ЛЪКАТУШЕНИЯ В СНЕГА Георги Ушев 04 ЯНУ 1999 Бележка: имената на споменатите личности са изменени. Раздрънканият Бръмбар бавно се катереше по криволичещия планински път. Това беше частен път, прокаран през частна земя. Колата мъчително лъкатушеше из пътя за да избегне заледици и снежни преспи. Пред нас бе минал камион, и колата тук-там хлътваше в неговите следи, разклащаше се от буксуване, и със стържещ звук се освобождаваше и пак тръгваше на пред. Колата беше карана от едно върлинесто момиче, прегънало се над кормилото. Отраженията от снега осветяваха нейното лице, с хлътнали бузи и синкави сенки под очите. Аз и моят баща се бяхме сбутали на задната седалка, притиснати в нашите дебели шуби и ушанки, и леко подскачахме за да се топлим. Отоплението на Бръмбъра работеше, но това се разбираше единствено по разтопения лед на предното стъкло. Вън температурата беше –20 градуса, а вътре в колата, съдейки по заледяването на моя дъх по близкия прозорец, не беше особено по-топло. След няколко километра частният път се разшири и спря пред портата на една вила. Така пишеше на табелка над портата, "вила", с някакво романтично име, от имената по Дивия Запад. Всеки има свое определение за вила; тази пред нас беше на три етажа, с мазе, с отоплен гараж за няколко коли, с грамадна градина, и с конюшна за дузина коне. Ние щяхме да помагаме с пренасянето на багаж. Така ни бе казала Джейн, момичето, което ни бе докарало. Работата щеше да вземе около 3 – 4 дни. С надница Д40 на ден, за осем часа на ден, на човек. Това в началото на 1979 бяха много пари. Особено много за Монтана, където почти всички работеха за минимална надница, тогава Д2.65/час. Значи щяхме да получим двойно заплащане. От нас се искаше единствено да пренасяме багаж. В така наречената вила нямаше никой. Една свръх надута, навъсена дама, изключително скъпо облечена, ни отвори вратата, през цялото време внимателно загърбена към нас. Джейн се опита да ни представи, но дамата едва-доловимо изсумтя и – все още с гръб към нас – бързо се отдалечи. Първа влезе Джейн, с някакъв странен хълцащ звук, и избърза на вътре. До като с баща ми се събличахме и се приготвяхме за работа, чухме поредица от хълцания. Когато отидохме да питаме Джейн къде е багажът за местене, тя си изтри очите и се извини за нейните пристъпи на алергия. После махна с ръце. "Багажът е всичко около вас." каза тя. "Щом напълните камиона, майка ми ще поръча да дойде следващия. Просто, опразнете къщата. Моля ви." И Джейн се обърна с ново захълцване и излезе. "Алергичен пристъп в този сняг на обикновен език значи плач." заяви баща ми, до скоро ветеринарен лекар. "След 26 години диагнозиране на животни само по тонус, настроение, и телесни движения, знаеш ли хората колко лесно се четат? Дамата с кочан в задника е майката на това момиче. Толкова яд в нея – одраните зверчета по коженото й палто ще оживеят. Момичето ми изглежда добрячка. Нещастничка. А алергичните пристъпи – това е женски плач. Особен женски плач. Да ти кажа, това местене на багаж ми мирише на развод." С баща ми обходихме вилата, за да решим реда и пътя на местене на багажа. Такова нещо бяхме виждали единствено по филми. Всеки етаж обзаведен в различен стил. Няколко спални – всяка с изглед към дадена част на грамадното имение, разположено върху планинските склонове край Боузман. Салони, зали, ложи… Всичко обзаведено безупречно. Без жалене на пари. С изразен вкус. Опразването на къщата ни се стори лесно. Мебелите бяха много тежки, но ни бяха предоставени всички нужни инструменти и екипировка за тяхното местене. Забелязахме, че всички помещения, врати, и стълби бяха оразмерени за лекота в преместване на мебелировката. Това беше много впечатляващо. Едно е да имаш къща със салон, способен да поеме пиано роял, друго е да имаш парите за да купиш такова пиано, и съвсем друго е да построиш къща, чието вътрешно архитектурно оформление, от входа през стълбища, коридори, портали, до салона да е замислено за лесно внасяне на пианото! Баща ми, на младини любител музикант, не устоя пред изкушението и дрънна няколко съзвучия на рояла. Стори ни се перфектно настроен. И салонът бе бил строен за правилната акустика… От начало бяхме наблюдавани много зорко от надутата възрастна дама, която все току случайно преминаваше през някое помещение около нас. Изглежда щом се успокои, че не крадем, тя изчезна и повече не се мярна. След като възрастната дама изчезна, започна да идва Джейн. Първо поводите бяха да ни предложи нещо за пиене, или да ни попита нещо относно някоя мебел, или да ни напомни че е време да си починем… После тя започна да идва без повод, въртеше се около нас, и започна да ни заговаря. Ние с баща ми си мълчехме. В нашето мълчание Джейн изглежда прозря некритичност, или поне безмълвна готовност да я слушаме. И нейните опити за разговорка се превърнаха в монолози. Чрез монолозите научихме че, да, тя тъкмо се била развела. Делото било решено точно преди Коледа. Имението с къщата (т.е. вилата) били пред-брачна собственост на Джон, нейния бивш съпруг; нейна била цялата мебелировка. Тя била от много видно, "правилно" семейство. Много набожни. Истински протестанти. Много богати. Много високо-поставени в тяхния щат, в Средния Запад. Разводът бил страхотен провал, и за нея, и за нейните родители... Бил нечуван скандал и срам за тяхната църква и за тяхните обществени кръгове... Непростим провал... Грях страхотен... Шамар в лицето на Господ… Това, с подобаващи подробности, научихме до обяд. След обяд монолозите продължиха. Джейн ни разказа за ужасите, които тя била преживяла в нейния кратък брачен живот. Джон, съпругът й, не спазвал вярно божите наставления. Избивал на агностизъм. Веднъж даже хвърлил нейната библия в огнището! А тя само се опитвала да му прочете от божите повели… Джейн едва изтраяла това богохулно отношение. Майка й (навъсената надута дама вярно била майка й!) била задвижила църквата и тяхното общество. С тяхна подкрепа дошла в Боузман за да се разбере със зета и да го върне към правилния път. При което зетът се запилял по Боузман, пропил се, прибрал се пиян, и разпоредил тъщата да спи в крилото на вилата с вътрешен изглед към конюшната! И тряснал вратата в лицето на Джейн! И всичко това за една вечер! Майката на Джейн била така възмутена от тази пиянщина, че се оплакала до полицията, заплашила шерифа с последствия, и – защото дамата не е коя да е – шерифът се допитал до бара, където зетът се бил пропил. "Уж се представяше за правоверен протестант, не докосваше алкохол. И ето, в някакъв си долен, провинциален бар, миришещ на кравари, да изпие шест бири!" проплака насълзена Джейн. Монолозите на Джейн бяха прекъснати от майка й, която я хвана за ръка и със злобна ледена усмивка я отведе насаме в банята на мазето. "И ти си бунтарджийка, дъще моя! Тази твоя бричитайка – купи я да ни излагаш, на пук на нас. Да се принизяваш към сганта! И сега фамилиарничиш с прислугата! С теб ще се разправяме! Такова неуважение към Бог и родители! Само почакай до като се приберем обратно в къщи!" Думите, тихо шептени в банята, бяха поети от отоплителните въздухопроводи и чрез тях бяха разгласени из опразнената къща. После Джейн и майка й излязоха с нахлузени усмивки от банята и ние с баща ми останахме сами до края на деня. До привечер ние изнесохме цялата мебелировка от къщата, с изключение на пералнята и сушилнята. Адвокатът на Джейн звънна за да напомни, че разводният договор оставял тези уреди в къщата. Така че пералнята и сушилнята послужиха като работна маса за майката на Джейн. Когато дойде време за разплащане, майката на Джейн ни извика и, приседнала на пералнята, започна да се запъва. "Ние планирахме тази работа да продължи няколко дни… А ето, вие я свършихте за един ден… Ще ви платим договорената надница, но не е праведно да ви плащаме за 4 дни, а вие да сте работили само един… Библията…" "Госпожа, ние не искаме никакви пари!" прекъсна я баща ми. "В такива моменти има неща по-важни от парите." Майката на Джейн се изчерви. Тя изпусна портмонето си; то се плъзна по страната на пералнята и тенекията избумтя глухо. "Не очаквах да се пазарите!" намръщи се тя. "Ще ви платим за два дни… Божите повели…" "Извинете, но ние слагаме човещината над Бог и разни божи повели!" отсече баща ми и заедно с мен се запъти към вратата. Челюстта на намръщената надута дама увисна, и тя така и не можа да каже нищо повече. Джейн ни закара обратно до нашето жилище. Студът и друсането в разнебитения Бръмбар баха непоносими в тъмнината. Джейн мълчеше и се опитваше да не се обръща на зад. Когато пристигнахме я поканихме за чаша чай. Да съм честен, беше 10 часа нощем и голяма причина за поканата беше предположението, че Джейн ще откаже. Обаче Джейн охотно прие! Тя очевидно не бе влизала в жилище на хора като нас, сиреч бедни. Взе й време да се намести на дивана и да спре да се оглежда неловко. Нашето жилище беше чисто и спретнато, но то цялото едва ли покриваше площта на господарската баня в току-що опразнената къща. Обаче Джейн скоро се отпусна. Момичето имаше нужда да говори с някой, да споделя, на свобода от критики и осъждания. Отчаяна нужда, може да се каже. И Джейн отново заля нейните монолози… Нашият отказ да приемем заплащане за изнасяне на мебелите беше разтълкуван най-подробно. Майката на Джейн никога не била подлагана на подобно поведение. "Сигурно цяла нощ ще се саморазяжда от противоречиви съмнения – дали я обидихте чрез отказ да получите пари от нея, или й се подиграхте чрез "над-християнчене", или решихте да сте великодушни към нея или към дъщеря й – което пък е може би друг, по-изтънчен вид обида." обобщи наблюденията си Джейн. "Така да се отказват пари… И то пари, които за вас са около половин месечна надница! А Вие така очевидно се нуждаете от тях!" От нашата бедност и незначителност, в обществено