Егейска Македония / Политика, Свят / Македония

Песната на дедо ми
Това лято беше безкрайно. Аз изчаках до средата на октомври да отминат жегите и тогава поех към Гърция. По право към Егейска Македония. Както винаги, братовчед ми Нико не се изненада от моята поява.

– Вече петнайсе години идваш при наска – каза той с въздишка – Константина беше толко манечка – протегна ръка над земята Нико за да покаже ръста на дъщеря си при нашта първа среща.

Аз лично не си давах сметка за времето. С години бях търсил селото на дядо ми в Егейска Македония и когато го открих, изпитах чувство което може би хаджиите стигнали до Божи гроб изпитват. Не толкова заради природата, а заради хората. В моите срещи с тях нямаше формалности или семейни задължения. Аз дори идвах без да ги предупреждавам. От техна страна също – те ме посрещаха непринудено, все едно съм роден там. Още първия път се случи нещо, което ме дърпа към това село, сгушено между равнината и планината на северна Гърция. На тръгване, стигнал до края на улицата, видях в огледалцето над мен, че Нико тича след колата. Спрях и свалих стъклото.

– Тия от Канада пратия по педесе долара, ама ти дойде! – каза задъхан той. Тези думи останаха запечатани като с червен восък в съзнанието ми.

Селото се намира в триъгълника Флорина – Едеса – Козани. В зависимост от сезона то наброява 3 или 4 хиляди души. Лятото идват братовчеди от Германия, Македония и…България. Когато е било българско се е казвало Суровичево. Това име го няма по пътните карти. Гърците са го прекръстили заедно с имената на реките и на останалите там „славофони”. Днес името му е Аминтео, но местните хора не го ползват. Основното препитание е земеделието. Във всеки втори двор има трактор. Всички селяни разбират български. Старите го говорят, младите – не. При второто ми посещение, аз донесах касети с македонски песни. После им подарих касетефон. „Тия се наши песни,” каза бащата на Нико, но отказа да ги пуска повторно. „Ние гръцки не знаеме, та бугарски…”- изпусна се веднъж той и на мен ми стана ясно, че изучаването на гръцкия език не е лесно. Въпреки това продължих с песните, защото разбрах, че те са единствената връзка с България. „У автокиното (касетофона в колата) ке ги слушаме”- намигна ми Нико и всеки път когато ме развеждаше някъде, той пускаше „песните на дедо ми”…Този път му донесах партида от CD-та, но и няколко DVD-та.

– Айде со мене на пàзар – дръпна ме братовчеда към колата.

Във Флорина, град на границата с Република Македония, имаше доста магазини и избора на стоки беше голям. Докато Нико влезе в един „дукян”, аз останах в колата да слушам „нашите песни”. Бровчед ми се върна с една голяма кутия:

– Бугарска помпа – заяви гордо той – по-арни нема у цела Гърция!

Аз от помпи нищо не разбирах, но Нико, който беше техник, със сигурност не говореше празни приказки. Според мен, нашата среща в Банско преди 5 години, едва ли беше без значение относно погледа му върху качеството на българските стоки.

– Сакаш да се напиемé кàфe? – попита той на връщане.

– Сакам – отговорих положително аз.

Ние с Нико бяхме намерили един общ говор, смесица между съвременен български и стар македонски диалект. Нещо като взаимен код. Той не беше предназначен за ушите на професори по книжовен български, но ни позволяваше да общуваме. Аз никога не го поправях, освен когато той ме питаше.

– Къв éзик зборваме ние с тебе сéга? – любопитстваше той първите години.

– Български – отговарях аз – стар български диалект. Всеки път, когато констатираше, че думите са „исти”, но ударенито само е различно, той пляскаше с ръце и се смееше:

– Ние му велиме тàка, а вие такà! Не тàка, па такà! – По свой начин братовчед ми се подиграваше на защитниците на „македонскиот език”.

Спряхме пред кафенето на Коста в центъра на селото. На терасата нямаше много хора. Само една маса беше заета. На нея седеше млад брадясал мъж с високи обувки на тракторист. Нико се настани до него без да го пита. Явно се познаваха.

– Браточед ми от Бугария – представи ме той.

Младият мъж протегна ръка – Пандо – се казвам. Малко след това седна до нас и собственика Коста. Преди години, когато за първи път влязох в кафенето и поръчах узо, Коста се надвеси над мен и даста грубо изсъска:

– Тука у-зо нé-ма!

По този начин той ми даде да разбера, че в това село не съм в Гърция от пощенските картички.

