Прав си. Но ти гледаш на света от ниво на семейно възпитание, което ти е създало начин на мислене, от който си започнал - та си видял нуждата да го нагодиш по обстоятелства и обстановка. Аз също започнах с мислене от някакво номинално ниво.

Тъстът ми говори за нещастниците, които от рождение имат мислене, деформирано от безпаричие...

Що се отнася до самия ми тъст, нашата Баба Клавдия го е окултурила и научила на мислене... Той е бил изоставен, практически раснал като сирак. С доста деформирано мислене. Което Баба Клавдия стоически и героически е поправила... Евала на нашата баба! Защото друга жена нямаше да устои и щеше отдавна да е поела по-лесни пътища! Започващи с друг, по-"невзискателен" тип... Но вече Дядо Шошо е поправен, и още малко - няма да го сгрешиш за български мъж! То Баба Кая нали е четвърт австрийка - та може би генетически е очаквала от мъжа си нещо повече от политикарство и табла върху ракия и салата... И е работила по въпроса!

Чувал си поговорката, че венчавките са предопределени от Господ... Аз бих доуточнил: на половината са. Човек първо полага кръгозора в който "забелязва" потенциалния другар; до тук Господ си кюта и не се бърка - но от там после изборът в този кръгозор на специфичен другар си остава Божа работа...

Не знам кой е прав и кой е крив, но гледам какво става около мен, независимо в България или Америка. И гледам, че домашното възпитание те оформя като човек, но там спира. Не говоря за случаите, когато се раждаш в семейство на индустриалец и в последствие ставаш индустриалец. Нито за случаите, когато се раждаш в семейство на бедняци и оставаш бедняк. Защото има и достатъчно обратни случаи. Роден в заможно семейство и пропада, както и роден в бедно семейство а се издига.

В Америка, както и в България, нагледал съм се на замогнали се хора, чиито семейства не са допринесли с нищо. И си мисля, дали това пък не е някакъв талант. На някой му се отдава да пише, на друг да свири, на трети да пее, на четвърти – да прави пари. Не може да няма талант замесен.

Сега, да не сбъркаш да си помислиш, че се слагам между богоизбраните (талантливите). Няма такова нещо! Няма, защото изобщо не съм богат (в истинският смисъл), че да се става дума. Това което съм постигнал, не съм го постигал с талант а с много работа. Не че талантливите не работят много. Но на тях им спори. Като да знаят точно кой път да поемат в лабиринта, че да излезнат от другата страна за най-късо време.

В това как съм се замогнал, няма тайни. Само дето никой не иска да се замогва по моя начин. Защо? Защото съм се замогнал като ахмак а никой не ще да е ахмак. Ето, пак ще го кажа.

Работил съм седем години в Саудитска Арабия, като през цялото време стандартната ни работна седмица е била 60 часова. Двадесетте часа над нормалната (40 часова) американска работна седмица, ни ги смятаха като тридесет часа. Значи, за времето от една седмица на мен ми се плащаше за 70 часа работа. Шестдесет часовата работна седмица не ми оставяше никакво свободно време за харчене на пари. Всички разноски по живот, ми бяха платени от компанията. Това цели седем години!

Други десет години бях бизнесмен. Това пък каква заблуда е, ако знаеш! Бизнесмен звучи гордо, ама като звучи толкова гордо, защо се отказах? Без да искам, работните ми часове се вдигнаха от 60 на седмица до 84 часа на седмица. Това си бяха седем дни по 12 часа дневно. Сам се нахаках. Освен това, хвръляш всичките си пари вътре, та не можеш и да се откажеш. Блъскаш като ахмак. Вярно, не съм държал нито кирка, нито лопата, но не е там работата. Нали уж сме хора. Трябва ни свободно време, да почетеш, да се разходиш, да се събереш с други човеци. Забършеш там някой женски парцал, да задоволиш сексуални нужди и продължаваш, че няма време за нормални отношения. И като се огледах, живота повечето отминал. Бях станал на петдесет години.

И рекох край! Който иска да работи. Аз повече работа не пипам. Вдигнах си чуковете и се върнах. Да се насладя на годините, дето ми остават.

В къщи идва чистачка. Вдига се жената, чак от Берковица, идва да изкара някой лев. Съпруга й – общ работник по постройките. Познавам го от времето когато нашата кооперация се строеше. Работлив мъж. Само търси, с какво може да помогне на този, онзи, да изкара някой лев допълнително. Хващам и него, да ми измие гаражите или да ми пребоядиса балконите или нещо друго, но му намирам работа. Тия двамата имат един тридесет годишен хайлазин, който нищо не пипа защото не можел да намери добре платена работа. Можел веднага да започне нещо на строеж за десет лева на ден, но толкова пари нямало да му стигнат и затова не ще и да започне. Но майка му като се върне, дрънка я за някой лев, че като седне в кафенето, да не е на празна маса, че му се смеели връстниците. И двамта родители смятат за нормално да му дават. Е сега тоя, знаеш ли кога ще се замогне по моя начин? Никога!!!

Българите са отвикнали да работят. Това е моето заключение. Прави ми впечатление трафика на хора сутрин. Аз когато работех в София, през шестдесетте години, започвах работа в седем сутрин. Трамваите не можеха да ни извозят. Толкова много хора бяхме по това време на сутринта. Сега знаше ли какво е в седем сутринта? Няма жив човек. В седем и половина – също. И в осем е така. Чак към девет ще забележиш някакво движение и кафенетата започват да се пълнят. Кога работят тия хора, къде работят, ще си умра без да разбера. Но в едно няма съмнение. Всички са по-умни от мен, щом са успяли така да си уредят живота. Аз си скъсах гъза от работа!