отношение, монологът на Джейн пое логичното направление към въпроса защо от 40-те и нещо хиляди жители на Боузман точно ние, едва от три месеца дошли имигранти, бяхме уцелени за изнасяне на мебелите. Толкова богати хора – да не наемат професионални превозвачи!? Разбрахме, че естеството на опразването на къщата, именно разводът, е такъв срам, за семейството на Джейн, че е било наложително този срам да не бъде разгласяван. Поне да не бъде разгласяван всред хора, които имат или потенциално биха имали допир с "нормалното американско общество". Следователно майката на Джейн поразтърсила за лица, които са толкова ниско в обществото, че даже да разберат за развода и даже да започнат да го обсъждат – или никой "нормален американец" да няма допир с тях, или ако случайно има – да не им обръща внимание… Ето как Джейн, по поръчка на майка си, която пък била водена по съвет на някаква местна нейна приятелка, добре осведомена за обществените развития в Боузман, срещнала "съвсем случайно" баща ми пред училището на брат ми, и "между другото" го помолила за помощ с преместването на мебели… Защото ако нещо е срамно за пред "нормални американци", то не е срамно за пред нас. На Джейн явно не й минаваше на ум че може би ни обижда. Ние не реагирахме, защото в нейното поведение и в начина на живот, довел до такова поведение, съзирахме една жестока житейска гавра. Ако съм честен, беше ни жал за нея. Все пак баща ми не изтрая. Той се намръщи и понечи да си отвори устата. Но майка ми умело го подритна под масичката като намек да стои мирно, и той взе дъх и се облегна на зад. Джейн обаче забеляза реакцията на моите родители и се стресна. "Но моля ви се! Недейте! Съгрешихме! Моля ви, простете ни! Кой да е мислел, че така Бог ще ме свърже с такива добри хора като вас! Моля ви, не се сърдете! Разберете ме! Аз всичките мои 23 години съм общувала единствено с хора като моите родители, и то от същата църква!" разплака се тя. "Вие сте първите… а… а… различни хора, които съм срещала и с които съм разменяла повече от поздрав!" В знак на разкаяние и за да подчертае нейното ново-намерено уважение към нас Джейн дори издоброволства да вдигне наздравица за нас и да близне малко бренди – щом така било редно в нашето християнство… Колко точно тя близна от чашката си не разбрах, но скоро след това тя започна издълго да ни обяснява как била възпитана, как била израснала, къде била образована, и как се достигнало да влезе в несполучливия няколко-месечен брак… Родителите на Джейн били много богати. Стари пари. Част от управляващото съсловие в тяхния щат. Кореняци американци. Майката на Джейн била Дъщеря на Американската Революция. Праволинейни англо-саксонци и протестанти от презбитерянската деноминация. На кратко, част от американското благородничество. Джейн била израснала като принцеса. Специални губернантки. Специални училища. Специален университет, девически, само за деца на висшата класа. Никой не й го бил казвал, но се подразбирало, че ако тя, или нейните родители, или някой от тяхните обществени кръгове някога склонел да обърне внимание на обикновен човек, то случайното внимание е чест за този човек. Общественият протокол изисквал прилягащата венчавка за Джейн. С нейната родственост, пък и тя добре-изглеждащо момиче, намирането на подходящ съпруг не се очаквало да е проблем. Но измежду изискванията за американска синя кръв, принадлежност към правилен обществен кръг, и членство в същата протестантска църква останали само неколцина венчални проспекти. А защото Джейн е високо момиче, и защото бъдещият съпруг трябвало да е по-висок от нея, за подобаващия външен вид на бъдещото семейство, редицата на проспектите съвсем оредяла. "Няколко въз-стари пуяка, няколко женствени полу-мъже, няколко леденокръвни сметкаджий." И Джон, един високогласен, буен младеж, с обноски прекалено жизнерадостни за неговото положение и за очакваната от него бъдеща роля на съпруг… Той си мечтаел за Дивия Запад, за свободата на огромните празни пространства, за ярките звезди в безкрайното черно небе. Джейн се хлъзнала по романтиката. И в спазване на обществения протокол тя била венчана с "единствения подходящ и правилен мъж" от цяла Америка. Всички били единодушни, че младоженците били така умело съчетани, че тяхни снимки биха станали привлекателна отпечатка в рекламни материали по обществени отношения, "за пътя на горе". Впрочем майката не Джейн не била изцяло доволна с Джон; неговите мисловност и поведение страдали от непривични за класата щърбавости. Но се успокоявала, че с времето умело приложен обществен натиск щял да омекоти тези недостатъци. От друга страна, семейството на Джон също спотайвали опасения за бъдещето на тяхния син; те отдавна се били опитвали, уви безуспешно, да попрегънат неговата обществена неподатливост. Договарянето за съвместни усилия към вразумяване на младоженеца Джон било задвижено практически по време на след-венчалния прием. Сблъсъците между Джон и заговорничеството на двете родителски семейства започнали веднага. Разбирането било, че при съпротива Джон щял да загуби прекалено много, примерно обещаващо въведение в юридическо поле, пряко водещо към евентуална политическа кариера. Но Джон изнесъл себе си и Джейн в Монтана – дори без прилична преструвка на опит за примирие! Заговорничеството за вразумяване на Джон задърпало конците. Всяка стъпка на Джон била подложена на "доуточнения": от купуването на имението край Боузман през планирането и строежа на вилата до наличието на нужния капитал. Тук вразумяването забуксувало. Джон бил достатъчно богат от неговата самостоятелна (и пред-брачна) успешна адвокатска практика, и с лекота се откъснал легално и финансово от всякакви родителски намеси. Но Джон и Джейн все още членували в презбитерянската деноминация. Естествено, църквата на свой ред послужила за проводник на натиск към Джон да се вразумее. При което Джон започнал да намеква за превключване към друга протестантска деноминация, или изобщо към безцърковен живот. Джейн никога не се била отцепила от нейните родители и от тяхните обществени кръгове, включително родителите на Джон. Тя не одобрявала прекомерното свободолюбие на съпруга си. Но търпяла мълчаливо заради църковните повели за съпружеско и семейно благоприличие. Обаче когато Джон заговорил за друга църква Джейн се почуствала Богу длъжна да се противопостави. Джон отстъпил. Майката на Джейн решила, че това е пролуката за пряко лично въздействие върху непокорния зет. Пристигнала в Боузман. На следващия ден Джон посетил друга протестантска църква. От горе на това – о ужас! – там дарил парите, разчетени за месечното църковно дарение… Поставена пред съпруг с такова вероломно и богонеугодно поведение, Джейн видяла единствения изход в развод. Който, с Джон бидейки адвокат, протекъл бързо и, слава Богу, безшумно. Изпълнението на разводния договор било приключено с изнасянето на мебелировката. "И така Бог ви постави в моя живот", завърши Джейн. "Бог работи по тайнствени начини, нали?" Аз си замълчах; бях 18-годишен и не смятах за уместно да говоря по теми далеч от моята възраст и житейски опит. Но баща ми успя да каже на Джейн няколко български поговорки, между тях "ум царува, ум робува, и ум патки пасе", "намерило, та зайдело", и за единствените два щастливи дни в живота на един мъж – когато се жени и когато погребва тъща си. После дръпна кратка реч по приложението на тези поговорки към специфичния случай на Джейн. И каза, че би се гордял със себе си, ако на млади години е можел да намери смелостта да направи точно това, което бил направил Джон. Майка ми веднага го засече, и последва разгорещен спор по правилността на спомените на баща ми… Джейн наблюдаваше спора между моите родители с детинско учудване. Тя за пръв път виждала съпрузи да спорят по такива теми. Нейните родители й били внушили представата за идеално, мирно, все-разбиращо се семейство. Никога повишен глас. Никога недоразумение. Винаги обични обращения и думи. Винаги чисти и праведни намерения и мисли. "Тогава от къде майка ти е изкопала мислите, похвата, и опита да прави такива мърсотий на зета си, и косвено на дъщеря си, ако вашето семейство е било толкова идеално?" не се стърпя най-сетне баща ми. "Какъв тип човек би звънял на шериф за да го принуди да търси по барове разписки за пиене? И то заради несъгласие с нечие поведение! Отделно че поведението е най-легално! Я ни разкажи сега отново, бавно, за вашето идеално чисто-мислещо все-любещо семейство!" Джейн приплака от избухването на баща ми. А майка ми се завтече да я успокоява. После баща ми предположи, че може би някъде в библията или в разни църковни книжа може би има нещо писано, което да разрешава един човек, или отношенията в едно семейство, да бъдат разгледани от няколко страни – всичките еднакво "боголюбиви и праведни". "Просто предположение – да завършим вечерта в мир!" каза той. Джейн се съгласи. Щом баща ми и майка ми така свободно спорели, и още били венчани, с две деца, и търпели сплотени нашите трудни обстоятелства – може би баща ми да е бил чел библията малко по-отблизо... Всички пихме една наздравица по случай равенство в боголюбието и праведността, и още една за общо здраве, и още една за общо разбирателство. И за общо щастие. Джейн все уж близваше от чашката с бренди, но до края на наздравиците току забелязахме, че чашката беше изпразнена. Баща ми веднага предложи да поправи положението. Но се усетихме, че бе станало три часа сутринта. "Вие сте най-прекрасните хора на света!" заяви на вратата Джейн, с поруменяли бузи. Изпратихме я до колата й. Валеше сняг. "Ще се моля за вас!" извика тя и се сгъна в Бръмбара. Той се изпързаля от заледения паркинг, и скоро дрънчането му се изгуби иззад шумолящите гъсти снежинки. След два дни Джейн ни се обади по телефона. Майка й дълго била мислила за нашия отказ от предлаганото