Жена му, която помагаше като сервитьорка, донесе кафета и сладки:

– Вие сте сой – посочи ме тя на Пандо. След това започна да обяснява родовата връзка между нас. Изключително предпазливи към всички непознати, тези хора ме бяха проучили и приели.

Още от първите посещенията в селото, аз бях впечатлен от невидимото присъствие на дедите ни. Въпреки че нищо веществено не бяха оставили, техните български имена се предаваха от поколение на поколение с уважение и трепет. Много мислих по този въпрос и стигнах до едно лично заключение. По техно време, някъде около 1900-та година, голяма част от българският елит е завършил Солунската гимназия. Друга част е издавала вестници в Охрид, а немалко „македонци” е имало и в министерските кабинети в София. Връзката между трите града Солун, Охрид и София е била здрава и плодородна. Делене на българи и македонци, като днешното, не е имало. По времето на нашите бащи обаче, около 1940- 1950 година например, са ставали събития, за които явно никой не искаше да си спомня.

– Ние со бугарите се разберваме, со скопяните – не се разберваме! – прекъсна мислите ми Нико. Направи ми впечатление, че той избягва да нарича „македонци” гражданите на „Републиката”.

– Не са сите таквия, има и арни люде там! – опита се да му противоречи Пандо.

Истината беше, че на „братовчедите” от северна Гърция им беше втръснало да слушат за Александър Велики. Когато от другата страна на границата ги посрещаха със същата пропаганда за Императора, с който нямаха нищо общо, погледите им се помрачаваха.

– Имаш ли още песни? – попита ме Нико – Ако имаш, дай ги тука!

Аз извадих от колата последните CD-та и ги сложих пред тях.

– Тия песни не са на Александър Македонски – посочи масата той – тия песни са на дедо ми!

– Ако сакате вземете ги – преложих аз на нашите събеседници. Коста и Пандо като, че ли само това чакаха. За секунди CD – тата потънаха някъде.

– Сполай много – казаха двамата и не ме оставиха да плащам кафето.

– Пуснете малко „македонска” музика – предложих по едно време аз.

– Заптиета ли сакаш да дойдат, полицайте де, как му велите вие? – притеснен попита Коста.

През 2012 година гръцките власти продължаваха да преследват българския език в „славофонските” села на северна Гърция! Вече сто години, нищо не се беше променило на юг от Петрич. Къде бяха евродепутатите, еврокомисарите, всички видове защитници на човешки права, на майчини езици и фолклор? Аз гледах изумен моите „братовчеди” и не вярвах на ушите си.

– Они нема да кажат нищо за песните – продължи той – но ке найдот нещо друго, за нивата, за куйката, за виделото. Друго не знаят, ама гайле знаят да сторат!

– Никола Груевски е виновен, само мъти водата! Люти се со гърците, люти се со бугарите, улав човек! Кой ке платва по-сетне– ние ке платваме! – въздъхна Нико.

– Нашо дете … селото му тука é! – посочи с ръка към порозореца Пандо.

– Дедо му е грък! – отряза Нико – и темата за Греувски приключи.

В кафенето нахлуха други селяни. По обувките се виждаше, че идват от полето.

– Я-сас! – поздравляваха те.

– Добър ден – отговарях аз нарочно. Нико, Коста и Пандо отговориха на гръцки и заговориха по-тихо.

– У Бугария зборват като наска! – продължи братовчед ми – Яз го имам одено у Благоевград. Там на чаршията питамé един стар човек, дека можаме да купваме кашкавал. Старйот човек стана и со бастуна ни занесе до завитйот пàзар. Защо тàка правиш, ти си стар! – му велим язка, – ОТИ ВИЕ СТЕ НАШИ! – ми рече он.

Не знам дали човека с бъстуна от Благоевград си е дал сметка за ползата от неговия жест. Но в селото на дедо ми още дълго ще се говори за него.

Забележка: Дядото на Николай Груевски – Никос Груйос от село Крушоради, днес Ахлада, се счита от „нашите македонци” за гръкоман. Той пада убит като гръцки войник от италиански куршум през 1940-та година. В последствие семейството му бяга от Егейска Македония в Скопие

27 АВГУСТ
На днешен ден :

1948 г. разстрелян е Андон Христов Калчев (на гръцки: Αντον Κάλτσεφ), български офицер, общественик и революционер, преподавател в Лайпцигския университет. Калчев е виден деец на българското национално-освободително движение през 20 век, основател на българската доброволческа военизирана организация Охрана и на Солунския български клуб в Егейска Македония през Втората световна война.
Андон Калчев е роден в костурското българско село Жужелци (днес Спилеа, Гърция). Когато след Междусъюзническата война Жужелци попада в Гърция бащата на Андон - Христо Димов Калчев емигрира в България, където се занимава с търговия. По-късно към него се присъединява и останалата част от семейството. Установяват се в Балчик. Андон Калчев завършва гимназия в София през 1931 година и заминава за Германия, за да продължи учението си където завършва икономика в Лайпцигския университет и остава да преподава в университета. По покана на цар Борис III Калчев се връща в страната и учи в Школата за запасни офицери, от която придобива чин подпоручик.
След поражението на Гърция от Германия през април 1941 година и връщането на българската администрация в Западна Тракия и източната част на Егейска Македония през август Калчев, произведен в поручик, е сред основателите на Солунския български клуб - организация, която си поставя за цел защита на правата на българите в останалата под гръцка администрация Егейска Македония. През септември 1941 година Калчев се установява във Воден (Едеса) и там развива основаваната с помощта на Цветан Младенов в Лерин (Флорина) българска опълченска организация Охрана, която има за цел да защитава българското население от гръцките паравоенни чети. Силни подразделения на Охрана са формирани и в Костур, достигащи общо около 12 000 въоръжени редовни членове. Стефан Шклифов от Черешница си спомня:
„ Тогава България изпрати офицер, поручик от запасо на име Антон Калчев за свръзка со германското командване да не брани нас българите от издевателствата на гърцките полицаи и италианските им приятели... Со неговото идване им се посече силата на гърците и на гъркоманите. Из цело Костурско Калчев го пречекаха като господ спасител со свирки, со венци, со тъпани, со български байраци. Во полските села ягнища колеха и кой напревар да го гости. Се чудеха на униформата му, му целуваха сабята. Беше хубавец и левент со красивата българска офицерска униформа и сабя на страни. Добро направи, ама добро не пати. Со неговото идване во Костур германците и италианците спреха да убиват безразборно наши и гърци. “
Според гръцки източници на 5 април 1944 година Андон Калчев и отряди на Охрана заедно с германски части участват в клане в Клисура, при което са убити близо 300 души. Клисура е център на комунистическата съпротива в района, а също и на крилото от колаборационистката организация на Георгиос Пулос, ръководено от Андреас Панайотопулос.
Андон Калчев има заслуги в освобождението на българи, заловени от германците като комунистически партизани. Партизанинът от ЕЛАС Коле Пандов си спомня:
„ Калчев издейства Колето, Гилето и брачед ми Слави да бъдат ослободени от затворо като невинни българи. Ето за тая работа беше дойден Калчев - да не брани нас, българите. “
След Деветосептемврийския преврат в България, подразделенията са разпуснати, а Андон Калчев се оттегля в най-северните част на Егейска Македония. По-късно при Битоля е пленен от титовски партизани, които го предават на паравоенните формирования на ЕЛАС, след което е съден от специален гръцки военен съд. На 10 юни 1946 година генерал А. Ананиадис го осъжда на доживотен затвор. След две години каторжен затвор на остров Корфу към края на Гражданската война в Гърция започва втори процес на 10 май 1948 година и трае десет дни. Калчев е съден за „морално подстрекаване към убийство“ като военнопрестъпник. На базата на извънреден гръцки военновременен закон, действащ повече от три години след края на Втората световна война, той е осъден на смърт и е разстрелян в 5:30 в солунския затвор Еди куле (Ептапиргио) на 27 август 1948 година. Последните му думи при разстрела са „Ура Македония!“.

Българите от Беломорска Македония са възпели своя войвода - Андон Калчев „Костурският орел“ с народната песен „Летел е орел над Костурско“, влязла в репертоара на ансамбъл ансамбъл „Гоце Делчев“. На него е посветен разказът „Професорът от Лайпциг“ в сбирката „Беломорски разказ“ от М. Богданов.
Проф. д-р Георги Даскалов изследва и публикува няколко книги за егейските българи и борбите им за национално освобождение от грърците където подробно са представени фактите за делото и участта на Андон Калчев., проф. Добрин Минчев също публикува свой труд за „Охрана“ и нейния организатор Андон Калчев.
В чест на 100 години от рождението и 62 от разстрела на Андон Калчев, в памет на неизвестния му гроб, на 27 август 2010 година е поставена мраморна плоча до възрожденската черква „Свети Никола“ в Балчик, откритата тържествено от зам. областия управител на област Добрич и осветена, в съслужение с още 4 йереи, лично от архийерейския наместник на Варненско-преславската митрополия в присъстрието на представители на българската армия, дипломати от българската мисия в Молдова, гости от Канада и много други българи.