Отново на темата за прабългарите в Добруджа / Политика, Свят / Македония

Доста любопитен текст на Георги Атанасов – безспорен ерудит и от един малцината съвременни български учени детайлно познаващи стопанските и демографски процеси в Добруджа през Античността и Средновековието. Освен това е доста наясно с темата за прабългарите, техните некрополи, керамика, разселване и т.н...
Този текст оборва няколко мита:
1. Че прабългарите са били сравнително малобройни; и ,че са постоянна затворена величина като население;
2. Че прабългарите са номади;
3. Че населяват предимно територията между делтата на Дунав , Янтра и северните предпланини на Хемус;

Многобройното българско/прабългарско нааселение, след катаклизмите, предизвикани от варяжко-византийските инвазии и последвалите печенежки нахлувания през 11 век мигрира на юг – към Подбалкана и Източна Тракия, и на север – към южните склонове на Карпатите и делтата на Дунав. Това обяснява откъде идва силният български етнически елемент на юг от Стара планина, въпреки факта, че тези територии сравнително рядко попадат в границите на Втората българска държава.
Другото, което ми прави впечатление – огромната територия от делтата на Дунав до Камчия и Русенски Лом е почти пустиня между 11 и 15 век – много рядко населена територия – предимно покрай реката и морето. Обяснението не са толкова степните нашествия, а климатичните промени, настъпили тогава. И как тази демография контрастира на гъстата селищна система от 9-10 век. Демографският бум от 10-ти век е плод и на многобройни преселнически вълни прабългари от северо-изток, които със сигурност оставят значим протобългарски елемент сред морето от славяни и автохонни почти до края на Първата българска държава.

„Няколкото аваро-славянски вълни от 80-те години на VІ до началото на VІІ в. сриват напълно и крепостната система в Добруджа от първата половина на VІ в. Следва пълен демографски колапс. След началото на VІІ в. В Добруджа е регистрирано обитаване само в крайбрежните градове Томис, Одесос, Дуросторум и Истрия, но животът в тях едва мъждука около малките ромейски гарнизони в кастели с редуцирани размери.
Примерно укрепената територия на Дуросторум е редуцирана от 90 на 6 хектара. Вътрешността е напълно обезлюдена – „ЗЛАТНА ДОБРУДЖА”, или да бъдем в крак с времето „ЗЛАТНА СКИТИЯ”, е мираж от миналото – какво ще бъде бъдещето й? Този демографски вакуум обяснява и безпроблемното завладяване на Добруджа от кан Аспарух в края на VІІ в., който я превръща в базова, матерна територия на Българското ханство на Долен Дунав.
Вече е разколебан митът, че прабългарите на долни Дунав са номади и в края на VІІ – първата половина на VІІІ в. те развиват таборна номадска икономика. Прочее, за такава няма никакви условия – територията е сравнително малка (между Дунав - Балкана - Черно море и Янтра), а от всички страни ханството е заобиколено от агресивни и респектиращи съседи – империите на хазарите, аварите и ромеите (Византия). Липсват и характерните за номадите изолирани погребения в стари трако-римски могили. Напротив, регистрирани са над 60 сравнително големи некропола от VІІІ-ІХ в. с над 80 гроба – сигурен белег за уседнала икономика. Нещо повече, в тези некрополи регистрираме паритет на прабългарските трупополагания, сравнени със славянските трупоизгаряния. В повечето некрополи в Североизточна България и Добруджа се откриват ранни пастирски гърнета, известни от Пастирското градище край Днепър и други селища в неговия басейн през първата половина на VII век. В некрополите и населените места в близост до Балчик, Топола, Кюлевча, Девня 3, Ножарево и други на юг от Дунава са намерени пастирски обеци и коланни украси тип Коринт и други от края на 7-ми от началото на 8. век. Това са важни археологически маркери, чрез които може да се приеме ранно усядане (седиментация) на българи под влиянието на придружаващите ги от север СЕВЕРИ. Тази нова среда на юг от Дунав (славянските племена) и най-вече поради ограничения район, в който те са се заселили на Долния Дунав в края на VII в., българите усядат бързо.
Демографски бум в Добруджа предстои и той се реализира в началото на Х в., когато настъпва ускорено развитие, съпътствано с имиграция на старобългарско население, обитавало територии на север и североизток от Дунав в края на ІХ в. Само в Добруджа през Х в. регистрираме около 20 крепости край бреговете на Дунав и във вътрешността и над 200 неукрепени селища, десетки манастири – огромен за това време човешки потенциал . Условията Добруджа отново да стане Златна през Х в. са налице – една симфония между Златния век и Златна Добруджа! Имаме сигурни археологически маркери за високо продуктивно земеделие - появата на плужно рало с черясло, градинарство, скотовъдство. Друг важен репер за демографския бум в Добруджа през Х в. са 14 колективни находки, 8 единични находки със селскостопански сечива, чийто общ брой е над 120. Следва обаче рязко снижаване с първата демографска криза в Добруджа след 969 - 971 г. В резултат на руско-българско-византийската война от 968-971 г. почти всички неукрепени селища във вътрешността на Добруджа и част от селищата по Черноморието и Подунавието са напуснати и изоставени завинаги. Животът се съсредоточава основно в крепостите във вътрешността от типа Цар Асен – Руйно – Скала и най-вече в Подунавието и Южното добруджанско черноморие (обр. 1, 5). В резултат на печенежките нашествия от 1036 г. всички оцелели крепости във вътрешността са разрушени, животът секва напълно в една огромна територия между Черноморието и Ломовете в Русенско до началото на ХVI в. (обр. 1, 6). Все още се търси причината за този своеобразен демографски вакуум, продължил близо пет века и характеризиращ демографското състояние на Добруджа през целия ХIV в.
Има безспорни археологически доказателства, че оцелелите обитатели на Добруджа и част от Лудогорието емигрират към няколко големи и добре защитени крепости край Дунав - столицата Дръстър (обитаемата площ през ХІ в. се увеличава 4 пъти), Ветрен, Пъкуюл луй Соаре, Диногеция, Исакча и др. Други се установяват към Предбалкана, а голяма част слизат в Подбалкана в Източна Тракия. Без съмнение една от причините за липсата на стационарни поселения във вътрешността на Добруджа са периодичните варварски нашествия. Номадски вълни на печенеги (между 1036-1091 г.), узи (1064 г.), кумани (1078-1160 г.) и татари (от 1242 до 1399 г.) се разгръщат основно в този полустепен регион. Всички те, без изключение, практикуват номадска икономика, чието естество е трудно съвместимо с уседналото земеделско стопанство, установено от българските обитатели през IХ-Х в. Най-сетне, номадите по правило не създават свои дълготрайни стационарни поселения.“
(Георги Атанасов, 2020 г)