"Около първите септемврийски дни често си мисля за онази отдавна забравена, различна, някога силна България — тази, която постига Съединението през 1885, която обявява своята Независимост през 1908 и, която през септември 1916 освободи от румънци и руснаци родната Добруджа. Разбира се, споменът за такъв септември(а не 9-ти септември) и такава България(а не васал на СССР) бяха смазани първо от съветския ботуш, а после от комунистическите му слуги тук. А 45 години комунистическа пропаганда и образование довършиха останалото. Паметта за самоотверженост, идеализъм, успех, нравствени и военни подвизи трябваше да бъде изличен! Трябваше да остане само преданост към Партията и СССР. Резултатът е невежество, непознаване на собствената история, колективна загуба на идентичност и национален нихилизъм.

Кой днес знае нещо за сраженията за "непревземаемата" крепост Тутракан 4-6 септември 1916? За 2 дни безпримерен героизъм българите я овладяват, пленяват 28 000 вражески войници, над 400 офицери, над 140 оръдия, 2 знамена… И така започват чудесата на Добруджанския фронт. А кой днес помни епопеята Добрич на 5-7 септември 1916, там където българска войска и цивилно население отбраняват града и побеждават руснаци и румънци, там, където родения в Бесарабия генерал Колев преди да се изправи срещу "непобедимите” дотогава руски ескадрони се обръща към своята конница с думите: "Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”
И го прави!!! Битките при Кубадин, Карапелит, Кочмар, Кара Омер, Кара Мурад и много други, след които руснаци и румънци са изтласкани отвъд Дунав, отвъд северна Добруджа, отвъд Тулча, отвъд Серет, далеч в ледено-студените руски степи.

Нямало е как да ни бъдат простени тези победи. Защо град Добрич е бил прекръстен на "Толбухин”? Какво общо има съветския маршал с този исторически важен български град? Нищо. Просто всяка памет за триумф на българския дух, всяка една победа преди 9-ти септември е трябвало да бъде изличена от националното съзнание. Кой днес се сеща за великите български генерали ген. Киселов, ген. Тошев, ген. Кантарджиев, ген. Колев, ген. Жеков, ген. Вазов, ген Жостов, ген. Протогеров и мн. мн. други? Кой помни полковник Дрангов?!
Всички те са днес само имена на полуизоставени села, градове, улици с разбити тротоари — без памет, без история, без съдържание…

Десетилетия наред образователната система тук е внушавала на българските деца (сега вече родители и прародители) единствено робство, робство, робство, неуспехи, национални катастрофи, предателства, провали… Не военни победи, не политически успехи, не възход, не триумф, а комплекс за малоценност..... "

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ра̀ковица е красиво село в Северозападна България, община Макреш, област Видин. Сгушено е в полите на Стара планина и разполовява първите ѝ върхове – Връшка чука, Черноглав и Бабин нос, стигайки нататък до връх Ком, на запад. Точно на българско-сръбската граница.

Покрай селото от южната му страна тече река Витбол, идваща от подножието на връх Бабин нос (1108 м. надм. вис.). По предания на старите хора от селото се разказва, че на това място е било старото село Будиловец. През 1595 г. селото било обградено от орда турски аскери на коне. Всички били простреляни, а селото опожарено. Малцина се спасили в планината. Село Раковица се появява едва към средата на втората половина 17 век. Мястото било заселено източно от Белия камък, на левия бряг на река Витбол. Този камък и до днес е там, отбелязал във вековете мястото на село Будиловец.

По предания първият заселник на селото е ковачът Марко – наричан Моравчанина, защото бил дошъл от река Морава. Другите заселници били от различни краища, подгонени от властта. Те били приемани от турчина владетел на местната земя за рая и така останали за постоянно и създали селото. От Марко Моравчанина е създадена фамилията Марковци. Фамилията Видралци е дошла от село Видраре, Тетевенско, заедно с една изчезнала фамилия Медарете. Дюлгерската фамилия е дошла от град Пирот, Пиротчаните. От град Тетевен е дошъл като беглец и заселникът Дишо. На негово име се нарича местността Дишовец, където имало голяма махала – над 50 колиби. Той успял да доведе и двамата си сина близнаци – Гело и Гочо. Гело имал трима синове, от които са се създали фамилиите Геловци, Баренковци и Ефендовци. Гочо имал петима синове. От тях са фамилиите – Тодоровци, Гочковци, Иманците, Масларете и Пупльовци, всичките те са живели в Дишовец, местност разположена между селата Раковица, Старопатица и Киряево.

В края на XVIII и началото на XIX век в селото се установяват значителен брой преселници от Тетевенско, но с времето характерният им централно балкански говор е изгубен.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Точно на Кръстовден 14/27 септември 1810 г. Свищов преживява най-тежкия момент от своята 2000-годишна история.
В поредната Руско-турска война командващият руските войски генерал Николай М. Каменски (1776-1811) заповядва на своята армия, която е превзела Свищов:
„Сжечь город! Разрушит до основанию цитадель!“
Заповедта се възлага за изпълнение на ген. Сен Прист (Сен При), който се "справя" със задачата. Градът е изпепелен. Крепостта е взривена. Това, което е останало от нея, може да се види на хълма в парка „Калето”. От Свищов остава само пепел. Изгорени са и две големи православни църкви – църквата „Св. Николай” (днес „Св. Преображение“) и църквата „Св. Илия“. От 9-те православни метоха (вкл. този на манастира „Св. Екатерина“ от Синайския полуостров в Египет, на манастира Зограф и др.) остава само този на Хилендарския манастир с църквата „Св. апостоли Петър и Павел“.
В двора на тази църква на 16 януари 1771 г. е обесен от тълпа мюсюлмани Св. Дамаскин Габровски, свещеномъченик Свищовски – проигумен на Хилендарския манастир. Съгласно светогорската традиция, няколко години след смъртта на мъченика, гробът е отворен и черепът му е отнесен в Света гора – в костницата на Хилендарския манастир. Главата му е поставена отделно в сребърна мощехранителница със следния надпис на български език: “Зде глава проигумена Дамаскина иже бил на таксид оу Свищовъ и тамо оубивен бисть от агарянъ. 1779”.
Останалите в гроба Св. мощи са отнесени от руската армия точно на 14 септември 1810 г. и днес се покоят в Киево-Печерската лавра.
Оцелява и малката църква на калето „Св. Димитър“. Но изпепеляването на Свищов не е достатъчно за руския генерал. Той нарежда населението на града да се изсели отсреща във Влашко и лодките да се потопят, за да не могат да се върнат обратно изселените свищовлии.
Във Влашко свищовлиите се заселват в Мавродин, недалеч от Дунава, други отиват в Букурещ и в други селища, като отсрещния гр. Зимнич, Крайова, Галац, Браила, Брашов и др.
Едно от свищовските семейства – Михалаки и Тодорица Кондеви, се заселват в с. Търнава, а след това – в с. Перишор до Крайова. Техният внук е румънският генерал Константин Коанда, описан от Симеон Радев в книгата му „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.“ (стр.93).
Ген. Коанда помни свищовския си корен и пледира България да не се ощетява прекомерно. Неговият син Анри Коанда е един пионерите в създаването на френските реактивни самолети. Днес летището в Букурещ носи неговото име.
По онова време изглеждало, че изгарянето на града е краят на Свищов!
Но Бог решава друго!
През зимата на 1810 г. Дунавът замръзва. По леда свищовлиите се завръщат в своя град, от който е останала само пепел. Но, вместо да проливат сълзи, те се залавят за работа с прочутата си свищовска предприемчивост.
Отиват на своите необрани лозя, затрупани със сняг.
Откриват, че от снега гроздето, което някога се е изнасяло и в Цариград, и в Солун, е станало още по-сладко. Точно към Рождество Христово времето се затопля, снегът се стопява и става възможно гроздето да се обере. Свищовлиите го продават и с парите започват възстановяването на града. Като птицата Феникс Свищов буквално възкръсва от пепелта!
В началото на 1811 г. са възстановени първо 15 къщи, след това още и още и Свищов отново става един от най-многолюдните градове по Дунава.
Първо през 1812 г. те построяват училище – Славяно-елинското училище на Емануил Васкидович (даскал Манолаки).
Пари за това дарява видният представител на чорбаджи Цанковия род – Филип Сакелариевич, председател на еснафа на кожарите във Виена.
Църквата „Св. Николай“ с новото име „Св. Преображение“ се възстановява първоначално като дървена постройка. Бог чува молитвите на свищовлиите и в дървения храм. Оцелелите две църкви също функционират.
Но образованието не е можело да чака.
Парите са били определени за училище, което е инвестиция в бъдещето на града. За да възстановят църквата от камък, е било нужно време. Това става по-късно – през 1835-1836 г. Свищовлиите събират помощи, вкл. от сръбския княз, който отпуска греди от своите гори за постройката.
Бог решава и друго! Следващата 1811 г. е последната в живота на посегналия на Богохранимия град Свищов и неговите православни храмове ген. Николай Каменски.
Пак на 14 септември, но през 1812 г., завърналите се от Дунава руски войски опожаряват своя град – Москва, поради приближаването на армията на Наполеон Бонапарт. През 1814 г. в битката при гр. Реймс е ранен смъртоносно и загива от раните си ген. Сен При.
През 1831 г. започва и възстановяването на църквата „Св. Пророк Илия“. Оттам нататък Свищов и свищовлиите играят ключова роля в българското образование, църковните борби, националното освобождение и създаването на Третата българска държава.
Споменът от изгарянето на Свищов от руската армия на Кръстовден 1810 г. остава жив.
Историята на града започва да се определя спрямо това събитие – преди „изгорелството” или след „изгорелството”
През 1829 г. Руската армия на ген. Дибич отново изгаря Свищов. Този път е унищожена половината от града.
На бежанците от това време влашкият княз Александър Гика дава земя за заселване до с. Мавродин. Така възниква румънският град Александрия, основан от свищовските бежанци. Пътят от Зимнич към него и по-нататък към гр. Брашов е наречен „Свищовският път“. Този път е водел към Европа!
Остава жив и споменът за ролята на лозята, помогнали за свищовското възкресение! Затова свищовският фестивал на виното в седмицата около Кръстовден, възстановен след началото на демократизацията на България, е наречен „Свищовски лозници”!
Лъчезар Тошев

Нема и нема македони, нема го Ацо. Шо ке праиме сега?

📖 Требенищкият некропол е археологически обект край охридското село Требенища, Република Северна Македония. В некропола, който включва 56 гроба, са открити богати гробни дарове, сред които и златни маски, от желязната, архаичната и елинистическата епоха или от края на VII до края на IV век пр.н.е.

🪖 Находките от Требенища са открити през май 1918 година по време на Първата световна война, когато български войници са извършвала пътни работи около село Требенища и се натъкнали случайно на античен гроб с много богат инвентар. Предметите били събрани и предадени на българската администрация в Охрид. За находката е съобщено в Народния музей – София, но военновременните условия не позволили веднага да се изпрати на мястото специалист археолог.

✅ Междувременно били открити още четири гроба, чийто инвентар също бил прибран от властите. По-късно правителството командировало в Охрид известния археолог Карел Шкорпил от Варненския музей. Той предприел нови разкопки на мястото заедно с Богдан Филов и открил още два гроба. Карел Шкорпил можал да събере само откъслечни сведения от откривателите за първите пет гроба, по които след това направил опис на находките и скици на разположението им. В резултат на разкопките продължили през 1930-1934, 1953-1954 и 1972 г. са намерени четири златни погребални маски и множество други предмети, съхранявани днес в музеите в София, Белград и Скопие.

⚜️ След последвалите допълнителни открития, учените все още спорят за произхода на погребаните в Требенище. Основните тези са, че некрополът е Илирски или Тракийски. Твърди се, че редица артефакти, открити в некропола, са внесени от древна Гърция, докато останалите са с местен трако-варварски произход. Археологическите находки включват бронзов кратер, коринтски шлем, шлемове от илирийски тип и златни погребални маски. Древният гръцки историк Страбон пише, че тракийското племе на Peresadyes и илирийското племе на Enchelei се съюзяват, за да създадат нова държава в района на съвременния Охрид. Ако това предположение е вярно, тогава царското гробище, разположено в некропола, е това на трако-илириските владетели. Други учени виждат сходство на маските от Требенища с микенските такива.
=====================
📖 The Trebenishta Necropolis is an archaeological site near the Ohrid village of Trebenishta, Republic of North Macedonia. In the necropolis, which includes 56 graves, rich grave goods were found, among them gold masks, from the Iron, Archaic and Hellenistic ages or from the end of the 7th to the end of the 4th century BC.
_
🪖 The findings from Trebenishta were discovered in May 1918 during the First World War, when Bulgarian soldiers were carrying out road works around the village of Trebenishta and accidentally came across an ancient grave with a very rich inventory. The items were collected and handed over to the Bulgarian administration in Ohrid. The find was reported to the National Museum - Sofia, but wartime conditions did not allow a specialist archaeologist to be sent to the site immediately.

✅ In the meantime, four more ⚰️ were discovered, the inventory of which was also collected by the authorities. Later, the government sent the famous archaeologist Karel Shkorpil from the Varna Museum to Ohrid. He undertook new excavations at the site together with Bogdan Filov and discovered two more graves. Karel Shkorpil was able to collect only fragmentary information from the discoverers about the first five graves, on which he then made an inventory of the finds and sketches of their location. As a result of the excavations, which continued in 1930-1934, 1953-1954 and 1972, four golden funerary masks and many other objects were found, which are now kept in museums in Sofia, Belgrade and Skopje.

⚜️ After the additional discoveries that followed, scientists still argue about the origin of those buried in Trebenishte. The main ones are that the necropolis is Illyrian or Thracian. A number of artifacts found in the necropolis are said to have been imported from ancient Greece, while the rest are of local Thracian-Barbarian origin. Archaeological finds include a bronze krater, a Corinthian helmet, Illyrian-type helmets and gold funerary masks. The ancient Greek historian Strabo wrote that the Thracian tribe of Peresadyes and the Illyrian tribe of Enchelei united to create a new state in the area of modern Ohrid. If this assumption is correct, then the royal cemetery located in the necropolis is that of the Thracian-Illyrian rulers. Other scholars see similarities between the masks from Trebenishta and the Mycenaean ones.

Mihail Nikoloff

Абе остави македонците, ами къде са тези горди елини? Май на север от Олимп със свещ да ги търсиш още от време оно. А сега като гледаш музейте по Беломорието — всичко Тракийско се представя като “елински мир”, демек тяхно.

…. а ние усложливо търсим некакви прадеди у Памиро—Хиндукуш. Как пък не направиха “местни” учебници по история по окръзи и да вкарат изучаването на траките и римските провинции като “наши” прадеди. Ей го Борис, итрец (сигур нещо Габровско), ни изкара още в 860 — наследници (Верно по подразбиране църковни) на прима юстиняна и Юстинян—Управда и римляните. Калоян и той тарикат. А ние сега — Памир Хиндукуш. Че и на македонците се смеем за техните хунзи.

Олимп им е свещенна планина, защото им е накрая на землището.
До Димотика има 12 села, 17 000 жители, били старо, местно население, разбираш ли, а в еди кои си села, имало преселници от Пелопонес. Обаче правили ДНК, 0% съвпадение с Пелопонес. А носиите и песните им, тракийски, ама български тракийски.
Сигурно имаме нещо и от Памир, кой знае, всеки търси корените си.
Преди тракийските провинции на Римската империя, имаш и келтско царство, а след тях, готско. И това не го учим. И от тези имаме.
Бирос правилно е казвал, че сме наследници на Прима Юстинияна, защото негови поданици са били и християни, осганали от римските провинции. Демек, не е лъгал човека.
А хунзите и калашите, явно са важни по някакъв начин, защото и гърците ги имат за свои.

КАТЕРИНА АСЕНИНА ЗАКАРИЯ И ЦЪРКВТА "СВЕТИ АПОСТОЛИ ЯЗОН И СОСИПАТЪР" НА ОСТРОВ КОРФУ

Катерина Асенина Закария е още една представителка на визнатийския клон на Асеневци, оставила следи на гръцкия остров Корфу. Наричана още Палеологина, Катерина е дъщеря на Чентурионе II Асен Закария, последния владетел на деспотство Морея и Креуса Токко - дъщеря на Леонардо II Токко, владетел на Занте (о. Закинтос). По бащина линия Катерина принадлежи на византийските Асеневци и генуезката фамилия Закария, а по майчина линия - на италианската фамилия Токко от Кампания, владетели на Закинтос и Кефалония. Тя е внучка на Андроник Асен Закария, барон на Халандрица и Аркадия. Андроник Асен Закария е син на генуезкия барон Чентурионе І Закария и Елена Асенина, дъщеря на Андроник Асен, син на българският цар Иван Асен III.

През 1430 г. Катерина Асенина Закария се жени за признатия от целия западен свят за законен наследник на Византийската империя и корона - Тома Палеолог. Той е син на император Мануил II Палеолог и Елена Драгаш, дъщеря на Константин Драгаш. Катерина остава в Морея заедно със съпруът си до завладяването на деспотството през 1460г., след което се спасява на владения от Венеция остров Корфу. След като съпругът и заминава за Италия за да търси подкрепа срещу османските турци. Катерина остава с децата си в Корфу. Тя умира на 26 август 1462 г., като е погребана под византийската църква "Свети апостоли Язон и Сосипатър" в гр. Керкира.

Съпругът на Катерина - Тома Палеолог получава убежище в Рим при папата и в последните години на живота си приема католицизма. Папа Павел II урежда династичен брак между дъщерята на Катерина и деспот Тома - Зоя Палеологина ( приела след покръстването в католицизма името София Палеологина) и великия руски княз Иван III. По този начин правнукът на Катерина Асенина и Тома Палеолог - Иван Грозни става първия руски цар и правоприемник на Източната Римска Империя.

Ха,
Иван Грозни е Асеновец и велик княз български ;)
Майтап.

Дребни неща, но защо ги няма като интересни факти в нашите учебници, а учат за не знам кой барон или сеньор май беше.

Пантеон на Будителите

Яков Крайков - издава първата книга от българин на кирилица.

През 60-те години на XVI век Яков Крайков заминава за Венеция, където обновява печатницата на сръбските печатари Божидар и Винченцо Вукович.През 1566 г. издава първата книга от българин на кирилица във Венеция. Той не само е печатар, не само купува печатницата, в която се издават и следващи негови книги, но се грижи и за илюстрациите. Освен това той е коректор. За период от 6 години отпечатва 4 книги - „Часословец от 1566; Псалтир с последования от 1569; Молитвеник от 1570 и сборникът “Различни потреби” от 1571–1572.
Родом от мястото Камена река в подножието на Осоговската планина, близо до Коласия (Кюстендил), докато в останалите три книги печатарят казва, че е от София.


Петър Богдан - автор най-ранният известен историографски труд по история на България

„За древността на бащината земя и за българските дела към неговите сънародници“), завършена около 1667 е най-ранният известен историографски труд по история на България, предхождащ с около век написаната в 1761 от католическия отец Блазиус Клайнер „История на България“ и труда „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски от 1762.
Петър Богдан (Деодат) Бакшев е роден през 1601 в Чипровци в семейство на занаятчии. Богдан е рожденото, а Петър – монашеското му име. Последното му е дадено след постъпването във Францисканския орден – може би по негова молба в чест на първия му учител и благодетел, епископ Петър Солинат. Държал и на първото си име и затова почти винаги се подписвал Петър Богдан. Умира в първите дни на септември 1674 година. Погребан е в олтара на построената и осветена от него църква „Света Мария“ в Чипровци.

Петър Богдан очертава етнографските граници на България.[4] През 1640 г. той пише:
„България се нарича днес всичката оная земя, която се зовяла някога Първа, Горна Мизия, част от Долна Мизия, цяла Тракия, с изключение на приморието Калиполско, дето се говори гръцки език, по-голямата част от Македония, цяла Морава, та до Охрид, до пределите на Албания и Гърция, а от Сърбия на изток до Черно море; Дунавът в дели на север от Влашко и Молдова, в старо време наричани Древна Дакия, Прездунавска Дакия и др.“

През 1655 дава сведения за Охрид:
„Охрид, български град, описан от Петра, софийски архиепископ. Градът Ахрида се нарича по славянски Охрида или Охрид, разположен при езерото, неричано Лихнидско или на славянски Блато Охридско. Той е бил съграден от император Юстиниан, който го и назовал Юстиниана Първа и свое отечество... Но в наше време той припада на царство България и е нейн главен град: и днес всички, които живеят вътре в града (крепостта), са българи“.[4]




Захарий Княжески - основоположник на библиотечното дело в България

Истинското му име е Жеко Петров Русев, роден е през 1810 година в с. Пишмана (днес Княжевско), община Опан, област Стара Загора.
Изучава занаятите грънчарство и сапунарство, учи в Стара Загора, Търново, Света гора и във Взаимното училище в Габрово при Неофит Рилски. От 1832 учителства в Стара Загора. Предприема пътешествие из Близкия изток, Африка и Балканския полуостров. През 1837 г. учителства в Габрово, а през 1838 г. – в Търново. Завършва образованието в Духовната Семинария в Одеса, Русия (1839 – 1845). Един от първите български стипендианти. Негов попечител е Васил Априлов.
Основоположник на библиотечното дело в България - през 1857 подарява на Мъглижкия манастир цял товар книги, донесени от Русия, създавайки първата в България обществена библиотека. Книгите са били докарани със седем волски коли, пакетирани в 40 сандъка. По-голяма част от библиотеката изгаря по време на Освободителната война и следите на това книжовно наследство са изгубени завинаги. " Наричат го Последният възрожденец... От 1967 най-голямата библиотека в Стара Загора носи неговото име.


ПП.
Захари Княжеский е автор на "Кореньа на пиянството и каква полза принося на ония, що пият много" В Смирне: в типографии А. Дамианова, 1842. – 7 с. Което ме подсеща... за книга на Михаил Булгаков - "За ползата от алкохолизма" То май излиза, че Булгаков е заимствал от Княжеский?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите