|
Днес е Паметен Ден, официален САЩ празник. Постановен като паметен ден за убитите през Гражданската Война. Но днес приет като паметен ден за САЩ военните. Това е последният разказ, от спомените на мои (бивши, някои вече починали) колеги. По странно съвпадение последният разказ от тази серия се пада за днес.
СИЛЕН ПО ЕТИКЕТИ
Георги Ушев
19 АПР 2000
… "Знаеш, мой човек, етикетите са опасно нещо! Примерно тази значка тук е твоя етикет. Снимка и всичко. Щом я видя – знам кой си и какъв си. И точно това е голямата грешка. Защото изобщо не мога да те знам кой си и какъв си по етикета. Защото няма етикет за човешката душа, ето защо.
Във войската, знаеш, униформите са вид етикет, а на тях има и допълнителни етикети. Да се разпознаваме. А всъщност не можем да се разпознаваме. В смисъл като хора. Даже обратното. Униформата затулва истинския човек. Чак когато я махнем – тогава започваме истински да се разпознаваме.
Ето примерно мой бивш познат. Заедно наборници за войната. В един лагер ни подготвиха, с един влак ни закараха до пристанището, с един кораб ни превозиха до Тихо-Океанския театър. Войска сме. Етикетите ни лепнати, така да се каже. И започват да ни разпределят. Мен ме отредиха за островна защита. А моят познат – него го правят складови работник, в базата. Казал на сержанта, че бил много грамотен и страхотно разбирал от етикети. Сега, ние всички бяхме грамотни. Ама на кой да му дойде на ум да си лепне правилния етикет пред сержанта, а?
Корабът за моята група закъсня. Уж ден-два. После седмица. Дойде след три седмици. В това време гледам как моят познат се развъртял в склада. Разбира от етикети, човекът! Грамотен! Складът за торпеда и боеприпаси, а през него се точи върволица! Всякакви чинове! И все с моя познат нещо си шепнат. Военни тайни, мислиш? Глупости! Той започнал да източва алкохол от торпедата. Толкова ни беше технологията – торпеда с газова турбинка, въртяна от горене на алкохол със сгъстен въздух. Чист алкохол. Става за пиене. От "Джак Даниелс", САЩ лиценз №2; бяха си издействали специално изключение за производство на алкохол даже в най-върлите години на Сухия Режим, за изрични военни нужди. Та техен беше алкохолът по боеприпасите. И значи моят познат източва алкохол от торпедата.
Но моят познат не свършил до тук! О не! Той разчел етикетите на складовиците по храна. И те играчи като него. Научил ги да ферментират плодове от консерви, да добавят алкохола от торпедата, и ето ти пиенето готово! Сега, друго можеше да нямаме, но грях ми на душата ако не призная, че храна винаги имаше. Планини храна! Цяла Америка произвежда за нас! Колко му е да отпишеш като развалени няколко каси плодови консерви на всеки няколко дни. Ако някой офицер се завърти – едно "наздраве" и всичко разбрано. И стана голямото събиране на играчи. От моя познат, значи от ниво редник първа класа, до превозните офицери. Сега, той човекът чете етикетите правилно и се досетил, че офицерите над превозните вече бъркаха в друга каца мед. За тях пиенето си беше истинско, без мацаници с консерви и торпеден алкохол. Значи пред тях всичко точно и хрускаво; етикет по невинност. Така за три седмици, до като дойде нашият кораб и ни откара към Австралия. После войната ме пое, и нито знаех какво е станало с познатия, силен по етикети, нито пък се интересувах.
След войната чух, че бил отворил фабрика за селско-стопански машини. Богат човек станал. Дирек на църквата, с дарения. Деен човек по политиката, и там с дарения. Изобщо човекът чете етикети и катери обществената стълба. А аз завърших инжинерство, със стипендия от войската, и дойдох да работя тук, вече колко години. И ме виждаш кой съм и какъв съм, нали? Ей го моят етикет, снимка и всичко.
Един ден големият внук идва и носи някакво книжле. За войната. Документални четива, разни. Аз от войната не се интересувах. Отслужих си дълга към Америка, и толкоз. Но внукът, хлапе, американска история учеше в гимназията, чете и рови по войната. "Дядо", пита, "каква беше онази история, за твоя познат, дето източвал алкохол от торпеда?" "Пиене правеше", казвам, "уреждаше си връзки фабрика да отваря след войната". "Я прочети тук дневника на този капитан на подводница", казва внукът и ми подава книжлето. И чета аз извадки от дневника. Където капитанът писал как стрелял торпедо след торпедо, почти от упор, в японски кораби, и нищо. Това в морските сражения в началото на войната. Точно когато японците измитат американската флота от Западния Тих Океан.
Та дали може да има етикет на човешката душа… Може. Но такива етикети се виждат късно. И аз видях много различен етикет, лепнат върху моя познат. Не знам дали недъгавите торпеда са били минали през неговия склад, но ако той не ги е преработил, преработил ги е някой друг. Със същия етикет на… То за такива създания етикетите не знам какво пишат!
Все едно. Отминах забележката на внука, и си водя моя живот. Моят етикет да е праведен, нали? Но току ме загложди нещо в душата. Да видя моя познат. Днес. Да му видя очите. Да видя как носи етикета на душата си. Интересно ми беше.
Веднъж се готвим да посетим внука; той вече студент в университета. В другия край на щата. И пътят ни минава през града на моя познат. Е, не минава точно, но можем да се отбием, нали. Съпругата ме дърпа да не рина в миналото; Господ си знаел работата. Аз пък й казвам, че ако Господ си е знаел работата, да е създал по-свестен свят. Съпругата ме усети, че се бях ядосал, и си млъкна.
Аз първо намерих телефона на познатия. Звъня. Отговаря ми секретарка. Нежно говори, сладко. Пита ме кой съм. Един вид, заслужавам ли вниманието на господина силен по етикети. Казах й че съм бил наборник с началника й. Тя се разтопи. "А", възкликва, "той така се гордее с неговата военна служба!" И ме прехвърля на познатия. Който също се разтопи от желание да се видим. Да! Точно така звучеше. И ми уговаря среща в тамошен ресторант, най-добрия. Той плащал. Чест му правя да го видя, да. Ние ветераните трябвало да се подкрепяме един друг… Да сме учели новите поколения на патриотизъм… Хм!
След седмица тръгнахме с колата. Съпругата на тръни. Само следи по картата и отброява колко близко сме до изхода на магистралата, от който изход ще поемем по шосето към градчето на нашия силен по етикети. И явно се надява в последния момент да кажа "е, хайде!" – и да отмина изхода. Обаче аз ще се отбия, пък каквото ще да става! Да видя как изглежда истинският му етикет.
Отбихме се. Съпругата бледна. Мълчи си. Кой знае какво мисли, че ще направя. То аз си бях луд, едно време. Примерно, веднъж рипнах срещу японска картечница, която скоси половината моя рота. Луд бях. Но тогава, на млади години. Иначе отдавна не съм правил лудешки работи. Дядо съм вече; внуци и всичко. Отминаха времената за лудещина.
И доближаваме ресторанта. Аз наежен. Виждам ресторанта, на около миля пред нас. Лъснат. Спретнат. Усамотен всред голф игрище. Отявлено скъп. Очевидно средището на местната висша класа. Вече сме на половин миля. Аз забавих колата. Стегнал съм се за кормилото – все едно колата да не рипне. Забелязвам американското знаме. Огромно! Огромно ново-новеничко американско знаме! На нова, излъскана мачта. Сега, аз не съм от хората току така да вейна американско знаме. Друго отношение имам към знамето; виждал съм момчета да умират за него. Аз самият щях да умра за него, ако Бог ми бе изтеглил номера. Такива неща, със знамената, веднага ми дръпват вниманието. От четвърт миля забелязвам старата мачта на знамето; там още си се вее щатското знаме. Значи, огромното американско знаме е нещо ново. Декор за театрално представление?
Влизаме вече в паркинга пред ресторанта. Препълнен! Скъпи, лъснали коли. От към паркиране с прислужник. От другата страна обикновени коли – но и те измити и лъснали. Тези неща вече започнаха да ме дразнят! Съвкупно с новото огромно американско знаме, на ново-вдигнатата мачта. Какво ли театрално представление ми готви нашият силен по етикети? Каква ли комедия ще разиграва, да се пише патриот и герой от войната и американски дирек, и да вее моето познанство с него като доказателство?! Вече сме на петдесет ярда от входа на ресторанта и виждам един човек излиза. Тръгва към колата си, в паркинга. Носи униформа, военна. Флота. Старата униформа. От Втората Световна Война. Едва пристъпва; болни стави. Но стегнат, изтупан, като за парад. Отива към колата си. А аз му казвам "Отлично, мой човек! Благодаря!" За предупреждението. Защото това беше последната бурмичка в моите подозрения към великата среща с нашия по етикети. Последната бурмичка, и цялата машина на истината се задвижи! Аз в такива срамни, пошли схеми не участвам!
Врътнах рязко колата в поврат към изхода на паркинга. Чакълът изтрещя изпод гумите. Завих обратно по пътя, и залепих газта. Поне успях да ритна театралното представление с етикетите по военна служба и кой знае какви други преструвки! Вбесен съм, та не мога да гледам! Как можах да се бутна в такава каша! Да дам повод добри хора да бъдат подвеждани, с униформи да ме чакат, другари от войната… Егати човекът съм!
И както съм вбесен и свистя с колата по празния път, оп-па – полиция! Пресреща ни. На колата пише "шериф". Бре! Уцелих пред кой да лепя газта до пода! Доближава се един джентълмен, пълничък. Млад, на към петдесет. Захилен! Маха с две ръце! Аз очаквам билетче за превишена скорост, а той направо радостен да ме види!
"Сър", казва, "мога ли да имам честта?" подава ми ръка и се представя. Шериф, без шега! Бил чул за мен. От познатия. Бил проверил от ОМПС за нашите коли – да знае каква кола да очаква да мине по пътя. Видял ни на път към ресторанта. Там всички ме чакали. Местният клон на Ветераните от Войните ме били проверили; изровили записи по военната ми служба, медалите, похвалите, всичките трипликати! Ветераните се заредили в униформите, от уважение към случая. Гимназисти дошли да гледат, после да пишат по проект за курс по американска история. Всичко хубаво, човешко. И нашият силен по етикети – той дарил знамето. Той дарил мачтата за него. Той всичко бута и организира и пари ръси. Дарява, човекът, разкъсва се от доброволна служба към Америка!
"Моето момче", казвам на шерифа, "аз отказвам да играя на цирк с американското знаме и с американската униформа!" И му разказах за торпедата, и за всичките етикети и играчи. Помолих го да предаде моите уважения към добрите хора, дошли да почетат американската военна история. И да ме извини някак, както сметне за правилно.
"Не се безпокойте!" успокоява ме шерифът. "Аз Ви разбирам. Ветераните също ще Ви разберат. Ние си го знаем нашия хубавец колко и къде е служил и какъв герой е бил. Връзки вързал. Фабрика открил. Забогатял. Сега го гледаме и си мълчим. Знаем той какво прави. Изкупва грехове, ето какво прави! Грехове изкупва! Нека се залъгва, че ние не разбираме тези неща! Аз както го виждам, нека му дадем възможността да се опита да си изкупи греховете! Ние да сме човеци към него. А Господ вече му е лепнал етикета. Ще има кой да го чете. Досещаме се къде."
Обещах на шерифа, че когато следващия път ветераните от тамошния клон направят събиране – с удоволствие ще отидем със съпругата. Поканиха ни. Отидохме. Чудесно прекарахме, без театрални сцени! Няколко месеца по-късно.
Иначе това беше, със силния по етикети. Повече не го видях." …
|
[