заплащане. Допитала се до бащата на Джейн, а те после двамата – до тяхния свещеник. Решението било, че има всякакви хора на този свят, и може би нашето нелогично поведение да таи искрица на християнски потенциал. "Дръжте се!" предупреди ни Джейн. "Ще имате посетители!" Същия следобед пристигнаха Джейн с майка си. Бяха с колата, взета под наем от майката, Линколн Марк. Майката на Джейн носеше грамадна ваза с още по-грамаден букет. Чудеса невиждани, и колата, и букета. Поне така ни се сториха тогава. Съседите се изкривиха от надничания по паркинга и после по прозорците на жилището ни. Майката на Джейн беше така усмихната – все едно вижда най-любимите й хора! Без помен от надутост. Говори с нас като че сме най-близки приятели. Представи се само с първо име, Бети. Дошла да ни благодари за християнската постъпка. (Тези Д80, които бяхме отказали, как се бяха откроили така дълбоко в милионерската психика!?) Ние не знаехме какво да приказваме с нея; историйте с нейните обаждания на шерифи и прочие ни правеха много внимателни, меко казано. Тя не допусна да настъпва неловка тишина. Сподели с нас трудностите по набавянето на наемната кола. Още с купуването на самолетния билет за Боузман тя била направила резервация за кола да я чака на летището. Линколн, разбира се; кадилаците залитали с натруфеност. И – ах какъв проблем! В Боузман нямали Линколн Марк, нейния любим модел. Трябвало да докарат колата чак от Хелена. Какво нещо, такива проблеми! И колко обширна страна е Америка! Само няколко хиляди километра, от нейния щат до Монтана, а такава просто невероятна културна разлика! Монтанската колоритност била впечатлително чаровна. Но тя предпочитала улегналата традиционност на нейния щат. Осмелихме се да попитаме какво значи, че тя е Дъщеря на Американската Революция. Това значело, че тя произхожда от потекло, чиито първи родственици са били в Америка от преди Американската Революция. Много хора претендирали за подобно потекло, но нейното било документирано. Което я направило членка на ДАР, Дъщери на Американската Революция. Членка на ДАР, а не дъщеря; дъщеря звучело твърде състаряващо. Аз запитах дали ДАР включват потомки на испанци от Флорида, дошли в Америка стотина години преди англичаните. Такава опасност нямало; Флорида не била част от началните 13 щата, образували САЩ. Членките на ДАР били знаменосците на неопетнен американски морал и на всички американски благодетели… Което ни разясни защо Джейн, и тя с родственост и с всички книжа за ДАР, не беше споменавана като членка там. Бети заяви, че била горда да направи запознанство с хора като нас, току-що имигрирали, а вече с такъв жив интерес към гордата американска история. И с такива заложби на християнски добродетели; такава готовност да се отзовем безплатно на помощ на нейната дъщеря… (Ах, тези Д80 отново!) Можело ли тя и Джейн да почетат нашия дом като изпеят няколко подобаващи християнски химна? Химните бяха изпяти много успешно. Личеше си, че музикална и гласна школовка са били част от домашното обучение и на майка, и на дъщеря – както Джейн онази нощ ни бе разказала. Бети се трогна, че и ние знаем мелодийте. Обяснихме й, че в градчето, където бяхме живяли в Танзания, всички бели бяхме ходили в църквите на едни други, независимо от разликите в религийте, в израз на расова солидарност. Бети не разбра какво искаме да кажем с "расова". А, да, между негрите и бялите, ние падаме по-към бялите… Джейн й обясни, че ние сме българи, и България е в Европа. Значи сме бяла раса, според речника. Членката на ДАР се усети в тръни! Гафът беше замазан с предложението на Джейн тя и майка й да ни изведат на вечеря в Черния Ангус; в Боузман, за онова време, най-скъпия ресторант. Между другото, в последствие разбрахме, че "провинциалният" бар, "миришещ на кравари", където Джон се бил пропил със шест бири, бил именно бара в Черния Ангус. Пропиването съразмерно с вилата… Нашата кола, стар 14-годишен форд, беше затрупана под снега. Майка ми я бе купила, но ние още не знаехме как да я караме; нито в Африка, нито в България бяхме имали кола. По усърдната покана на Бети всички се качихме в шест-местния линколн, и така отидохме до ресторанта. Там Бети отказа да започне вечерята преди баща ми да каже молитва. Баща ми, смело понасяйки поредица поглеждания, настъпвания, и сръгвания от майка ми, заяви, че в българското християнство съпругата е тартора в семейството, и тя се очаква да каже молитвата. Бети посмигна стреснато, но се овладя и усмихната се обърна към майка ми, в очакване на трапезната молитва… Майка ми изсмутолеви няколко чути-недочути фрази, запомнени от молитвите на американски приятели в Африка, и облаците се разнесоха. Вечерята протече спокойно. Бети се поотпусна, и даже се опита да каже няколко "християнски шеги". Разсмяхме се, както се полага от учтивост. Това повдигна настроението й до там, че тя предложи след вечеря да ни заведе на кино. Тя избра филма "Кой Убива Великите Европейски Готвачи" – защото поне по заглавие бил най-близо до културата на нашата "стара" страна. (Нашата "нова" страна стана Америка, и Бети изрази увереност, че сме щяли да бъдем нейни достойни граждани.) В края на вечерта бяхме закарани отбратно в къщи. На разделяне бяхме провъзгласени за хора с природен потенциал към истинското, американското, протестанско християнство. Бети щяла да се моли на Господ за нас… Джейн започна да ни се обажда и да ни гостува редовно. За наше учудване, тя не се върна с майка си обратно в нейния щат в Средния Запад. Нов семеен срив, подобно самоволие! Джейн си намери работа като учителка, в същото основно училище, в чиито паркинг преди няколко седмици бе срещнала баща ми. Много било интересно да работиш! Джейн била разбрала, че много обичала децата. За пръв път видяла толкова много усмивки, толкова много обич – бликнали спонтанно, а не породени от задни мисли или протоколни правила… После Джейн ни каза, че се била опитала да се събере отново с Джон. Но Джон не искал да чуе за подобни неща; бил я посъветвал, че най-добре щяло да бъде и двамата да забравят за срама и болките от краткия им брак… Джейн беше много разочарована, и в къщи няколко вечери под ред това разочарование беше обсъждано, тълкувано, и оплаквано. Тя изглежда проумя, че спомените от поведението на майка й биха охладили чуствата на повечето мъже, и че тези спомени, изострени от нейното защуряване по религиозност и по въображаеми класови и дъщерни задължения, изцяло бяха издънили надеждите за ново начало с Джон. Но, ето, Джейн се опитвала да погледне на света и на себе си от нови гледни точки… Надявала се да стане нов човек. Даже така била казвала на нейния свещеник… Джейн изпитваше искрена благодарност за нашето приятелство и за нашето безропотно търпение да й слушаме житейските неволи. За отплата тя научи баща ми и мен да караме кола. Това беше безценна помощ за нас, защото ни позволи, при първата възможност, в началото на Април, да напуснем Монтана и да се изместим в Калифорния. Да, Монтана имаше огромни празни пространства и ярки звезди в безкрайното черно небе, но г-а. членката на ДАР, Бети, не беше единствената да се замисля къде, между негърската и бялата раса, стоим ние… Даже за разлика от нейното предположение, повечето монтанци, ако е за въпрос, ни поставяха по-близо към негрите. Е, някой път, в по-великодушно настроение, ни повишаваха на мексиканци… Проблемът за нас беше, че подобни обърквания, в географски и расов аспект, се превръщаха в отявлена дискриминация, с най-реални ежедневни изяви и последствия. В това отношение нашето изместване в Калифорния ни даде възможност за нов, нормален живот, поне толкова нормален, колкото би се очаквало за имигрантското ни положение. След като се заселихме в Калифорния Джейн продължи да поддържа връзки с нас. Тя редовно ни телефонираше за да ни осведомява за всяко ново и значително развитие в нейния живот. Остави Бръмбъра и си купи нова кола. Но японска – в нарочен контраст с линколните на найните родители. Започна да разговаря с толкова много различни хора. Да, и това даже без да се интересува кой в каква църква членува! И реши да започне нов живот. Не, не обратно в нейния щат в Средния Запад. В Колорадо. Пак като учителка в основно училище. В Колорадо Джейн започна да ходи на срещи. Колко странно било да каниш или да бъдеш канена! Разбира се, взаимоотношения с образовани мъже, с произход от добри семейства. Но от там нататък само въз основа на лични качества, без предварително оценяване на родословното дърво до енто коляно и обсъждане на ефект върху бъдещи обществени отношения! Това, че Джейн не се прибра обратно с майка си след развода, било неприятен шок за нейните родители. Те обаче обяснили това непокорство с нейни душевни рани от неприятните развития и с може би желание за разкаяние, с работа като най-обикновена проста американка, в дивотията на Монтана. Но преместването на Джейн година по-късно в Колорадо не можело да бъде обяснено и загладено до благоприличие пред чужди хора. А изпадането на Джейн до там, че да се метляе по срещи с разни типове от Дивия Запад окончателно разтърсило нейните родители. "Боже, какво направихме с детето!" Родителите на Джейн прекарали няколко месеца в депресия и обществена само-изолация. Майката решила, че трябва драстично различен, нов подход. И двамата родители станали "пре-родени" християни. Като начало. После най-тихо отишли до Колорадо, и по мило, по благо се примолили на Джейн да се опита поне за година да се върне обратно при тях. Кръст на всичко старо. Можело ли тя да има грацията да даде на родителите си един последен шанс да я направят щастлива? Джейн, както чухме от нея, колебливо приела. Но за всеки случай не се отказала от работата си, а издействала от училището неплатена отпуска за едната година, през която щяла да живее отново с родителите си.

