[и]Владимир Перев: Македония и сръбският езиков империализъм

Жертвоприношението или раждането на злото

Кодифицирането на македонския литературен език не е еволюционен процес или научни знания, а процес на насилствено налагане на някакво половинчато състояние в революционни и полу-революционни времена. Разказите за еволюционното развитие на македонския език и писменост, започвайки от времето на „лозарите”, преминавайки през Кръсте Мисирков, та до Илинден 1944 г., са просто приказки за простите македонци и глупавите българи, които от години спорят за неща, които не са се случили, представяйки ги като факти, пише известният македонски журналист Владимир Перев.

Нито „лозарите” са искали да създават някакъв нов, македонски език, нито пък Мисирков е бил наясно какво говори, какво пише и какво иска да каже. Само бегъл поглед към неговия Дневник и другите му писма и писания показва пред нас един разочарован човек с огромни амбиции и малки възможности, донкихотовски клоун, облечен в някакъв революционен и квазинаучен костюм.

Заедно с „лозарите” трябва да се погледне и Кузман Шапкарев и тогава ще стане ясно, че борбата е за кодифициране на българския език с цялото негово богатство, което трябва да се почерпи от неговите диалекти. Или казано по-просто, „език на всички и за всички от Охрид до Черно море”.

Истинското кодифициране на македонския литературен език, писменост и правопис става факт на 2 август 1944 г. в манастира „Св. Прохор Пчински”. Тази кодификация, този език и правопис нямат нищо общо с тежненията на „лозарите”, нито с усилията на Мисирков. Този език е триумф на сръбската победна политика на Балканите в двете балкански и двете световни войни. Олицетворение е на усилията на тандема Илия Гарашанин – Стоян Новакович и е наложен със силата на сръбското оръжие в Македония.

Съставът на езиковата комисия, която решава тези въпроси, е добре известен на обществеността и в Македония, и в България, а най-позната е личността на писателя, поета и национален конвертит Венко Марковски – оръдие на лъжливата българска, македонистка и коминтерновска политика в Македония.

Струва си да се спомене, че истинският създател на асномския език и писменост е студентът Блаже Конески, по-късно гигантът (или ако искате, джуджето) от Небрегово, внукът на четническия сърбомански войвода Глигор Ляме Соколович.

В сянката на събитията в манастира „Св. Прохор Пчински” стоят фигурите на двама черногорски комунисти и видни главорези: единият е сталинистът Радован Зогович, а вторият е всемогъщият Милован Джилас, който преминава през множество етапи на собственото си самоидентифициране. Първоначално е революционер и сталинист, за да стане по-късно демократ и дисидент. Ражда се като сърбин в Черна гора, става един от заговорниците и основоположници на теорията за уникалността на черногорската нация, за да се откаже преди смъртта си от нея с желанието да умре като сърбин. Това е слаба утеха за нас, но поне разбрахме, че преобразяването и непоследователността не са привилегия само на македонците.

Паметникът на участниците в първото антифашистко заседание АСНОМ в Скопие

Разнородна е „компанията” на Първото заседание на АСНОМ. Там им всякакви хора – някои от тях се познават от по-рано, но някои са приобщени към другите по лична молба на Методия Андонов – Ченто, който възнамерявал към АСНОМ да включи и дейци на старата автономистка ВМРО. Така по покана на Ченто на заседанието присъства и старият, за нас относително непознат революционер Трайко Чундев. Роден е през 1896 г. в село Подлес, Велешко. Има брилянтна революционна биография, подкрепена от безупречен характер и честност. Членува в автономистката ВМРО на Тодор Александров, емигрант в България. Баща му Стоян е убит от сръбски четници, а той самият е един от основателите на БЦРК в Македония през април 1941 г.

Вместо да му препоръча да бяга нанякъде извън югославска територия, Ченто го кани заедно с Йордан Чкатров да дойдат на АСНОМ. Това решава съдбата им. И двамата тежат на съвестта на Ченто, но трябва да се каже, че в онзи момент и той самият не е знаел къде се намира – толкова му е бил капацитетът.

Чундев участва активно в разговорите около македонския език, води дневник за всичко, което се случва, и там може да се прочете следната бележка: „Сръбските букви са символ на най-страшното 20-годишно сръбско робство и на адската тирания в Македония!”.

В дневника си, между другото, той пише: „Със своята твърдоглава упоритост, спазвайки инструкциите, получени от своите предполагаеми сръбски агенти, Конески се бори силно за въвеждането на азбуката на Вук в Македония. Тези откровено просръбски действия се проявяват и по-късно по време на Първата езикова комисия (27.11. - 4.12.1944 г.), но без успех. А при втората езикова комисия (15.2-15.3.1945 г.) вече успява да ги наложи изцяло.”

Той пише също: „Един студент, сърбоман от Прилеп, Блаже Конески, настоява сръбската азбука да бъде възприета напълно в Македония. Или е глупак, или някой стои зад него…”.

Всичко това остава не само на хартия, но той самият го изрича гласно. Заради тези свои позиции около кодифицирането на македонския език, по указание на УДБА срещу него започва съдебен процес. Осъден е на смърт и е застрелян между 20 и 24 ноември 1948 г. на неизвестно и до днес място в Скопие.

Прокурор в съдебния процес е познатият на всички ни Лазар Мойсов, а като доказателства се използват показания на свидетели и извадки от Дневника. След края на процеса Лазо Мойсов казва, че „обвиненият Чундев сам си е решил съдбата, защото в нито един момент не се е покаял за стореното или написаното”.

Ето така революционерът и честният човек Трайко Чундев става първата жертва на наложеното сърбизиране на македонския език – предвестник на сръбския езиков империализъм… Неговата глава е жертвата, вградена в основите на лъжливата македонистка версия на собствения език и писменост.

Югославският диктатор Йосип Броз Тито (вдясно)

Загниването на титовизма и началото на трагедията

И двете Югославии – онази кралската и другата, Титовата, са създадени от склонни към насилие възвеличавани личности и със силното съдействие на смесените интереси както на западните, така и на източната велика сила. Кралска Югославия започна да се разпада след смъртта на крал Александър Караджорджевич, за да достигне окончателния си край по времето на Втората световна война. Титова Югославия просъществува по-дълго. Международните отношения в Европа и в света бяха стабилни, но бе предречена неизменността и на нейния край… Насилието – духовно и физическо, върху югославските народи не можеше да остане ненаказано. Човешко е само да съжаляваме за огромния брой жертви на геноцид на нейна територия и за нещастните разселени лица.

