|
ПОСЛЕДНИЯТ КУРС
Георги Ушев
06 НОЕ 2000 (1983)
… "Това е камионът. Моят камион. Без него нямаше да има нито стопанство, нито нищо. С този камион изплатихме заемите. Той ме докара до където съм днес. И да, пазя го. Пълна изправност. Всичко полирано - доближи се да видиш скоростната кутия! Ако можеше, щях да поискам с камиона да ме погребат.
Стопанството беше собственост на баща ми. Жена в ония години, пък и домакиня - ако ще да се скъсва от бачкане по добитъка, нямаше права. Имотни. Уж имаше, но не да ги ползва. Баща ми си правеше каквото ще. И баща ми врътнал сделката. Подлъгал се да купи бик. На кредит. Защото бяхме бедни. Изкуствено осеменяване, замразена сперма - такива неща нямаше тогава. Десет хиляди платил, за позлатения бик. Ако беше истински бик, с потекло и всичко - чудесно! Но бикът се оказа мелез с фалшиви книжа. Тези пари, онова време, бяха все едно къща да построиш! Голяма къща! Пет хиляди бяха обикновените къщи. И баща ми - купил бик на кредит за десет хиляди. Без да каже на майка, без нищо. Той мъж бил, мъжки решения, по мъжки взимал. "Да те налегне твоят ти мъжки бик!" му дуднеше майка, до като я помня. И ето ни всички завлечени в кредитната дупка.
Започнахме изплащанията. Ужас! Бикът боклук. Никой не ще телета от него. Че и баща ми не щеше! Хем му беше собственик. Той му беше собственик, това не му беше простено! Та баща ми щеше да застрелва бика, но дядо ми, жив още беше, дълго живя човекът, блага му памет, взе бика да си го гледа. Паметник да държи, на мъжки решения да напомня. А на баща ми, бикът му остана на главата. Излезе му прякорът, "Бик", и това е. Обаче думата ми беше за изплащанията. Ми не можехме да изплащаме кредита! Няма доход. Няма от къде! Няма.
Бяхме две деца. Брат ми и аз, аз по-възрастният. Шестнадесет годишен бях. Бъзиках в работилницата за камиони, в селото. Едно време, така беше, исках да стана чирак, после механик, после майстор механик. Днес някое младоче още задника си не може да изтрие, дипломи вее, и вика "специалист". В ония години имаше ред. Имаше стабилност, ей! Имаше увереност в бъдещето. Не като днес, с помията за нови икономики, дето ни я леят по главите от къде се обърнеш.
Но думата ми беше за кредитната дупка. Значи, потъваме. Ипотекираха ни стопанството. Баща ми лично врътнал мъжката сделка с бика, но семейно ще оставаме бездомни. Брат ми беше мъничък. Между мен и него майка загубила няколко деца. То с нейния живот - да се чудиш как нас двамата ни е доносила… И ето ме камионджия. Един от майсторите в работилницата ме обичаше. Научи ме да карам камион. Безплатно, ме научи. Намери ми работа. И започнах курсовете. Гимназията така и не я завърших. Дядо ми ме накара да мина приравнителните курсове, така завърших гимназия. Дърт мъж на тридесет и две години, гимназиална диплома получих. Подарих я на дядо ми, в рамка му я сложих. Той много се гордееше с нея!
Та кредитната дупка. Започнах и аз да заработвам пари. Камионджийска надница. Щом друг ти реже надницата - значи малка е. Но давам и аз, колкото мога. Обаче гледаме - ние от едната страна изплащаме, а банката от другата страна начислява лихвата. Дневно, я начислява! И хем изплащаме, хем от месец на месец повече затъваме. Разните закони за защита на длъжниците, за регулация на кредитните издевателства - такива неща нямаше едно време. И значи ние затъваме. Мъжката бича сделка на баща ми…
Отидох при майстора в работилницата. Примолих му се, ако види камион, сносен, на старо - да ми помогне да го купя. Исках да работя за себе си. Аз сам да си плащам, не друг да ми брои центове. А майсторът ако ми помогне, а не успея да му се изплатя - камионът си е негов. Но аз да бъда независим оператор, значи. И майсторът излезе човек. И такива няма днес, не. То май колкото по-жесток светът - по-добри хора можеш да намериш в него. Я днес поискай помощ! Забрави камион. Помоли се на някой да ти помогне с купуване на детско колело! Ще те отпрати с пръст. В посока на банката, или другаде. Та майсторът намери един стар камион. "Моето момче", казва, "това е от мен! Все едно надница за твоето бъзикане в работилницата." Трябваше да го ремонтирам, и камионът си беше мой. И с него започнах.
Започнах да работя като независим превозвач. На договор с голяма фирма. Те ми намират поръчки; аз пренасям и режа 40% от квитанцията за тях. Мизерна работа! Вадиш малко над шофьорска надница, но трошиш твоя си камион. А кредитната дупка под стопанството ни зее. Гълта. Гълта месечните изплащания, и расте! Родителите ми станаха сенки от работа. Майка, тя съвсем се съсипа.
Един ден съм се отбил при работилницата. Да видя майстора. Уважение. Седим с него и аз му се оплаквам. Край нас, под близкия камион, един бъзика нещо. Всички сме с черни от работа ръце - няма външни хора. И аз се оплаквам на майстора. А чичката изпод камиона се измества, да ме види, лицето му олято с грес. "Момче", казва, "навит ли си на черни курсове? Там са парите. Пари със закон има само за банките. За нас бачкаторите парите са извън закона."
Черните курсове - вярно там бяха парите. Товариш колкото държат осите. Превозваш до където иска клиента. Няма регламенти за тегло, за механични прегледи, за зона на операция; подминаваш законите. То си е занаят. Да знаеш къде има камионна проверочна станция. Кога е затворена - за да минеш на бързо по хубавия път. Кога е отворена - за да я заобиколиш с отбивки по лоши пътища. После пуснаха подвижните проверки - и тях да ги заобикаляш. Връзки. Подкупи. То си е наука. Ей на ти торба с пачки - опитай се да подкупиш правилния човек! Тънкости има; похвати. Наука е, това е. Отделно недоспиването Вечното напрежение. Вечното бързане. Сам си. Сам договаряш, сам се разправяш. Сам подписваш, ако до подпис се стигне, защото си "черен". Вечното бдене. Вечното неспокойство. Пари получаваш, но си продаваш живота. Продаваш си живота на час и на миля. Успееш да затвориш очи, когато хванеш време за сън - затвориш очи, и все като че на пред залиташ. Залиташ, така чустваш. Очите навикнали да виждат движението на пътя.
Ние "черните" камионджий бяхме нещо като престъпници. Какво ти като престъпници! Бяхме си чисто и просто престъпници, ако ни спипаше шосейният патрул или регулаторите! И ако не бяхме намазали клопката, че да се изхлъзнем. Обаче до като законните камионджий губят часове в опашките по проверочните станций - ти превозваш! Ония возят до регламентно бруто - ти товариш до стопорите на окачването, и още. От тук до Рино, примерно, да возиш плодове. Законът иска поне две станций. Това са два часа. С ограничено бруто. До като ония излизат от втората станция, с печати и всичко, аз вече съм доставил една трета повече от тях, и съм на половина обратно готов за нов курс. Нелегално ли е? Да! Доходно ли е? Определено! Защо е доходно? Ами нека някой се запита защо законите са избутали хората до нужда от черни курсове! Говоря за тези, които плащат! Които предлагат двойните и тройните цени. Не за нещастниците, като мен тогава, които влизат в чуждата игра, заради предлаганите пари.
Пет години бях "черен". До като усетя времето как лети, още пет години навъртях, полу-легален, полу-"черен". Неморалните кредитни шашми на банката ги изплатихме с моите нелегални черни курсове. Изплатихме я дупката, вдигнахме ипотеката. Родителите ми, с брат ми, си останаха на стопанството. А аз основах моя камионна фирма. Камиони, вече нови. Всичко уредено. Вече съм чорбаджия. Вече мога и аз да карам по законите. Но първият камион, с който започнах, с който гълтах прахоляка на заобиколните пътища - ето го тук.
Значи, ето ме вече 26 годишен. Незавършил гимназия. А животът иска своето. Ожених се. Деца отимах. Тъкмо охлабих камионджийството - хайде семейните задължения. Работа, работа. Къде минаха годините!?
В това време младият ми брат завърши гимназия. Че и в университета отиде. И университет завърши. Имал възможност - учил! Браво на момчето! Уважавам го за това. Защото можеше хем да хване леснината, хем необразован да остане. Над него не висеше кредитната дупка. Висеше, да, но той не я осъзнаваше. Беше дете. Аз я осъзнавах, и аз моята младост разбих по изплащането. Но това не беше проблемът.
Проблемът беше, че баща ми започна да наглася брат ми да стане собственик на стопанството. Ако не собственик - в най-лошия случай управляващ партньор. Образовано момче, начетено, математиката я знае на пред - на зад, работи за разпределителна фирма на млечни произведения.
Аз обичам брат ми. Това, че животът така ни раздели житейските пътища - това е шанс. Иначе той винаги е моето малко братче. Ако иска баща ми да го прави началник на нашето стопанство - свободен му път! Но пък защо никакво зачитане на моите десет години от моя живот? Ако не бяха черните курсове, с моят задник полу-виснал в затвора, днес изобщо нямаше да има семейно стопанство. На което брат ми да става началник. И обзе ме една горчилка, знаеш. Дръпнах се. Купихме си къща в града. Камионите лесно се изместват. В затвора бях готов да ходя, значи, в името на стопанството, че да живея по паваж в града. До там изпаднах. Но съпругата не се огъна; беше ми дружина. Щом е сговорно семейството, няма "мъжки решения", и всичко върви. Гладко върви. И заживяхме ние в града. А душата ми още тук, в стопанството. Но какво да правя. Живот.
Дядо ми веднъж дойде; бяхме го поканили за Благодарственост. Баба бе починала. Да не е сам за празника. Разплака се, да ни види стегнати на половинка декар градска земя. Бедна работа, градската земя. Стерилна. Като болница. Старчески приют, виждал ли си такова нещо? Градска работа е. Поговорихме с дядо. Остана на гости два дни след празника. Заведох го в гаража при камионите. Разведох го, представих го на механиците. Качих го на стария камион, този тук; врътнах го из града. Той камионът докаран в перфектно състояние, не като едно време; така ми беше драго да повозя в него дядо ми! Нито родителите ми, нито брат ми някога пожелаха даже да го пипнат. А дядо ми - качи се и седна; сам се качи. В канцеларията му показах разни исторически записи. Исторически за днес. Че и за тогава. Помниш ли този? Помниш ли онзи? Какво станало тук? Какво станало там? А аз, като камионджия, бях пътувал и видял какво ли не.
"Внуко", казва дядо ми на раздяла, "беше ми жал за теб, че и гимназия не завърши като твоите връстници. Но ти си завършил друго образование. Житейско. Да не ти пука баща ти на кой ще остави стопанството! Защото аз му храних бика, помниш ли? Да не ти пука, ясно ли е? Господ те е благословил, по свой си начин. "Бе мъчно ми е, там ми е душата", казвам, "но съм се отказал от стопанството." Дядо ми се облещи. "А! Не думай! Не мога да повярвам! Ти шега ли си правиш с мен?" "Сериозен съм", казвам, "и ще видиш ей сега." И както той седи пред мен, в канцеларията, вадя лист хартия и пиша, че се отказвам от всякакви наследствени права върху семейното стопанство. Дядо мълчи, стреснат. Хванах го, пресекохме улицата; отвъд имаше счетоводна фирма. Подписах моята хартия, нотаризирано. Дали щеше да държи вода в съда - не знам. Не съм адвокат. Но важното беше, че показах на дядо ми как вярно не ми пука. "Внуко", казва той, гласът му трепери, "ти осъзнаваш ли, че ти с един подпис отритна нещо, което на хорица като баба ти и мен ни взе цял живот да придобием? Браво от мен, че си мъж с положение, така да подписваш. Доживях това чудо да видя! Мой внук така да подписва! Но ми става мъчно. Баща ти такава каша да забърка, така да те отчужди… На теб не ти пука; млад си. На мен обаче много ми пука! Ще трябва да помисля какво да правя. Боже, така да подписваш!" Това си повтаряше дядо, като се качваше в пикапа да си ходи.
Та дядо ми се върнал на село. Извикал баща ми. Извикал и брат ми. И като им дръпнал един разговор… А дядо взел, без да знам, издебнал ме, значи, взел записите от изплащанията по ипотеката. С моите изплащания. С моето име и всичко. Направил копие, и го тряснал на масата. Казваше ми той. Тряснал го на масата, и казал на баща ми, че отива в съда. Вика оценител и счетоводител. Щом баща ми е решил да си прави нова бича сделка - дядо ми е още жив. Гледал му е бика. Ще му гледа и съдебното дело. Моите изплащания по ипотеката ще бъдат обърнати в дял собственост в стопанството. Ако брат ми ще става началник - да ми изплати дяла. Точка. И отношенията започват от там.
Баща ми започнал да възразява. Брат ми си мълчел. Но баща ми - носи си прякора, че и си го живее. Рогата готови. Бил съм необразован. Гимназия даже нямам - а стопанство да управлявам. А брат ми - на ти дипломи и хартий и печати! Искал съм да избутам брат ми от наследството, това съм искал. Казал баща ми. Че и повторил, и украсил. Отмъщение, това съм искал. Отмъщение! От къде ли му е дошла идеята в главата? Каква ли гузна съвест го е гризела, всичките тези години? Защото майка - тя се поболя от кредитните ужаси. Видя им края, но почина. Мизерно почина. Та баща ми - отмъщение мисля. Де да съм го мислел! И ще лишавам брат ми от наследство. И тогава дядо ми пуснал, двете цеви. "Той", казва, аз, значи, "той се отказва от всичко тук. Изрита ви наследството в лицата. Пред мен го подписа. Нотаризира го, за срам на срамотите! Пред чужди хора. Четете тук! Защото съдебното дело ще е от МЕН срещу ТЕБ!" Казал дядо на баща ми.
И като започнал… Дядо ми можеше да говори много заплашително. Без лоши думи. С един равен, леден глас. Така говори - все едно железен. Нула чуства. Няма какво да закачиш, човещина да увисиш. Бавно и равно, така говореше. И някак все едно виждаш как със същия бавен и равен глас ще те гони до дупка, през съда и отвъд. Без да му мигне окото!
Нарекъл брат ми "чиновник". Който работи на заплата - той е чиновник. Каза ми дядо, после. Цялата си реч я повтори. Няколко пъти, по различни поводи. До думата еднаква, всеки път. Как да не те хване страх от такава ледена глава?! Брат ми рипнал, нещо. И дядо ми доуточнил. Човек на заплата е слуга. Образован, може би. Удобен живот има, може би. Спокоен, може би. Но е слуга. Служи на други. Друг го оценява, лично. Друг му реже заплатата, лично. На това нещо едно време, през Сегрегацията, до 1950-и-някоя, му казвали "коленичене". Което си беше така; помня го. Това бил брат ми. Слуга. Образован слуга. Какво стопанство можел да върти, слуга? Какво може да стане, ако брат ми на работата си, за господаря, направи най-тъпата грешка? Какви загуби носи това? Негова, лична загуба. Не заплатица, някаква, а сериозни последствия. Никакви! Защото брат ми е слугата, над него има надзирател, да му поправя грешките. Никаква лична отговорност! Нула. И такъв слуга, невидял и цент изложение от лична отговорност - такъв нещастник да върти стопанство? Баща ми, с неговата бича сделка, барем е знаел какво значи лична отговорност. Видял е последствията от личната отговорност. Гроба на съпругата си. И син, подписващ като на шега отказване от семейното стопанство. Та дядо ми ги разбил. С неговия равен, леден глас! Бе това е трагедия, да ти кажа. Но вече е минало. Мога да приказвам. Без болката.
Никой не посмял да пробва дали дядо на истина щял да започва дело. Разбрахме се. Брат ми знаеше, от моето отказване, че аз не съм бутал думи в устата на дядо. Яде го, речта на дядо, още го яде, вече толкова години от тогава, но не я слага на мен. Баща ми, от рогата готови, го обърна на плач. Щом ме види, което не е често, хич не е често, да ти кажа. Бе трагедия си беше. Та баща ми, щом ме види, току се разреве и започне да ме моли за прошка… Мен ми е неудобно да го слушам, знаеш. Да го гледаш днес - не можеш позна какъв бик, бича глава, беше на млади години. Виж, дядо си беше еднакъв, от както го помня. Така си умря. Спокойно. Все едно, знае точно къде отива и всичко му е ясно, всичко уредено.
Изплатих дела на брат ми. Оценителите, дядо извика трима, дадоха стойността на стопанството. Счетоводител начисли моя дял, заради изплащанията на ипотеката. То стопанството излезе 80% мое! Но аз платих на брат ми половината, все пак брат ми е. Когато той беше дете, а аз ядех прахта на черните курсове, не съм цепел проценти. Всички заедно щяхме да оставаме бездомници. Платих му половината, негов дял. И станах собственик. Ето ме, тук съм. Пред камиона. Още го врътвам, някой път. Качвам внуците на него. Да видят дядо им какво е правел, на млади години. То моите млади години… Внучката оня ден ме питаше за динозаврите, от моите млади години. Учили за динозаври в детската градина. Значи, за моята младост, това учили. Сладуранче! Дядовата черешка! И нея съм я возил в камиона! Айде, твой ред е! Внимавай със стъпалата!
Ето го, моят камион! Значи, когато да се преместим от града до тук, закачих ремаркето за него. С него превозихме покъщнината тук. С моя камион. Наредих семейството, всички се хванахме на седалката, и като натиснах газта! Петнадесет мили, това беше разстоянието. Последният курс! От тогава е в почивка.
Сега се дръж, че това е звяр! Само слушай мотора!" …
|
