History of Bulgaria, from Tatarstan web page / Политика, Свят / Македония

Dear Macedo-Bulgarian Friend, named MAKEDONEC, Those who do not know their past are bound to repeat it. -------------------------------------------------------------------------- 13. Съпротива на македонските българи срещу въоръжените пропаганди А) Борбата на ВМОРО срещу сръбската и гръцката пропаганда Опитите на отделните агенти на македонизма, изобретен в Белград, не оставиха никакви следи в поробена Македония. Всичко, което се кроеше в тая насока, намираше само единични изяви вън от нея – в Сърбия, България, Русия и Цариград. Това явно говори за чуждестранния произход на македонизма, без почва в самата Македония, където революционната организация стоеше на поста си като страж на българщината. Затова както сърбите, така и гърците създадоха специални четнически организации за борба с тая българщина, която не познаваше никакъв македонизъм. Гърците издигнаха лозунга "Вулгарос нами мини!" ("Българин да не остане") и извършиха жестоки изстъпления над невинното българско население в Костурско, Леринско, Битолско, Марийово. Това бяха прочутите по своята безчовечност кланета: 1) в с. Загоричани, станало на 7 април 1905 г. под лозунга "да не остане никой жив от 16 години нагоре" (ръководени от капитан Цонтос, андартите избили 50 души, ранили 77 и опожарили 30 къщи); 2) в с. Зелениче (Леринско) избили цяла сватба; 3) в с. Смилево (македонското Оборище, опожарено и изклано през време на въстанието) избити са 15 души, ранени други, опожарени къщи; 4) в с. Неволяни (Леринско) също била нападната сватба от 50 души селяни и избити голям брой сватбари; 5) тъй е в Бърник (Марийово), Кладораби (Леринско), където биват избити 17 души, в Айтос, Герман, Арменско, Църничани – в Леринско и Костурско и къде ли не. В самата Битоля се водиха сражения между гръцки терористи и организационни работници... Кървавите жертви от гръцки куршум и нож потресоха света. За настървението, с което андартите действуваха, достатъчно говори следното Окръжно на гръцкия "Върховен македонски комитет" до гръцките андартски началници в Битоля: "Изтребете и последния българин, който ще посмее да оскверни македонската земя. Дано скоро огрее тоя ден, когато слънцето не ще срещне нито един българин в елинска Македония. Тогава мирът и законността ще царуват ще живеят спокойно гърци и турци в тая страна. Да очистим Македония от звероподобните и кръвожадни българи – това да бъде вашият девиз! – По заповед на Върховния македонски комитет, главен началник Мандрос". С почти същия по дух лозунг и в пълно единодействие с южните български врагове действуваше от север сръбската терористична четническа организация. В нейния устав намираме директиви от гръцки тип: “... Вменява в дълг на революционерите: - да избягват сблъсквания с турската войска; - да ратуват срещу българските чети – враговете на сръбските исторически права в Македония; - да покровителствуват ония славяни, които по независими от тях причини се казват българи; - да спечелят за сръбската кауза всички, увлечени от българската пропаганда села, като им посочват величието на сръбската нация... В случай, че четите бъдат преследвани било от войска, било от властите или от населението, те са длъжни да си послужат с оръжие. Притеснителите на народа ще бъдат изтребвани. На същото наказание ще се подлагат и българите, които се отнасят неприязнено към сръбската кауза..." [152] Тези лозунги признаваха, че в Македония има също българи и единични чужди агенти, но не и някакви македонци. Като се има предвид, че както андартите, така и сърбоманските чети бяха в съюз с турците и се бореха срещу Революционната организация при взаимодействие, можем да разберем, че борбата стана особено кървава на три фронта. Организацията бе принудена да се бори срещу всички тези нашественици по планини и поля, по села и градове, в защита на българщината. С това тя все по-ярко се очертаваше като български страж. Ще припомним няколко вълнуващи събития в разни места по Македония във връзка с тая нейна роля. В Солун бе наказан със смърт сръбският агент Илия Пейчинович, убиец на българския учител Ганов; в Прилеп бе съсечен от героя Стоян Лазов (възпят в народните песни) сърбоманинът Тоде Попантов; в Охрид безсмъртният войвода Христо Узунов, подпомогнат от героя Методий Патчев (по-сетне прилепски войвода, загинал със славна смърт в Кадино село) и от сина на Григор Пърличев – Кирил Пърличев, затри сръбския агент и турски шпионин Гърдан; в Костурско героят Лазар Поптрайков унищожи сръбските агенти Цуцулот и Клянчето; в Скопйе бе наказан сръбският агент Яневич, в Гевгели – Наумович, в Бащино село – Ташевич, в Дойран – Димитриевич, в Солун – Вангелович и пр. Но най-великото жертвоприношение в борбата срещу сръбската пропаганда и в защита на нападнатите околии във Велешко и Прилепско е славната битка на "Ножот" край с. Ракле, Прилепско, през 1907 г., когато съединените чети на организацията тръгнаха да очистят страната от четите на сръбската пропаганда, идващи от Сърбия, но, предадени от нейните агенти, бяха принудени да се бият с многохиляден турски аскер при небивал дотогава героизъм и дадоха 67 млади жертви, все бойци от Костурско, Прилепско, Леринско, Битолско и пр. Б) Българското национално дело през време на Хуриета Следващите три години през време на турския Хуриет (1908 – 1910) дават простор за мощна проява на българщината в Македония. Революционната организация се е легализирала и цялата българска общественост в Македония се организира в две политически формации: Съюз на българските конституционни клубове (с дясна идеология) и Българска народна федеративна партия (с лява идеология). Въпреки техните идеологически различия неизменното в двете е българското родолюбие, грижата за единството на българската народност. Това личи дори в самите им названия – "Български конституционни клубове" и "Българска народна федеративна партия". Така например в Устава на Българските конституционни клубове четем: "Българският конституционен клуб има за цел:. а) да даде гражданско и политическо възпитание на българския народ в духа на конституционните свободи – областно самоуправление на Македония и Одринско; б) да пази и развива българската народна култура." В правилника на Българската федеративна партия пише: "Член на българскаща секция на Народната федеративна партия може да бъде всеки българин, отомански гражданин, навършил 20 години..." и пр. Във всички писания на печатните органи на двете организации – в. "Отечество", респективно "Народна воля" – пише постоянно за правата на българския народ в Македония и Одринско. Нито мисъл, нито дума за някакъв национален сепаратизъм на македонска почва. Напротив, изрично се застава върху почвата на целокупния български народ, като обаче се обяснява защо все пак обединението не може да се осъществи. В това отношение забележителни са три статии във вестника на федералистите "Народна воля", където гласът на Сандански и неговите другари особено се чува. В първата, програмната статия на вестника, поместена в бр. 1 от 17 януари 1909 г., озаглавена "Нашите позиции", четем между другото: "Единство" и "Конституционна заря" (излизащи преди "Народна воля", б.н.) имаха временни задачи, главната от които беше да съдействува за ориентирането на обществено-политическата мисъл на българина в Империята след ненадейно настъпилите вътрешни промени... В средата на българския елемент в Империята се извършва организирането на демократическите сили. От една страна, имаше бързото изникване на Българската народна федеративна партия, от друга – наченките на Работническата партия... Като орган на БНФП "Народна воля" застава върху почвата на интересите главно на оная част от българското население, което съставлява подавляющото негово болшинство и най-главния елемент в тази партия – лишените от държавни грижи дребни собственици, безимотните или малоимотните чифлигари, дребни стопани, занаятчии и търговци. Тия слоеве са, чиито интереси днес са интересите на българската националност в Имиерията... Ние издигаме ония общи искания, около които ще се групира в скоро време грамадното мнозинство от българския народ в Империята." Във втората статия, поместена в бр. 6 на вестника от 21 февруари 1909 г. под заглавие "Национално обединение", изрично се застава на национални български позиции по въпроса за обединението на българския народ, въпреки че в момента трудностите са непреодолими. Ето по-същественото от нея в извадки: "Против обединението на нациите нищо не може да се възрази. То е едно естествено стремление... И нашата партия стои решително на идеята за националното обединение на разпокъсаните балкански нации. Стоейки на тези позиции, ние сме и за обединението на българската нация." Но вестникът все пак прави уговорка в смисъл, че обединението не може да стане чрез присъединяване на Македония и Одринско към България, защото се нанася "тежък удар на българското единство, за което ние милеем, борили сме се сега и ще се борим за в бъдеще. Как бихме могли да присъединим Македония към България, когато в нашето отечество не сме само ние българите?... Обединението на българите ... може да се постигне само като част от общото обединение на балканските държави и Турция." Последната фраза е вече тактика при оная действителност – турското ревниво бдение над целостта на Империята. В третата статия, поместена във в. "Народна воля", бр. 19 от 25 април 1909 г., посветена на годишнината от смъртта на Гоце Делчев, за лишен път се подчертана каузата на българщината в Македонии и националната ревност на нейните водачи. Ето съответните пасажи: "Българското население в Македония и Одринско... поставено в невъзможни условия на съществуване и развитие, трябваше да организира и да поведе борба на живот или смърт. В тази мъчителна и неравна борба българският народ в Македония прояви рядка издържливост... Той даде неизброима плеяда от скромни работници, пропити със светъл идеализъм... Този между тях който най-добре въплощаваше в себе си народните тежнения... – бе Гоце Делчев." Тъй пишат Гоцевите другари в негова памет и с това най-красноречиво изобличават скопските автори, които кощунствуват с името на безсмъртния син на Македония, правейки го идеолог на своя сепаратизъм. Тези Гоцеви другари и последователи, които свидетелствуват по горния начин за кристалните български чувства на Гоце, носят имената Димо Хаджидимов, Яне Сандански, Д. Миразчиев, Г. Скрижевски, Стою Хаджиев и толкова други учредители на Българската народна федеративна партия. Както ще видим по-нататък, всички те се обявиха категорично срещу македонизма непосредствено след Първата световна война, подчертавайки изрично българското си народностно съзнание. В) Македоно-Одринското Опълчение - връх на саможертвата за българското име Както е известно, младотурският преврат, т.нар. Хуриет, завърши с най-фанатични гонения на българщината в Македония. След две години избухна Балканската война за освобождението на Македония, които всъщност доведе до нейната най-голяма трагедия. Главен израз на родолюбието на македонския българин тогава цял свят видя в делото на Македоно-Одринското опълчение. Никога македонският българин не се е надигал така спонтанно да служи на народното дело, както в тия велики дни на народна радост. Към Българии от цял свят са се стичали емигрирали македонски българи със стотици и хиляди, като изоставяли всичко свое в чуждата страна, някои дори децата си, само по-скоро да се присъединят към борбата с вековния български враг. Това са били хора от различен социален произход: учители, търговци, занаятчии, прости работници – предимно бедни хора, които нямали пари дори да си купят дрехи, обувки и калпаци, но горели от желание да се поставят на разположение на военното ръководство. Повечето от тях не са били служили във войската и не са знаели да боравят с оръжие, но имали пламенни сърца. Развели българския трицвет, с бойни песни на уста и с пламък в очите, те бързали към сборните пунктове, нетърпеливи, развълнувани, сякаш отивали на сватба. Ентусиазмът им е бил равен на оня на шипченските опълченци, доказан след това в боевете. Военната литература, посветена на тия събития, ни дава най-вълнуващи редове. Класическо в това отношение е съчинението на подполковник Петър Дървингов "История на Македоно-Одринското опълчение", т. I. София, 1919 година. Там на стр. 2 и 3 четем: "Напливът от доброволци беше така извънреден още на втория ден от мобилизация (17.IХ. ст.ст. 1912), щото щабът, който се разположи в зданието на изпълнителния комитет на македоно-одринските братства на ул. "Сердика", се явяваше блокиран от тях. Всички нечислещи се във войската македонци и одринци се притискаха към него като към якор на спасението. Едни идеха за войводи, други за четници, трети за доброволчески отряди и всички приидваха на такива тълпи, шото смело може да се каже, улиците около щаба на отрядите бяха пълни от сутрин до вечер със свят, необозрим и невъобразим, от хора от разни положения.... вдъхновени... безсъмнено от най-силни чувства, между които чувството непременно да се вземе участие в борбата беше лудешко, стихийно..." – И това говори очевидец, защото подполковник Дървингов, в качеството си на майор (тогава) е бил в самия щаб като организатор. "Между това – продължава разкава си Дървингов – не само в столицата, но и в цяла България македонската и одринската емиграция беше в едно трескаво състояние. В щаба на партизанските отряди и изпълнителния македоно-одрински комитет на адрес комитета или Протогеров (главен ръководител в момента на организирането на опълчението, б.н.) ежедневно пристигаха с десетки телеграми, които очертаваха ясно извънредно високия дух на тая емиграция." След това се цитират безброй телеграми от цяла България със следното или подобно съдържание: – От Бургас: "500 души българи – македоно–одринци – емигранти, живущи тук, желаят да вземат участие в предстоящата война. Моля разпореждането за формирането на особен отряд и изпращането му след въоръжаването, гдето трябва." – От Варна: първа телеграма с дата 18.IX.: "Записаха се две хиляди доброволци. Дайте наставления. Средства нямаме никакви. Издействувайте да се обучават тук до тръгване, да се въоръжат и облекат". Втора телеграма с дата 19.IX.: "Емиграцията – Варна, избра комитета 16 септември... Разполагаме само с хора до тоя момент 3 300 души. Очакваме отговор вчерашната телеграма." – От Русе: записали са се 500 доброволци; Плевен – 200 души, от Ст. Загора – 120 души, от Видин – 200 души, от Враца – 125 души и т.н. и т.н. – откъде ли не и в най-различен брой, воички нетърпеливи, а може би охридчани най-нетърпеливи. Те телеграфират от Русе, и то още на самия ден на мобилизациита – 17 септември: "Всички македонци, живущи в Русе, способни за оръжие готови да тръгнат. Очакват минутата за тръгването. От охридчани". Оръжие не достигало, дрехи – никак, и – особено трагично – команден състав нямало: нищожен брой само запасни офицери, още по-малко подофицери; обикновени войници трябвало да обучават необучените. Военното командуване не е допускало такова чудно жертвоприношение за свободата и не било взело по-рано мерки. Телеграмата на запасния генерал-майор Генев, Шипченски герой, любим воин, способен ръководител, назначен за командир на цялото Македонско – Одринско опълчение, зове: "Македонското опълчение е поставено в невъзможност да се формира и обучава, защото е без всякакъв кадър. Моля от пристигащите запасни и допълващите дружини да се определят 50 офицери, 160 подофицери и 1000 редници за опълчението." "Опълченците бяха лошо облечени и нямаха оръжие" – пише в книгата "Балканската война 1912–1913 година", София, 1961 г., стр. 181 – "Още по-лошо бе положението със санитарната подготовка. Трета бригада нямаше лекар, не достигаха коли, коне и др. Наложи се опълчението да бъде въоръжено с трофейно турско оръжие, взето при първите сражения на българската армия." – По-нататък четем: "Но всички трудности бяха преодолени, тъй като доброволците горяха от желание да отидат на фронта, за да се бият за освобождението на своите бащини огнища. Когато нямаше офицери, на тяхно място бяха назначавани подофицери; когато нямаше вагони, с които да заминават, опълченците вървяха пеш." Още преди военните действия се формират 57 чети с изпитани войводи, които преминават турската граница и започват саботажите в тила на противника: вдигат мостове във въздуха, разрушават ж.п. линии, телеграфи и пр. Техният брой по статистика достигал още в началото 2174 четници, но четите с влизането си в Македония и Одринско нараствали от присъединили се пламенни българи от вътрешността. Самото опълчение в България се оформя в три бригади, състоящи се от 15 дружини, две картечни роти и всички тилови служби. На брой достигат 14 670 души или общо с четите – 16 844 души, оформени в дружини със следните наименования: 1 Дебърска, 2 Скопска, 3 Солунска, 4 Битолска, 5 Одринска, 6 Охридска и 10 Прилепска – всички организирани в София; в провинцията: 7 Кумановска, 8 Костурска, 9 Велешка, 11 Серска и 12 Лозенградска. Опълчението нямало артилерия и картечници, пушките не достигали; и все пак то тръгнало на бой без колебание, без страх, преодолявайки всички трудности. Първа бригада тръгва още на 17.IX. пеш до Саранбей; оттам с влака стига на 22 октомври в Свиленград и се отправя пеш към Лозенград. Другите две тръгват на 23 октомври и се съсредоточават в района на Търново – Сеймен. След това влизат в състава на Кърджалийския отряд под командуването на генерал Никола Генев. В този състав те участвуват в боевете срещу Явер паша, предвождани от бригадните командири: подполковник Ст. Николов от Прилеп (1 бригада), подполковник Пчеларов (2 бригада) и подполковник Ал. Протогеров (3 бригада от Охрид), с началник-щаб на отряда майор Петър Дървингов от Кукуш. Движейки се по посока на Гюмюрджина и Дедеагач, те участвуват в победоносните боеве при Мастанлъ (днес Момчилград) и Балкан Тореси, като по пътя си очистват от башибозук целия тоя край на Родопите (от Кърджали до Димотика); след това устремно вървят на югозапад и юг: превземат Софлу и Фере и стигат Дедеагач, като го заемат временно, тъй като неразгромените сили на Явер паша още са в Гюмюрджина и напредват за пробив към запад. Виждайки се пред обкръжение, Явер паша напуска Гюмюрджина и се движи към Марица, за да се спаси в Галиполския полуостров. Опълчението е на предна линия. То участвува в боевете при Малгара (Малград), отбива турското нападение за пробив и върви по петите на врага чак до морето, превземайки окончателно Дедеагач. С това корпусът на Явер паша бива притиснат между мочурищата на р. Марица, Фере, Софлу и планинските гребени срещу Мерхамлъ. На 15 ноември той бива принуден да капитулира при Мерхамлъ, неспособен да се прехвърли през пълноводната р. Марица отвъд. Тъй бива пленена най-голямата част от неговия корпус, състоящ се от 9 табора, две планински батареи, две картечници и целия боен материал. И всичко това е постигнато само за едно десетдневие. За тоя устремен боен марш дава заключителни думи полк. Дървингов в книгата си (с. 314) със следното обобщение: "Неприятелят, когото Кърджалийският отряд разби при Местанлъ, преследва през Родопите, атакува на Балкан–Тореси, обърна го в панически бяг по Гюмюрджинското поле и без да му дава отдих, го гони по петите до блатата на Марица, беше вече подписал потокол за предаване в момента, когато колоните дебушираха на няколко само километра от него и след като на 13 ноември, със смелата атака на Фере, му се внуши, че той вече е обкръжен отвсякъде. Тая победа беше още по-ценна, защото за обкръжаването и принуждаването на неприятеля да се предаде взеха участие 8 македоно–одрински дружини на десния бряг и две дружини от същото опълчение от левия бряг на р. Марица." Значението на ликвидирането на Яверпашовия корпус се състои в това, че бива осигурен тилът и флангът на втора армия, която е блокирала Одринската крепост, а също така и тилът и флангът на българските войски, действуващи в Източна Тракия. Тая победа освободила три български дивизии, необходими на българското командуване за действия в Източна Тракия (вж. "Балканската война 1912 – 1913" ДВИ. С., 1961, с. 308). За възхвала на Македоно–Одринското опълчение пак е необходимо да припомним следните вълнуващи факти: 1) Мнозинството от македоно–одринските доброволци са неслужили, без всякакво военно обучение; 2) облечени са били лошо, предимно с гражданските си дрехи; 3) тръгнали на война без пушки и се въоръжавали постепенно с трофейно турско оръжие, като непрекъснато са се довъоръжавали след победоноеннте боеве, използувайки дори пушките на ранените и убитите си другари; 4) при атака често пъти нямали ножове на пушките си; 5) командният кадър се състоял от низши чинове; 6) но главното им оръжие, водещо към победа, било тяхното високо българско родолюбие и готовност за саможертва за великото дело на освобождението и обединението на българския народ. За тяхната чутовна храброст говорят данните на техните командири. Например след победоносния бой при Саранлъ при устремното преследване на врага и настигането му при вододела на Родопите, опълченците се увличат от неудържим устрем и надпревара кой пръв да отнесе победата. Дори самото командуване се слисва от този устрем и бива принудено да ги въздържа, като дава разяснителна заповед. Върху това четем у Дървингов (с. 213 – 214): "За избягване на грешки и увлечения от 3 македоно–одринска бригада, без съмнение съставена и водена от смели хора, след внимателно проучване на донесението... и взето предвид темперамента на опълненците и офицерите им, както и факта, че първи сборен полк беше останал назад, намери се за необходимо да се изпрати следната заповед..." От нея забележително е особено следното: "...Едно прибързване да се сграбчи победата само от трета бригада е една примамлива задача, но извънредно трудна... особено ако противникът е по-силен от 3 дружини и 2 оръдия скорострелни." На друго място четем (с. 222): "При превземането на Малгара, когато навлизахме в с. Каливия, смутеното население беше наизлязло по улиците и акламираше дружината с ръкопляскания и викове "ура", на което отговориха ротите с радостни викове "ура" и "да живее войната". Духът на ротите беше много висок и с нетърпение чакаха момента да влязат в огъня." Този дух на опълченците продължил да се проявява с еднаква сила и в по-нататъшните действия до края на войната. Особено ярко се чувствува той при превземането на Шаркьой на 23 януари 1913 г., при отбраната на градеца след турския десант на 26 и 27 януари и при ликвидирането му на 28-и същия месец. Цялата тая акция извършва Македоно–Одринското опълнение само, тъй като след пленяването на Явер паша Кърджалийският отряд се разформирова на своите съставни части, които се прибират при главните си формации. Остават само трите македоно-одрински бригади за охрана на морския бряг от Инджебурну до Лимнабурну. Десантът при Шаркьой е бил най-голямото изпитание за опълченците, неподготвени за този род борба и изправени пред тройно по-мощен враг (цял корпус), без артилерия и под огъня на мощните оръдия на турските крайцерн и броненосци. Тъкмо затова от значение е да посочим оценката на нашите военни историци: "Действията на македоно–одринци – четем в "История на Балканската война 1912 – 1913", с. 400 – за ликвидиране на турския десант в района на Шаркьой са светла страница в историята на войната. В тия действия бойци и командири проявиха масов героизъм... Внимание заслужана и самоотвержената борба на изостаналите в Шаркьой ранени македоно–одринци, които изпълняваха дълга си до последна капка кръв. Тяхната мъжествена борба (сражавали са се до последния куршум в санитарния пункт, където били леглата им, б.н.) озвери турците, които при ликвидирането им извършиха нечувани зверства." В доклада си до по-нисшето началство подполковник Николов по този повод пише: "Те (опълченците, б.н.) се хвърлиха върху врага дръзко, презрително и не се установиха чак до неговото качване на лодките; те го сметоха; не дадоха на врага да се закрепи, макар и да имаше добри позиции при с. Платана, подкрепен от силната артилерия на два военни нарахода... Аз видях и битолци, и дебърци; тяхното самоотвержено настъпление е гордост за българското име и гордост за нацията; велик пример за потомството" (вж. Дървингов, цит., съч., с. 435). Дървингов като очевидец съобщава, че опълченците в устрема си дори не са се окопавали, за да не губят време, и вихрено настъпвали. Със същия родолюбив пламък са действували и 57-те чети, разпръснати в тила на врага в помощ на съюзниците. Четата на Васил Чекаларов дори решила изхода на боя в Леринско, явявайки се в тила на турската отбрана и в помощ на гръцките войски. Всички прославени войводи на ВМОРО и техни по-млади възпитаници са били на първа линия – от Яне Сандански до Тодор Александров, от Михаил Герджиков до Петър Чаулев, Павел Христов, Георги Попхристов, Михаил Чаков, Милан Матов и пр. и пр. – видни дейци, без разлика на политически убеждения. Победата при Шаркьой осигури тила на фронта при Чаталджа. След падането на Одрин и подписването на второто примирие македоно–одринци започват все по-силно да копнеят за родния си край, откъдето взели да идват все по-тревожни вести за противобългарското поведение на сърби и гърци в окупираните от тях области. След дълга почивка в Гюмюрджина към средата на май те започват да се прехвърлят към заетата от българските войски част на Македония – по маршрута Гюмюрджина – Ксанти – Драма, Сяр, Демирхисар, Петрич, Струмица, Радовиш, Щип. На 23 май започват да се съсредоточават при Кочани в изходно тактическо положение в зоната връх Китка – Кочани – отвъд Щип. При започването на Междусъюзническата война (16 юни ст. ст. 1913 г.), те са на първа линия, с още по-голяма решителност да освободят родните си огнища от коварния довчерашен съюзник, на когото са помагали в борбата. Известни са подвизите им при Султантепе, гдето завладяха две последователни укрепени позиции на сърбите с множество пленници, при Каменица, връх Повиен, Редки буки, Падарли, а след 24 юни отбраняват линията Драмча - Баньо чуки. Печалният за България изход от войната (след нападението на Румъния в тил на войските ни) покруси опълченците, но не уби освободителния им устрем. Останали повечето от тия в емиграция, запяха новата песен: "Ей, нищо, нищо, не ще да жалим ний, че скоро, скоро Бай Ганю ще ги бий". И наистина, две години след това опълченците се видяха отново в Единадесета пехотна македонска дивизия, вече с боен опит, за нови подвизи в освободителната Първа световна война. Величието на подвига на Македоно–Одринското опълчение през Балканската и Междусъюзническа война е изразено и в данните за кървавите жертви: те възлизат на 3631 души или 25% от неговия състав. Ако към тази цифра прибавим и ония македонски българи, които са служили в българската армия като войници и офицери, ще имаме всичко 46 844 души бойци от Македония, дали своя принос за нейното освобождение. Това говори за висотата на българското съзнание и жертвоготовността за българското национално дело, без помен за македонизъм. Напротив, то е негово порицание. --------------------------------------------------------------------- If you want to continue: http://members.xoom.com/knigi/kc/index.html

2. Violations of Human Rights of Macedonian Citizens with a Bulgarian Ethnic Consciousness 1990-1997 There were many manifestations of Bulgarian ethnical awareness in Macedonia in the recent years, but those sentiments were brutally persecuted. On June 2nd, 1991, Mr.Ilia Ilievski, chairman of Human Rights Party in Macedonia was arrested by the Yugoslav authorities at the Bulgarian - Yugoslav border. His party was registered on December 14th, 1990 in accordance with decision No 23-4029/ 1-90. Bulgarian literary language books and other Bulgarian materials were confiscated from him. In the beginning of September, 1991, he was deprived of his passport. In this way he was prevented from taking part in the International Conference on Human Rights in Moscow. According to a memorandum promulgated on September 12th, 1991 "The Party for Human Rights has gathered, relying only on its own sources, information for over 23000 people killed or missing and over 150 000 cruelly repressed, most of whom were people with Bulgarian sympathies". At the time of the referendum for independence, the Bulgarian national television showed an agent of the secret service beating up a Macedonian citizen merely because he had declared in an interview that there was no difference between Bulgarians and Macedonians. On November 29th, 1991, the secretary of the Municipal Committee of VMRO-DPMNE in the town of Veles, Georgi Kalauzarov, burned an Yugoslav flag hanging from the terrace of an office building of the Socialist Party of Macedonia. He declared that his act was "a protest against the fact that Macedonian soldiers were decaying for the interests of Great Serbia"[9]. Meanwhile, on December 19th, 1991, the Republic of Macedonia proclaimed its independence and less than a month later, on January 16th, 1992, Bulgaria became the first country in the world to recognise the new state. The government of Macedonia officially began to regard the Yugoslav army as an occupying force. Despite of all that, on June 12th, 1992, the so called Veles trial was set up against G. Kalauzarov and eleven of his followers for the burning of the Yugoslav flag. In order to prepare the public opinion for the outcome of the trial which was decided in advance, the defendants were branded as Mihailovists and Bulgarophils[10]. In New Macedonia, a newspaper close to the regime , in an anonymous article it was announced that the defendants could not be Macedonians, since they possessed Bulgarian and 'vrhovist' literature, found with them during their detention[11]. G. Kalauzarov was deprived both of his identity card and of his passport. One night the windows of his house were broken with stones. He also received an anonymous threatening letter with a warning that he would be punished because of his struggle for the disintegration of the (already non-existent) Socialist Federal Republic of Yugoslavia. The families of the arrested were not informed for more than 10 days that the detained had been taken to a prison in Skopje. During the preliminary inquest the defendants suffered physical and mental torment. The indictment was handed to them only few days before the beginning of the trial. Although the trial was declared open to the public, the Macedonian police did not allow several buses carrying members of VMRO-DPMNE, who intended to offer moral support to the defendants to arrive. In front of the court house hundreds of citizens gathered, but none was admitted to the trial. During the first recess, the two journalists from Bulgaria attending the trial were evicted. At the trial the group was accused of being Mihailovists and Bulgarophils. During the questioning the prosecutor called the defendant Zhivko Petrushev from Tetovo, by the family name Petrushevski. The defendant objected: "My name is not Petrushevski, my name is Petrushev and I am a Macedonian Bulgarian[12] ". (IIM has a taped record with the statements of one of the defendants). One of the defendants, sent a letter to the Bulgarian president Zhelio Zhelev, signed with the alias K. Veleshki, (His name is known to IIM) where he stated: "In Macedonia the cause of the Bulgarian ethnic awareness is not lost. On the contrary - it is reviving again now, and we want this revival to be felt by all of the Bulgarian people". [13] The campaign against the defendants continued during the following years. The only accusation was that the activity of the group: "could have caused great bloodshed at the hands of the then Yugoslav National Army, especially when the dangerous terrorist, in the face of SFRY (Socialist Federal Republic of Yugoslavia) burned the Yugoslav flag on 29.11.1991". [14] In fact this charge was made three years after the secession of the Republic of Macedonia from Yugoslavia. The methods used in the propaganda campaign were similar to the ones used by the frequent anti-Bulgarian propaganda campaigns during Tito's times: "Krum Chushkov (one of the defendants) as a student and as a disciple of the occupying royalist Bulgaria, entered the 'Brannik' organisation, in about 1945, with a group of intellectuals he was under trial for allegedly preparing to commit acts of terrorism. Later he became friends with Kalauzarov".[15] The devious deviousness is evident from the fact that in 1945 the 'Brannik' organisation was already disbanded, and so could not have been active in Macedonia. On June 22 Th., 1992, another defendant, Gotse Chushkov, made a statement in front of Radio Free Europe's correspondence post in Belgrade about "the most cruel methods of physical tortures, beatings and maltreatment's", suffered by the detained during investigations. On October 20th, 1995, the trial in Veles was re-opened. The defendants had to spend 43 months under investigation. The main prosecutor in the trial was an ex-officer with 30 years of experience in the Yugoslav secret services. It is still a common practice of the Macedonian police to confiscate all kinds books and other materials written in Bulgarian literary language from Macedonian citizens. According to protocol N 239-01/339 from December 28th, 1991, many documents and photocopies in Bulgarian literary language were taken from Slavtcho Cekovski. What is ironic is that in the supposedly independent Republic of Macedonia, these confiscations are carried on the grounds of article 14 of the Yugoslav Law for Import and Dissemination of Foreign Mass Media, passed in 1974 (see appendix No 1). In 1992, Slavtcho Cekovski tried to establish an association of the Bulgarians in Republic of Macedonia. He even managed to publish one issue of a bulletin called "All- Macedonian Movement for the Rights and Freedom of the Bulgarian Christians and Muslims in the Republic of Macedonia". The authorities banned is activities. According to protocol 71-01/91 from March 18th, 1992, many Bulgarian literary language books, booklets and badges with the image of Todor Alexandrov printed on them, were confiscated from the Macedonian citizen Angelko Mitrev (see appendix No 2). On November 16th, 1992, the police conducted a search of his home and according to the protocol, found booklets with the image of Ivan Mihailov, issues of the Bulgarian newspapers "Macedonia" and "Zora" (Dawn), issues of "Macedonian Tribune", published in USA, and the book "VMRO" (IMRO) - written by Ivan Mihailov, published in Brussels, Belgium; all were taken from him. Specifically in the police protocol was written: "REMINDER: all the magazines are printed in Bulgarian" (see appendix No 3). As if using Bulgarian is a horrendous crime! Of course by the term "Bulgarian" the Macedonian police understands the Bulgarian literary norm, which for the displeasure of the Skopje regime remains easily legible and understandable even for Macedonians who come in touch with it for a first time and who by no stretch of imagination could honestly regarded it as a completely foreign language. That is how the victim describes the reasons for the search: "Few days earlier I met with some friends. We talked about Macedonia. I took out one of the badges with the image of Todor Alexandrov and told one boy: have it and wear on your chest the image of Todor Alexandrov because he is the eagle of Macedonia. These words were heard by a man who used to be an officer in the Serbian Army. We began to argue. Later he went to the police office and told them about me. So they cane home". [16] Angelko Mitrev handed to the government of the Republic of Macedonia a written objection, protesting the confiscation of his materials. But according to decision 28/11- 409/ 1-92, his complaint was rejected because: "As he admitted, he was going to spread them among his friends" (see appendix No 4). The Macedonian authorities have taken some measures in order to prevent their citizens from visiting Bulgaria. For that reason on April 26th, 1992, it was decided to charge with a fee of 30 DM every Macedonian citizen who was leaving Macedonia for Bulgaria. No such fee was asked from the Macedonian citizens who visited other neighbouring countries. All attempts of ethnic Bulgarian organisations to obtain legal registration register continue to be brutally suppressed in the Republic of Macedonia. On June 7th, 1993, documents for the registration of organisation called VMRO were launched in the branch of the Ministry of Internal Affairs in Ohrid. According to article 1, of the proposed party statute, the organisation was defined as a "democratic, independent, national and political organisation of the Macedonian Bulgarians". According to article 11 of its proposed statute: "VMRO will strive to save the traditions and to revive Bulgarianness (the Slavic traits of the Macedonian Bulgarians) in Macedonia". A protocol describing the events of the constituent assembly that took place on June 5th, 1993 was produced. From the conference protocol it is evident Vladimir Paunkovski was elected as chairman and that the constituents rejected the ethnic implications of the term "Macedonian people". They declared: "We consider that all the nationalities that inhabit Macedonia have a consciousness that they belong together, so that all of them share the common name "Macedonian people". However, the authorities in Skopje refused to register the newly created organisation. After a decision of the Supreme Court of Macedonia in the same sense, the organisation self-disbanded, but entrusted the members of the Central Committee (CC) to continue with the attempts to obtain a registration. The leader of VMRO, V. Paunkovski, has left Yugoslavia for political reasons in June 1986 and settled in Switzerland. Optimistic about the democratic processes going on in the Republic of Macedonia, he returned in December 1991. In 1995, V. Paunkovski became a chairman of a committee, which on August 2, intended to conduct a commemorative service at the grave one of the voivodas (leaders) of the historical VMRO - Toma Davidov in the Village of Ozdoleni near Ohrid. For the occasion the committee printed posters and sent invitations to sympathisers in the Republic of Macedonia and abroad. Invitations were also sent to the ambassadors of the USA, Germany and Russia, to the Macedonian president Kiro Gligorov and to the Human Rights Office in Skopje. Notice of the commemoration, along with copies of the posters, were handed by the organisers to the office of the Ministry of Internal Affairs in Ohrid on July 18, 1995. On July 25th, 1995, two policemen went to V. Paunkovski's apartment and personally let him know that the conducting of the commemoration was forbidden. All the posters were seized. At the same time they refused to present a written decision of that prohibition and a confirmation that the materials had been confiscated. On July 27th, 1995, Vladimir Paunkovski was called by the telephone to come to the police office and was detained there from 10 a.m. to 5 p.m. He was made to sign a declaration that he had been informed about the prohibition of the commemoration service, but he was not given a copy of it. He was told that every attempt to visit the grave of Toma Davidov will trigger a ruthless reaction of the police. Paunovski was beaten by the ethnic Serb Atsa Chancharevich, an officer in the MIA in Skopje. Because of all that, Paunkovski's Action Committee decided to commemorate the event in a motel called 'Kotsare' near Ohrid. On August 2nd, Mr. Paunovski was arrested in his apartment and detained by the police at 8 p.m. and kept in the police until 9 p.m. He was told that they had to hold an 'important conversation' with him but no conversation took place. At the same time his lawyer Savo Kotsarev from Skopje, inquired at the police office about Paunkovski but he was told that they didn't know anything about him. On the same day the Macedonian police prevented the Bulgarian Member of Parliament Evgeniy Ekov (an co-chairman of VMRO-SMD) from visiting Ozdoleni by car, in spite of his diplomatic immunity. He was told that he might go there only alone and on foot. At the same time his car had to be returned to Ohrid, because as it was parked by the road it supposedly hindered the traffic. On October 25th, 1995, Mr. V. Paunkovski was arrested at the Skopje Airport and his Macedonian passport was confiscated. He was detained for 5 days and cruelly maltreated. All these steps were taken to impede his visit to Austria, at the invitation of professor Otto Kronsteiner from Salzburg University. There he was to read a report about the Bulgarian character and on the dialectical basis of the literary norm used in Skopje called Macedonian language. While Mr. Paunkovski was detained, his apartment was robbed. There were no signs that the door had been forced (at that time Mr. Paunkovski's keys were held by the police). Signs written in a non-standard Macedonian dialect with a mixed Serbian Latin and Cyrillic script: "Bulgarians get out of Macedonia", and "All Bulgarians that live here will die" appeared on the wall. The losses from the theft and the stolen plane ticket amounted to more than 10 000 DM. On that occasion, on November 8th, 1995, professor Otto Kronsteiner sent the following open letter to the president of the Macedonian Academy of Science - Professor Bozhidar Vidoeski, to the rector of Skopje University, and to the dean of the Philological Department of the same University: " We just learned that a Macedonian scholar, who did not refuse to participate (in the Slavistic dabates in Salzburg university), was detained by the authorities at the airport in Skopje, just before his departure for Salzburg... If you consider it imperative by such measures to save and inspire live into the Macedonian nation and assert the Macedonian as a national language , then your actions only confirm that in your Republic, there is a reign of terror over the convictions of the citizens and that a suppression over the open expressions of their opinions is exerted. This way, your Republic and your Macedonian language will only become a symbol of injustice. You counter the struggle for spiritual and intellectual freedom, waged by scholars and students from other countries with a meaningless old ideology, which you try to preserve by pseudo-scientific means". In order to turn the public opinion against Mr. Paunkovski, the Macedonian authorities accused him of not paying alimony for his daughter Natasha. According to decision No 9/96 of the City Court in Ohrid, Paunkovski was imprisoned for 30 days. The execution of the sentence began on March 4th, 1996. After he was released from prison, a representative of the International Institute for Macedonia met V. Paunkovski on April 5th, 1996. During a walk along Ohrid's quay, around noon, the group met by chance with one of Paunkovski's interrogators, who told him: "For one thing or another you will be back in prison". Because of those brutal repressions, Paunkovski presented his grievances to the Minister of Internal Affairs at that time, L. Frchkovski, and renounced his Macedonian citizenship. He declared: "I, who by ethnical origin am a Macedonian Bulgarian, a citizen of Republic of Macedonia, in a clear conscience voluntarily renounce my Macedonian citizenship. The reason for my denouncement is the violation of my human rights on the part of the country" (appendix No 5). In an interview to "Fokus" newspaper Mr. Paunkovski decleared: "I accept the concept of a Macedonian nation but only in its implication of statehood. According to us, Macedonia is a territorial unit inhabited by ethnic Bulgarians, Serbs, Vlahs, Albanians, Greeks, Turks and Gypsies, but with no ethnic Macedonians. That is a category fabricated by the communists...I confirm that everything that the official history or literature promotes throughout the country is false and is a robbery of the cultural and historical inheritance of Bulgaria... I guarantee that in Ohrid alone there are from 10.000 to 15.000 people who privately admit that they are Bulgarians and feel like Bulgarians, but they are afraid of saying so in public".[17] On December 21st, 1995, at 7.30 a.m., another member of VMRO-Ohrid - Riste Manev, was arrested. He was taken away by a police car, but the police denied any knowledge of the whereabouts of the arrested man in front of his family. Furthermore, such repressive acts were taken against Georgi Nastevski, Stavre Temelkovski, Pipilevski and others, all members of VMRO-Ohrid. On May 1st, 1996, V. Paunkovski addressed the Bulgarian president Z. Zhelev with a request for a Bulgarian citizenship, since his own Macedonian identity documents had been confiscated the previous year and he could not leave the Republic of Macedonia. In his request he emphasised that as a patriot, he would continue to live in Ohrid. Mr. Paunkovski also requested to restore his surname to Pankov - the surname used by his forfeitures before they were forced to alter it to 'Paunkovski' after 1944. On November 8th, V. Paunkovski was detained at the Ohrid airport for a sixth time. The Macedonian police took away his new Bulgarian passport, on the grounds that they "suspected that it was forged." During that period, the activity of other legally registered organisations was also hindered. The chairman of the Party for Human Rights, Ilia Ilievski, was not given a new passport so he could not visit the Conference for human rights that took place in Vienna, Austria. On that occasion, the party, in its own memorandum No 180 from June 17th, 1993, while defending the rights of the Bulgarian ethnic nationality, declared that notwithstanding its new name, in power was still the old communist party. Because of this action and the statements of its leader published in some Bulgarian newspapers, the activities of the Party for Human Rights in Macedonia ware forbidden at a session of the Regional Court in Shtip on December 9th, 1993. As reasons the court stressed that: "In fact, the chairman Ilia Ilievski, taking advantage of the name of the party, often acts against the interests of the Macedonian nation and country, renounces the existence of the Macedonian nation and statehood and insists on the "Bulgarian" character of the Macedonian Republic" (see appendix No 6). It is significant that articles and statements of Mr. Ilievski published in Bulgarian newspapers were presented as evidence against his party. These materials used in court were not rewritten to conform to the Macedonian written norm. This way the Shtip court and after that the High Court of Macedonia admitted that the literary Bulgarian was totally understandable to them. [18] After the attempted assassination of the Macedonian president K. Gligorov on October 3th, 1995, a wave of arrests swept over the Republic of Macedonia. Mainly persons showing interest in Bulgaria, were prosecuted. Dragi Karev, one of the defendants of the trial against the Veles Bulgarians (Veleshki Bugarashi) in 1992, was arrested by the police in Veles. On January 18th, 1996, the Macedonian journalist Stefan Sharovski was badly beaten by an army officer in Skopje. He adds to the picture of the arbitrary misrule of the Skopje regime: "In that context I would like also to mention Dimitar Delevski. He was a journalist for the Bulgarian newspaper "Macedonia", an organ of VMRO-SMD and irrespective of his deposition and positions of the newspaper, the fact remains, that he was prevented from corresponding from Macedonia. In Ohrid Delevski was beaten in a similar way".[19] The case of Dimitar Delevski and its repercussions is indicative of the nature of the Macedonist regime in Skopje. In 1992. Delevski addressed the Macedonian president with an open letter: "This attack launched by the MVR (Ministry of Internal Affairs), against my personality and my journalistic activities, will cease, I hope". [20] On December 11th, 1992, the Macedonian Patriotic Organisation based in USA and Canada wrote a letter of support of Mr. Delevski's activities, to the president K. Gligorov: "It comes to our attention that the human rights of those who consider themselves Bulgarians are often violated. This is true, despite of the fact that Bulgaria is the only neighbouring country showing an amicable attitude and which immediately recognised Macedonia... We are disturbed about Dimitar Delevski, a Macedonian correspondent for a newspaper published in Sofia, whom the police has ordered not to write for the Bulgarian newspaper any more". [21] In spite of that interference, the circumstances of Delevski did not improve. He asked for Bulgarian citizenship and such was granted to him by a decree of the Bulgarian president Dr Z. Zhelev in 1995. According to protocol n. 71-01/127 from March 27th, 1993, two calendars with inscriptions "100 years VMRO, with images of turn of the century revolutionaries and cover of the statute of the historical Bulgarian Macedono-Odrin Revolutionary Committee of VMRO" printed on it, were confiscated from Delevski ( see appendix No 7). In Bulgaria, Delevski studied journalism and continued to publish articles against the excesses of Macedonism. On November 13th, 1996 in the well in his own property, the corpse of Gerasim Delevski, the father of D. Delevski, was found. A number of facts indicate that he was first killed and then thrown there. The medical authorities refused to make an autopsy or offer a medical conclusion. Close friends of the Delevski family insist that the murder of Delevski was intended to frighten his son. The repressions over Mr. Vancho Veskov, leader of the United Macedonians Party were closely connected with his friendship with Delevski In the summer of 1992 Veskov gave an interview to Delevski, which due to the difficulties in passing the information to Bulgaria, was published at last on November 20th. Says Veskov: "The biggest mistake at the moment is that the help of the Macedonians from all over the world and especially of those from Bulgaria, whose consciousness is Bulgarian has been eliminated, I think that in the Republic of Macedonia a discrimination is practised against those people due to their Bulgarian identity. Even the people who feel themselves Bulgarian in Vardar Macedonia are persecuted. The Republic of Macedonia has to respect the rights of those Bulgarians living on its territory".[22] Right after that interview the police began to terrorise Vancho Veskov. On September 15th, 1992, his two-year-old son was killed with a hunting gun in front of his house. The father declared that he was anticipating such an incident to happen to him. The police did not find the killer and the attacks on Veskov continued. He was forced to leave Macedonia and now he lives in Australia. Beside the cases with Delevski and Veskov, some other death cases happened in Macedonia, for which it is supposed that pro-Serbian circles of the police, have something to do with. These are the murders of Minister of Internal Affairs Jordan Mijalkov, the officer of MVR Mile Milevski, the leader of VMRO-DPMNE in Kumanovo Mile Ilievski and the journalist from the editorial office of "Glas", organ of VMRO-DPMNE, Ljupcho Atanasovski[23]. On March 8th, 1995 the chairman of VMRO-Tatkovinska (Country's) Party - Dr Dimitar Tsarnomarov was arrested for more than three days and nights in Bitola. After a search, all the documents of his party, literature in Bulgarian literary language have been confiscated. The police refused to give any information to his wife Marina, as to the reasons for his detention and about his physical condition. During the detention he was interrogated again and again about his contacts with some Bulgarian social circles. He was beaten with a butt-stock of an automatic gun over his head and as a result of that his eyesight was non durably injured. In the press close to the regime Dr. Tsrnomarov was continually accused of being a "Bulgarophil" . As a result of all the harassment, on January 3th, 1996, Dr. Tsrnomarov suffered a heart attack. On October 18th, 1995, Dr Tsrnomarov and the active members of VMRO-Country's Party - Hristo Petsev and Grigor Tsurev were detained in the prison of Strumitsa. On March 6th, 1996, the 25 years old Trajan Godev - a member of -the VMRO-Country's Party, was also detained for examination. On the same day, he was taken home, under police escort, where literature in Bulgarian literary language was confiscated. Godev complained to his close friends that he had suffered cruel mental torment while in custody. On the following day, the 30 years old Tihomir Jajnaliev and the 36 years old Dimitar Nicolov were arrested in Strumitsa. The latter was also sacked from his work, all because of his Bulgarian consciousness. The independent Macedonian press described the occasion "In a classic Stalinist style they were put to mental maltreatment for many hours (from 6 o'clock am, to 2 o'clock p.m.) by the police, while being injured and threatened. However, apart from treating them as enemies of the state, they all were threatened with regard to their rights of free travel, religion and political determination"[24] On November 6th, 1996, the Macedonian citizens Liljana Stoimenova and Traian Godev were called to the police office for an "informative conversation" and were detained for more than 10 hours. They were interrogated about their contacts with Bulgarian citizens and organisations, and at the same time they were maltreated. A number of Macedonian intellectuals were put to particularly humiliating harassment. On March 1st, 1996 Professor Dimitar Galev was arrested. He is an author of a number of books containing unfalsified historical documents about Macedonia. Two of them : "Beliot teror vo Jugoistochna Makedonija" (The white Terror in south-east Macedonia)" (Shtip 1991) and "Todor Aleksandrov - od avtonomija do samostojna drzhava" (Todor Alexandrov - from an autonomy to an Independent State)" (Skopje 1996) were really outstanding. He is also a chairman of the Agrarian Party and of the unregistered for almost two years Movement for Friendship and Co-operation between the Republic of Macedonia and the Republic of Bulgaria. On that occasion he addressed the Macedonian public, whit an open letter containing the following: "I was called to the police for an official conversation, which according to me, was an examination of the loyalty for the Macedonian cause, and by the way I was asked about the book about Todor Alexandrov, about the memorandums addressed to the European Union and to the Organisation of the United Nations in 1992 and 1993, about my stay in America for the congress of MPO (Macedonian Patriotic Organisation) in 1993, about my conversation with the secretary of the Russian embassy in Sofia, about my participation in the session of a forum in R.of Bulgaria in 1993, where the topic "Macedonia today and tomorrow" was discussed."[25] In a panoramic interview, professor Galev, in an very discreet way, expressed his views on the language spoken in the Republic of Macedonia: "It is true that at the congress (of the Macedonian Patriotic Organisation in USA and Canada) they were speaking in English and in Bulgarian. But we, who were from Macedonia excused ourselves and said: let us speak the language that our mothers speak, because we understand Bulgarian but we can not speak literary Bulgarian".[26] As a result of his activities, professor Galev was fired. Another intellectual, who was put to an enormous mental harassment, was the Macedonian writer Mladen Srbinovski. The reason for the campaign against him were his brave articles in which he openly maintained the idea of the Bulgarian ethnical nature of the Macedonian people. The following are some examples of the qualifications of him written in a single article in a supposedly respectful newspaper: "On Bulgarian payroll; an alienated Macedonian; Srbinovski (read Bugarinovski); incurable patological case and an oathbraker; proved to be paid by the Bulgarians and callous fighter the for spread of Bulgarian vrhovist ideas; vrhovist of a high rank in his native country; callous Bulgaromaniac; Srbinovski the Macedonophob; one of the most reliable Bulgarians; mad Bulgarian dog;...his occupator-like macedonophobia and distorted spirituality..."[27] This quotations are indicative of the atmosphere in which the Macedonian intellectuals have to work. A very interesting case was the arrest on October 6th, 1995 of the Skopje resident Marija Stoimenova and her husband Georgi Stoimenov. She had the courage to describe the methods of maltreatment used by the Macedonian police (appendix No 8). The reason for her arrest was that she wa