Re: Полски летописи за България / Политика, Свят / Македония

Старите полски летописци за България
Георги Асьов

Българското присъствие в първите полски хроники е повече от оскъдно. Това не означава, че старите поляци не знаят нищо за българите. Така например още през 993 г. в германския град Кведлинбург пребивават едновременно пратеничества на цар Самуил и на полския владетел Болеслав Храбри, които несъмнено влизат във връзка помежду си. От около 998 г. същият Болеслав Храбри и българският престолонаследник Гаврил Радомир водят две сестри, унгарски княгини, а в ония времена подобно родство е нерядко по-важно и от кръвното. Има податки, че по същото време в Краков съществува православно епископство, подчинено на Българската църква. Полската образована върхушка чете за България в западните и руските исторически съчинения, а българи и поляци имат възможност за преки контакти в Седмоград, Унгария и Киевска Рус.
Независимо от това първата полска хроника (1113 г.) дори не използва името България. Изреждайки земите, в които живеят славянските народи, тя само я споменава като "Тракия". Едно столетие по-късно краковският епископ Винценти Кадлубек пише в аналите си, че още през V в. поляците "придобили земите, простиращи се, от една страна, на юг от Каспийско море, а от друга - чак до България". След около още един век летописът на Межва отбелязва, че "Българското кралство води името си от река Волга". Същото твърди и по-старата с няколко десетилетия Великополска хроника.
Така или иначе България и българите влизат в кръгозора на полските летописци едва с двата похода на Владислав Варненчик (1443-1444). Катастрофата при Варна разтърсва силно полското общество - и до днес поляците използват старинната си поговорка "При Варна наши мнозина загинаха мърцина".
Двата похода са обрисувани най-подробно в "Хроника на славното Полско кралство", написана от техния съвременник Ян Длугош (1415-1480). Сведенията, които използва този именит секретар на краковския епископ, са от първа ръка - той черпи направо от разказите на все още живите участници в битките. Вероятно именно походите на Варненчик стават причина Длугош да се заинтересува по-сериозно от българите. Работейки с множество местни, западни и руски извори, този мастит историк, който пише труда си цели 25 години, попада на различни сведения за българите, които не пропуска да вкара в съчиненията си. За разлика от предшествениците си, Длугош познава добре географията на българските земи, като особено поетично е описанието му на Дунавската делта. Мизия пък, уверява читателя си той, носи това име заради обилните си реколти. Затова древните я наричат хамбара на Церера, а съвременниците му - България.
Ян Длугош съзнава напълно славянската общност и често лансира тезата за нейното величие. В такъв смисъл той е и един от първите "теоретици" на славянофилството. Длугош разглежда историята и разселванията на славяните още от времето на библейската древност, извеждайки техния корен от рода на Яфет. В съответствие с тогавашните знания той също използва митологизирани, фантастични предания. Така например хронистът твърди, че около 458 г. някакъв полски княз завладял "българите и мизийците". Длугош обаче разбира и оценява величието на Първото българско царство. После, въз основа на руската хроника на Нестор, той пише за първия поход на киевския княз Светослав срещу България, а след това и за покръстването на Киевска Рус (забележете специално това!) не от гърците, а от българите. Описани са също битката на унгарския крал Сигизмунд с турците при Никопол през 1396 г., нападенията на османлиите срещу България през 1419 г. и др.
Една от най-ценните податки на Длугош е споменаването на български рицари в един турнир в унгарската столица Буда през 1412 г. Този факт е извънредно стойностен, защото участието в такъв турнир предполага наличието на родови цветове, герб, знаме, оръженосци, пажове, рицарски кодекс и ред други правила, за каквито няма почти никакви сведения в другите извори за българската история.
Според покойния български историк проф. Георги Първев1 най-важното нещо е определянето на ополската княгиня Виола (ок. 1204-1251) като "по род и народност българка"в съчиненията на Длугош. Тази Виола е баба на полския крал Владислав Локетек и естествено, прабаба на неговия син Кажимеж III Велики. Нейна кръв тече също така във вените на немалко унгарски и чешки крале и кралици и на други короновани особи в цяла Европа.
Поради цензурни ограничения трудът на Длугош е издаден едва няколко века след смъртта му. Независимо от това неговият ръкопис е отлично познат на всички значими полски историци, които го използват нашироко в собствените си съчинения.
Италианецът Филип Буонакорсо (1437-1496), натурализиран в Полша политически емигрант, също се опира на Длугош, с когото всъщност са съвременници. Наричан още Калимах, този хуманист от европейски мащаб описва двата похода на Варненчик в своята "История на Владиславовото царствие". Той също черпи от разказите на очевидци (самият Калимах живее в двора на епископ Гжегож от Санок, личен свещеник на крал Владислав при войните му в България). Изложението на Калимах е реалистично и критично. Той описва не само славянската солидарност и военното сътрудничество между поляци и българи, но и конфликтите между тях - заради разрушенията и плячкосването, които съпровождат пътя на всяка армия. Повествованието на Калимах често има почти репортажен характер, вероятно защото самият той е бил в България. Италианецът явно заварва Банат и Войводина все още несърбизирани, щом като твърди, че от унгарския град Солнок на река Тиса кръстоносците навлизат направо в българските земи (на друго място пък е отбелязано, че България стига и до източната граница на Босна). Интересен е епизодът с "българката Фекуза от село Сулло, одъртяла старица, обаче много сръчна и опитна в отгатването на бъдещето". Тъкмо тази врачка предсказва в подробности какво ще стане при Варна, което дава повод на влашкия владетел Влад Дракула да не се включи в кампанията.
Най-накрая Калимах е известен и със своята страстна пледоария в защита на завладените от османците балкански народи, произнесена на 25 февруари 1490 г. пред папа Инокентий VIII в Рим (т. нар. "Слово за войната с Турция").
Кратки сведения за България се съдържат и в географския "Трактат за двете Сарматии", отпечатан през 1518 г. в Краков. Негов автор е Мачей от Мехув, преподавател в Ягелонския университет. Същото се отнася и за творчеството на нотариуса на кралската канцелария Марчин Кромер (1512-1589), който освен това често преповтаря Длугош.
Всички цитирани дотук автори пишат на латински, така че техните съчинения са предназначени за сравнително тесен кръг читатели. Нещата се променят с първата полскоезична "Хроника на света", излязла изпод перото на Марчин Белски (ок. 1495-1575). Така благодарение на този войник, поет, преводач и аналист сведенията за България стават достъпни практически за цялото благородничество, за гражданството, а и за немалко селяни. Преди трудът му да бъде спрян от църковната цензура, Белски доживява да види три негови издания. По-късно "Хроника на света" е преработена и допълнена от сина му Йоахим, който я издава вече в своя версия.
Всъщност най-големият популяризатор на България сред старите поляци е Мачей Стрийковски (1547 - след 1582). Този шляхтич - войник, поет и хронист - е автор на една обемиста "История на Полша, Литва и цяла Русия", позната в два варианта. Те се различават помежду си в такава степен, че науката ги смята за отделни трудове. В първия от тях, пишейки за България, Стрийковски също следва западните, полските и руските летописци. Междувременно през 1574-1575 г., той пътува с едно дипломатическо пратеничество до Цариград, прекосявайки българските земи от Никопол на юг и обратно. Някои от преките му впечатления, написани в проза и стихове, попадат още в първия вариант на неговата история. Истински интересното идва обаче с втория вариант, където полякът излиза далеч извън рамките на традиционното за Полша, а и за Европа познание за България. В него тя е представена като най-старата и най-великата славянска държава, която поразява всеки противник. Кирил и Методий са определени недвусмислено за българи.
Според Стрийковски той е почерпил част от сведенията си от богослови и други учени люде в самата България. Никополци например го завеждат при поддържаните образцово от тях братски могили на избитите тук от султан Баязид кръстоносци (1396). В Одрин му показват окачените на градските стени страховити български боздугани, железни топки, мечове и други оръжия, от които е треперела Византия. На едно място му обясняват, че България е първата славянска държава, приела християнството. На друго му казват, че българите и хърватите са получили земите си с грамота от самия Александър Македонски. На трето му говорят за "българските князе и рицари", погребани в тракийските могили. Стрийковски приема всичко това за чиста монета и го включва в историята си без колебание. По-важното в случая обаче е, че той записва за вечността примери за историческата памет сред българите в края на ХVI в., които не се срещат никъде другаде. Освен всичко останало полякът ни дава и някои подробности за пътуващите гуслари, за празнуването на Задушница и култа към мъртвите, за ханищата, кервансараите и т. н. Освен на двувариантната си история Стрийковски е и автор на една малка книжка за турското потисничество над балканските народи, както и на рисунки на български крепости и замъци, правени от него с шпионска цел. Тези материали се намират в неизвестност, макар и да съществува надежда някой ден те също да изскочат от щедрите на изненади полски архиви. Тъкмо това се случи през 60-те години с ръкописа на първата версия на неговата история, който се смяташе за безвъзвратно изчезнал.
С най-голямо значение обаче от гледна точка на своята роля върху съдбините на самата България са "Църковните летописи" на ерудирания йезуит, житиеписец и полемист Пьотр Скарга (1536-1612), издадени през 1603 г. в Краков. Кралският проповедник Скарга не е автор на оригинално произведение, а на авторизиран превод на едноименното съчинение на Цезар Бароний. Именно този превод на Скарга претърпява и ред издания на църковнославянски език в Русия, като едно от тях е и главният източник на Паисий Хилендарски за неговата "Славянобългарска история". При това Паисий е заимствал от поляка не само историческите сведения за България, но и неговия полемичен увод за "ползата от историята", където е и прочутото "О, неразумний юроде".