Югославия няма мирен период на съществуване. Първо беше Информбюрото и Голи Оток, след това се появиха проблемите с Милован Джилас и прозападната ориентация на малка част от югославските интелектуалци, после дойде разправата със „съветското крило” в полицията, олицетворявано от Александър Ранкович. След това дойде ред на студентските протести през 1968 г. и накрая, периодът на либерализма през 1968-1972 г., за да нанесе последния удар върху образуванието Югославия. Всичко, което последва после, беше само една предсмъртна агония и гниене. Държавата успяваше да просъществува единствено с помощта на чуждестранни кредити, съзнателно хвърлени в непродуктивни инвестиции. През целия този период сръбският национализъм остана константа в политиката на Белград, без значение дали федерален или само сръбски. Дори стана по-силен.

Първите, които казаха, че Югославия без Тито ще умре, бяха емигрантските организации и техните списания. Сръбските четнически организации и списания като „Сръбска народна отбрана” от Чикаго, „Сръбска мисъл” от Мелбърн, Австралия, организацията Хърватско освободително движение (ХОП), бюлетинът "Посланието на свободна Далмация”, четническият сръбски „Нашата дума” от Лондон и много други, още в края на 60-те години на ХХ век говореха открито за разпада на държавата лед смъртта на Тито, която беше толкова желана в средите на емиграцията.

Списанието на македонско-българската емиграция в САЩ, Канада, Бразилия и други страни „Македонска трибун”, издавано още през 1922 г. във Форт Уейн, Индиана, САЩ, говореше за неспособността на Югославия да оцелее. Смъртта на Тито не промени нищо. Вече беше ясно, че трагедията е започнала, актьорите вече са влезли в роля и всеки убедително защитаваше своята позиция.

Сръбските националисти знаеха, че няма да могат да се поддържат в цялата страна, че разпадането е неизбежно, но че единството на сръбско-хърватския език вероятно ще може да поддържа някакъв баланс в отношенията между тези народи. За целта структурите на УДБА в Белград започнаха истински лов на емигранти из цяла Европа, за да се заглуши гласът на заговорниците за разпада на системата и държавата. Една от жертвите по онова време беше избягалият югославски бизнесмен Степан Джурекович - хърватин по националност, който беше убит в Германия по заповед на УДБА.

Степан Джурекович, убит от УДБА в Германия

Джурекович беше общественик, писател, публицист и още от най-ранна младост член на Съюза на комунистите на Югославия/Комунистическа партия на Югославия. Разкрива финансови машинации на най-висшия кръг хърватски комунисти, бяга в Германия, където е убит през 1983 г. от агенти на УДБА със съгласието на висшето хърватско партийно ръководство. Синът му Дамир също е открит мъртъв през 1987 г. в дома си в Калгари, Канада, където избяга, за да се скрие от отмъщението на всесилната югославска държавна сигурност.

Европа мълчаливо наблюдаваше развръзката между Югославия и нейната демократично ориентирана емиграция, не предприе нищо в очакване на развръзката, от която вероятно и самата Европа беше печеливша страна.

Западните сили открито предложиха свобода за Словения и Хърватия, а сърбите бяха посъветвани да се ориентират на юг, към окончателното завладяване на Македония в духовния смисъл на думата, да доближат сръбските интереси до гръцката граница и да изградят на единно отношение към Македония, но и към България, ако на европейската карта настъпят по-сериозни политически промени. България е емоционалната болка на сръбските националисти. Съзнавайки, че не могат да стигнат до Солун и са блокирани към Загреб, техните погледи се насочват към Варна и Бургас с желание за крах на българската държава и претопяването на българите в някакви неопределени двуезични сърбобългари – нещо, което е популяризирано с частичен успех в Западните покрайнини. С майския преврат през 1934 г. Белград се опита да събори българската държава, но щетите бяха малки, пострада единствено михайловистката ВМРО. На практика превратът успя само да направи пасивно македонското население и съзнанието за собствения му етнически български произход.

За Белград е вече ясно, че Сърбия не може да бъде във федерация, чрез която ще ръководи народите в СФРЮ, затова решението е да бъде самостоятелна държава, империя, която ще въведе насилствено физически, но преди всичко, специално в Македония, своеобразен културен империализъм. За тази цел Белград задвижва старите сърбоманско-югославски лостове, представени от известни личности от науката и културата.

За да оцелее „македонизмът”, да живее „двуезичието”!?

През 80-те години македонският език беше възприеман като единствената родина на македонеца, единственото нещо, което го отличаваше от другите югославски народи. Но най-важното е, че беше конструиран и инструктиран да се различава най-много от българския език … поне така се говореше тогава. В същото време публикациите и списанията от сръбско-хърватската област циркулираха свободно из Македония, а телевизионните програми на югославските студия бяха излъчвани най-често без превод. Грижата за македонския език и писменост беше само декларативна. Малобройната македонска нация с език, който все още се намираше във фазата на лутане за оформяне на свой автентичен облик, не беше в състояние да се противопостави на натиска и влиянието на огромната 16-милионна маса на сърбо-хърватския езиков блок.

Експлозията стана на 08.06.1988 ж., когато ежедневният официоз „Нова Македония” в своето приложение ЛИК за култура и изкуство, публикува интервюто на своя сътрудник, журналист, поет и писател Бранко Цветковски с изтъкнатия македонски филолог и специалист по македонски език Трайко Стаматоски.

Трайко Стаматоски, председател на Съюза на борците от Скопие

Трайко Стаматоски (Скопие, 6 май 1925 г. – Скопие, 2 април 2021 г.) до смъртта си е смятан за един от основоположниците на македонския език, писменост и правопис, както и за най-верния сътрудник и наследник на Блаже Конески. В изпълненото с факти и позиции интервю журналистът Бранко Цветковски, винаги загрижен за чистотата на езика, зададе въпрос за зловредното влияние на сърбо-хърватската езикова област върху македонския език, за впечатлението му, че „се превръщаме в двуезична нация ", както и за „ отстъпленията ". на езика на неговия народ и на своя почва (!)".

Отговорът беше неочакван и чудовищен. Студено и без емоции Трайко Стаматоски изрази мнение, че „не виждам нищо лошо в това, че ставаме двуезична нация. И нашите бащи и дядовци са били двуезични, но са запазили своя език…”, забравяйки да спомене с кои езици нашите предци са били двуезични.

Шокът не трая дълго и писателят Душко Наневски отговори още в следващия брой, защитавайки езика си като единствената форма на изразяване на своята македонщина и своята Македония. Последва лавина от реакции във всеки брой на приложението ЛИК, а в битката се намесиха и чуждестранни филолози-македонисти, защитавайки собствените езикови позиции пред настъплението на сърбоманията на Стаматоски, наследена и прикрита още от времето на всемогъщия Блаже Конески. Свои текстове публикуваха Слободан Чашуле, Волф Ошлис, Мето Йовановски, Ефтим Клетников, Анте Поповски, Гане Тодоровски, отново Душко Наневски, отново Слободан Чашуле и много други. Вестникът приключи дебата на 9 ноември 1988 г., който продължи и след това известно време в скопските кафенета. В интерес на истината трябва да се каже, че всички автори, с изключение на Слободан Чашуле, който частично подкрепяше тезата за двуезичието, всички останали застанаха срещу Стаматоски и неговата теория.

Приблизително по същото време един непознат, мрачен антураж около Стаматовски представяше и „македонската латиница“, която трябваше да запази буквите на кирилица, въведени по време на АСНОМ от Блаже Конески. Тази латинизирана кирилица, непотвърдена от никого, беше въведена и в първите паспорти на независимата македонска държава, така че цели делегации журналисти и политици оставаха като „гъски в мъгла“ по летищата в света, тъй като тази азбука не можеше да бъде разчетена от устройствата в Америка, Канада, Британия и навсякъде в западния латински свят.

Тези събития се позабравиха на фона на военните събития у нас в СФРЮ след 1991 г., но неочаквано статия във вестника на македоно-българската емиграция -органът на МПО "Македонска трибуна", изненада с привидно закъсняла и необичайна реакция.

МПО и „Македонска трибуна“ в "популяризиране" на македонския език!?

Някъде в периода 1991-91 година органът на Македонската патриотична организация (МПО) в САЩ и Канада „Македонска трибуна“ излезе с два на пръв поглед неясни статии за отношенията между македонския и българския език.

В един и същи брой на по една цяла страница се появиха две статии за „македонския езиков въпрос“. Едната беше от члена на редакцията на „Трибуна“ Мария Цакова с потекло от Банско, България, а втората – от Зоя Барт, по баща Василева, от Богданци, Македония. Първата статия защитаваше позициите и традициите на българския език, а втората, на Зоя Барт, защитаваше позицията на съвременния македонски език. За първи път в историята на вестника на Зоя Барт ѝ беше разрешено да пише на македонска кирилица, наречена обидно коневица.

Двете публикувани статии провокираха различни мисли, затова при поредното си посещение във Форт Уейн, където гостувах в дома на Иван Лебамов (1932-2006 г.) – тогава председател на МПО и главен редактор на вестника, помолих за малко разяснение. Седнали на двора, с чашки в ръка, Лебамов започна дълъг разказ, който от време на време прекъсвах.

Виж сега, ми каза той, ти сигурно си спомняш, когато вие там искахте да направите Македония двуезична нация и държава, та едва се измъкнахте от заблудата. Така е, отговарям аз, но това не е толкова страшно. Самият аз съм двуезичен – на сръбски и на македонския, даже на сръбски съм по-добър. Аз пък съм четвероезичен, ми отговаря иронично Лебамов, но това изобщо не е важно за отделния човек – важна е държавата. В такива моменти тя трябва да бъде запазена и най-вече чрез езика. Сърбия е имперска сила, но ще изгуби войната и то с тежки последици, но ще се запази имперският модел. Вие ще останете независими и е нормално да разчитате на България. Това го знаят и сърбите, затова се борят по всякакъв начин да ви вкарат в своя езиков обхват. Така чрез вас двуезичните сърбо-македонци, както и чрез асоциациите за човешки права, ще навлязат в българските езикови и етнически територии. Ние и българите, ако не сме братя, вероятно сигурно сме първи братовчеди – говорим един език и при новите отношения на Балканите ви не трябва да влизате в българския езиков периметър като двуезична нация. Ще се смесите с тях и ще им предадете и отровното семе на сръбската езикова специфика, което ще доведе и до национално разслоение в самото българско общество. Българската страна може да ви приеме като македонци с български етнически корени, но никога като двуезични сърбо-македонци. Зоя Барт защитаваше не само македонския език и македонизма, а едновременно с това унищожи двуезичието и сърбизирането на езика като тела, чужди на македонската същност. Това беше намерението ми. Бъдете каквито искате, но не забравяйте, че сте първи роднини с българите и никога не забравяйте престъпленията, които гърците и сърбите нанесоха на нашия народ. Да се помни и да се внимава, за да не се повтори.

В следващите години до смъртта му почти два пъти годишно бях гост в дома на Иван Лебамов и винаги, буквално винаги се говореше за единството на македонския и българския народ, както и за езиковото единство на двете разделени части.

Освобождаване от илюзиите, почит към мъчениците

Днес, в тези смутни времена, често се сещам за разговорите си с него. Ветото смрази Македония и разпръсна надеждите за „светлото“ бъдеще на македонския народ. Но в същото време стартира и процесите на преразглеждане на собственото македонско минало и история, както и на пътя към бъдещето.

Приказките за някаква омраза са глупави – народите никога не могат да се мразят, това е чувство на отделния човек или на прости групи, съставени от наемници на чужда идея. Лудостта, че ние македонците сме говорили на македонски език още преди 30 000 години или че сме открили Америка три хиляди години преди Колумб, е израз на собствения ни умствен блокаж да приемем скромната роля в съвременната история. България възприема ясно тезата, че ние сме отделна нация със свой език, но само след АСНОМ, като млада и съвременна нация, основана на български етнически и езикови корени. Всичко останало са нашите илюзии, както е илюзия и мисълта, че дадените жертви за българската кауза в Македония ще бъдат забравени.

Тепърва предстои времето, когато ще започнат поименно да се споменават всички паднали и убити от комунистическите главорези или сръбската полиция за святото дело на единството на един народ. Стари и избледнели са мислите на отделни хора, че отново може да се възстанови някакво сръбско-македонско „братство-единство“. Това беше стерилната идея на Югославия, но такава държава вече не съществува - сега е времето на България!

Предсмъртните послания на Иван Лебамов за запазване на езиковите традиции и единството не може да бъдат отминати или пренебрегнати. През спомена и почитта към Трайко Чундев – нашия светец-първомъченик за чистотата на нашия език и революция, водят пътищата към европейското бъдеще. Всичко друго е само илюзия и загуба на време и достойнство! /БГНЕС

-------

Владимир Перев, македонския журналист и публицист. Коментарът е публикуван в tribuna.mk

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Тази португалка направо им.....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

И майцепродавника от София Николай Кръстев е нашлякан както си требе!

