|
МЪГЛАТА
Георги Ушев
21 АВГ 1999
Бележка: имената на споменатите личности са изменени.
Джон внимателно пристъпваше в гъстата мъгла. Гъста, зимна мъгла. Мъглата попиваше лъча на прожектора в ръката на Джон и го превръщаше в светлеещо петно. На два метра зад Джон моторът на колата меко мърмореше. В колата, на кормилото, беше съпругата на Джон, с отворен прозорец за да чува неговите напътствия. Защото Джон вървеше от пред, за да налучква пътя, а съпругата му, Джейн, следваше с колата. Зимният съпружески ритуал. За семействата, живеещи близо до напоителните канали. Изпаренията от водата в каналите зимно време се кондензираха в непрогледни пелени от мъгла. Като в света на чудесата. Ако си на покрива на силоза и се възхищаваш от пъплещата белота. Или като в света на безизходиците, ако потъваш в мъглата и се взираш за да видиш земята под себе си. Зависеше от гледната точка, от психическата нагласа.
За Джон в този момент мъглата си беше мъгла. Беше вода. Лепнеща по очилата му и капеща от тях. Капчиците се насъбираха по долния ръб на стъклата и протичаха в две струйки по носа му. Тези струйки плъзваха на долу и изпръхваха от ноздрите му с всяко издишване. Джон се ядоса и махна очилата. И с тях, и без тях - в тази мъгла разлика нямаше. Поне започна да диша спокойно. И най-важното, вече можеше да души около себе си.
Мъглата миришеше на вода. На дистилирана, безпредметна вода. На бездна. Неопределима, безизмерна. Джон настръхваше от това усещане на самота, на незавършеност в тази обгръщаща го бездна. "По пътя сме!" извика той към Джейн. "Дай още на пред!" Извика високо и отчетливо, не само за гласа му да проникне през мъглата до Джейн, но и за да чуе себе си.
Мъглата едва-доловимо се раздвижи. Джон надуши частички от сладката, тежка миризма на силаж. Примесена с киселия мириз на пропан. Задушна киселинност, от пропан, горян в двигател на пикап. Беше пълна тишина. Значи пикапът вече бе отминал. Старият Фария бе откарал храна за кравите си. Което поставяше Джон, и колата след него, край силажните ями на Стария Фария. Още километър до жп кръстовището. От там мъглата щеше да оредее.
Изгряващото слънце леко разсветли мъглата. Джон се обърна. Можеше да види размазано контура на покрива на колата. Значи Джейн можеше да го вижда и следи. Джон запристъпва по-уверено по пътя. Усети полъх на масло. Старо моторно масло. Примесен с миризма на чакъл. Мокър чакъл. Насипан край пътя, за отбивка на трактори. Или на повредени коли. Точно като онази отбивка, по ръба на нивата на Джон, от към главния път.
Мъглата пак се сгъсти около Джон. Сиянието от слънчевите лъчи заигра с нейните белезникави кълбета. Светлини и сянки навсякъде около него. Джон насочи поглед към миризмата на отбивката. Да, спомняше си. Много ясно. А беше толкова отдавна. Тъкмо бе завършил гимназия. Ореше. Дизелов трактор. Силна, определена миризма. Пак беше мъгла, като тази. Същото време сутринта. Същите светлини и сянки. Но Джон знаеше всеки метър от нивата по леките спадове над дренажните тръби. И ореше в мъглата. Обръщаше трактора за нова полоса, когато ги видя в отбивката. Силуети в мъглата. Човешки силуети, въртящи се около отбита кола. Джон бе понечил да вземе пистолета, но нещо в силуетите го бе успокоило. Имаха странни, нерешителни движения. За всеки случай, за да чува и души по-добре, загаси дизела. С бавни обмислени крачки прегази пресните бразди. Ботушите му затъваха до прасците във влажната земя. Плътна, земна миризма. Той се доближи до силуетите. Те се размърдаха и застанаха мирно край колата. Бяха хора от града. Миризма на вакса за обувки. На химическо чистене. С някакво странно ухание. По това време в годината местните жители миришеха на кал, на пот, на машини. Не на вакса за обувки. Определено не на химическо чистене. На химическо чистене миришеха само богаташите. И то само в Неделя, за църква. И това ухание… Джон се бе спрял от почуда и нерешителност, с набръчкано в размисъл лице.
"Извинете ако сме върху Ваша собственост!" заизвинява се мъжът. "Спукана гума."
Джон се насилваше да се държи естествено. Даже се заусмихва. А беше така облят от миризми. Чужди, непознати. И това странно ухание… Парфюм? Джон знаеше парфюмите на майка си, от селската дрогерия. Стена от алкохол, опръскана с крещящи капчици аромат. Това ухание беше нещо непознато. Неопределимо. Но приятно. Обливаше го с мекота. Да, ухание на мекота. На нежност. На нещо красиво. Но ефирно, недосегаемо.
"Опитахме се да вдигнем колата с крика, но той се измества в чакъла. Ето!" каза мъжът и му показа купчинката инструменти край задното колело. Джон се наведе. Такива финни, нежни инструменти. Миришеха на нова кола. Джон хвана ръчката на крика и с любопитство я претърколи в дланта си. Черният лак заблестя върху дебелите жълтеникави мазоли.
"Ще донеса моите инструменти", успя да проговори Джон. Прелетя до трактора. Боже, какви странници! Мислейки за тях се досети, че от стеснение не бе посмял да погледне към втория силует около колата. Даже не можеше да си спомни лицето на мъжа. Защото и него бе зърнал с бегли погледи.
Обратно към колата Джон реши да се осмели да огледа хората. Отново го посрещна уханието. Мекотата. Устоя бавно да разгледа мъжа. Другият човек беше жена, изглежда съпругата. От двамата Джон усети полъх на чистота, на изтънченост. Мъжът и жената приличаха на снимка. В гъстата мъгла Джон не можеше да вижда подробности от облеклото им, но те му приличаха на снимка. От лъскавите списания, чиито снимки Джон възприемаше като образи от някакъв далечен, таен свят. Но уханието не идваше от жената. А такава мекота, такава нежност не можеше да идва от мъж; в това Джон беше твърдо убеден.
Джон умело вдигна колата с неговия крик и започна да сменя колелото. Мъглата го обгърна и го отдели от силуетите на мъжа и жената. Внимателно пипаше инструментите си; тяхният изжулен аромат на анти-корозно масло беше единственото познато, успокояващо усещане. Джон забеляза, че долу ниско, под колата, топлината от мотора избистряше въздуха, и той можеше ясно да вижда чак изпод предната броня. От където, измежду плътните химически миризми от нагорещени гуми, масла, и метали, се провираше жилката на уханието.
И тогава Джон ги съзря. Два крака, обути във финни дамски обувки. Несгрешимото скърцане на гьон. Много скъпи обувки. Нещо като сандали, с множество черни ремъчета. Обхващащи изящни дамски глезени. Като рекламите по телевизията. Само че истински. Топли. И някъде от над тях струеше уханието! Джон се втурачи в изящните глезени в черните лачени обувки и занемя. Кръвта запулсира в огънатата му шия. Гърдите му се сковаха. Той леко се изправи, за да вдиша въздух. И остана така, развулнуван и занемял, с разфокусиран поглед в калника на колата. Капчиците на мъглата бавно танцуваха пред зениците му.
"Трябваше да ме оставите аз да сменя колелото", Джон чу гласа на мъжа някъде отгоре, иззад мъглата. "Вашата помощ с крика беше достатъчно щедра! Какво става, проблем ли има?" И мъжът приклекна до Джон. Джон се сепна. "Защо, много ли се забавих?" "Стояхте без да мръднете близо минута - две. В тази мъгла нищо не се вижда. Разтревожихме се."
Джон с възбудени, трескави движения затегна резервното колело и свали колата. Така искаше да види момичето с изящните глезени! Да вдъхне от по-близо нейното ухание, нейната нежност, нейната красота! Но се усещаше извън мястото си. Не смееше да обърне поглед към нея. А тя беше там, опряна на капака на мотора. Джон знаеше. Виждаше я, с копнежа на цялото си въображение!
Смутено прие благодарностите на мъжа и жената. През съзвучието на тяхните гласове той единствено чу гласа на момичето. Тя се бе доближила. И Джон успя да я погледне. Изправена там, край вратата на колата. Толкова близо, че в нейния силует можеше да разпознае светлото петно на лицето й. И нейните тъмни, дълги коси. И нейното ухание. На мекота. На нежност. На недосегаема красота.
Джон не си спомняше какво бе станало след това. Сигурно бе завършил орането на нивата. Но не си спомняше подробности. Защото в съзнанието му стоеше силуетът на момичето. В което Джон беше влюбен. Страхотно. Отчаяно. Налудничаво.
Дни на ред Джон бе намирал повод да отиде при отбивката. Там бе стоял с часове. Потънал във фантазий. Във видения на прекрасното, недосегаемо момиче. Още и още и още бе преживявал случката. Но вече въображението му бе допускало леки отклонения. Примерно, мъглата я нямаше. Беше пролет. Цветя. Жужеха пчели. И момичето беше близо, точно пред Джон. Тя си беше красива и непроменена. Но Джон беше обут не в калните ботуши, с избъсаните дочени дрехи, а другояче. Той така и не можеше да си представи как другояче щеше да бъде облечен. И това много го бе мъчело. Тази неспособност да се представи в друго облекло. Камо ли в друг живот - в който да бъде заедно с прекрасното недосегаемо момиче…
После Джон скришно бе ходил до дрогерията да проверява всички дамски парфюми. Това не беше нещо, което Джон бе виждал да прави баща му. Или който и да е познат мъж. Но Джон го бе направил. Една петъчна вечер, когато беше сигурен, че никой от селото нямаше да го види. Бе проверил всички парфюми, до един! Не намери парфюм с вълшебното ухание. Но едно последно, несръчно разбутване на шишенцата бе привлекло вниманието на аптекаря. Който веднага бе споделил тази странна гледка със съпругата си. Която пък незабавно бе споделила добрата новина с родителите на Джейн. И с родителите на Джон. Нали Джейн харесваше Джон; значи Джон крои нещо! Такова щастие! Пък и двамата млади сами се бяха намерили. Бяха отишли като двойка на абитуриентския бал. И същата Неделя след църква Джон чу оживеното обсъждане на планираното венчално оповестение в местния вестник. Тогава също чу поруменялото радостно възклицание на Джейн. "Благословени сме да споделим радостта на тези две души, така влюбени!" радушно се бе произнесъл свещеникът. И Джон пак бе потънал в мъглата. Мъглата на очакванията на Джейн. На родителски очаквания. На невъзможността да разочарова толкова много добро-сърдечни пожелания и искрено-човешки намерения. На безизходицата от предопределеността в живота.
Джон бе излязъл от житейската мъгла на безизходицата със съпруга и с три деца. Вече десет години брак с Джейн. Добър брак. Ако съдеше по живота на неговите приятели - даже щастлив брак. Логиката му решително настояваше, че той няма какво повече да иска от живота. Въпреки всичко Джон още виждаше силуета на прекрасното недосегаемо момиче. Вече виждаше реалността. Както беше онази сутрин, в мъглата. Силуетът беше далече. Никога не приближаваше до кристализиране в ясни черти. Но винаги беше там. Силует. Край силуета на колата. Далечен. Недосегаем. А така мечтан.
Този път силуетът се раздвижи. Джон разтърка очи изумено. Всред светлините и сянките на мъглата той виждаше силуета. Ясно. Осезаемо. Усети уханието. Различно, след толкова години. Но все така обгръщащо го в мекота. Ухание на нежност. На красота. И силуетът приближаваше. Бързо! Джон разпозна светлото петно на лицето. Тъмните дълги коси. Мъглата беше вълшебната белота от света на чудесата. Той протегна ръце в трепетно отчакване. Лицето доближи. Изплува от мъглата. Топлите очи го огряха с обич. Да! Цялото лице беше озарено от сияеща обич. Беше Джейн.
|
