Силният човек не си показва чувствата / Общества / Полове / Мъжки клуб

PipilotaV. :Ако човек не показва чувствата си, то това е обикновено плод на страх

pravil_nick: Обикновено това, което не показваш, просто го нямаш.

na gosti: умния човек ... . ... се контролира къде, пред кого, какво показва.

И трите изречения според мен са еднакво валидни както за чувства, така и за мисли.

Странното в случая е, че мислите и емоциите обикновено се възприемат по скоро като контрастиращи или противопоставящи се една на друга противоположности.

Способността да разсъждаваме хладно се смята за сила. Разкриването на чувствата – често, някак си традиционно се приема за слабост. (Не става въпрос за не винаги уместните демонстрации пред целия свят на съкровени емоции или за разглезване на малки деца чрез показна и съмнителна любвеобилност, а именно за това някой да разкрие чувствата си към друг възрастен човек, по възможно най-човешки, интимен и затрогващ начин, което е предполагаемата идея на темата.)

Робувайки може би на стереотипи – хората понякога са по склонни да приемат една дуалност в която нещата имат подчертано контрастен, макар и взаимно проникващ се характер: черно-бяло ин-ян, мъжко-женско, силно-слабо, твърдо-меко; разум-чувства и т.н.

Не винаги обаче е така.

Начинът ни на мислене е много често впрегнат да обслужва чувствата. Рационалното подсъзнателно следва емоционалното. Харесваме си нещо и се стремим да го оправдаем. Да обясним изборът си. Тъй много често избираме (и още по-често вместо да си го признаем, просто опитваме да рационализираме) не каквото е най-правилното (, а и животът е толкова непредвидим и неведом, че кой би могъл да каже кое е това най-правилното в крайна сметка...), а това което искаме.

И това е почти толкова вярно колкото и не е.

Ето например едно „доказателство“ в областта на книгите и четенето, за което съм споменавал:
Някъде там в „1984“ героят на Оруел, четейки „тайната/ забранената книга“ стига до извода, че (перифразирам) „Най-хубавите книги са тези, които ни казват това, което вече знаем“;
Почти идентично (но не съвсем) звучи и следната мисъл:
“Maybe this is why we read, and why in moments of darkness we return to books: to find words for what we already know.” , Alberto Manguel, A Reading Diary: A Passionate Reader's Reflections on a Year of Books
(Макар в случая думите да са представени, като обвивка на „неоформените“ мисли. Обаче аз смятам, че именно там е разковничето. Че неоформените мисли са именно нашите чувства. И после ги моделираме посредством мозъците си по така да се каже чувствен образ и подобие)

И това е колкото вярно, толкова е и грешно.

Защото дори за обрат в мисленето си, трябва да сме предварително подготвени за промяна. Независимо дали ние самите държим ключетата, или не, преди да се отвори сърцето трудно може да се влезе в ума.

Прав или изправян.