Идеята ми е следната. Всички се трепем да работиме, често пъти на много места, да се квалифицираме, да постигаме нещо. Човек си задава въпроса-кой съм аз, какво постигам, каква е моята стойност. Много качествени хора мизерстват и обратното-некачествени хора охолстват. Все пак размера на работната заплата по някакъв начин е относително обективно мерило за обществената ти значимост. Колкото и да е спорно това което казвам, бих искал да дискутирам по този въпрос. Аз изкарвам еди колко си, от странични доходи толкова и толкова. Може и да не каже човек точни цифри. Все пак ми е интересно да си сверя часовника и да чуя разни мисли.

Работя като висококвалифициран служител в частна фирма. С цената на много усилия се справяме криво ляво и бизнеса ни върви прилично като за нашенските условия. Системата на заплащане в моя случай е следната. Взимам твърди 300 лв, които гарантират един вид жизнения ми минимум. Ако работата ми донесе ползи за фирмата над определена стойност, взимам като бонус еди какъв си% от стойността над определената. Не винаги е лесно да се постигне това, но аз съм опитен, здраво бачкам и добавям към 300-те лева още 100-150лв. Тоест във фирмата изкарвам 400-450 лв. Тъй като не са особено много и биха ми стигали трудно, работя още на 3-4 места допълнително. Оттам докарвам криво-ляво още 150-200 лв. Реално изкарвам около 600 лв, рядко съм стигал 700 лв чист доход. Колеги, работещи същото нещо на държавна служба взимат 200-250 лв. чисти. Тоест аз печеля около 3 пъти повече от тях. Въпросът не е толкова в парите. Живял съм и с 200 лв, положението ми е такова, че нямам кой знае какви нужди и като цяло живея скромно. Въпросът е в удовлетворението, че се справям прилично като за нашенските условия. Има и лека тенденция към увеличаване на дохода ми. Е, имам приятели със собствен бизнес, работят подобно на моето нещо-изкарват по 1000-1500-2000 лв. Не завиждам, даже се радвам, че способни и работливи българи от моята черга се справят така добре. Такива работи.

Същата ситуация - частна фирма и здраво бачкане. Изкарвам около 500 лв и с частно от 100-300 допълнителни но не винаги Често се прибирам така уморен, че ми иде да легна и да пукна. Глупости нали...
В България не се цени интелектуалния труд. Всеки циганин иска пет пъти повече за да изхвърли боклуците от мазето а не дай боже водопроводчик или плочкаджия. Затова сме на хала образованите да работят а необразованите да ги управляват. Не работя по специалноста си - а загубих 10 години в учене и специализации. Пак добре, че работя - а много мои колеги продават чорапи по сергиите или смятат за късмет да чистят кенефите на някоя банка или фондация
Човек може да живее и с 200 и с 2000 лв. Но знае цената им само ако са изкарани с труд а не с далаверки. Там е бедата - много искат да са далавераджии а май почти никой не иска да работи. А ако реши да работи му се създават толкова пречки, че тегли майната и гледа нещо нелегално.

Легитимна работа има много легитимни разноски, което не може да не се отрази на заплатата. От друга страна има много не легитимни работи, където правилата са съвсем други. Не малка част от работите са някъде по средата, хем всичко е легитимно, хем не е. Няма хартиена следа или начин за проследяване. И всичко това влияе на заплатата за иначе едни и същи умения.
Жена ми е зъболекарка с частна практика. Тя е купила всички съоръжения в кабинета си със собствени пари. Отделила е половината от апартамента си за нуждите на зъболекарската практика. Мисли си че прави пари! Прави чушки! Зъболекарската сестра има наглостта да иска тридесет процента от брутният доход като заплата. Свикнали да имат почти равни заплати с тези на лекарите. Тези гъски затлачени. Разбира се че работи без сестра. Зъботехниците и те. Искат заплащане по-добро от това на зъболекаря. А без тях не може. Работи без чистачка. Чисти сама. И наем не плаща, щото апартамента й бил изплатен. Преди време си направи устата да й купя кабинет. Идеята на Сименс за хубав кабинет, струва $100,000 без сградата. Само това което те ти продават. Прибави цената на сградата като собственост или като наем, прибави услугите на сестрата, на чистачката, на зъботехника, цената на образованието за да станеш зъболекар и ще дойдеш до към $100 на час за да се вържат работите. Това за българските условия. В Америка имам приятел зъболекар. Неговата ставка е $375 на час. Работи в четири кабинета едновременно със шест души обслужващ персонал. Кой в България може да си позволи такива цени? В момента жена ми субсидира всички свои пациенти със изкуствено ниски цени, за сметка на това че работи без сестра, без чистачка, без да смята наем, електричество, вода. Върви им го кажи на пациентите. Те така и така мислят че им взима много, но пак при нея идват щото другаде е повече. А същите материали се използват както когато хората плащат $375 на час за същата работа.