Не го бях забелязал досега този Николай Кръстев. Намерих едно видео с него и в момента го гледам. Започна нахакано и със самочувствие. Не знам как ще свърши

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Пропагандата на просръбските кръгове в Македония и на русофилите в България е насочена към разрушаването на отношенията между двете страни и двата народа.
Моето поколение се формира в културологичен аспект в средата на петдесетте години на миналия век. Училището и преподавателите бяха основният стълб на нашето образование, след това идваше семейството, а най-накрая радиото беше нашият поглед към света. Някъде по време на кризата в Триест ние, децата, бяхме изваждани от училище и водени на демонстрация, за да викаме „Триест е наш“ и да крещим с цяло гърло „Пела Джукела” по адрес на италианския премиер Джузепе Пела, чието правителство падна бързо. Но вечерно време, точно в 20:00 часа цял Прилеп, а и цяла Югославия слушаха радио „Гласът на Америка”. Ситуацията беше изострена, възрастните у нас само чакаха да започне войната, за да се „разправят с кокошкарите”, както наричаха партизанските функционери. По радио „Гласът на Америка” всяка вечер слушахме коментарите на хърватския емигрант Гърга Златопер, който обикновено завършваше с думите „Тито бандито” – нещо като отговор на нашето „Пела Джукела”. След това настъпваше тишина, за да дойде най-хубавата част от вечерта. Пускаха музика, джаз, толкова обичан и толкова рядък у нас, а в Прилеп нямаше изобщо. Слушаше се Армстронг, Махалия Джаксън, а най-популярен беше Джордж Гершуин и неговият „Един американец в Париж” – прекрасната топла музика, претворена в едноименния филм с Джийн Кели и Лесли Карон. Дори и баща ми слушаше с удоволствие, спомняйки си миналото и пътуванията из Европа в периода между двете световни войни.

Българите нямаха тази привилегия. Американската станция беше заглушавана от съветско-българската техника, така че джазът при тях беше не само забранен, но и рядко можеше да се слуша.

Общото между Югославия и България през този период беше антиамериканската им политика, която до ден-днешен остава като стълб на пропагандната комунистическо-болшевишка идеология както в съвременна България, така и в останките от югославското пространство. Ако тогава в България тази политика се водеше открито, ясно и с директни обвинения за „гнилия капитализъм и експанзионистичния американски империализъм”, на територията на Югославия този антиамериканизъм се водеше тихо, подмолно и подло, с леки намеци за достиженията на СССР и останалите „братски народи”.

В същото време, по времето на споменатата криза около Триест, в Белград някои момичета бяха подстригвани публично на улицата, само защото са били в американския или британския културен център и са взели бюлетина, в който беше публикувана позицията на западния свят относно Триест и Югославия. Всичко това пред очите на милицията, която се правеше, че не вижда. По това време в киносалоните у нас се прожектираше филма „Овчарят Костя” за „щастливия” живот на селяните в съветските колхози, сниман по времето, когато няколко милиона украинци умираха от глад, а част от народа буквално станаха човекоядци, изяждайки части от телата на мъртвите си близки.

В македонското общество антиамериканизмът беше сервиран от просъветските/проруските сръбски комунисти с благословията на Тито, който иначе се преструваше на прозападен лидер, а управляваше с помощта на източни сатрапски методи. В България тази роля изпълняваха проруските елементи – българските комунисти и откровените сталинисти, които останаха такива и след седемдесет години от смъртта на Сталин.

Гершуин и неговият „Един американец в Париж” бяха светлините на демокрацията за моето поколение, жадно за промени и преодоляване на сръбската и съветската окупация на Македония. Антиамериканската пропаганда само подчертаваше необходимостта от промяна на системата по западен тертип.

Една част от македонския народ живееше свободно в Америка. Това бяха емигрантите на македонско-българската емиграция, организирани в Македонската патриотична организация (МПО), участници във Втората световна война на страната на Америка и дали много жертви по бойните полета на Европа, Азия (на Корегидор), на Иво Джима в Пацифика и по други места. МПО беше част от американския естаблишмънт, а гласовете за свобода получавахме както чрез „Гласът на Америка”, така и чрез нелегално пренасяната „Македонска трибуна” – органа на МПО. Е, за четенето на „Трибуната” пращаха в затвора, но така разбирахме, че съществува и друг свободен и демократичен свят, в който нашите близки се ползват от привилегиите на свободата и свободното изразяване. Така разбрахме, че Америка е приятел на македонските българи, че е приятел на всички българи, а заедно с това е приятел и на България, без значение от моментната политическа ситуация на тогавашното блоково разделение.

МПО провеждаше конвенция всяка година по време на американския Ден на труда, през първия уикенд на септември с продължение и в понеделника след това. Всяка година на различно място, всяка година присъстваха сенатори, конгресмени и личности от публичния и политически живот на Америка и Канада. Винаги задължително присъстваше и кметът на града, в който се провеждаше конвенцията, а нерядко и губернаторът на съответния американски щат. Това продължава по този начин от 1922 г. и до ден-днешен. Тези конвенции са потвърждение на приятелството на американския народ с българския народ, включително и с македонските българи от всички части на Македония. Но те са потвърждение и за неразрушимото приятелство между САЩ и България, без значение през какви политически моменти преминават в отношенията помежду си.

Фотокопията от документите и писмата говорят ясно за връзките на българския народ с американската държава. Дори един Иван Михайлов от името на МПО и на целия свободолюбив български народ изразява своята благодарност към американските институции за свободата, в която живеят българите в Америка и за тяхната вярност към демократичните идеали.

Така е и до днес.

Но остава също така и подлата подмолна пропаганда на просръбските кръгове и медии в Македония, както и пропагандата на българските русофилски кръгове – пропаганда, насочена не само към дезавуирането на американската демократична политика, но и към нарушаването на отношенията между двете държави и двата народа.

Все по-често в Македония се чуват гласове, че „американската политика е на наша страна, оказва влияние в София, българите не искат да чуят и да оттеглят ветото, затова България тъне в политическа и икономическа криза… всичко това е дело на американската политика в защита на Македония и на нейната идентичност с цел българската страна да оттегли ветото си”. Това най-добре, сбито и точно го обяснява главният редактор на БГНЕС Георги Пашкулев в своята статия от 2.09.2021 г., в която представя тъмната страна на „дълбоката държава”, инфилтрирана като сръбско/руско влияние на македонската политическа сцена. Това не е толкова трудно да се разбере, имайки предвид многобройните сръбски „съветници” в правителството на Зоран Заев, напълно сърбизираната и престъпна македонска дипломация в резултат на подривната сръбско-руска политика спрямо Македония и като цяло. Актуалната ситуация в Черна гора е само далечно ехо на онова, което се случва или ще се случи с Македония в обозримо бъдеще.

Някой иска да ме убеди, че „американката в Скопие” Кейт Мари Бърнс, „американката в София” Херо Мустафа и Държавният департамент в тристранна комуникация договарят разпада на България в полза на македонската национална идентичност, която между другото, никой не оспорва. Това може да мине само при онези, които искат Македония да бъде част от сръбската държава, връщайки в същото време България в руската орбита, от където тя, честно казано, все още се бори да се измъкне … точно както и ние.

Югославия реши своя проблем с Италия и част от територията около Триест премина в ръцете на „Тито-бандито”. Ние престанахме да крещим по улиците срещу „жабарите”, а „Гласът на Америка” продължи със своите информации за живото и свободата в Новия свят. Това продължи до 1990 г. Оттогава насетне започна друга история и в тяхната програма се защитават други ценности.

А аз все още слушам Гершуин и неговия „Американец…”. За мен той все още е символ на свободата на Новия свят. Надявам се, че и „американката в София” Херо Мустафа слуша музиката на Гершуин. Ако е така, ако и тя изпитва такива чувства, тогава цялата пропаганда на „дълбоката държава” за американския „заговор” за разпада на България са изгубени мечти на сръбската и руската идея за преодоляване на демокрацията в Македония и България. /БГНЕС

--------

Владо Перев, журналист и публицист. Неговият анализ е публикуван в македонското издание "Трибуна".

Пишува: Владимир Перев

Не е некаква тајна и не треба човек да има “проверени извори“ за да разбере дека евродепутатот од Бугарија и референт за Македонија пред институциите на Европската унија Илхан Ќучук е во Скопје на втората своја мисија. Врши консултации и собира информации за своето излагање пред органите на ЕУ за напредокот на Република Севрна Македонија во реформите за приклучувањето на земјата кон Европското семејство. Интересно е дека посетата на Ќучук, барем досега, поминува во информативна тишина, без интервјуа, без информации по медиите и без коментари за неговото делување. Тоа може да биде лошо, но може да биде и добро, зависи од желбите, позициите и амбициите во разрешувањето на македонскиот Гордиев јазел во односите со Бугарија, барем во овој момент. Лошото е во тоа што немањето информации, значи и прикратеност во сознавањето на македонските позиции, толку важно за човекот кој треба да го изготви извештајот. Доброто во тоа е дека тој самиот ќе треба да се потруди околу сопствената информираност. Претпоставувам дека г-н Ќучук сосема добро се снаоѓа со македонската “коневица“ па така пристапот до општи информации во медиите му е значително олеснет. Е, тука веќе почнува вистинската авантура, низ медиите, а најмногу на социјалните мрежи, толку популарни денес во светот како инструменти за стигматизација на “сите други“ и воспевање на нашето сопствено величие.

Превасходната задача на еден европратеник, во оваа, македонската ситуација, би било прашањето на демократијата и човековите права. А за човековите права кон македонските Бугари, па ако сака и кон турците во македонија, може многу да се научи од обично читање по медиите. Таму ќе ги најде вечните окаменети, фосилизирани пишувачи во сите времиња, за сите партии, интелектуален отпад, реликт од југословенското време, професионални за сѐ и сѐшто, обединети во антибугарството и јазикот на омразата. Ќе се сретне со оние кои ни ја прекројуваа историјата, ни ги менуваа презимињата во несреќниот обид, насилно да направат нова нација, чунким нација се прави со промена на презимињата. Сега им го променија името и лелекаат до небо, тврдејќи дека никој не може да им ја смени нацијата…нека погледаат зад себе, нека го видат македонизмот и ќе разберат дека нација може да се смени по насилствен пат. Па така, бугарите станаа бугараши и бугарофили со нивна “помош“, ама сега гледаме како македонците стануваат северномакедонци со грчка помош.

Ова е време на пописот кај нас, па манипулациите со бројките и “правата“ се најчесто злоупотребуваната матода за девалвација на етничка група. Имено, се говори дека бугарите сакаат да влезат во Уставот на Македонија, заедно со хрватите и црногорците, ама бројката била мала, незначителна, па требало да се видат резултатите од пописот. Тоа е безобразие и вулгарно изигрување на човековите права, одбегнување на државата да ги изврши своите демократски обврски, покривана со некаква позиција на “малубројност“. Правата се единствени за сите граѓани. Нека ја види позицијата на турците кај нас. Ги има околу 80 илјади и нека ми каже кој од турците зазема некаква важна позиција, а само нека погледа какви се позиции има српската народност во Македонија, при бројка не поголема од 33 илјади. Ние имаме чисто српска и просрпска влада, управа, раководства на поголемите компании, средствата за информирање и слично. Тоа е нашето српско наследство од времето на првата окупација на Македонија, во 1918 година. Македонија ги обедини сите срби, ги обедини и комунистите и фашистите, и четниците и партизаните. Нивната основна желба беше да се остане на власт и таа да се задржи.

Г-н Ќучук веројатно знае каква е позицијата на Бугарија низ европските пространства во последниве неколку години, по разгорувањето на македонско-бугарскиот спор за идентитетот и историјата, и тоа благодарејќи на саботажата во преговорите извршена од македонскиот дел на мешовитата македонско- бугарска комисија. Понижувачка е ситуацијата на Бугарија по однос на МКД. Таа сѐнешто се брани и оправдува, наместо да се заложи за соодветно почитување на човековите права во Македонија за сите нејзини граѓани и тоа да го изјасни пред европските институции. Евидентно е дека Бугарија нема концепција за борба против македонизмот кој во својата суштина е агресивна идеологија која ги подрива основите на бугарската држава и нација. Тоа треба да е еда од клучните точки во Извештајот на евродепутатот Ќучук.

Неопходно е битката за бугарската вистина да се наложи и во самото Скопје и Македонија, а не само да се одвива во институциите на Софија, Брисел и Стразбур. Македонското население треба да се сретне со вистината за своите етнички корени и со својата култура во минатото…треба да се сретне со својата вистинска, реална историја. Тоа е и задачата на Европската унија, секоја нација да ја разбере вистината за себе си и за другите, низ скоро двомилениумскиот европски цивилизациски развиток.

Ние македонците во последните триесетина години на назависна и самостојна држава се сретнавме со повеќе бугарски дипломати, новинари и политичари. Заедно со нив, го ковевме сонот за држава на рамноправни народи. Некои од нас паднаа во таа борба, ги покоси прераната смрт. Да не го заборавиме ликот на Владимир Панков, кој прв самостојно, а потоа и преку организацијата “Радко“ го дигна својот глас за правата на македонските бугари. Прерано почина и познатиот Јове Стојановски, познат како Јове Рибарот, жртва од наместен судски процес, баш заради борбата и учеството во организираниот отпор од “Радко“. Неговото срце не ги издржа ни затворските денови, ни понижувањата кои ги преживеа.

Пред неколку месеци почина мојот пријател, првиот бугарски конзул во Македонија, Минко Ноев. Ја сакаше Македонија со таква страст и вљубеност, каква што имав само читано или гледано во некои од оние филмови кои ја прикажуваа херојската борба на ВМОРО. Се слушавме и гледавме на видео до речи си последните негови мигови. Живееше осамено, секогаш во придружба на својата мачка која ме препознаваше по гласот и ликот, па редовне се јавуваше во кадарот. До последниот миг говореше за Македонија со љубов, страст и надеж.

Извештајот за напредокот Македонија пред европските институции не е обичен, административен реферат. Тоа е пред сѐ морален чин, обврска да се каже вистината подкрепена со факти. Подносителот на тој реферат треба да знае дека сенките на нашите мртви предци ја чекаат демократизацијата и европеизацијата на Македонија како признание за нивната борба, заложби и жртви.

Е, па, г-н Ќучук, да имате среќна работа, пријатен крај на задолженијата и…чиста совест и мирен сон!

Светослав Терзиев:

Как да кажем по-ясно на македонците защо от 16 години вървят към ЕС и не се доближават? Защото, като тръгнат за Брюксел, засядат в Белград. Мислят си, че отговарят на всички европейски критерии, но досега са покрили критериите за членство в някоя следваща югофедерация.

България много пъти им е казвала: Минете през София,

ключът за ЕС, който търсите, е тук

Вземете го и си отворете вратата за преговори - няма защо да се мъчите да я разбивате. Но това е последното, което скопските лидери ще направят, защото вярват повече на белградските си консултанти, които също тъпчат на едно място по пътя си към ЕС.

Като забеляза как им се подкосяват краката при мисълта да ходят в София, президентът Румен Радев ги облекчи и занесе ключа на 1 септември в словенския курорт Блед, където бе свикан XVI стратегически форум. Там го показа не само на македонския премиер Зоран Заев, но и на сръбския президент Александър Вучич, на 11 премиери от Централна и Югоизточна Европа, на председателя на Европейския съвет Шарл Мишел и председателя на Европейския парламент Давид Сасоли, на няколко външни министри, на комисаря по разширяването на ЕС Оливер Вархеи и на още 150 влиятелни лица, чиято дума тежи в ЕС. Като го предложи публично на Заев, той каза: "Уважението към свободата на самоопределение на гражданите на Република Северна Македония с българско самосъзнание е ключ към европейската интеграция на страната".
----
Вместо да вземе ключа и

да спре да блъска главата си в стена,

Заев се засили още повече към нея. След два дни направи провокативно за България изявление, с което предизвика незабавна нервна реакция на външното министерство в София. Той даде да се разбере, че ще правят с българите в РС Македония каквото намерят за добре, защото това си е скопска вътрешна работа. Изявлението му бе толкова недомислено, че издаде дори непознаване на функциите и принципите на европейските институции. „В съвременна Европа, а ние се смятаме за европейци, България е член на ЕС, тези въпроси се решават от съда в Страсбург и няма защо ние да се намесваме или те (българите - б.р.) да се намесват у нас по подобни въпроси."

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

со пискање и врискање

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ще извиняваш мнителността ми, но кога се найде еден таков (а винаги се намират многуминя), ме навежда на дирижираност, а не на спонтанно мнение на случаен човек. Се виде после нашето вето за какво говора!

Псувни, заклинания, късане на ризи... дали докторите в лудницата се трогват от страданията на Наполеон?

Владо Перев: Нонпейпър на недоразуменията

14.09.2021 - 18:46/Редактирана: 14.09.2021 - 18:48/

Две държави, Република Северна Македония и България, вече 48 часа водят дискусия и обсъждат позициите на някакъв нонпейпър, който трябва да разреши македонско-българските исторически недоразумения. Най-интересното е, че почти никой от нас, които пишем, не е виждал неговата точна, вероятно английска версия, така че цялата работа, всички писания, са само за влошаване на и без това нажежената ситуация.

Днес всичко се покрива с думата „мулти“, поставена като представка на реални неща, но и на много глупости. Чуваме мултидисциплинарни, мултиетнически, мултиконфесионални и други неща, за да чуем сега и за „мултиперспективен“ подход към историята, т.е. всеки да си я обяснява така, както отговаря на неговите, т.е. националните интереси на всяка държава и нация. Това би било нещо като мултиперспектива за бъдещето, с мултизатъмнение на миналото. Проблемният нонпейпър по някакъв начин дискретно се застъпва за подобни "минали перспективи".

Всички знаем, че това са обикновени глупости, подхранвани от политически личности от двете страни, които в името на собствените си политически интереси се опитват да спрат процесите на окончателно регулиране на отношенията между Северна Македония и България.

Обикновените хора като мен и редица други, независимо дали им харесва или не, приемат тази позиция от немай-къде, но остават някои дилеми, както за погледа към миналото, така и за „перспективите“ на бъдещето.

Ако приемем безспорния факт, че Германия и Япония са сред десетте най-богати страни в света, с най-силна икономика, но и със силни военни ресурси, способни да ги превърнат в наистина големи сили, тогава не е ли мултиперспективно да се запитаме кой спечели Втората световна война. Безспорно е, че това е Америка, но има и много размисли около перспективите спечелила ли е войната Великобритания, която загуби имперската си сила след Втората световна война, спечели ли войната СССР/Русия и Червената армия, ако днес това е една от най-бедните страни в света, въпреки огромните природни ресурси, така несправедливо разпределени. От 1950 г. до днес Америка, с население от 150 милиона, нарасна до почти 300 милиона, а Русия/СССР вече сто години не може да надмине 150 милиона. Югославия беше сред победителите във Втората световна война, но потъна в „прах, пепел и кръв“, а режисьори от цял свят още много години ще правят филми за престъпните югославски народи. Разбира се, тук възниква трудният въпрос за оправданието на войната, така че може (чрез немско-японско-финландско-румънско-италианско-българските училища и институции) да се учи, говори и пише, че тази война е била оправдана и необходима за спасението на тези народи.

За Първата световна война знаем, че е била империалистическа, за завладяването на колонии, територии и народи. След това идва Хитлер и внушава вярата в себе си като подбудител на Втората световна война. Това е вярно, но дали някой ще си спомни как великият френски политик Жорж Клемансо в своята победна реч пред френския парламент след победата на Франция в Първата световна война иска „германското племе, нация и култура да бъдат заличени от картата на Европа, да не съществуват никога повече."

Заради това, заради такива глупави и националистически изявления на Клемансо и други като него, Америка след Втората световна война популяризира "плана Маршал" за възстановяване на разрушената Европа, независимо дали се работи за покорената Германия или победените Франция, Англия, Гърция и другите членове на антихитлеристката коалиция.

"Планът Маршал" повиши материалните ресурси на победените, но не позволи преразглеждане на основните предпоставки за вината във войната, за позициите на победител и победен, така че и до днес тези постулати се спазват внимателно и стриктно се прилагат. Няма „мултиперспективност“ в погледа към миналото, има силни позиции за общото бъдеще, единственото, което е гаранция за прогрес. Затова в германските училища се учи за нацизма като ретроградна идеология, французите смириха своя антигерманизъм, а Великобритания се бори за своето място в света, осъзнавайки, че вече не е онази имперска сила, за която едва ли някой си спомня днес.

Славянските народи, попаднали в лапите на комунизма, така и не разбраха същността на проблема за погледа към историята, а Северна Македония дори не гласува за резолюцията на ПАСЕ, осъждаща комунизма като престъпен, нечовешки режим, наред с нацизма. Ето защо, вместо на път за Европа, ние сме в задънена улица, изобразена като обикновен ориенталски деспотизъм, без реален политически и икономически живот.

Дали желанието да се разберем помежду си ще ни доведе до ситуация в България да твърдим, че Гоце Делчев и Даме Груев са българи, а в Северна Македония, че са македонци. Има и други опасности, нови рани. Ако в Северна Македония кажем, че членовете на Върховния комитет са „българи, продажници на македонските национални интереси и слуги на българския двор“, а членовете на ЦК на ВМОРО са „македонци и патриоти“, то как македонските и българските деца и младежи ще летуват заедно и ще разговарят, толкова често споменаваното желание на Заев и Борисов. Тогава, по-добре никога да не се строи железопътната линия Скопие-София, нашите деца да не се срещат и отношенията да останат замразени, както през последните осемдесет години.

В македонско-българските отношения няма дилеми, нито на държавно, нито на историческо ниво. Македонската държавност датира от 8 септември 1991 г., а признаването на македонската нация е свързано с АСНОМ и Илинден 1944. Преди това имахме само сръбска/югославска окупация и българска националност, култура и образование. Всичко останало са само прояви на македонизъм, абсолютно маловажни пред големия, широк поглед върху историята и държавността. До 1944 г. няма македонска нация, няма държава, това е факт. Няма и назоваване на нещо като "македонско".

Цялото македонско революционно движение е българско, а на другите остават фашистките организации като "Асоциацията за борба с българските бандити" и други подобни профашистки организации на територията на Северна Македония, организирани от сръбската/югославската полиция.

Всички членове на ТМОРО/ВМОРО/ВМРО принадлежат към българския етнически/национален корпус, както и онези другите, които се „бориха“ със силата на перото и интелекта. Всички, които паднаха в сблъсъците по софийските улици в битките между леви и десни, в битките между михайловистите и протогеровистите, всички те са българи по национална и етническа принадлежност.

Към македонската нация и държава остават тези след 2 август 1944 г., въпреки че те също са проблематични, както по отношение на последващата им съдба, така и по отношение на последващите им действия.

Надявам се, че и в България, и в Македония има разумни, нормални и морални хора, които няма да допуснат национално и морално осакатяване на бъдещите поколения. Релативизацията на историята, тезата, че нещата „са такива, но могат да бъдат и онакива“, само отварят пътя към нови конфликти и стигматизации. Историята трябва да се разказва ясно и открито, а замъгляването с някаква „мултиперспективност“ води само до нови, и, в даден момент, кървави развръзки. Миналото ни научи на това.

В крайна сметка, македонските българи, закалени в борбата със сръбския/югославския национализъм и шовинизъм, никога няма да приемат да бъдат някакъв маргинализиран народ, на когото е предлагана алтернативна история в замяна на мълчание и понижен статут. Северна Македония е нашата страна и ние сме наследници на богата история. Да, ние, заедно с другите, сме творци и на нейната държавност, но нека не забравяме, ние сме основата на тази държавност, от Първия Илинден до днес. Никакъв нонпейпър не помага тук. Това трябва да се знае и в София, и в Скопие! /БГНЕС

--------

Владо Перев, журналист и публицист. Неговият анализ е публикуван в македонското издание "Трибуна".

Българските власти по никакъв начин не са участвали в изготвянето на нонпейпър за разрешаването на спора между властите в София и Скопие. Това съобщиха специално за Агенция БГНЕС от Министерството на външните работи по повод на публикациите в съседна РС Македония, че в момента се обсъжда такъв нонпейпър. "Новината" бе разпространена от местната албанскоезична телевизия “Клан“. Веднага след разпространението на тази "информация" вчера в РСМ се появиха нова порция антибългарски статии, включително и с вулгарен език.


ПосЪрбен Yugo-Communist Евроатлантически/Gender

Редактирано от jingiby на 16.09.21 07:12.

Този нонпейпър ще да е някаква албанска измишльотина. (показаха го по някаква албанска телевизия). Иначе там има странни конструкции като например тази:

"България ще получи гаранции за укрепване на сегашната концепция за национална държава и ще се признае историческият контекст за българския произход на нейните граждани без изключение и по този начин България ще се освободи от травмата, че чрез малцинствените права може да се застраши нейната дългосрочна стабилност и сигурност".

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

И като говорим за ПСВ, най-после един добър замисъл прерасна в добро дело:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Той във "Фермата" участник ли е, или гост?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Вземи си го у вас. Ние паметник на нашите герои нямаме, ама на тоя вдигнахме.

Като гледам, по-скоро Андрей го е поканил за външен лектор.

Когато нашите герои са били туширани и нищо не е зависело от тях, се намира чужденец с положение и възможности, които ни спасяват от най-лошото! Заслугите му трябва и са признати, а спомена за това да се помни от поколенията...

Нашите герои, не се ли провалиха, заради намесата му във войната през 1917г.?

Не е еднолично негово решение. Отговаря на очакванията на съюзниците след разгрома на Русия, а и на голяма част от американците.
В случая не може да реагираме като малки деца, както често гледам се случва при политиците ни. Личностите не се измерват от един или друг каприз на съдбата или от някое наше щение, а от цялостният им живот и принос за обществото/обществата!
Ако мерим според приведения от теб критерии, то Хитлер трябва да го благославяме заради Ю. Добруджа...

Александър Стоянов:

Вече от няколко медии ми попадат очевидно платени статии за "Защитникът на България".
Хората, които ме знаят, знаят че не съм американофил или -фоб, макар да твърдя че светът със САЩ е по-добър отколкото свят без САЩ. Така че следващото го пиша без пристрастия към Вашингтон.
Изглежда хора у нас са решили да се направят на по-американци от американците и да погъделичкат Презоеанското его. Не че Уилсън не заслужава паметник - заслужава - политиката му спасява България от тотално разпарчетосване в Париж през 1919 г. Обаче "Защитникът на България"?
Както винаги си присвояваме чужди герои. Въпросът не е дали Уилсън пази България. Въпросът е дали пази само България. Отговорът е "не, не само".
Идеите на Уилсън далеч надхвърлят една малка балканска държава, оказала се на грешната страна във Голямата война. Идеите на Уилсън касаят нациите в Европа като цяло - право на свобода, самоопределение и справедливи граници. Той е визионер в епоха, когато имперски ламтежи и желание за мъст и възмездие доминират европейското мислене.
Уилсън е също толкова защитник на Чехия, Словакия, Полша, Унгария или Австрия, колкото и на България. Човекът е прозрял, че духът на реваншизма, витаещ в Европа през 1919-20 г., ще вкара света в нова, още по-голяма катастрофа. Оказва се прав.
Идеите на Уилсън в последствие ще бъдат рециклирани и употребени от ФДР по време и след Втората световна война в опита на САЩ да постави Британия и СССР на една и съща маса за преговори редом с Америка, да омиротвори жадната за реванш Франция и да стабилизира Китай. Именно с тази цел и балансиране на глобалния ред е създадено ООН - разбира се принадлежащо на печелившите играчи във ВСВ.
Та да се върнем на България - иска ни сме да сме специални - Глезеното дете на Балканите. Но не сме или поне - не повече от останалите. Сигурен съм че от Американското посолство са доволни от откриването на паметника, аз самият съм доволен че има паметник на Уилсън, но съм убеден и че са съвсем наясно че някои хора се опитват да са по-американци от американците.

,,Заслугата" на Уилсън е, че първо подлъгва американския народ, че е за ненамеса в Европейския конфликт за да го изберат за президент, а после изпраща сънародниците си срещу картечниците и огнехвъргачките на немците да мрат за златото на американската върхушка с която тя е кредитирала Антантата и няма да може да си го върне ако те загубят. В ролята на доброто ченге обявява своите 14 точки с които да разлага тила и армиите на Централните сили. Без Америка, при вече бита Русия победата е клоняла към нас и днес можеше да има България със Солун, Охрид и Ниш. Тези които му правят паметник тук са едни тъпаци и подлизурковци.

Редактирано от mulcho на 19.09.21 19:50.

Оо, ама аз не се съмнявам в победата на Централните сили без намесата на САЩ.
Може само да гадаем по какъв път щеше да върви Европа при подобно стечение на обстоятелствата, но във всички случай ВСВ не би се състояла по познатата фактология.
Възможния крах на демокрациите в голямата война, щеше да въздигне допълнително рейтинга на автокрациите, които по това време и без това се радват на достатъчно голяма популярност и печелят масово позиции в Европа, а си имат вече за подкрепа и Съветския модел и държавата, реализирала в реалност зловеща лява диктатура.
С други думи, световен конфликт рано или късно е бил неизбежен, но при още по-отслабени позиции на демокрациите в сравнение с тези в навечерието на ВСВ.
Допълнително този втори глобален конфликт, ако бе малко закъснял, щяха да се замерят и от двете противостоящи си страни с ядрени томахавки, както го бях предположил преди година и половина в темата на Кракра, ако не се лъжа, за алтернативното развитие на ВСВ.
Ако пък за теб тъпаци са благодарни люде, решили да популяризират делото на Уилсън след завършването на ВСВ и неговата личност, би трябвало в тази графа да сложиш и автора на комитовата статия-отговор на моята бележка, която между другото много ми хареса!

Тъпаците сред тях са малцинство, повечето са подлизурковци. ,,Възможния крах на демокрациите в голямата война" нима Австро-Унгария, България и Германия не са били демократични държави? А дали след войната е щяло да има предпоставки за Втора световна, утвърждаване на болшевизма в части на Русия и т.н. може само да се гадае, при едно по-справедливо разделяне на колониите между големите промишлени държави в Европа и изобщо достъпа до пазари съвсем не е било задържително да има френски или англйски Хитлер.

Не знам какви са, "подлизурковци" ли, друго ли, не ги познавам!
А кайзера, императора и нашия цар Фердинанд определено са автократи.
Болшевизма не само се утвърждава в части а Русия, а я превзема от всякъде, както знаеш, благодарение на германците. На него при победа на централните сили нямаше и да му се пречи, така както демокрациите поне след ПСВ опитаха.
А понятието "справедливо разделяне на колонии" е нонсенс!
Във всеки случай нас като държава не ни и касае.
Французите като народ не са били така податливи на безумни хипнози, колкото германците демонстрират. На англичаните не им и трябва техен "Хитлер" - те показват жизненост на империята си в демократичния дух на държавата си.
Но аз разбира се визирах диктатори като Мусолини, Франко, Салазар, Метаксас, Хорти и т.н.
Мулчо, заразно е било, а хората не са били толкова имунизирани срещу това, както са днес, но виждаш, че дори и в съвременния свят, няма да свършат попълзновенията на разни идиоти и болни мозъци за абсолютна власт...

Отношението ми към САЩ е неутрално, към американофобите - отрицателно...

Сляпата омраза и сляпата любов дали към Русия или към САЩ са вредни. Впечатленията са ми, че чувствата на голям дял от русофилите са искрени, резултат от столетия пропаганда и/или недобра информираност, докато феновете на САЩ са повечето интересчии, разбира се има и по някоя бяла лястовица като Кудугера.

Редактирано от mulcho на 20.09.21 08:37.

Мисля си все пак, че с поражението на Русия и невлизането на САЩ във войната едва ли Централните сили щяха да постигнат категорична победа, но можеше да се мисли за някакъв тип почетен мир.
Американските пари и снабдяване спечелиха войната, а не толкова двата милиона американци на фронта, където те отиват чак пролетта на 1918 г....

Провалът на германското настъпление срещу Париж през 1918 е краят на надеждите за нещо повече.

Дали с материали, дали и с войска все накланя везните. Ако щеш войната е и психология, в окопите Пиер ще се държи различно след пропадането на големия му руски съюзник ако знае, че вместо Иван скоро ще пристигне Джон от Небраска, а засега вижда как стоварват от вагони и камиони планини сандъци с надписи ,,made in usa", и другояче ако ,,от никъде взора надежда не види".

"Рънъта прай борбъта"

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Во зората на слободата, распадот на Југославија и формирањето на Македонија и повеќепартискиот систем, книгите на Димитар Димитров беа нишката-водилка на цела една генерација, како за демократијата, така и за нашата историја, националност и идентитет. Младиот Димитров веројатно не ги прочитал.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите