Едва ли има държава в света, подсигурила абсолютно качество на живот, такова каквото се иска на всеки един от гражданите й поотделно. И всеки да е абсолютно задоволен. Няма такава държава!

Ти не искаш да се мериш по качество на живот с никой друг, от никоя друга държава. Нямало относителност, казваш. Аз пък казвам че има. Въпрос на разбиране. След като знам, че в Америка живея по-добре от когото и да било на моето ниво, където и да било другаде по света, започвам да си мисля, че ако въпреки това не съм доволен и постоянно намирам кусури, трябва да има нещо нередно в мен. Казвам нередно, защото заради това аз не бих имал щастлив живот. А е редно, когато човек има собствен покрив над главата си, храни се добре, има работа, печели достатъчно да изхранва семейството си и да го облича и да може да си плаща всичките разноски, че и спестявания да има и сравнително нови автомобили да има и след всичко това, да се чувства щастлив. Ако въпреки това не може, ами съжалявам. Не знам какво трябва да стане, че такъв човек да се почувства щастлив. Не знам дали е възможно.

Това дето съм го написал по-горе, не се отнася за теб, щото те познавам и нямам чувството, че не си щастлив. По темите ти може така да изглежда, но в същност не е така. Няма нищо лошо, човек колкото и да е добре, да се стреми към още по-добре да бъде. В същото време, трябва да си дава сметка и за това дали може и дали е целесъобразно. Аз ако съм лекар и работя за $300 на час, бас хващам с теб, че ще гледам да застъпя пациентите си така, че да нямам празна и една минута. От това, че на някои пациенти може да се наложи да чакат по-дълго, естествено е да останат недоволни. Дали си струва човек заради това да си губи сънят? Въпрос на разбиране. Някой ще си го губи. Друг ще си спи спокойно. Кой повече ще загуби мислиш?

Живей си живота и не се кахъри за щяло и нещяло. По-добър живот от този който си си създал, едва ли е възможен на този ти етап на развитие. Радвай му се и бъди щастлив.


Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш

Натрупването на капитали, печалба, повишаване на материалното ви благополучие води до по-голяма бюрокрация, монополи и липса на гъвкавост на пазара, липса на богат асортимент на миризми и цветност.... И в това няма нищо куриозно, а е съвсем логично... Съвсем логично е живеещите обикновени хора, които бъхтат по 12 часа яко там за това материално благополучие да се чувстват нещастни... След всичкото това бъхтане какво пък толкова видяхте от живота... Просто ви завърта системата във водовъртежа на своя "нормален" хаос и не ви пуска до пенсиониране... Освен, ако сами не пожелаете да се отделите от системата... Затова четем/гледаме/научаваме понякога любопитни факти от живота на станни птици, като напр. как един милионер изведнъж започнал да се отдава на някакъв порок напр. алкохол, докато похарчи натрупаното и ства просяк... Просяк, чаровен, щастлив и свободен ... Освободен от системата, която унифицира хората да се стремят към една цел - да имат, да купуват, да харчат и пак да блъскат, за да имат материални неща... А животът не е в материалните неща... Това най-добре го знае Изтока... а също и славянските души, които все още не са се "заразили" от тез стремления... Хлебец, лучец, пък пак поглеж надалеч, докъдето душата ти усети вятъра, слънцето, две хубави очи, детски смях, човешки шепот край вечерен огън...

Че ти лично ще си разчетеш работното време и ще уважиш пациентите - бас няма да държа. Щото не искам да губя. Ти вероятно ще го направиш. Защото имаш вкоренени възгледи, в които свободния пазар, конкуренцията, стойността на клиента са основни фактори за успешно дело. Но в американските лечебни услуги няма нито пазар, нито конкуренция, нито дявол - освен нагласасен монопол. В секторите на здравеопазването, където пациентът има свобода на избор - нещата са добре. Да си ме чул да се оплаквам от американски зъболекар? Или от американски очен лекар? Или от ортодонт? Не! А се оплаквам от другите лекари, които се назландисват на Д180 000 годишна НАЧАЛНА заплата, и дънят с график от 20 - 30% претупване - защото деловодите им с толкова са над-планирали дневната заетост - и лекарите не им пука че това над-планиране унижава пациентите - защото пациентите нямат избор. Избор няма, защото здравеопазването, практически, е социализирано, но в най-лошия вариант: капитализъм по цена, социализъм по дозиране на лечение и услуги. Зъболекарите, очните лекари, ортодонтите (и пластичните хирурзи, но слава Богу не съм имал нужда от тяхните услуги) все още работят предимно в частен капитализъм - и цените са капиталистически - но и качеството също. Ако мислиш, че описанието на американското здравеопазване като "социализирано" по доставка на лечение е мое хайдушко изказване... Мисълта си е моя. Но вече чета същите мисли, изказани в списания (примерно Атлантическо Месечно), които пък цитират статистически и социологични анализи.

Гледната точка към обществото зависи от много фактори. Един от тях е усета на обвързване. Който се усеща обвързан към обществото, реагира на проблеми които не го засягат лично него, в момента - но засягат другите членове на обществото. За това не си ме чул някога да се изцепвам с "нали аз се уредих" или "нали моето семейство е уредено" - изцепвания които, в социологично отношение, са кръгла простащина. И ти не си се изцепвал - но и ти си загубил психиката на "аз срещу всички", която е доста привична на хора от бедните държави, които хора особено често базират възхвалата си на САЩ точно върху "аз нали се уредих", или в по-учтива форма, "теб лично кво ти дреме - нали си се уредил". Ето защо, примерно, на референдума тук дали да ограничим обезщетенията от лекарска издънка, ние със съпругата гласувахме "не". Не че ни засягаше лично нас, но обезщетенията ще бъдат изчислявани чрез икономическата стойност, в звонка пара, на бъдещия живот на осакатения от лекарска грешка. Много силна система - но каква е звонката стойност на осакатено дете? Вероятностите са 25% че то няма да завърши гимназия, нали? Или на осакатен пенсионер? Той пък изобщо няма икономическо бъдеще и данъкоплатна значимост. Гласуването за ограничение на обезщетенията практически може да бъде разглеждано като стимул за лекарите да охлабят качествения контрол - особено върху най-слабите части от обществото. Не, това нямаше да ни засегне лично, и да, ние в тази система сме се уредили - но гласувахме "против". Знаеш ли що народ се изгласува въз основа на текущото им лично положение и на нито размисъл встрани от него? Ограниченията бяха прокарани. Интересно какво ще чуваме от същото безкритично мнозинство когато то влезе в пенсионна възраст и/или види малолетни внуци!

Последно нещо: каквито критики имам срещу САЩ, забелязал ли си че са в точно определени насоки? И че по един или друг начин се опитвам да работя чрез системата за поправка? От нашия край на улицата, от 5 къщи с 10 гласоподателя, тук ти пишат 50% от гласуващите; съпругата е другите 50%. Между другото, като толкова се усещаш въвлечен в американското общество, че го виждаш така оптимистично и те бъзикат моите критики срещу негови аспекти: ти как гласува на референдума от по-горе? Защото ти лично и пряко, ако някога пострадаш от лекарска грешка в Тексас, си точно частта от обществото, чиито интереси ние се опитахме да опазим. Та ти, значи как гласува? Няма да те питам за въвлечеността ти в другите полета на моите критики, като разправий със здравни осигуровки, или монополни схеми за телефонни услуги и подобни, защото вероятно си гледал на домашните за САЩ развития чрез контракти от чужбина. Което е чудесно, но пак е от чужбина, не от тук.

Стана интересна обмяна. Моите благодарности! Несъгласия колкото щем - но изразени смислено и културно. Американската корпорационна школовка работи, да? Има хубави неща в корпорационната култура - но ако ги кажа, не се забелязват. Май хората най-обичат да се вникват в критики, но това е човешко. Ако хората бяха безкритични, още да живеем в пещери.

Приятен ден, за сега, че аз отивам на още едно събрание... Поздрави! И здраве! Сакън не му е вече времето да си имаш работа с лекарите от тази страна на океана, в родния ти Тексас, че и целия да те разфасоват, стойността ти е максимум Д750 000. От която адвокатът реже 1/3, и след другите разноски... Здраве му е майката, значи!

Хвана ме за нещо, за което не мога да споря. Не съм лекар - вярно.

Забълбуках се в другия клуб и не ми остана време за тук. Надявам се утре да ми остане време, че обичам да дискутирам с теб. Не зависимо какво. Винаги има какво да се научи. Дори и да се случи да няма, пак ми е интересно. Та, до утре.

Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш

Това "След всичкото това бъхтане какво пък толкова видяхте от живота... " хем звучи като въпрос, хем като заявление...

Едно от много общите неща между мен, джентълменът Оптимист, и примерите на бедни американци, измъкнали се от беднотията, е точно бъхтането. Нещо повече: ако искаш да се измъкнеш от беднотията, 12 часа дневно не винаги са достатъчни. Примерно аз когато да вляза да следвам, още не бях американски гражданин, и започнаха разни законопроекти да увеличават цената на образованието за не-граждани... И за мен назря положението, така да се каже, или сега, или някога когато не се знае... И като се напънах да спестявам! Денем работех в работилница за правене на стоманени четки, за люпене на бадеми и орехови, вечер работех хамал в консервената фабрика на селото. И двете бяха по 8 часа смени. Няма хлабаво! На едното място ти отчитат колко четки си направил или ремонтирал, на другото... нищо не отчитат, но това пусто варено пюре от отпадъчни плодове като зашурти... Не спира! Цяла нощ! До тоалетната не можеш да отидеш. Можеш, но трябва да си намериш заместник, да пакетира пюрето във варелите, до като си в тоалетната... Още нямам точни спомени от тези няколко месеца, а минаха 25 години от тогава, и психологически би трябвало вече мозъчните затормозвания от напрежението и отчаянието да са се успокоили - и спомените да започнат да изплават... Но още ги няма.

Забелязваш, обаче, че имигрантството, за нас бегълците от ялтенска България, автоматично ни поставяше в най-долното обществено съсловие! И да, за да се измъкнем от беднотията се бъхтахме! Всичките ние (тук включвам и Оптимиста) сме платили цената за нашето текущо материално благополучие. Жестока цена! И аз, и Оптимистът, и други като нас (ако се случат да четат) - всички си знаем каква цена сме платили, и от колко живот (и в години, и в житейски радости) сме се лишили.

Сега, спрямо тази цена, колко сме видяли от живота? Не мога да ти кажа. Миналата година за пръв път от 1974 (сиреч, от последното ми летуване на Черно Море в България) бях... на море. Е, не 20 дни, а само 7. Като чуваме хленченето на сестрата на съпругата ми, че детето й как можело 3-та година да не ходи на море... Моме-е-е! Който е беден не ходи на море! И децата на бедните - и те са бедни. И те не ходят на море. Жестоко е, но оплакванията за Господ. А аз като 29 години не съм бил на море? Плащал съм цената, това съм правил. Ама ето, нашите деца ходили до Флорида! Да, върху скъсения живот на баща им. И не че са преходили. А съпругът на въпросната оплакваща се... в седмокраищата, когато аз ремонтирам къща или хамалувам да градя двора, той ходи на риба и на бутилка. Нощем, когато аз уча да се поддържам текущ професионално, същият ходи пак на бутилка. Ако такива хора бяха в САЩ, трябваше да са щастливи ако в училището на техния бедняшки квартал даже преподаваха география до там, че детето им да е ЧУЛО за съществуването на море.

Има едно нещо, обаче, което довежда до стойността на платената цена: малкото което виждаме от живота, изпитваме по-голяма сладост от него! Неописуемо по-голяма сладост! На това мое "ходене на море" спахме в хотели, в които остави преди 29 години, а преди 5 години не можехме и да сънуваме, че ще влезем! За пръв път в живота и на мен, и на съпругата, можехме да си позволим да влезем в ресторант ей така, защото ни харесва, без да се озъртаме за меню и да премисляме можем ли или не можем да си го позволим. Отседнахме и на западния бряг на Флорида, и на източния, и се врътнахме къде ли не, защото навъртяхме 3 500 км общо път, и изцяло се отделихме от ежедневието. Стойността на тази почивка за 12 дни (защото я завършихме в Ню Браунфелс, Тексас, на водния парк) заслужаваше ли си мъките на имигрантството? Вероятно не, но почивката не беше само почивка, а символична изява на нормализация. Вече и ние бяхме нормални американци. Нормалните американци, тези родени в нормални обстоятелства, без нуждата да се изтръгват от беднотия и да плащат цени за това и онова и да изкупват вината за беднотията и/или националния и/или етническия си произход. Защото едно от обобщенията за славянската душа е, че няма славянска държава която да живее добре. Поне няма през миналите 1000 години. Но да не се отклонявам.

Така че не знам колко сме видяли от живота. Аз мисля, че сме видяли много, определено много повече от колкото са видяли българите в България, или другите хора стояли си в страните на рождение. Сега, дали видяното влиза в твоята идея за видяно, значи приятно за виждане - това е друг въпрос. Но че сме видяли пре-много - видяли сме! Вероятно и за това пък ценим толкова много радостите, които сме си извоювали - защото никой не ни ги е дал на готово. Защото, не знам дали ще те учудя с изявлението ми, но повечето неща за виждане на този свят са доста неприятни. Особено ако ги виждаш като беден плюс имигрант. Когато хората могат да си позволят да се отнасят към теб точно според душата и морала си - защото не зависят от теб, и не ги е страх че ако те малтретират някак ще можеш да им накривиш шапката. От моя престой в щата Монтана, примерно, още помня имената на 4-те човека, които бяха човеци към мен и даже ми помогнаха, като 3 от тези имена са в едно семейство, в Бют, и четвъртото име е на бивш управител на Сейфуей, който има човещината да ме назначи на работа - за разлика от другите работодатели. Това са, 4 човека. Още ги помня! Господ да ги благославя! За Калифорния бройката не е особено по-голяма. Говоря за времето на беднотията, когато бях никой.

Така че философският въпрос за щастието си остава. Не знам кой е по-щастлив. Хленчилките, нещастни че децата им не могат да ходят всяка година на море, или че оставили децата на баба и дядо и хукнали на Боровец - ама там уискито в бара било много скъпо, и че не можели да спестяват нищо - и те не са щастливи. И както Оптимистът ме подритваше под масата, един вид, които така биха желали да ми имат проблемите. Или някой който ги има проблемите, на фона на цената платена преди да ги има.

Бе няма оправия. Но аз открих темата тук като коментар на куриози, показващи разкачването на пропагандната помия от ежедневния живот. Сър Оптимистът ми заспори за критиките - и аз му отвърнах, и се отплеснахме. Но в никой случай не съм мислел да размишлявам за щастието!

Виж, ако отвориш темата за щастието - може да се получи интересна обмяна на виждания!

Хубаво го казвате, Свети - ти и Г-н Оптимистев. Всичко има и добри и лоши страни. И това прави живота интересен. Иначе ще умрем от скука.
Както знаеш и аз съм от "ялтенските" невъзвръщенци.
Животът тук те учи да виждаш живота по друг начин и да оценяваш много неща, които в БГ дори и нямат представа и както я карат никога няма и да разберат.
От 20 години само веднъж отидох до БГ, някъде преди 7-8 години. Всички познати, които видях разсъждаваха по същия начин, така както ги знаех отпреди. Същата психика, същите желания, същия мироглед. Стана ми мъчно за тях.
Какво от това, че ходели всяка година на море? На мен морето ми беше на 30 мин каране. Можех да ходя всеки ден след работа или всяка събота или неделя. Ако искаш планини - 2 часа път и съм там. Със сина ходехме всяко лято да търсим злато из Сиера Невада.
Дори и сега в центъра на щатите не мога да се оплача. На 5 часа път е морето, кеф ти Новия Орлеан, Пенсакола. Ако искам нещо да видя, на същото разстояние са Атланта, Свети Луиз, Далас. Казината са на 30 мин път, всяка неделя със сина ходим по блус и джаз клубовете в Мемфис. Имам нормална къща и правя каквото си искам без никой да ме безпокои. Не ми трябват разрешения за каквото и да било.
Един от малкото проблеми е, че не мога да кажа "майната ви" в работата и да си вдигна чукалата. Износът на работа днес е съвсем различен от рецесиите през 70-те, 1985 и 1990. Минах през последните две, но каквото става сега е съвсем различно. С тази икономика и политиката на поголовно приемане на нелегални, щатите отиват надолу и след 5-6 години ако нищо не се промени ще станем клоаката на света.

Съвсем логично е живеещите обикновени хора, които бъхтат по 12 часа яко там за това материално благополучие да се чувстват нещастни... След всичкото това бъхтане какво пък толкова видяхте от живота...

Да ти отговоря и аз. От всичките години живяни в Америка, един път не съм имал чувството, че обикновените хора се чувстват нещастни. Не казвам, че няма нещастни хора, но обикновените - не се чувстват нещастни. Също, не всички от обикновените хора работят по 12 часа. Много от тях биха искали, но повечето нямат този шанс.

Не след а по време на бъхтането, видял съм много. СЛЕД всичкото това бъхтане, още продължавам да виждам много. И докато съм здрав, тази тенденция ще продължи. Аз съм от малкото хора, които имат подробна снимкова документация на видяното до сега. Някои от снимките си съм публикувал тук:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"...покажи ми един българин, който ще се задоволи с хлебец и лучец и вятър и тинтири минтири...."

Ами ти самият... Що не остана там Това е то, славянска душа, шило в торба не стои, пък и "...към това прибави, че успях да се "освободя от системата" Да оставим младите, които им е присъщо да си докажат, че могат да се включат в системата, в печелившата система... Жалко, че предпочитат да не си губят времето с промени на Изток, а бързат за системата...

А в постинга ми ставаше въпрос за асоциация към вашите мисли по отношение на щастието, както го е разбрал Св. Скромни. Ето, по това сте различни, ти си щастливец - просто оптимист, а той се чувства нещастен (да ме извинява), сега, като стане на твоите години не се знае... И защо? Защото го държи системата и мотивът му вече не е толкова младостта и желанието да успееш (с материален израз), да се докажеш, а защото има дълг към децата и бъхтането е неотменно... И усеща кратките мигове на свобода толкова сладостни и ценни... Но пропуска това, което си имал ти, бъдещите спомени от пътешествията по света, срещите със света... Няма как, това е системата, даваща и вземаща... А бъхтащи има и у нас, в БГ... Не се отличават много повече от Св.скромни по отношение на "скъпо" струващите им щастливи мигове... Като си помислиш за какво пък толкова бъхтане, за да се почувстваш нормален с нормалните.... Разликата е, че тук, у нас, и да се скъсаш от бъхтане, не можеш да бъдеш капризен и изискващ към отделните детайли на системата, защото си малцинство и няма работеща система. И затова може би младите предпочитат работещата система на запад, може и да ги ограбва с по нещо, но също дава, усеща се някакъв динамичен баланс.

Затова е интересно да те чете човек, защото е реално и истинско.

А да знаеш колко неприятни неща се виждат, когато си като чужденец в родната си страна - това по отношение на имигрантството и бедността.

Преди да питаш български имигранти защо, след като са успяли материално в САЩ, са се прибрали в България, или са се оженили за българки, или и двете...

Икономическа система работи с... икономически параметри. Влагаш съвест и труд и етика и други параметри - и вадиш материални и културни параметри. В цялото това взимане-даване някога някъде да виждаш параметъра "обич"? Не системната обич, пропагандната, а човешката. Човешката обич, и факторите водещи до нея, съществуват в пряк противовес на икономическата система; колкото по-ефикасна икономическата система, толкова по-незначителен човешкият фактор в нея. Намиране на обич в такава система не е в силите на повечето имигранти. Защото едно е да се нормализираш материално и да купиш мястото си в икономическа система, съвсем различно е да намериш място в човешкото общество, на лична човешка основа.

Помня едно време като ги разправях тези неща на български имигранти, и бях гледан като луд. Виж какъв загубеняк съм, нали? Плямпам за обич и човещина, и не забелязвам как тя блика от филмите и други места... И? Не познавам български имигрант в САЩ който да се е оженил за не-българка и да е щастлив. (Това не значи че брак с българка гарантира щастие, разбираш.)Също така, не познавам български имигрант който да се е оженил за англо-американка. (Чувал съм че има такива, но не ги познавам.) Все се женят за унгарки, рускини, мексиканки, аржентинки, италианки... Англо-американското общество, с други думи, им е било ритник. Както би ритник и на мен. И идва моментът в който човек казва: до тук с материалните параметри на взимане-даване с икономическата система; вече си търся обич. И - оппа! - кой как може, кара вара - и се задоми с българка или на право се прибере в България.

Мислиш че те будалкам и се правя на интересен и развивам теми от гимназиално-пубертетски залитания? Че я погледни моите разкази! Погледни ЧОВЕШКИЯ елемент в тях! Кой говори? Всичките американци, с които съм можел да се сближа... колко от тях са "нормални"? Всичките са издрапали през житейска криза. Я война, я бедност, я и двете, я нещо друго - и юмруците на живота са ги очовечили, избили са от главите им вярата в тяхното расово, етническо, религиозно, и кой знае какво още превъзходство, и... тези американци, практически, са добили психологията на имигранти в собствената си страна. И ето ги сближили се с мен, друг имигрант. Къде прочете мой разказ в който да описвам американец, който да е водил НОРМАЛЕН живот? Има такива, повярвай ми! Има една дебела прослойка американци, които имат нормален живот, и за които Америката от моите разкази им е така чужда и непозната - пък и неприятна за опознаване... С което идваме до значителна причина защо аз насочвам каквото пиша единствено към българи. А имам литературната школовка и доказано мога да пиша и на английски, за англо-американския пазар.

А що се отнася до мен, брой ме "критичен" и "взискателен", не нещастен. Но това е отвъд темата тук.