Днес 26 март е денят на Тракия. Отбелязва се геноцидът над тракийските българи. Зад този геноцид обаче, се крият различни факти. Като цяло българското население в Източна Тракия/23 764кв.км./, компактно обитава северните и западни части на областта/Одрин, Лозенград, Малък Самоков, Узункюпрю, Бунархисар, Виза, Бабаески, Кешан, Малгара, Енос, Хавса/, с разсейки в цялата област/като Мидия, Хайребол / и анклави в далечната вътрешност/47 села между Чаталджа, Деркос и Цариград/, а съвсем отсъства в Люлебургас, Родосто, Силиврия.
Дошлите от Източна Тракия бежанци в България, в края на 1913г., са 20 187 семейства от 250 български селища. Оценяват се на около 70 000 човека. По различни оценки, избити по време на гонението са около 30 000 българи. Други 10-15 000 остават в Източна Тракия, бидейки патриаршисти. Впоследствие, през 1922г., се изселват в Гърция. Единствените останали след 1922г. български села в Източна Тракия са 2 села до Цариград/ впоследствие след 1936г., се изселват за САЩ и България/, както и две малки махали, съответно в Одрин и Лозенград. Българите в Цариград не са засегнати от гоненията и впоследствие емигрират главно в САЩ.
Днес от старите българи в Източна Тракия, живеят около 250-500 българи в Цариград и около 20 в Одрин.
Българският облик на Източна Тракия обаче не е загубен до ден днешен. Там са заселени множество българи мохамедани от Родопите, Западните Родопи, Гръцките Родопи/Драмския Чеч/, Мегленията/северната част на Воденско, днес в Гърция/, костурското село Жервени, торбеши от Македония, чийто брой по различните оценки е между 300 000 и 600 000 от общо 1 400 000 население/без европейската част на Цариград/.
Вината на България. България не остава военни части за прикритие в Източна Тракия. Оставени са малобройни милиции от Македоно-Одринското Опълчение. Мъжкото население е мобилизирано и изпратено по фронтовете срещу Гърция и Сърбия. Когато научават какво клане се случва в Източна Тракия, множество мъже се завръщат за да защитят семействата си. На събралите се в Ямбол, не само са отказани пушки от местния военен склад, но и са заплашени да се разотиват. Кланетата са масово извършвани от арабска и кюрдска кавалерия, под командването на турски офицери. В това, кои са българските села и махали, сериозна помощ на турците оказват местните гърци, довчерашни комшии на българите. За това че днес българи в Източна Тракия няма, най-вече може да благодарим на безумеца Фердинанд...

Комита, не си прав. В Царска България всичко е било по мед и масло.
Сигурен съм, роднините на дядо (той е бил в армията), от хубаво се изселват в гостоприемното царство и оставят онаята ми църна романия.

Даже се чудя, как не сме му вдигнали паметник на Фердинанд. Все пак нали вече Борис е защитник на евреите, колко му е и баща му да му вдигнем един паметник като защитник на тракийците.

Беломорския флот:

На 6 ноември 1912г. е освободен Дедеагач, на 7-и Порто Лагос и след пленяването на корпуса на Янвер Паша на 14 ноември и целия беломорския бряг. На 12 ноември 1912 г. e създадено Българско морско комендантство в Беломорието, обхванало и овладените земи по Мраморно море .По този начин се слага началото на Беломорския флот . Структурата е следната: военноморски пристанищни служби в Кавала, Порто Лагос, Дедеагач, Родосто и Карачели, брегови батареи в Кавала и Дедеагач ,миноносните катере „Беломорец“ и „Марица“и транспортно-снабдителни и обслужващи съдове – параходите „Борис“ (с назначени допълнително на борда шест военни моряци под командването на мичман II ранг Велизар Пеев) и „Варна които войната заварва в Средиземно море. След победните сражения при Лозенград и Люлебургас турската армия отстъпва на изток до Чаталджа(квартал на Цариград) и за запад до Булаир (Галиполски полуостров).За снабдяването на воиските на Булаирската позиция основна роля играе пристанището на Дедеагач. За комендант е назначен лейтенант от флота Никола Фурнаджиев. Това е много опитен и талантлив военноморски офицер. Роден в Самоков, завършва Императорската кралска академия по търговия и мореплаване в Триест, Австро-Унгария през 1898 г. , Maшинното училище при флота, през 1900 г, Минния офицерски клас в Кронщат, Русия и водолазния офицерски клас през 1905. Малко известна подробност за него е че като член на комисията за доставка на подводни мини се противопоставя на закупуването на френските мини Соте-Арле поради техните недостатъци и предлага производство на разработен от него самия вариант на мина, но проекта му е отхвърлен( корупцията при доставка на военно оборудване в България не е от вчера). В Дедеагач има действащи 9 големи склада. Te са построени от Източната железопътна компания и османското правителство. Намирали са се там където сега е митницата- както се вижда от снимката..В тях се разтоварват провизиите доставени от чуждестранните кораби платени от българското правителство. 29 ноември 1912 г. Параходът „Варна” разтоварва в Дедеагач докараните от Ню Порт (Англия) 2430 тона каменни въглища. 6 декември 1912 г. Параходът „Борис” пристига в Дедеагач и разтоварва 5900 чувала с брашно и 96 бурета с маслини. След шест дни отплава за Фиуме (Австро-Унгария). В края на м. декември отново пристига в Дедеагач с 209 610 кг брашно и 2250 бали сено. В лютата зима на 1912-1913 намиращите се по фронтовите позиции край Булаир български войници от новосформираната през декември 1912 г. IV армия (в състав пехотните Седма рилска и Втора тракийска дивизии, Македоно-одринското опълчение, конна, аеропланна и др. части) са застрашени от глад и измръзване. Такъв сняг не бил падал по тези места от 80 години. Спасяват ги нашите моряци, които организират снабдяването на армията с храни, фураж, горива и боеприпаси по море, през пристанище Дедеагач до пригоденото за целта разтоварище на брега при Карачели (днешното турско село Kocaçeşme). в Сароския залив( северно от полуостров Галиполи). Командир на пристанище Карачели е лейтенант Цани Тодоров. Под негово командване от моряците и една рота на 7-а пионерна дружина е възстановен разрушеният дървен пристан. С мобилизирането на всички годни плавателни средства – лодки, мауни и малки ветроходи от близките селища, е организирано разтоварването на корабите „Борис“ и „Варна“ които единствено плават до там често пъти под обстрел на турски брегови батареи. Разтоварването се извършва изключително нощем. 7 февруари 1913 г. Параходът „Борис” разтоварва в Карачели 250 тона провизии (сено, овес, картофи и консерви). 16 февруари 1913 г. в Карачели пристига параходът „Борис” с 407 тона припаси (овес, брашно, ориз и др.). С това „Борис” заслужено си спечелва името „парахода-спасител”. 21 февруари 1913 г. В Карачели пристига параходът „Варна” с комендант капитан Върбан Червенски. С него са превозени 1275 тона припаси (сено, ечемик, овес, картофи, брашно). За да се ускорят превозите, в общо седем случая двата български парахода приемат товарите не от брега, а направо от борда на чуждестранните кораби на рейда пред Дедеагач. 8 март . Плаванията на „Борис” и „Варна” по линията Дедеагач – Карачели по време на Втория период на Балканската война и в периода между двете Балкански войни се изразява в следната статистика: - „Борис”: девет рейса и транспортирани 2786 тона товари; - „Варна”: пет рейса и транспортирани 5469 тона товари. Март 1913 г. „Борис” и „Варна” поддържат и линията Солун – Дедеагач. До българското пристанище Дедеагач „Варна” превозва 1929 торби сол, 5564 торби овес и 3074 тона ечемик (общо 917 тона), а „Борис” – 4447 торби ечемик (общо 440 тона). Това е огромна товаро-разтоварна дейност за своето време с което Беломорския флот дава своя принос за победата в освободителната за нас Балканска война. След Букурещкия мирен договор територията по Бяло море между реките Марица и Места остава в пределите на България. Пристанище Дедеагач става основния излаз на България към света. Със заповед на цар Фердинанд от 1 януари 1915 г. е образуван български Беломорски флот. Структурата е следната: 2 портови капитанства в Порто Лаго и Дедеагач, семафорно- наблюдателни постове по цялото беломорско крайбрежие и минно-заградителни групи. За командир на новосформирания флот е назначен вече повишения в капитан II ранг Никола Фурнаджиев.През първата година на избухналата Световна война България е неутрална. Но в Дедеагач войната се усеща много ясно. Край остров Лемнос се събира голяма английска армада която се подготвя да атакува Турция и особено проливът към Мраморно море. Няколко месеца англичаните по заповед на Чърчил се опитват да превземат пролива Дарданелите но не успяват-дават големи жертви, губят и няколко кораба. Това се отразява на мнението на България и на 1 октомври ние влизаме в войната на страната на Германия и Австро-Унгария .За отмъщение 3 английски кораба HMS Swiftsure, HMS Theseus и HMS Doris, бомбардират Дедеагач на 7 октомври 1915 през целия ден.. На следващия ден в бомбандировките се включват и един италиански kрайцер Piemonte и руския крайцер Асколд. Градът е в пламъци. Разрушени напълно са складове на пристанището, казармите на 40 пехотен беломорски полк, гарата с намиращите се там вагони, повечето къщи ,магазини ,хотели , голямата мелница и др. Интересното е че гръцкия консул в Дедеагач който е пряк свидетел описва подробно разрушенията на тези сгради и имоти които смята за гръцки. И дори предлага да се поиска компенсация от английското правителство. Идеята среща доста одобрение в гръцкото правителство но в крайна сметка е изоставена. След бомбандировките правителството взема решение за миниране на крайбрежието с цел предотвратяване на евентуален десант. За целта е закупена от Холандия моторния катер „Искра“ с водоизмесване 12 т. и дължина 8,4 м. От Германия са доставени по-модерни мини като ‘‘Е-Голям‘‘ и ‘Карбонит‘‘.В морето са пуснати 52 бр. мини и на една от тях на 4 май 1917 г. се натъква мобилизираният английски траулер „Лорд Солзбъри“, който потъва. Построен 1911 в корабостроителницата Cochrane & Sons Shipbuilders LTD- с флотско обозначение FY 1212. Загиват 4 човека а останалите успяват да стигнат до остров Самотраки. Друг успех е свалянето на 6 февруари 1917 г на вражески водосамолет от моряци от семафорния пост „Лефтера“.Като цяло дейноста на Беломорския флот през Първата световна война е ограничена. Плановете за възстановяване на Дедеагач и пристанището не са осъществени поради други приоритети като Македонския фронт и кампанията в Румъния. След Ньойския договор губим излаза си на Бяло Море и с това дейноста на флота приключва.

