уважавайте вси!ки светове! ,защото ТЕ са само един единствен! Света на льбовта!!!!!!!!!
замислете се добре!

Мислих много, но не успях да измисля любовта

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

точно така! Любовта неможе да се измисли ,ако продължим да мислим ще се уморим и ще изпаднем в света на мрака.
Разполагаме с даден запас от енергия ,която малко или много представлява тази яснота но не на ума а на цялото ни същество в едно със всичко.

Тъсиме с ума и неможем да обхванем живото трептящо единство.
ума е само средство ,едно от многото, остава да включим и другите :) за да може да не изпадаме в състояния на безверие ,а да променим това в състояние на осветено живеене-претворяване!

Да, но представяш любовта като началото на всички светове. За мене любовта е пътят към духа, който пък е началото на всичкият свят. Любовта е химичен процес в мозъка който получава определение от ума. Безусловната любов няма определение, което ще я замърси с условие.

общо взето говорим за едно и също нещо :)
Любовта среща "разделените светове" . Те са се разделили от липсата и. Ваклуш Тулев казва: "Няма зло,има нееволюирало добро" защото човек става лош ,когато служи на демоните си и ги храни.

Една притча за тези които не са я чували:

Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:

- И кой вълк побеждава?

- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.

------------------------
В началото е била любовта ,която е замисъла съдържащ всичко и пътищата за постигане ,обединяване.
И любовта е в разпръснатото слово-звук ,в който всяка душа(частица от него) музицира в битието си.
Когато душите усетят че клончт към едно ,то те обединяват музициите си,допълвайки се.... и колкото по-богата става мелодията ,толкова повече светове обединява и себеосъществяването става пълно ,защото е отдаване-приемане. Проблема е че хората мислят че дават себе си изцяло а всъщност даваме само информация.
"човек" е събран! всеки е събран от всеки ,всеки съдържа всеки и го разбира в даден момент. Всичко което имаме и мислим че имаме го имаме НАЗАЕМ ,и ако неразберем това пропиляваме възмовността да ИЗЖИВЕЕМ истинската любов - тази към себе си. Това е космичната ,вечна любов... да възлюбиш себе си ,духа Христов ,вечното Дао. Защото всички сме различни проявления на духа ,частички от словото пръснато във вечния момент.

мдааа, ... .. говорим за едно и също нещо, но пък да върви лафа
виж следната приказка за любовта е доста интересна...

Mалкото русо момиченце се беше сгушило в скута на стареца, обгърнато от едрите му, силни ръце с най-нежната дядова прегръдка. Къдричките му падаха около ангелското личице. Очичките му светеха като малки искрици и в тях се отразяваха първите Звезди на вечерното Небе.
- Дядо, как светят Звездите? Кой ги е закачил на Небето? Мога ли да се кача на някоя много висока кула и да си взема една?
- Хеей! - засмя се старецът. - Укроти се, Искрице! Едно по едно! Ще ти разкажа една приказка, която чух от моя дядо - за Звездичките. Искаш ли?
- Казвай! Ама веднага почвай!
Момиченцето се намести още по-плътно в дядовия скут. Погледът му подскачаше наляво-надясно, докато постепенно утихна, упоен от спокойния глас…

Много-много отдавна на света не е имало нищо. Дядо Боже живеел съвсем самичък. Компания му правели само стихиите, които вилнеели из цялата Вселена. Те се отбивали понякога при дядо Боже и го питали защо не пусне Живота от сърцето си, но дядо Боже винаги им отговарял така: „Още е рано! Пък и Животът сам ще реши кога да излезе навън.”
Най-много място в сърцето на дядо Боже имало за Любовта. Тя изпълвала сърцето му. Един ден Любовта помолила дядо Боже да я пусне да се поразходи из Вселената. Той не можел да й откаже нищо, но й казал: „Ще те пусна, щом искаш, но се прибери бързо! Ти си по-силна от всичките стихии и ако те видят, ще пожелаят да си откраднат от тебе, за да получат част от Силата ти!”

- Дядо, а какво е бил Животът в сърцето на дядо Боже?
- Всичко, което виждаш сега около теб, миличко! Слушай сега!

Любовта толкова искала да се поразходи из Вселената, че била готова да обещае всичко на дядо Боже и бързо се съгласила.
Най-мощната стихия, която владеела всички останали, била стихията на Мрака.
Тя господствала над цялата Вселена и обгръщала всичко. Превърнала всички останали стихии в
невидима енергия, за да остане само тя - тъмнината на Мрака. Силата й била неописуема. Мракът не бил нито добър, нито лош. Всичко било в хармония под неговото господство. Притежавал неустоима красота, лишена от багри и форма. Точно от Мрака искал дядо Боже да предпази Любовта...

- Дядо, Бог страхувал ли се е от Мрака?
- Не, слънчице мое! Страхът се появил много-много по-късно във Вселената.
- А защо е искал да предпази Любовта от Мрака?
- Защото и Любовта, и Мракът имали неизмерима сила и дядо Боже не е знаел какво ще се случи, когато Мракът срещне Любовта, миличко. Слушай по-нататък...

Дядо Боже открехнал лекичко сърцето си и Любовта тихичко се промъкнала във Вселената. Сърцето на дядо Боже било широко, но Вселената била необятна… Любовта почувствала красотата на Мрака и затанцувала с цялата си прелест. Вселената се изпълнила с нещо ново, невидимо и вълшебно. Дядо Боже притворил добрите си очи и зачакал. Той вече знаел какво ще се случи.
Дошло време Животът да излезе от сърцето му. Любовта се реела във Вселената и омайвала все повече и повече Мрака. Върховният Господар на стихиите не можал да устои на Любовта. Тя била по-силна от него.
Тогава Мракът прегърнал Любовта и я попитал:
- Какво си ти, Прекрасна?
- Аз съм Любовта... А ти сигурно си Господарят Мрак?
- Да, аз съм… Защо е толкова хубаво да съм с теб? Искам завинаги да останеш с мен!
- Не мога, Господарю Мрак. Аз живея в сърцето на дядо Боже и му обещах да се върна. Има толкова неща, за които да се грижа там!
- За какво се грижиш?
- За Живота. В него има много-много неща, които се нуждаят от мен!
- А защо Бог не пусне Живота във Вселената? Така ще можеш да се грижиш за него и едновременно с това да си с мен?
- Много е тъмно във Вселената... Животът може да съществува само в светлината…
- А кой дава тази светлина?
- Аз… - отвърнала тихо Любовта.
Мракът притихнал… Никога досега не бил пленяван така силно от копнеж да бъде с някого. Дори за миг не можел да допусне, че може да се раздели с Любовта. Мракът разбирал, че има изход, но този изход означавал край на неговото господство и хармония.
Мракът помълчал още малко и проговорил:
- Не искам повече да господствам над Вселената сам... Искам те до мен. Вселената е празно място без теб, Любов моя… Подарявам ти я!
Любовта се свила в притихналия Мрак и промълвила:
- Не искам Вселената да бъде моя... Искам само да мога да й дам светлина. Така Животът ще може да съществува в нея.
- Направи го!
И Любовта се втурнала из цялата Вселена и започнала да закача малки, красиви фенерчета. Когато решила, че вече е наредила достатъчно фенерчета, тя започнала да разпръсква искри и да пали всяко едно от тях. Така във фенерчетата засияла Светлината на Любовта и Вселената станала безкрайно красива, осеяна с мъничките фенерчета на Любовта. Така се появили Звездите.
Дядо Боже отворил очи, за да види чудото, сътворено от Любовта. После тихо отворил сърцето си и пуснал Живота от него…

- Вселената е много широко място, слънчице. И до ден днешен Любовта пали Звездички в Небето. Всеки път, когато нечие сърце бъде изпълнено с Любов, на Небето изгрява нова Звездичка.
Някой ден и ти ще запалиш своята Звездичка там…
- Дядо, а ти запалил ли си вече своята Звездичка?
- Да, миличко! Преди много години…
- А аз мога ли да я видя?
- Не зная, моето момиче. Звездичките си приличат. Може би си я виждала дори. Но това не е толкова важно. Важно е Звездичките
да стават все повече на Небето, нали?
- Да, деденце…

Момиченцето притихна... След няколко минути старецът наведе глава към него и видя спокойното му личице, отпуснато в сладък сън...

много хубава приказка :)
Исках да споделя още една много красива ,но неможах да я намеря.
Разкзва се за Бог ,душата и прошката.... ,сещате ли се :)?

не

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ААА ето намерих я :)
http://www.beinsadouno.com/articles.php?id=73

страхотно

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите