Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 16:55 08.07.20 
Политика, Свят
   >> Македония
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
Тема Re: Колко са жертвите на югославския македонизъмнови [re: komitaO3]  
Автор Dean Dimov (Мумджиев)
Публикувано26.12.19 09:29



Се растрелани 53 видни бугари од Велес и велешката околия....
Вероятно навсякъде е било нещо подобно. Вероятно няколко стотин души общо. Интелигенция, която през 41-44 г. е сътрудничела на българската власт. Хора с ясно изразено българско съзнание, някои потомствени такива с баща и дори дядо учили в български училища още по турско. Не някакви неграмотници или такива дето за пръв път са стъпвали в сръбско училище. Хора които са пречка и спънка за македонизма.



Тема Re: Колко са жертвите на югославския македонизъмнови [re: Dean Dimov]  
Автор jingiby (АнТИКВИзатор)
Публикувано26.12.19 10:37



Според мен около 250 човека са убитите през декември-януари 1944-1945 г. През следващите 10-тина години са очистени още около 1000 души, като някои от тях са умрели от мъчения или глад и болести в лагери и затвори, а други са убити без присъда или просто са изчезнали.



Тема Re: Колко са жертвите на югославския македонизъмнови [re: Dean Dimov]  
Автор komitaO3 (български)
Публикувано16.01.20 22:29



ИЗПОВЕД ОТ ТИТОВИЯ "РАЙ" - Блага Божинова

"Всяка държава, и всеки човек, които измъчват или умъртвяват хора, трябва да получат възмездие за тия си деяния независимо кога и как. За Югославия се говереше, че е построила нов тип социализъм и много емигранти търсеха помощ и закрила там, но сърбите не разбираха този ентусиазъм. Те искаха просто да се посърбим. Година след като отидох там, разбрах всичко, но пътят назад беше много труден. След като България и Югославия влошиха отношенията си, сръбските власти ни казаха, че този, който не се е върнал веднага в България, е получил задочно смъртна присъда. Така ни казаха удбашите...

Един ден получих известие да се явя в УДБА.
- Извикахме те за да ти възложим някои задачи. Ти познаваш много добре някои хора в България. Затова решихме да те изпратим зад граница с определена цел.
- Знам ги тия задачи, но аз няма да отида.
- Ние плащаме скъпо. Няма да отидеш? Просто ще изчезнеш някоя нощ безследно.
- Грешни пари не желая - прекъснах го аз.
- Слушай, ще ти дадем много пари. Пари, колкото не си сънувала. Ще живееш като царица.
- Не ми трябват пари опръскани с кръв. Моля ви, оставете ме на мира. Аз уча и работя в Радио Скопие.
- Ще отидеш и хоро ще играеш. Тръгваш с наши хора. Още двама. Ако не изпълниш задачата, ще бъдеш ликвидирана.
- Не! Аз няма да замина!- заявих твърдо и тръшнах вратата зад себе си...

От страх пред смъртната заплаха мнозина се бяха съгласили. Някои от "проверените" вече обработени по затворите, по тайни пътища преминаваха границата, отиваха в България, за да изпълнат наложените им задачи. Едни носеха пари на онези, които в България работеха за сърбите, други трябваше да убиват набелязаните жертви, трети палеха пожари или предизвикаха саботажи, рушаха мостове. Но между тези задачи една от главните беше именно да помамват благонадежни младежи, борещи се против комунизма. Ако някой би дръзнал да обърне гръб поради изгубената вяра в югославския строй и ако се осмеляваше да го отрече гласно, той биваше отстраняван за дълго време, докато го обработеха в затворите и лагерите до такава степен, че на бялото да казва черно...

Човек трябва да се бори за родината си. В нейно име могат да се преживеят всички мъки и терзания. В "Герово" хората умираха с България на уста. Не в името на капитализма или социализма, на САЩ или СССР, а с името на България. Тук хората загиваха не заради идеологията си, а поради това, че са българи. Макар тогава режимът в България да беше тоталитарен, те не и обърнаха гръб...Това беше геноцид - последствие на политиката, която Югославия тогава водеше спрямо България. Тези които приемаха югославско поданство, се ползуваха от всички блага. А онези, които оставаха верни на родината си, загиваха по лагерите. В Съветския съюз Сталин изби стотици български емигранти заради политическите им убеждения. В Югославия те загиваха само заради това, че са българи и искат да останат такива. Палачите не ги интересуваше дали си комунист или фашист. Щом си българин и не искаш да станеш югославянин, значи си враг...

В "Герово" имаше над две хиляди концлагеристи - унгарци, поляци, чехи, румънци, албанци - но най-много бяха българите. Убиваха всеки българин, който знаеше много и не мълчеше...В Герово имаше по няколко следователи за всяка народност. Трима за чехи и словаци, по трима за унгарци, румънци и албанци, само за нас българите, те бяха пет. Всяка група работеше в отделна стая. Случваше се всичките стаи да бъдат заети едновременно и използуваха единия край на коридора допълнително. Тогава цялата сграда започваше да се тресе от удари и викове...

В рамките на вратата се очерта синята шапка на дежурния. Изглежда, беше дошъл и моят ред. Взеха ми налъмите, за да не вдигам шум, и тръгнах боса по коридора. Вървях и треперех цялата. Милиционерът ме бутна в малка стаичка и захлопна вратата. Там ме чакаше Кирил Строгов. В ръцете си държеше черен бич и го размахваше във въздуха, удари няколко пъти по масата.
-Е, Мата Хари, сега вече ще си поговорим другояче...
Черният бич изплющя по ръцете ми. Стиснах зъби и тихо изохках. Тъй и не усетих кога е влязъл управителят. Той грабна бича и ударите се посипаха безразборно. Притъмня ми пред очите и се търкулих на пода. Тежки обувки се забиха в ребрата ми, в корема, в слабините. А бичът започна да ме обработва методично, сякаш се бояха да не остане здрава кожа по мен...Добрах се до килията с помощта на постовия милиционер...Внезапно като тих шепот от мрака долетя песен:
Черней, горо, черней, сестро,
двама да чернеем -
ти за твоите листи, горо,
аз за мойта младост...
Тази песен се оказа най-доброто лекарство за смазаното ми тяло...

До сутринта никой не ме потърси. Навярно Господ беше чул молбите ми. А неделята е ден за почивка и в ада. Дяволите събират сили за новата седмица. Глупости, сатаната няма почивен ден. Спират пред моята врата.
- Хайде!
Горе ме очакваше цялата глутница. Разстъпват се встрани да мина и ме обграждат.
- Извинявай, уважаема, че вчера не ти отделихме внимание, но дамите не бива да чакат, затова днес ще работим...
- Сложете я на масата!
Соблякоха ми куртката, и ми покриха главата с нея, а част от хастара натъпкаха в устата ми. Времето сякаш спря да тече. Нито чувах, нито виждах, само се страхувах да не се задуша. Но болките ставаха все по-силни, непоносими, а аз дори не можех да крещя...
- Кофа вода!
Отвиха главата ми и я потопиха в кофата. Нямах сили да се дръпна, започнах да се давя. Силна ръка ме хваща за косата и ме повдига нагоре.
- Още веднъж! - чувам далечен глас и в същия миг загубвам съзнание...
Отключваха ме и пак ме заключваха с тежки катинари, с железни резета, завързваха ме с въжета и белезници, биеха ме с камшици, скубеха косите ми, ритаха с ботушите си, псуваха и ме унижаваха и аз представлявах една изгубена вещ, един безжизнен труп, чието бъдеще не беше нищо друго освен смъртта. Без отечество, мъртва за своя народ, извън законите и правата на човека, всред цяла вечност от страдания, аз се стопявах от безсилие в циментовия гроб. Но нито смъртта, нито краят на следствието се виждаха...

Някакъв немирен дух изтръгна звуци на песен, подобна на дълго сдържан вопъл. Единият глас заглъхна избуя друг. Още няколко песни изредихме всички българи със замъглени от сълзи очи. Отекнаха и други песни на непознати езици. Това бяха песните, с които са ни закърмили.
- Да ни е честита Новата 1955 година! Да ни донесе свободата! - извика някой. От ъгловия карцер тъжен глас се провикна:
- Блага, изпей ни нещо за душата! Нова година е, пей ни момиче!
Стоях изправена до вратата и запях. Моментално настъпи тишина и само гласът ми достигаше до всяка килия като новогодишно пожелание.
- Браво! Браво! Карай друга.
Запях отново, без да се плаша, че може да се появат всеки миг пазачите. Тъкмо подхванах "Хубава си, моя горо", от коридора се разнесоха пиянски викове и тропот на ботуши. Глутницата нахлу обезумяла от ярост. Някои бяха изведени от карцерите и помъкнати към дежурната стая, там ги премазваха и безпаметни ги връщаха обратно. Растреперих се, когато чух стъпките да приближават моята врата. Мощна лапа ме сграпчи, изтегли ме навън...
- Пожури! Не можеме да чакаме! Сега е Нова година! Ще празнуваме, пиленце...
Вкараха ме в празна стая, усетих зверски удар с бич по кръста си и изревах от болка. Завлякоха ме за косите в средата на стаята, свлякоха ми панталоните. Не съзнавах и не помнех вече нищо...Леденото мълчание е единственият ням свидетел на новогодишното кърваво пиршенство... Лежах смазана от нощната оргия...

На гарата ни прехвърлиха в закрити вагони. Придружаваше ни Войслав, референтът от "Герово". Това беше най-дългото пътуване в живота ми. На гара Димитровград запяхме "Стани, стани, юнак балкански..." Трябваше да ни разменят срещу югославски шпиони. Извикваха имената ни едно по едно, разминавахме се. Точно тук краката ми се подкосиха и аз паднах на земята. Запълзях метър, два...докато ръцете на някакво войниче не ме изправиха на крака...

15 декември 1990 г, София
Първият конгрес на македонските културно-просветни дружества
Скъпи братя и сестри,
Болката, която изпитвам за моята поробена Македония, е болка от любов, към моя народ, останал отвъд граничната бразда. Насилственото поробване на нашите братя и сестри от Вардар, Охрид и Преспа...е не само трагедия за българите, но и срам за нашата национална история и държава, наследници на имена като Цар Симеон, Цар Борис, Христо Ботев, Левски, Гоце Делчев, Тодор Александров, Иван Михайлов и плеяда от български патриоти. В България, под диктовката на комунистическата партия всички от Пиринския край ни караха насила да се пишем македонци, въпреки че не желаехме, защото се чувствувахме българи. С нашата националност се манипулираше, за да се угоди на "големия брат". След Първата световна война сърбите пуснаха отровните си корени и извършиха геноцид над българското население в Македония, която нарекоха Южна Сърбия. Онези, които опонираха на тази асимилация, бяха натикани по затвори и изгниваха с години. Много от тях бяха избити без съд и присъда.

Като студентка в Скопие, върху мен и другите български студенти се упражни натиск да вземем югославско поданство, но ние категорично отказахме. Ето защо бяхме арестувани и обвинени в шпионаж. Изпратиха ни в затворите, където йезуитските изтезания не можаха да сломят нашия български дух. Затова ни прехвърлиха в концентрациония лагер "Герово". Този лагер е един от най-страшните...Побоищата имаха за цел да сломят духа на затворника, да го превърнат в послушно животно...Югославската власт се стремеше да унищожи по най-жесток начин умните, способните, борбените, патриотите, родолюбивите. Тя не можеше да търпи тази интелигенция, затова я натика по затворите и концлагерите без съд и присъди..."
http://strumski.com/biblioteka/?id=778&fbclid=IwAR1435y3ulQaXGmHBc1edSURnC-iLgID4OyGh9sgkF-2yTB0i0oelAFj3gs



Тема Re: Колко са жертвите на югославския македонизъмнови [re: jingiby]  
Автор tormentor (мъчител)
Публикувано23.01.20 12:14



едно още топло и уханно ... от дечев:

https://www.svobodnaevropa.bg/a/30382925.html

много пяна и манипулации и накрая нито едно конкретно число



кажи му северномакедонец вместо да го обиждаш

Тема Re: Колко са жертвите на югославския македонизъмнови [re: tormentor]  
Автор Superserb (колонист)
Публикувано23.01.20 19:42



Не идвало от коминтерна...а от вмро ОБЕДИНЕНА... то второто не е ли под контрола на...първото?
Сравняват се комунистическите репресии у нас с комунистическите репресии в югославска Македония. У нас те са на политическа и личностна основа. В Югославия на етническа!
Панко Брашнаров и Павел Шатев...да са доказани македонисти?!



Тема Re: Колко са жертвите на югославския македонизъмнови [re: Superserb]  
Автор mulcho ()
Публикувано24.01.20 07:48



У нас те са на политическа и личностна основа. В Югославия на етническа!
Панко Брашнаров и Павел Шатев...да са доказани македонисти?!

----

Ами да, те са доказани македонисти. Хора които чудесно знаят какви са, но като комунисти мътят главите на по-простите от земляците си. Умират не заради българщината си, а за предаността си към Сталин и КПСС, Шатев е и агент на НКВД. Едни престъпници са унищожили други.

Редактирано от mulcho на 24.01.20 09:34.



Тема Re: Колко са жертвите на югославския македонизъмнови [re: Superserb]  
Автор tormentor (мъчител)
Публикувано24.01.20 09:55



писал бил брашнаров някакви доклади и голяма теза извъртя дечев, че тръгвало да "изкристализира" някакво самосъзнание. на какви наблюдения се базират тези писания ня брашнаров. колко други стотици свидетелства има от точно тези години. чиста проба дебел и мазен /и купен/ манипулатор.
1945 сложил един до друг ченто от една страна и брашнаров и шатев от друга, всичките новоизпечени "македонци". все едно за вторите двама няма маса документи какви са се чуствали през целия си съзнателен живот преди да получат инструкция по партийна линия. няколко години по-рано брашнаров е учител по български език. ей така им "изкристализира" всичкото



кажи му северномакедонец вместо да го обиждаш

Тема На живо Канзуров...нови [re: Dean Dimov]  
Автор Darkages (ветеран)
Публикувано29.01.20 18:48



...в лектория "Македония":





Тема Re: Колко са жертвите на югославския македонизъмнови [re: Dean Dimov]  
Автор komitaO3 (български)
Публикувано11.03.20 21:52



От Прилеп съм, отидох да уча в Скопие. В 1948г., се хванах с ВМРО, да се борим с комунистите и сърбоманите. Когато комунистите дойдоха в Прилеп, избиха всички здрави българи или ги вкараха в затвора.





Тема Re: Колко са жертвите на югославския македонизъмнови [re: Dean Dimov]  
Автор komitaO3 (български)
Публикувано07.04.20 22:11



КЪРВАВА ЛУНА - МЕТОДИ ДИМОВ от Битоля, един от основателите на дружество "Тодор Александров" в Белгия

"След Втората световна война новите поробители от Титославия и техните аргати-сърбомани уязвиха жестоко националната ни чест и гордост. Най-силен бе ударът по най-святото у човека - народността ни, българското ни достойнство, българщината. Произнасянето на една дума за българин и българско беше нещо страшно, ужасно и опасно. Защо беше толкова опасно да кажеш, че си българин? Ясно е - защото да изречеш истината, това е най-силното оръжие, което човек може да притежава: да знаеш кой си, откъде си, къде принадлежиш...

За осъществяване на великосръбските идеи и бъдеща Титова Югославия трябваше първо да направят пълна етническа чистка. Хайката за хора продължаваше. Масови убийства бяха извършвани в Тетово, Куманово, Скопие, Велес, Битоля, Ресен и къде ли не още. Виковете за помощ бяха излишни...Войната беше на приключване. Хаосът, безредията, кризите, гладът бяха наяве. Новодошлите прилагаха нови методи: бутнаха паметника на Александър Турунджов на Ат пазар, правен от битолските еснафи, забраниха фирмите да бъдат на български, преименуваха улиците, разрушиха паметника на бранниците срещу Монопола и всичко, което напомняше на българско. Новата ера на новите еничари беше започнала. Пълни бяха затворите с обвинени за бугари, бугараши, ванчовисти, фашисти и какви ли още не. В манастира "Прохор Пчински" се подписа най-срамната формула срещу българското ни национално достойнство - отново Македония ставаше сръбска губерния, по нов начин...

Грабежите в Титова Македония нямаха чет. Онези, които бяха по-заможни и бяха спечелили с много труд от поколения насам, ги наричаха "ратни богаташи" на сръбски, което значи "военни богаташи". Взимаха им насила всичко от къщите. По време на колективизацията бе страшно. Бяха разграбвани имотите на селяните, добитъкът беше унищожен, земите останаха пусти. Начело на фабрики, колективи, учреждения издигаха некомпетентни хора без никакви знания и практика. Бяха само предани на партията, верни на чуждото и опасни за своите. Тежко и горко на онези, които не искаха да се подчинят - бяха карани в затворите, бити, измъчвани, заставяха ги да подписват, че си предоставят доброволно имотите. Доведоха народа до просяшка тояга...Забраниха ходенето по черкви, манастири. Новите безбожни еничари превърнаха черквите и джамиите в магазини, а някои, които бяха по-ачик, ги оставяха като музеи.Кормеха икони, стреляха по тях, чупеха, рушаха - рушаха миналото на един многовековен народ...По едно време започнаха насила да събират козите, от селата, от къщите - навсякъде, като намереха кози, ги товареха във вагони и ги караха на унищожение. Шептеше си народът от ухо на ухо:,,И тех ли ги обвиниха за фашисти?"...Робското затъмнение в Македония беше тотално. През двайсети век мнозина останаха сираци. А сега страната остана пълен сирак, без никой да й подаде приятелска ръка за помощ...

Затворите се пълнеха непрестанно. Изчезваха хора безследно, ежедневно. Народът се стъписа. Историята и миналото на Македония се фалшифицираха. Навсякъде събираха насила българската литература и учебници, на купове потурени с газ, и ги горяха. Гореше сърцето на един народ.Тези пламъци поглъщаха великия дух на Паисий. В училищата се учеше македонски, сръбски, руски език, а истината трябваше да изчезва с пламъците на горящите книги...Затрупаха се книжарниците със сръбски книги, нови учебници на т.н. македонски език. Без да питат хората, презимената им ги преправяха накрая със "ски"...Знаейки, че моят дядо е бил комита, претърсваха и у нас - диреха оръжие и бугарски книги...Самите учители, които предаваха т.н. "македонски език", не говореха на литературен македонски. Учеха учениците, а те самите не ползваха езика. Главното - в него се измениха букви, нямаше го ер голям, ер малък, ю, я - всички те бяха заместени със сръбски букви или някакви си запетайки, само и само да не бъде българско...Никой вече не смееше да гъкне или да каже ,,българско", ,,български", ,,българин" - яка му душа!

От по-изкусни хора чувахме, че равнината е най-добрият път за минаване на границата, защото на по-ачик по-малко се варди. Казваха, че е много по-лесно при хубаво време, отколкото през зимата. Защото през пролетта или лятото има къде да се скриеш, ясно е и по-добре можеш да се ориентираш. Бяха прави - абсолютно прави. Записах си този урок в главата...След като решението беше взето, като че ли станах по-друг човек. Отивах при роднини, да ги видя. С един от моите другари, Петров, обиколихме почти цяла Битоля - като че ли за последно. И тъй, като че ли си взимахме последно сбогом с родния край. Един светъл ден си сложих хубавите дрехи - в делник - взех което мислех че ми е най-необходимо. И без да обръщам много внимание, отидох при моя комшия Илия и двамата тръгнахме...

Така започна нашият живот в лагера Лаврион. Блъсканици пред магерата, предупреждения за доносчици на полицията, отношението на полицията, имаше и военни. Като че ли те обаче не бяха толкова строги, колкото полицаите. Някои от полицаите бяха много сурови, направо бесни, и се отнасяха жестоко с лагерниците...Сред лагерниците се срещаха всякакви, някои пазеха бодър дух, други бяха свити, меланхолични, трети - много тъжни, потънали в себе си...От други хора разбрах, че за емигриране от лагера трябва да се запишем, след като изберем някоя посока - Европа, Америка, Канада, Австралия и тъй нататък. Един път седмично от Атина идвала госпожа Рул, официален представител на Върховния комисариат в Женева за политическите бежанци. Лично аз още не бях решил накъде да емигрирам. Виждайки ситуацията в лагера, си казвах: където и да било, само и само човек да се отърве от тези железни гръцки канджи...За ангарията, т.е. работата, която трябваше да се върши в лагера поред, сутрин рано идваше полицията и броеше по кревати. И отвеждаха всеки на съответното място да работи...

С надежди и оптимизъм се очакваха посещенията на госпожа Рул всеки четвъртък. В един момент, през ноември, пристигна интересна делегация - идваха от Белгия като пратеници на Върховния комисариат в Женева за политическите бежанци. Обясняваха, че ако някой иска да емигрира в Белгия, може да го стори, след като се регистрира за там...Е, добре! Където и да е, само и само да се излезе от проклетия гръцки лагер!...Оформиха се дълги, дълги списъци на желаещи да емигрират, всеки се надяваше да се спаси...Първи април. Един от полицаите започна да чете списъка. Един по един се качвахме. Камионът ни закара в Атина във Върховния комисариат за политическите бежанци...С автобус ни закараха на атинското летище. Там ни посрещнаха неколцина представители на Върховния комисариат в Женева...Цялата група се снима пред аероплана, благодарение на един фотограф, който идваше с нас. Оставихме спомен...

Помня, че мнозинството бяхме от Македония. Къде ще ни отведе тази огромна машина, вече напуснала гръцката земя, в която оставихме толкова мъки, толкова сълзи! И толкова наши другари и сънародници не само в Лаврион, но и в многото други лагери и по островите. В непозната земя. Но в нашите сърца имаше само едно усещане - летяхме към свободата! Статистиката показа, че само от Македония сме дошли 280 души. Ние бяхме най-многобройни - можеби защото бяхме най-гонени, най-измъчени, подложени на истински геноцид в собственото си Отечество."






Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2020 Dir.bg Всички права запазени.