Не е вярно, че в Силивренско е нямало българи.
Към Силивренската група български села обикновено се числят следните 18 села: Аврен, Синекли, Курфали, Гелевре, Куртулмуш, Кючук Сеймен, Бююк Чаушли, Бейджилер, Бююк Калъчи, Бююк Чалтик, Папазлий, Султански чифлик, Ападжа, Малко Армаша, Караказли, Дауч и Азапли. Към тази група български села Хр. Вакарелски до-бавя и чифлика Авлон бей, като първите 10 от тях са били мюлклийски от много отдав-на, а последните 9 са били все още кесимджийски.
Между Чаталаджа, Силиврия, Чорлу и до Чанакча, като се изключат изброените български поселища, остават следните големи села, които са населени или изключително с полупогърчени българи, или пък - полупогърчени българи между малко мнозинство гърци. Тези села са: Кадькьой със 150 къщи – всички „гръцки“, но всяка фамилия има за родоначалник известен за съвременниците шоп; Фенер с 600 – 700 къщи – с голяма някогашна българска махала, според М. Арнаудов във Фенер 72 берковски семейства още помнят по време на Балканската война българското си потекло; Чанта – с 800 – 900 къщи и много стари български родове. Антон Страшимиров ни говори, че през Балканската война видял в Чанта запазени българи, стари вече, които дошли тук като чирачета още по онова време, когато български търговци на килими от Пирот са идвали към Анадола и да продават своите произведения. Според М. Арнаудов, в Чанта е имало български семейства от Пирот и Златица. Част от българите там са с произход от Панагюрище и Копривщица.
В Люлебургас е имало официално 10 к. българи, селото Сатъкьой е било екзархийско. В една статистиките на Екзархията се посочват българи в Ахметбей, Люлебургазско. Така че пак не е вярно, че е нямало българи в Люлебургаска кааза.
В гръцки източници се твърди, че от гърците в Източна Тракия в началото на XX в. 10 % имат за майчин език различен от гръцкия. Гонатас в доклад, съставен през 1907 г., посочва, че от общо 1 030 000 жители в провинция Адрианопол 510 000 са мюсюлмани, 365 000 гърци, 110 000 българи, 45 000 евреи, арменци и други националности. Според горния доклад 10% от гърците не са с роден език гръцкия, а именно 14 100 души са българофони, 13 100 души албанофони, 7 200 души туркофони и 600 души сърбофони (село Байрамич). Оценка на Псалтис от 1919 г., когато вече основното българско население е избито или емигрирало в България: 10 000 „гърци“ българофони, 10 880 албанофони, 612 семейства (приблизително 3 000 души) туркофони. Псалтис изобщо не споменава 600-те сръбскоговорящи жители на село Байрамич, тъй като те намират убежище в Гърция по време на преследванията от 1914 г.: „Байрамич. Изгонено в Гърция след обсада и грабеж“. Като знам как гърците минимизират реалната численост, ясно е, че броят на българофоните, албанофоните и туркофоните минващи за гърци в Източна Тракия към 1919 г. е по-голям.