ПОСЛЕДНОТО РАЗМИНАВАНЕ Георги Ушев 02 ЮНИ 2000 … "Целият ми живот беше поредица разминавания. Още от раждането ми. Няма да ти губя времето с цялата моя житейска история. Но нека хвана началото и края, може ли? Защото както съм бил започнал с разминавания, така и завърших. Разминавания. Да, от раждането ми. Майка ми беше индианка. Записана като индианка. Имала е нещо индианско в нея, щом са я вписали в регистъра на нейното индианско племе. Колко да е имала – не знам; да кажем осминка, по кръв. Можем да копаем по въпроса. Но беше вписана като индианка. И бе раснала поне за няколко години в съседно на резервата градче. Щяла е да си живее в беднотия. Но разминала се с беднотията. Защото срещнала баща ми, тъкмо завършил студент, на екскурзия към Великия Канион. Майка ми касиерка в бензиностанция. Баща ми я поканил на обяд в крайпътния ресторант. Скарали се, нещо си. Разтурил се обядът. Обаче след няколко месеца баща ми, от цяла Америка, намерил работа единствено в… Аризона. На стотина километра от майка ми. И решил да я потърси, за втори обяд… Този път те двамата взели, че се влюбили. Венчали се, значи, и ето ме мен година по-късно. На пук на тази поредица разминавания. Майка ми искала да ме запише в списъка на нейното племе. От уважение към традицийте на прабаба си. Закарала ме до резервата, аз бебе. Подала заявката. Да, обаче чиновничката, някаква много дейна и устата индианска активистка, не щяла да ме запише. Даже извикала няколко от старейшините, заедно с Великия Старейшин. Да се разправят с майка ми. Как така се била венчала без тяхно одобрение!?… Без индианския ритуал. За бял се венчала! За италианец, от горе на всичко! Позор за племето, значи. Глупости. Особено жалки глупости, ако знаеш колко индиански деца биха мечтали да произхождат от венчани родители, със или без индиански ритуали, със или без старейшинско одобрение. И особено от родители, които не засмукват бутилка още със ставане сутрин. Майка ми беше много силен характер. А освен това загрубяла от живота. В резерват да живееш, даже кратко, и да оцелееш като нормален човек – това е жестока калявка. Като се развикала… "Вашите индианки тук на резервата – къде ли не се продават за глътка алкохол! Напълнят си коремите, със семето на кой от къде мине, и ви тръснат какви ли не мелези. Наченати от бащи точно с вашето одобрение, а? Които нито сте видяли, нито ще видите. Но такива мелези ги пишете "индианци", нали? Чистокръвни индианци. Произхождащи с "ритуал". Проституцията – това ли ви е "рутуала"? А моето дете, защото има баща, и се знае кой е бащата, и можете да видите какъв е бащата, го отритвате? Че аз от такива пияни койоти като вас ли да искам "одобрение"!? Яд ви е на детето ми, това ли ви стърже? Защото кой знае вас кой камионджия от коя планета ви е насадил! Я си ги заврете, одобрението и ритуалите и племенната расова чистота!" След което майка ми хвърлила по Великия Старейшин заявката за моето записване, смачкана на топка, и отписала племето от живота си. Та аз израснах като… Италианец, такъв израснах. Италианската кръв сякаш прие в себе си индианската шестнадесетинка. И аз си бях италианче. Играех си с италианските деца в квартала. Индианското минало от майка ми го чувах тук-там, в разни спомени от нейното семейство. Майката на майка ми е била с четвърт индианска кръв. И аз ги слушах разните семейни историй от едно време, но за мен тези неща бяха някакви далечни приказки, от някакъв далечен свят. Далече отвъд италианския. Който самият беше много далечен, отвъд насъщния американски свят. С израстването ми започнах да усещам други разминавания. Аз се пиша италианец. Но обществото не ми позволяваше да се пиша такъв, за какъвто се смятам аз. Направиха ме топка. За игра на расовите и етническите политически машинаций. Пишеха ме такъв, какъвто им изнасяше да ме пишат. Искат да се правят на приемливи към имигрантите – пишат ме италианец. Обикнат американското "разнообразие" – пишат ме индианец. Друга нужда имат – пишат ме бял… По едно време, в университета, някой бе решил, че индианците от Аризона са сходни със старата мексиканска култура, значи писаха ме хиспанец… Вечните разминавания между какъв искам да съм и какво някой ми отрежда. Започнах работа. Работя си тихо, прилежно. Връзки нямам. Обикновен човек съм. Великата кариерна стъпка беше да ме направят от чиновник по инвентар на чиновник по планиране. И аз си бачкам и си водя живота. То един живот… Жената, първата, ме напусна. Разминаване между нашите житейски стойности; така каза нейният адвокат на разводното дело. Един вид, нейните роднини я напушиха да не се хаби на индиански италианец, защото нейният род били все велики хора, мелези от по-велик тип, значи тяхното недокументирано потекло не слиза по на юг от северната граница на Италия, разбираш ли? Четири години я подпушваха, пък огънчето пламна. Срамно било да е омъжена за мен. Но хич не беше срамно да ме обере. Изигра театър в съда, да ми вземе дъщеричката. Взе ми и къща, и пари, и пенсионната сметка ми разцепи… В тези неща срам нямаше, да… Нейните велики роднини, мелези от по-северен, значи по-велик тип, я подучиха да ме клевети на началника ми… Та в такива калища газя, и си работя службицата мно-о-ого тихо, че току съм останал съвсем на улицата. Един ден през службата минава федерална комисия. По дискриминация, нещо си. Простичко казано, да решат кой срещу кого да бъде дискриминиран. И решили, че няма достатъчно индианци в началнически позиций. И както чух, началствата на работата ми се потили, мънкали, въртяли… Току на един му блеснало великото прозрение. Спомнили си за мен. Написали ме индианец. И ме правят веднага началник на Отдел Репрография. Ретроактивно. Да замажат нещата с федералната комисия. И ме викат да ми връчат началническата позиция. Бутат ми да разпиша някакъв формуляр. "Подпиши тук; нали си индианец", слагат ми една пре-скъпа златна химикалка, да подпиша. Химикалката била специален подарък за мен. "Аз съм само шестнадесетина индианец", опитвам се да уточня. "Ние те уважаваме като най-пълнокръвния достоен потомък на великите индиански племена!" тупнаха ме по гърба и си прибраха формуляра. И значи, ето ме кариерист. Началник по репрографията. Вече търкам рамене с началника по кенефи и с началника по осветление, с други думи. Та говорейки за разминаванията. Началствата от работата ми вече отчитат бройка индианец в началническа позиция, и всичко точно. Обаче федералните бумажници по дискриминация – нали и те трябва да се правят на заети, заплата да оправдават. Някакъв натегач решил да провери колко точно съм индианец. Защото на формуляра, който съм бил подписал, пишело не само, че се окачествявам като индианец, но и с малки букви долу пишело, че имам индиански племенен номер за доказателство. И федералният натегач драснал едно унищожително официално допитване, с водни гербове и печати и всичките федерални перушини, до племето на майка ми. Същото племе, където преди 50 години отказали да ме впишат като индианец. Разбира се, мен ме няма в списъка. И чиновникът по списъка, ново поколение, нов чиновник, не знаел историята и скандала от майка ми, се стреснал и веднага отговорил на допитването. Че нямам племенен номер и следователно не съм индианец. Когато старейшините на племето чули за допитването, настъпила великата суматоха. От старите хора на резервата били чули за чудото невиждано жена да държи такъв език на старейшини, че и да замери Велик Старейшин, ако ще с топка от хартия. Досетили се за майка ми и за скандала и от там за мен. Ужас! Великите Духове нещо шават! А като тяхният чиновник по списъка им казал, че вече бил отговорил на федералното допитване, и че ме бил обявил за не-индианец – щяли да го вържат прострян на земята пред пощата на резервата. Значи, на най-публичното официално място щяли да го прострат да съхне… Всички индианци, когато минават през пощата да си взимат федералните месечни издръжки, да му гледат срама. Как могъл така да изложи племето, пияното копеле?! Такова велико индианско момче да се пръкне, че чак федерални власти да допитват за него, с такива водни гербове и печати и всичките перушини – и той точно от такова индианско момче да лиши племето?! И до като федералните власти завеждат разследване срещу началствата на работата ми, че фалшифицират индиански произход на тях подчинен, и на техен ред моите почитатели, дето ме тупаха по рамото и ме уважаваха "като най-пълнокръвния достоен потомък на великите индиански племена", ми спретват съдебно дело за измама, племето на майка ми ме прави индианец. Официален. С номер и всичко. Заявка от моята майка няма; тя вече бе починала, мир на духа й, но старейшините се посъветвали именно с нейния дух, разбираш. Велика духовна сесия паднала; велики купища пейоте изпушили; велики халюцинаций ги въртяли… Та извънредна заявка станала, един вид. Специална. Завъртяха се разминаванията, за кой ли път. Първо ме уволниха. Започнаха съдебните разглеждания на разследването. В това време на работата ми идва индианска делегация, няколко пламтящи активисти, лично да ми връчат индианското удостоверение, с великия племенен номер. И после ме назначиха обратно, че и 20% увеличение в заплата ми резнаха. Голямо представление стана, с федерални бумажници по дискриминация и началства и индианските дейци… И аз там, избутан в центъра, пример на прогресиращ индианец в тези нови Съединени Щати… След това минаха пет години. Междувременно си намерих жена. Силна жена! Добра! Втори брак. Усетих се щастлив, знаеш! Добра жена да случиш – това голямо благо било, ей! Купих си платноходка, десет-метрова. Решихме щом се пенсионирам да обиколим по западното крайбрежие; бях си мечтал за това едно време. А в случая щях да съм с повишена пенсия, да си направим удоволствието както трябва. Всичко беше готово. Платноходката оборудвана, заредена. Картите готови, курсовете начертани. Броя месеците до пенсия. Нарочно щях да се пенсионирам при първа възможност от работата, на 55 години, че най-сетне да се радвам на живот без разминавания. Две седмици остават до пенсиониране. Със жената се обличаме да отидем на ресторант; вече предвкусваме свободата на пенсионерския живот. Защото на работа ходя колкото да се покажа –там също вече ме броят пенсионер. И както се навеждам да си вържа обувките – нещо ме бодна. В стомаха. Изправям се аз, но болката в стомаха се усили. Жената ме гледа, стресната, и посяга да извика линейка. "Глупости!" казвам и се опитвам да отида в банята да взема нещо за стомаха. Но гледам, всичко в къщата се криви, люлее се. Само земетресение ми трябваше, с тази болка! Две седмици без ден преди да се пенсионирам! В последното разминаване. И сега се питам: на къде води това последно разминаване? Ще е последно ли? Но това са въпроси пред мен. На теб – лек ти път! Защото, виждаш ли, закараха ме с линейка до Бърза Помощ. Вкараха ме на носилка. Дежурният лекар и два фелдшера бутат носилката, а съпругата подтичва край нас и ми стиска ръката. И както лекарят се надвесваше над мен и се разпореждаше за нещо от Сърдечния Отдел, аз умрях." …

Св.Скромни, вече се чувствам гузен, че те чета без пари. Пак ли разминаване, нещо? :-))

Всъщност описаният човек задвижи мислите ми... Вървя по коридора, веднъж. Минавам край таблото за оповестения. В единия край имаше оповестение за тържеството, да го изпратим пенсионер. Но погледът ми мерна друго оповестение, с неговата снимка. Помислих си, че пак са му накичили някоя награда - бяха го засилили към голямо величие, да. Обаче долових думата "цветя". Бре! Цветя! Това не е типично допълнение към служебните функций! И се врътвам да прочета това друго оповестение... Ми човекът умрял! Оповестението за тържеството да го изпратим в пенсия на педя от оповестението за смъртта му и опелото... Последният параграф в разказа в действителност бяха думи на съпругата му. Та се усетих колко много хора вече ги няма. Когато бяха живи, и ни разправяха разни спомени, хич не си губехме времето да ги слушаме. Ако можехме, така, учтиво да се измъкнем. Но някак като си отидат хората, човек осъзнава че с тези хора са си отишли преживявания, които все пак имат някаква стойност. И от там дойде поредицата със спомените на моите бивши колеги. Говорейки за разминавания, аз виждам огромна ирония в това, че спомените на военните ветерани биват описани от човека, към който те се държеха най-хладно. За много, много години. В "климата" на аерокосмическата промишленост да си имигрант, пък и от официално-прокълната България, възспираше казването даже на човешко "здравей"! Описаните дядовци внезапно омекнаха в последните си години. В последните седмици преди да напуснат едва ли не ме търсеха да се разтоварват от спомени! Има психологичните обяснения за това. И иронията е, че "истинските" американци вече са ги забравили - а аз пиша разкази по тяхния живот. Но пиша разказите на български. На! За САЩ, описаните случки са политически-неправилни, и нито някой ще смее да ги опише, нито пък ако ги опише някой ще смее да ги разпространи... Животът на ветераните вече е изличен именно от тяхните най-доверени любимци в САЩ. Остана българин да им пише за живота... Това ако не е ирония, здраве му кажи! Така ли някой ще говори за нас един ден, а? Как ли ще ни обсъждат?!

И в нашата компания ставаха такива работи. Човек, както си работи, вземе че умре. Сърдечна атака или инсулт, или нещо от сорта. И не беше рядко срещано явление. До толкова, че имахме процедура в наръчниците на компанията. Цяла страница упътвания, точно какво трябва да стане в такъв случай и какви стъпки да се предприемат. Отработени движения. Имаше случаи, когато "малко" пострадалия толкова бързо беше експедитирван до най-близката болница, че колегите му през няколко "кюбикълс" не разбираха за случилото се в първите петнадесет минути. Завъртането на един вътрешен телефонен номер задействаше системата. Веднага викаха линейка, човек отиваше да я посрещне на главния вход, друг човек блокираше единият от асанасьорите в очакване, трети, обучени в оказване на първа помощ се грижеха около пострадалия да остане жив докато линейката дойде. Останалото го гледаме тук по сериала Спешно отделение. В редки случаи пострадалия успяваше да се възстанови. След месец се връщаше, все едно от оня свят, да продължи прекъснатото дело. Много щеше да ме яд ако бях свършил по този начин :-) Почти на всеки обект на който съм бил да работя имахме подобен случай или два. Спомням си един път работейки на един проект за Шел, във Филипините, колегата почина три дни преди завършване на три годишен контракт. Как да не те е яд, кажи ми. Компанията правеше каквото беше необходимо, не мога да се оплача. Един път като се качехме на самолета да тръгнеме за работа на обект, някъде по света, в сила влизаше специална осигуровка. Където и да станеше нещастието, с някой от нас, викаха хеликоптер с медицински персонал от най-близкото летище да откара пострадалия до най-близкия лечебен център. Това е в първите часове. Ако центъра не е подходящо оборудван, урежда се траспортиране с частен джет (реактивен самолет) до един от шестте лечебни центъра стратегически разположени по земното кълбо. Правеше се всичко за спасяването на живот. Така шефовете на компанията бяха организирали грижата за себе си, както и за тази класа техни служители от дадено ниво на горе. Дори и така да бях умрял, в някой частен самолет на път за най-добрата болница, пак щеше много да ме е яд. Махни, махни, не е работа. Скромни, знаеш ги тия неща по-добре от мен. Пази се човек, не се натягай, карай си спокойно и си пиши разказите когато имаш време и си на кеф. И си гледай семейството първо, работата - ако ти остане време :-)))

да спретне една книжка,а?

както винаги, готино! драги Светецо (((о; А`К