ЛЪКАТУШЕНИЯ В СНЕГА (завършек) Обратно в Средния Запад родителите на Джейн се напънали да върнат дъщерята в правия път. Но на истина по нов начин. Даже Джейн се възхищаваше от само-дисциплината на майка й. Да, ходели на църква, но от време на време. Иначе нито дума за Бог и религия. Нито дума за класово разделение. Нито дума за расово, етническо, национално, и културно превъзходство. Нито дума за правилни или неправилни обществени среди. Никакви обсъждания на последици от сродявания. Никакви критики към живота на чужди хора, особено към морални и други провали. Джейн преминала като вихрушка из цялото общество на родителите й. Никакви изключвания на този или онзи заради такива или онакива явни или неявни поводи! Всичкото американско благородничество – от изток до запад и от север до юг! Всякакви обществени функций – организирани по всички поводи. Но разводът на Джейн висел като незаличимо петно над нея. Непростимо петно. Пък божите и библейски повели за християнско великодушие и опрощение – да дрънчат из църквите колкото си щат… Тогава майката на Джейн пренесе усилията извън САЩ. Тя била мислила за непринудените симпатий между Джейн и нас, на пряко толкова на пръв поглед разделящи фактори. Може би Джейн би си допаднала с някой от Европа? Последваха обиколки из Англия, Германия, Франция, и Швейцария, завършени с екскурзий до Португалия, Испания, и Италия… "Всички около мен имаха място в света. Заемаха местата си самоуверено, убедено. И американци, и европейци. А аз се чуствах чужда, външна, още от моя роден дом и заобикалящото го обществото." размишляваше Джейн за нейните обиколки из САЩ и Европа. "Съдейки по каквото съм чувала от вас, аз просто бях станала имигрантка в моята собствена страна. Е, не чак толкова, но достатъчно да усещам че сякаш гледам към света около мен през някакво невидимо стъкло." Ето как един ден Джейн и нейните родители се намерили седнали около масата в ежедневната столова, потънали в мълчание. Годината, за която Джейн се била съгласила да се прибере в нейния роден дом, почти била изтекла. Родителите й плачели. Но не посмяли да я помолят да остане още при тях. Помолили я да им прости, ако още ги обвинявала, че са й били провалили живота. И й казали, че каквото и да правела в бъдещето – те винаги биха я подкрепяли. "Много трогателно!" спомняше си Джейн. "Видях родителите ми, че са станали хора! Но прекалено късно – и за тях, и за мен…" Джейн отиде обратно в Колорадо. Но пътьом за седмица се отби на гости при нас, в Калифорния. Тогава се случи рожденият й ден. "27 години – колко си престаряла!" бъзикаше я баща ми. "А-а, добре съм си!" смееше се тя. "Предпочитам да съм по-зряла. Да ме бяхте видяли за 17-тия ми рожден ден! Гъска, наперушинена и надута. И все бях нещастна; все недостатъци виждах в света! Добре съм си, на 27. Човек съм." След като Джейн се върна в Колорадо последваха два месеца мълчание. После разбрахме, че тя си била намерила приятел. Много добър мъж. И – готови ли сме да чуем новините, защото сме щяли да паднем от шок! Мъжът бил имигрант. И то от Източна Европа. И католик! Много се обичали! Въпреки нейния развод от преди 7 години! И – най-важното – щяли да се венчаят. Разбира се, тамошният презбитерянски свещеник отказал да я венчае в неговата църква за католик. И католическият свещеник отказал – нейното протестантство било "поправимо", но тя била разведена… "Артеро-склерозни пуяци! Да си гледат работата!" гърлено се смееше Джейн. "Уредихме си да ни венчаят в друга църква. Даже по-красива. С усмихнат свещеник!" Ние бяхме поканени за венчавката, но не можахме да отидем. Случи се, че точно тогава моите родители се местеха във Вашингтон, заради тяхната работа. С тях отиваше и брат ми, тъкмо започнал гимназия. А аз бях в неведение за моето местожителство, с багаж даден на склад, заради тъкмо-подадени заявки за след-дипломно образование. Но Джейн ни изпрати прекрасен голям албум с венчални снимки. Тя и съпругът й бяха така щастливи! Както подобава на младоженци. Забелязахме това защото подсъзнателно сравнявахме усмивките от тази венчавка с усмивките от предишната, благородническата. Е, този път нямаше щатски губернатори и федерални конгресмени и сенатори. Заради което едва ли не с лупа разгледахме усмивките на родителите на Джейн. Брей, съвсем като истински! Щом Джейн се сдоби с неин, щастлив, живот, обажданията до нас оредяха. Джейн и съпругът й изпълниха дома си с три деца, и с течение на годините за нас останаха само картички за празниците, тук-там придружени с някое писмо. Така научихме как съпругът на Джейн си загубил работата през големите съкращения на 1988. "Добре дошли сте да живеете с нас!" отзовали се родителите й. Това ни учуди. Още повече ни учуди, че Джейн и съпругът й приеха! И – както разбрахме – за няколкото месеца съвместен живот, под един покрив, презбитеряните американски благородници взели дъх и били най-прекрасните домакини за семейството на дъщеря им, на всичко от горе с имигрант и католик за зет… После помогнали на зета да намери нова, по-хубава работа, в съседен щат, и всички заживяли в доволство и щастие. За завършек на приказката за Джейн. И за напомняне че, както казваше тя, да, май Господ на истина работи по тайнствени начини.