Същото важи и за цените на другите услуги. И много зависи кой сегмент от пазара вашата компания обслужва - клиенти богати / бедни.

Ами същата работа 300 + 100 - 150 от странични дейности. (Ама ми идва мноо нанагорно мааму)

Ами много ми става хем тъжно, хем ясно, като прочетох какво сте написали.. не знам в каква възрастова група попадате, но предполагаме че всеки от вас живее прилично, но и скромно, че въобще не се занимавате с глупости като хубава кола и маркови дрехи. Примерите ми звучат вулгарно, предполагам, защото те са накрая..човек може да бъде по-щастлив и доволен само ако по-често излиза на кръчма с приятели, например.
И не че трябва да си казвам колко по-лоши случаи има.. аз все си мисля, че може да бъде и по-добре дори за мен, а всъщност май не би трябвало, след като прочетох. Не ми се ще да си помисля, че може да имарте и семейство, не ми се ще да си помисля за органиченията в личното пространство, просто защото работите във фирма на някой друг..не ми се ще да си мисля, че това са младите години, в които човек иска да види света, а няма как.
Може би ще бъде добре, ако кажа накрая, че живеем в България и това е цената, която си плащаме за това. Сигурно трябва да си помисля и за Бангладеш, където хората наистина мизерстват.. Не че това е успокоение, защото ние все пак не сме Бангладеш, мамка му, и сме хора с разбиране за света и с образование, което ни прави по-различна държава, но уви - без съответсващия за това стандарт.
Така че - радост от по-малките неща и запазете, ако все пак успеете, сили за семейството или за себе си вечер. Ако можете, значи сте прекрасни.
Ако трябва да съм по-буквална, младите хора в частни фирми с някакъв късмет и стандартно работно време получават чисто между 350 и 500 лв. ?!...

Чуваме роднини на съпругата в България се оплакват... Колата стара. Жилището тясно. Блокът спукал водоносни тръби, та водата спряна за седмица. Нещастните! И току чуем: хоп, оставили децата на някоя от бабите и отишли на море. Или просто отскочили някъде, сами, на спокойствие. Започват с месец ваканция, на година. Щастливци!

Къде в Америка така да тръшнеш децата на бабата и да отидеш някъде! Може - но с уговорка, с предупреждение - да може бабата да вкара занимавките с внучетата в дневното разписание. Примерно бабата отвъд улицата - уговорила се с дъщеря си да гледа внучетата за три дни, с месец предварителна договорка. Обаче дъщерята нещо объркала датите - няма нищо. Следващия път, при следващата договорка няма да обърква. Дъщерята, както и аз, има 15 дни отпуска годишно. С грешката си гръмнала 3 дни отпуска от 15; животът е тежък! Толкоз по въпроса. И бабата има живот да живее. И тя трябва да се издържа, и къща да стопанисва. Но поне бабата гледа внучетата си, когато може. Моят баща, примерно, видя второто ни дете когато то стана на... 5 години! А първото ни дете го видя на 6 месеца и после на 8 години. А родителите ми бяха на разстояние два дни път с кола, или 3 часа полет със самолет! Това е едно от лицата на живота в САЩ, да...

Едно от първите усещания на български имигранти - или на български американци, връщащи се от по-длъжко посещение в България - е това на самота. Самотата е хубаво нещо - няма кой да ти се бърка в живота. Но също няма кой да ти помогне. Хич! Примерно, прибирам се от България, в 0015 на летището, и няма "Ало, Пешо, мой човек, може ли да ме прибереш с колата!". Има совалка, и плащаш Д50. Това добре; урежда се с пари. Прибирам се, влизам в гаража - и под мен изтривалката заджваква! Светвам лампата - подът на гаража покрит с кристална бяла пелена от солни кристали! Много красиво! Като в пещера. Омекотителят за вода прокапал, и соленият разтвор се изливал на пода. Малък проток, да. Водата излиза от гаража и влиза в процепа между плочата под гаража и пътя към улицата. Покрай долния ръб на гаражната врата, 6 метра бяла ивица от солени кристали. Значи, наводнение. И нямало ни съсед, ни никой да види и да направи нещо. Като да врътне външния кран и да спре входа на водата в къщата. Какво ти съсед! Те родителите ми живеят в същия град (сега) - но пука им жилетката дали къщата на сина я има или няма... Това е друго от лицата на живота тук.

От друга страна, никой не ни се бърка в живота, и материално живеем по-добре. Но този по-удобен живот си има цена, разбираш.

Примерно, нашата автомобилна застраховка, за 3 леки коли, с два шофьора в семейството (съпруга и аз) е Д1800 годишно. Значи, трябва да заработя Д3000, да платя Д1200 данък, че да имам Д1800 да си платя годишната застраховка. И ние сме свръх-"безопасни" шофьори, с професионални и други намаления от цената на застраховката. Застраховката за къщата (пожар и земетресение) е още Д1500 на година. Ето ти още Д2500 заплата, че след данъците да имаме Д1500. Ми това стана Д5500 на година заплата, глътната в... застраховки! Ами данъка на къщата? Още Д3000 годишно (това се отбива от облагаем доход). Ами данъка/регистрация на колите? Ето ти още Д1000! Ето ти Д9500 годишно гълтано в данъци и застраховки по ИМУЩЕСТВОТО ни.

Ами поддръжка на колите - без които буквално не можем да функционираме? Ами изплащането на къщата? Още Д17000 на година. Значи, за да подсигурим ОСНОВА, от която да ЗАПОЧНЕМ да бъдем икономическа единица - ето ти Д27000 на година, в заплата. Ами храна? Енергия? Облекло? Образователни? (Тук да получиш университетска диплома, пък даже и в мн.ч., в моя случай, хич не значи, че ако останеш с тях оставаш работоспособен; аз редовно се "дообразовам". Такива задочни курсове не са безплатни! Хич! Но нали искам да имам работа.) Ами спестявания за дните на безработица? Ами разходите по лекари и зъболекари? Ами разходите по отглеждане на деца? Ами спестявяванията за стари години? (И в САЩ да живееш на гола държавна пенсия си е паяжина на дупе. Има уж служебни пенсий - ако, АКО не те съкратят, преди да навъртиш пенсия, на която да можеш да разчиташ.) В нашия случай икономическата нула започва от Д45000 годишно. Нямаме ядовете с простаци - но сме ги заменили с други ядове. Сега, между нашите ядове и българските - предпочитаме нашите. За това сме в САЩ, и няма да се местим към България. Но нашето предпочитание си е наше. Има и други мнения по въпроса.

Най-ценното нещо на уреден (УРЕДЕН!) живот извън България е усета, че имаш избор. Щом си се уредил в чужбина, много лесно ще се уредиш в България. (Виж, обратното все още не е така.) Но този усет придава известно хронично раздвояване... Психическо. Което някои наричат "затормозяване". Ето ме мен, даже по статистиката отказват да ме пишат "имигрант" (правят ме вече на "роден американец"), а се вея по българска стоянка. Не по американска. Някои колеги ми казват, че с тази моя раздвоеност, с това затормозяване, си скъсявам живота. Плюс си ритам кесията. Защото вместо да пиша разкази и статий на български, практически за безплатно, мога да пиша нещо друго на английски - за пари. Та и аз не съм пример на цъфнал, та вързал. Поне в очите на хора около мен.

А много поздрави! И в България, и в САЩ живеят хора и се венчават и любят и правят бебета. Има нещо хубаво и на едното, и на другото място.

Редактирано от Cв. Ckpoмни на 26.07.01 19:33.

Pak izbi ribata, mama mu stara...........I pak si 100% prav, da si jiv i zdrav.

Е хайде и аз, барабар Петко с мъжете... След като Оптимиста и Св. Скромни са се изказали да си кажа мнението.

Последната си заплата в България получих точно преди две години. Живея и работя в Германия, но се прибирам редовно. Няма съществена промяна на ценовото равнище в страната, затова предполагам че вижданията ми все още са валидни. Все още съм с по един крак във всяка от двете страни.

Трудно можете да си представите моя шок, когато осъзнах че с 10 пъти по-високи доходи тук, не мога да живея по същия начин както в България.
Как става така?!?
В България работех за US компания, която официално ми плащаше мин. раб. заплата, а реално $450. Т.е. не плащах данъци, а социалните осигуровки бяха на минимум. Още не бяха въведени отчисленията за здравната каса.
Тук получавам 10 пъти повече.... БРУТО. Но разбира се си плащам данъците и осигуровките, които са около 45% в моя случай.

Основните ми разходи в България бяха за "кръчми". Освен да работя (много работа на свободно работно време - фирмата е някъде на 10000 км.) и спя, понеже съм ерген, останалото си време прекарвах по заведенията.
Обяд - всеки работен ден в евтино ресторантче-закусвалня.
Вечеря - 5-10 пъти сам и 5-10 пъти с приятелката ми на месец. Общо по 15 пъти средно на месец. Пак в някое от прекрасните, и доста по-евтини от софийските, пловдивски ресторантчета. Алкохол употребявам изключително рядко.

Кафета с кола - 4-5 пъти на ден. По 20-30 минути през 12-те часа, през които обикновено работех. 6 дни в седмицата. 2 кутии цигари дневно.

Транспорт - такси. Най-евтиното нещо в България и особено в Пловдив.

Кино, театър и концерти.

Е как стана така, че с 10 пъти по-високи доходи не мога да си позволя доста скромния в някои отношения живот (дрехите си ги нося чисти докато почнат да се късат ) който водех в родината?

След известно объркване и наблюдения открих, че структурата на разходите тук е доста по-различна. Надценката в заведенията е средно 8-10 пъти на цените сравнени с магазинските. Улиците вечер са пусти и в едномилионен град, какъвто е Хановер, дори по време на CeBIT, най-големия панаир в света, при 500 000 посетители отвън града и страната.

Та няма ходене по кръчми. Поне не в степен в каквото ги ползвах в България.
Ама ние не живеем тук съвсем без удоволствия. Екскурзия до Париж, 4 дни, 20% от месечния ми чист приход. Всичките разходи. Пътуване до прекрасната ми родина - досега 3 двуседмични. Всяко пътуване ми струва с транспорта и всичко останало .... точно колкото са ми разходите тук (наема така или иначе си тече и не го смятам) за същия период от време.

Такси - не, благодаря. Дори на летището ходя с градски транспорт. Веднъж ползвах до там - 55 лв.

Българския ми начин на живот ми харесваше повече. Че какво правя тук? Ами няма да е все така. Първо и в България нещата скоро ще заприличат на "западните". Второ - семейство в кръчма не се гледа (аз все още се държа ), но сигурно и на мен ще ми дойде на главата. Трето - нищо общо с начина на живот. Нарича се кариера. Все още стажът в България не е голям плюс по света, за разлика от образованието и знанията ни. А аз съм млад човек, който си мисли че не сме закотвени в една страна или един град до края на живота си. За специалист като мен ("програмист") има работа навсякъде, включително и в Африка.

Успехи?

Св. Скроми и многословни, вместо да ни въвеждаш така благородно в своите размисли, иди да косиш ливадите, за да надмогнеш икономическата нула на щатските закономерности.
Е, това цялото беше шега.
Всъщност на писаното си е много на място. Естествено. не е лесно никъде )сигурно е така), но ако се направи тук сметката
(да пропуснем застраховката - че кой има смелост да дели пари за застраховка, освен за старата трошка, психология, ще кажеш...)
и включим парно, ток, вода, хляб, млеко и два- три други парцала (за децата, де, ние станахме вече нудисти, готЙЕно е, що, само чат пак от Кирков некое нещо за през зимата)...
и така, акто заложиш 300 лв. (средно?! нестатистически) х 12 и некакси излиза, че и децата трябва да станат нудисти или нещо по-така - будисти, например.. ааа, не, ние сме християни, трябва да имаме поне 2 ризи, за да дадем едната на ближния........

Както виждаш, и от този отговор капе ирония на големи мазни капки...
Истината е, че аз нямам такъв проблем, но тя ме боде

Рядко ще стрещнеш задоволен човек. И добре че е така! До където човечеството е стигнало (спорт, наука, благосъстояние, техника и т.н.), все е било благодарение на незадоволени хора. Задоволените - не ги търси за такива работи. Жива мърша. Аз включително.

Никакво обяснение не е в състояние да накара един незадоволен човек да се почувства задоволен. Да, съгласяват се с обяснението, но незадоволеността остава.

От кога проповядвам, че за българина ще бъде много по-лесно да се ОПРАВИ. Американеца трябва да направи $3,000 за месеца в повече от българина, само за да може да живее и работи на равна нога с българина. По твоите сметки тази сума е близо $4,000. За твоето ниво, сигурно е така. Ако българина изкара за целият месец $200, той се изравнява с американец изкарал $3,200. И двамата, с тази заработка, ще бъдат на ръба на отчаянието, пък макар и по различни причини. А не малко американци заработват точно толкова пари, че и по-малко. Както в България. Оправянето го виждам по-лесно, защото ако българина стане толкова производителен, колкото американеца, в същият случай, той ще бъде с $3,000 на месец по-напред. Това грубо казано.

Ако един човек е финансово добре, където и да се намира той, Америка престава да бъде желана за заселване. Никога един финансово задоволен западно европеец не би се преместил да живее в САЩ. При наличието на свободен избор и възможност, не само аз но и други българи, избрахме България за местоживеене. Аз тук се чувствам най-добре! Но това стана едва след постигане на финансова независимост.

Българина е "жаден" човек. Не само за повече пари, но и свят да види. Спомням си пътеписите на Лиляна Стефанова, излезли от печат някъде около '60 година. Беше придружавала български танцов и певчески състав на турне из Щатите. Беше посетила своя далечна роднина в Детройт, работеща като секретарка в един от автомобилните заводи на Форд. Младата секретарка беше отишла да я вземе със съвсем новият си Форд и да я заведе на гости в къщи си. Коментарът който съм запомнил и до ден днешен, че фордът беше само на няколко месеца нов и секретарката не беше изплатила за това време дори четирите колела на колата. И си мечтаех да живея в Америка, да имам работа, нова къща и кола, пък ако ще да работя цял живот само за тях. Колко наивен съм бил и колко нещастен щях да бъда ако това ми желание се беше изпълнило буквално.

Като заключение, мисля си, човек никъде няма да се чувства задоволен. Поне да си направи списък в който да степенува приоритетите си и да започне да ги отмята един по един, по реда на тяхното постигане. Те (приоритетите) така или иначе няма да свършат, тъй като към тях ще бъдат прибавяни други, но поне да се гони някаква цел до пълното ни "укротяване" от майката природа.

Като потвърждение на предположението ми, че човек където и да е няма да се чувства задоволен, прибавям този цитат (в червено) от клуб Емиграция.

Zdraveite vsichki ot tozi club.Rechih da picha zachtoto gledam dosta hora se dvoumiat da zaminat ili ne.Ta eto i moiata history.Predi 10 godini pristignah v Canada.Purvite 5 godini se borih s prisposobiavaneto.Uspiah da zapochna dobre platena rabota,no v duchata mi e pusto,pusto,pusto.Vednaj v godinata si hodia b BG,tam gledam mnogo po bedni no chtastlivi hora,imat si semeistva i priateli.Skoro chte navarcha 40 godini,a sam absolutnoSAMA,kadeto i da sam kakvoto i da pravia.Ta imache li smisal vsichko tova.

Разбира се, за това си признание жената беше порядъчно оплюта.

... да цитирам нещо ото един разказ на г-н Св. Скромни.
"Емиграцията не прощава". Малко се отклони темата, но е пък е добра.

Има един такъв момент - излезеш ли в чужбина, СЛЕД като си поживял по български в България, ставаш "дърво без корен". Съвсем буквално. Нито си приеман от чуждите, нито някога ще бъдеш приет обратно то своите. Едните ВИНАГИ ще те гледат като натрапник, другите - с неразбиране. Поне в Европата е така.

Това от външаната страна. От вътре всеки си знае сам. На мен лично на 3-тата седмица ми писва от отчаянието и дреболиите в ума на българите. Но след като си тръгна от БГ поне месец, че и два ми е чоглаво и ме дразни бездуховното вегетиране на западняците.

Това е общия случай. Изключения има, но са малко като че ли...


А за заплатата - ми никога няма да е задоволителна. Иначе няма да е нормално.

Това което предлага запада е наистина избор. И доста по-високи минимални ставки на стандарта на живот. А ако човек е малко по-невзискателен ще търси нещо в Европата. Ами, знаете ли че отпуската примерно в Холандия е 38 работни дена?! А? Верно че заплатата е сигурно е 1/3 до 1/2 от американската, но пък задължително им дават 13-та за лятото. С която холандецът си изкарва като нищо един месец в Испания. Че му остава и време с коледния бонус да иде някъде на ски.
Но иначе живее доста по-скромно от българина - услугите са толкова скъпи, че е просто немислимо да профука седмичният си бюджет за храна за да отиде на етина кръчма. Или пък да не си направи сандвичи и да си купи топла храна на обед. Абсурд!
Ми то едно кино на двама души с пуканките е колкото вда пуловера на разпродажба! Какво остава за театър, книги...

Аз от БГ си тръгнах с брутна заплата 1200 лева преди 2,5 години. Верно издържах една къща и 4-5 човека, но никога не съм оставал без пари. Ходенето по ресторанти и прочее. Имаше толкова приятни моменти, въпреки сериозното бачкане. Колегите ми бяха ХОРА, бре! Приятелите - също.

Но не съжалявам! Видях толкова много! Разкърших криле професионално и свят видях... Най-вече се радвам на това, че видях нови неща в себе си. Неща, които сигурно НИКОГА нямаше да изплуват в БГ-то...

Та мисълта ми - животът където и да е най-вече зависи от нагласата! Но и най-перфектната емоционална подготовка няма как да се пребори с факта, че все пак нищо не е даром и всяко положително нещо носи своите отрицателни последствия...

Бих казала на самотната 40г дама, която е цитирана в края на постинга и на която е пусто в душата. Не само в Канада има самотни хора с пустош в душата. И тук има 40 годишни самотни хора. Но да не се отклоняваме от темата.

...самотните 40 годишни дами в България трябва да са изключение. Защо? Защото по всяка вероятност те са живяли 40 години на същото място. Колко хора живяли толкова дълго на едно място са останали без приятели и познати? Особено ако човек живее първите двадесет години на едно място. Тогава се оформят дълготрайните приятелства.
Докато емигранта винаги е нов там където се установи да живее. Никой не познава. Живее в съседство с възрастни, които вече си имат своите приятели от първите двадесет години. Езика му не струва. По тази и ред други причини остава самотен.
За България самотността е изключение. В чужбина е правило.

Макар, че зависи къде точно живееш. Достатъчно е да влезеш в който и да е бар в Америка или и ще видиш достатъчно самотни жени и мъже от всякакви възрасти. Най-вече дами обаче. И не непременно емигранти. Защо? Ами поради високия процент на разводите според мен. Представи си жена, която цял е живот е стояла и домакинствала в къщи. Семейните приятели са били повече приятели на мъжа й. Тя самата е родена на 5000 км от мястото, където живее - ами работата е ясна. Обаче сега си мисля и друго. Виждал ли си 60-70 годишна баба да стои пред игрален автомат захапала пура и пиеща цяла вечер. Аз съм. И то масово - в една малка страна като Дания например. Типична гледка в Копенхаген. Та си мисля, че самотата е донякъде и въпрос на национален характер.

Уреденото общество е самотно. Защото самото определение на "уредено общество" премахва прищявките и непостоянностите на човешкия елемент. Всичко върви по установен ред, без значение личностите на хората, участващи в придържането към и поддръжката на този ред.

Примерно, аз тъкмо монтирах нова врата между гаража и столовата. Това включи поправка на разбитата бетонна основа под една от колоните, поддържащи касата, и поправка на стената. Хабер си нямах от такива неща. И? Купих си 2 книги по въпроса: една за бетонни отливки и поправки, и една за строеж / поправки на къщна структура. Така образован, купих всичките инструменти и материали, някои от тях доста специфични, за случая с моята поправка. Купих и нова врата и я монтирах. И всичко е почти готово. И цялото това усилие премина абсолютно БЕЗ да обеля и ЕДНА дума на някой! Нямам нужда да познавам този или онзи или да дърпам връзки за това или онова! Набавянето на всичко е уредено и НЕзависимо от човешки фактор. Сега, къде в България можеш да извършиш същата работа без личен допир с човек? Или поне без нужда от някаква помощ, та даже в превоза на материалите? Ето ти две седмици от моя домашен живот, в които на мен НЕ ми се наложи да говоря с някого извън моя дом и моята работа. Тук две седмици, там още две - ето ти група хора, моите съседи и аз, които НАвикват сами да си решават проблемите, по уредения начин, без човешки фактор, и в процеса ОТвикват от човешко общуване с някого извън тясния кръг на семейството и лични приятели. Примерно, покрай поправката на разкъртената бетонна основа, аз махнах подовата постилка в столовата, и пред нашата къща в деня на събиране на сметта имаше купища мокет, подстелка, балатумни плочки, и разни отломки. И нито един, ама нито един съсед не рачи да подвикне: "Сменяш пода?" или нещо. Няма навик, няма и спомен, няма и мисъл за подобно общуване!

От 1987 (когато "мой човек" ми помогна да бъда назначен на работа) не си спомням някога да съм имал проблем, който да НЕ съм разрешил сам, БЕЗ опиране до човешки елемент. (Сигнално изключение беше моето задомяване, защото там без хора не може. Което обяснява американските семейни каши; набавяне на съпруг/а не е прочитане на книга и купуване на инструменти и материали. Това е успоредна тема за западната самотия, но няма да нагазвам в нея, сега.) А ако махнеш между-човешките общувания по принуда - че какво остава? Остава общуването по избор. Да, но щом имаш избор, имаш изисквания, стандарти... Имаш ги ти, имат ги и другите, и на края общуването става в специфични обществени кръгове, по специфични теми, за специфично време. Става общуване по разписание. Което значи, че ако утре разписанието бъде изменено - или общественият кръг или специфичната тема не прилягат към изискванията и стандартите - точка на общуването. В крайна сметка, и тук няма човешки елемент. Няма нужда от компромиси или отстъпки или нагаждания или взаимопомощ, или от другите основни предпоставки в между-човешките отношения. Имаш изискване за дадено общуване? Прилагаш стандартите, и по уредения ред задоволяваш изискването. Всичко работи като часовник - стига да не говорим за задомяване! Дали това часовникарско общуване става чрез допир с този човек или онзи - няма значение щом изискването е покрито. Уредено общество. В крайна сметка, самотно.

Алексис де Токвил още през 1830-и-нещо е писал за самотията в американското общество. Все едно го е писал за Америка днес! Да, има промяни в САЩ, една от най-видимите в покачване на средната възраст на задомяване - която още през 1830 в Западна Европа е била доста висока, заради високите икономически изисквания (говорим за класите, определящи обществения облик), и сам де Токвил я сочи като източник на обществени проблеми, като започнем с морала на тези, чието поведение трябва да балансира полови нужди с икономически реалности. Но самотията в крайна сметка си е същата както от началото на 1800-те... Защото още тогава животът в САЩ е бил доста уреден! (На пук на холивудските разработки по тематиката за Дивия Запад! Един поглед на градоустройствените планове за ново-основаваните градчета по Дивия Запад, от началото на 1800-те, с парцели за училище, съд, кметство, полиция, и затвор, и улично разпределение, с провизий за извозване на конски изпражнения и смет, би ударил в земята някои архитекти от 21 век, примерно в някои столици, където контейнерите за смет естетично стоят изложени за гледане и мирисане по улиците, между тротоар и платно...)

Та моето мнение е, че колкото по-уредена държавата (а уредеността типично е свързана с висок материален жизнен стандарт), значи колкото по-материално задоволени хората в нея - толкова по-самотно е обществото, в човешки смисъл. Ей на стотина километра от тукашната богата самотия са мексиканските роднински връзки и бедняшки комшилуци, с глъчка и веселба (и трепаница и беззаконие и изобщо неуреденост)... То няма нужда чак да минаваме границата! Я ето ги гетата на Юго-Източен Лос Анжелес и Холивуд - не знам някой от там да се оплаква от самотия!

Е, тук в България също е така с работата в частните фирми. Радваш се ако успееш да си вземеш някакъв отпуск (максимум 14 дни). И да го вземеш когато си го планирал. Не шефът ти да каже: хубаво, разбрали се бяхме, ама ако си вземеш сега почивката - няма нужда да се връщаш.
А и работното време /поне при мен и колегите в този бранш/ не е особено нормирано. Т.е. може и да работиш 45-50 ч., но много лесно (и доста често) стават на 60 /на седмица/.
Така че и тук лека-полека заприличва на нещата при теб - но без подреденоста на живота.

Привет на всички и най-вече на Тони, който повдига много съществен въпрос. Вярно е, че има отклонения от темата, но те са не по-малко интересни.
На мен ми се ще обаче да помислим върху това дали не се подценяваме и какво може да направим за това. Ясно е, че трудът е стока, която има своята цена и тази цена зависи от търсенето и предлагането. Ясно е, че в страна с около 20% официална безработица, стойността на труда ще бъде подценена. Но нещата се развиват и ние трябва също да се развиваме. Трябва да се борим за своята цена. Съзнавам, че е много лесно да се каже, но много трудно да се направи. Но аз не го казвам просто така, а се опитвам да го правя. Преди няколко месеца напуснах частна фирма, която ми плащаше сравнително добре (600 лв чисти, осигуровки върху приблизително половината сума). Няма да коментирам причините, поради които напуснах, но мога да ви кажа само, че трябваше да го направя по-рано. Сега търся работа, която да бъде адекватна на моите изисквания и на моята цена. Не мислете, че ми е лесно - при мен възрастта вече е негативен фактор, а освен това стандарта ми се понижи. Въпреки всичко, отказах две предложения. Но ще се боря и ще търся, докато успея. Знам какво ще ми възразите, но мисля, че трябва да се научим да се продаваме и да се пазарим, да отстояваме цената си. Трябва да сме наясно с това, което искаме, и с компромисите, които можем да направим. Мисля също, че онези, които работят и знаят цената си, но не я получават, трябва да искат повишение.
Нека си сверим часовниците, но нека и да се опитваме да вдигаме летвата. Кой колкото може.


"Най-същественото е невидимо за очите"

napulno sum suglasna s tova koeto kazvash, navsiakude e trudno nezavismo kude si

да работиш тук (в България) за пари? 10 пъти над средното заплащане да получаваш (за бранша) си далече от колегата на запад.
Дошло е времето на идеалите - перфектен професионализъм, добре свършена работа, развитие на уменията като специалист, създаване на многобройно поколение...