел сметката германците по-спокойно да се бият за Германия, усещащи се с подсигурени старини - и да мрат по-спокойно, че Райхът да не се навира в прекомерен харчлък от това лигавене с пенсийте.

Аз лично не се надявам на НИКАКВА пенсия, нито от корпорацията, където работя, нито от федералното правителство. На теория, за сега, съм заработил общо между Д5000 и Д7000 месечна пенсия, когато стана на 67. На практика, току пак всичките тези обещания ми ги издърпат изпод краката (както вече стана два пъти).

Бе да сме живи и здрави и щастливи - и пази Боже да опираме до пенсия!