Е, не това не е дълъг разказ, това е кратка епопея!

Да, дълъг разказ, или поне дълъг за тук, но не и скучен. Много човешки и изпълнен с топлина. Чудесно е, че Ви има Св.Скромни !! Би ми било приятно да се запозная с Вас.

pak shte kaja che mnogo mi napomnia na markes tozi stil... i mi haresva...dosta mi haresva...

Интересни са и двата текста. Лично на мен ми хареса много"португалската" новела. Дали авторът е мислил на английски като я писал? Дали текста е превод от английски на български или е оригинално писан на български? Поздрави.

Перла, Португалският е доста близък до българския, по отношение на чуственост. Примерно "дете", "детенце", "малко дете", "мъничко детенце", и т.н. Такива степенувания няма в английския. От друга страна, американският английски, по отношение на словоред, е доста по-близък до българския от португалския или от модерния британски английски. Казвам "модерния", защото в стария английски словоредът е доста гъвкъв, приближаващ се до българския; примерно "в гората отивам за дърва", "за дърва отивам в гората", "за дърва в гората отивам", "отивам за дърва в гората", и т.н. Аз съм забелязал, че думите на португалци са по-лесни за предаване на български, в смисъл чуствеността е точ-в-точ. Думите ги има. Идиоматиката също. Думите на англо-американци са по-трудни. По чуственост, ако ги предам точно, речта им звучи... да, дървено. Което го приемаме за нормално в англофонския свят. Но за българските уши звучи безчуствено. (Което е; ако чуствата ги има, ще се появи нуждата за тяхното изразяване, и ще се появат нужните словесни помагала, сиреч думи и прочие. Щом няма думите, значи няма чуствата. Велико становище на Скромно Ваш. Едно време професорът ми по драматично изкуство подивя от това... Не било важно думата, а чуството зад нея. Как точно става превключване от чуство на чуство зад еднаква дума, без поредица скачени и иначе излишни думи, не разбрах. А защо не изразът на чуството да е обогатен и от допълнителни думи, плюс превключването?) Сега, ако си спомним, че думите на португалец към мен са португалски мисли, изразени на американски английски, написани от мен на (американски) български - нещата стават засукани. Пряко на твоя въпрос, на какъв език съм мислел, когато съм пишел разказите: не мога да ти кажа. Мислите са мисли. Изразяването може да е на този или онзи онзи език. Езикът е просто символика за изразяване на мисли. Символиката носи ограничения, според душевния свят на създателите и потребителите. Но ако човек се придържа в ограниченията - на какъв език мисли? Хм! Горните размисли за звученето на английския са една от причините защо аз винаги настоявам да превеждам английски имена на български. Микробус "Вилиджър" звучи така изтънчено, а? Я да видим дали микробус "Селянин" успоредничи на изтънчеността! ("Селянин" е модел от Меркури, дивизия на Форд; последните лепнаха името на модела в политическа правилност към духа на момента. Спомняш ли си бръщолевенията за "глобално село" и подобни, доста бутани от писания на г-а. Хилари Клинтон?) Или лимузина Линколн "Таун Кар". Я да сменим това на Линколн "Градска Кола". (Примерите ги давам от дивизий на Форд, защото съм по-добре запознат с тяхните модели. Иначе и другите не са по-цвете. "Додж" значи "кръшкач", "вайпър" (спортната кола) значи "усойница" (егати името; егати образа!), "де виль" е "градски", "сенчъри" е "век"...) Завършвам с благодарности за твоя читателски интерес!