„Румънските погранични постове личат наляво от шосето зад Крумово и надясно - пред Брегово.
Няколко километра северно е гористото плато, по което е Балъджа. Сърцето ми се свива, но бликат в душата ми спомените от ранните години. Крумово – село с ново име и със стари българи – беше известно с бодра селска младеж. В него живееше бае Владимир, който се беше бил в Сливница, обичаше княз Батенберга и жадуваше да отмъсти на русите за черното им посегателство. Доживял ли е бае Владимир вчерашните дни? Аз бях младо момче и от бае Владимир имам първия военен урок. Той вярваше, че Русия ще ни нападне, и споделяше, яростта си с мен, защото старите отбягваха тази грижа. А ние, младежите, бяхме решили тежкия въпорс: казаците ще минат в земята ни през нашите трупове, ние ще умрем по нашите граници.
-Балканът ще ни опре, младо, - поучи ме внушително бае Владимир. – Ние ще се опрем о майка Стара планинаи ще избием поне толкова руси, колкото ще бъдем сами, че тогава нека поробват, - „халал да им е“...“
/Антон Страшимиров/

„Добре дошли! България е страна градина, така че имаме много цветя и да посрещаме, и да изпращаме, и пак да посрещаме…“

Народна воля беше да освободим Добруджа.

На 7 септември руския генерал Зайончковски пое командуването на цялата руско-румънска армия в Добруджа и издаде заповед, с която оповестяваше своята воля да прегази българите. Той откриваше на войските, че в лютите боеве на пети преди обед и на шести привечер тук, при Добрич, българите са разполагали само с 4 полка, когато неговата армия броеше три пехотни и една кавалерийска дивизии.

И изобличените многохилядни войски се хвърлиха при изгрев слънце на 7 септември върху четирите български полка с тежки една след друга вървяща вълни.

Българите веднага почувствуваха съкрушителното числено надмощие на врага, началниците се вредиха с войските в самите вериги (дори и генералът), а едновременно се изпращаха депеши по всички страни за подкрепа.

Настръхна населението в градове и села. Стотици могили в Добруджа почерняха, от старци, жени и невръстни момчета: чугулеха се по тях, да следят по-ясно със слух бойният ураган при Добрич, който тресеше земята.

Вълнуваше се народът, трупаше се по могилите и остреше уши на север, но очите бяха извърнати на юг по железнопътната линия Синдел - Добрич: трябваше да дойде помощ, това се чувствуваше и от децaтa, трябваше да дойде помощ! Може би, ще се надигне самата великанка Стара планина със своите гигантски буки и дъбове и ще натегне... А може би и сам Бог ще извърши чудо.

Защото трябваше да стане чудо: гинехме. И никой в света нямaшe да пита, колко сме били; - светът още не знаеше и нямаше да узнае - „стреляме“ ли ние срещу войските на руския цар; - никой в cвeтa нямаше да чуе, колко срещу колко сме се били ние...

Трябваше чудо!

И разтревоженият народ от хиляди старци и жени се трупаше по могилите, нaoстpили уши на cевер и извърнали бледи лица към юг.

Бешe към обед. Понесе се ура откъм Ботевския мост, подхвана се от невидими навалици по двете страни на жетезничната линия, разля се далеч в полето и се отекна в небесата: войски идат, ура! ура! ура! ...

И сипнаха се навалиците от близки и далечни могили - тичат към гарите и дерат гърди, викат - всеки за себе си и за Бога, да ги чуе.

Вървяха два дълги трена към Добрич и тежко пъхтяха по възвишаваната добруджанска степ. Единът возеше ловченски дружини, другият - гранати и патрони. По степта треновете вече се движеха сред шпалир от народ: мъжете благоговейно бяха снели калпаци, жените махаха с двете ръце и викаха - на войските, викаха всичко гальовно, което старческата душа и женското сърце намират да кажат на решените да мрат.

Но към Богданов влаковете cпpяxa почти един след друг, водата в котлите не стигна; трябваше да се загасят пещите, вода в Добруджа няма...

А ужасът на боя при Добрич беше на своя връх, там отчаянието пущаше вече черните си пипала в душите и вестяха се сега далеч по могилите конници: огледват юг - помощ! помощ!

И екна далеч осеяното с народ поле:

- Вода дайте! Гинем! Вода носете, вода!

...

Народна воля беше да освободим Добруджа. На 7 септември населението от десетки села около Козлуджа пропъпли към спрелите по железничната линия два военни влака, които нямаха вода, и напълни котлите им. Носеха старци, жени и деца - носеха с батлаци, котли и менци - носеха с душите си. Те поставиха стълби по машините чудовища и се катериха по тях високо - над ужаса...

Народна воля беше да освободим Добруджа.

И когато двата влака тръгнаха и когато във вечерните мрачини на 7 септември руската хала се затури и заглъхна далеч на север, един се въззив носеше по тучните поля:

- Победихме! Велик Бог! Победихме, ура!

И бъклици с вода и вино имаме и да посрещаме и да изпращаме...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Сборникът с разкази е много добър.

Не очаквах Антон СТрашимиров така яко да е сипвал с черпака на братушките

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Литератарата има малко допирни точки с историята. Нали помниш какво беше писал Страшимиров: Клаха народа си както и турчин не го е клал... Знаем, че писалите си служат с хиперболи и параболи... Ама не са математици.

Предава емоцията на онова време и разказва реално случили се истории: и за румънските издевателства над българското население, и за избиването на цвета на добричкото гражданство, и за руската самонадеяност и дори бруталност спрямо местното българско население. Тези неща си ги е имало, просто писателят или поетът им придава субективна гледна точка и влага емоция.

Добър разказвач е. Би било погрешно да си правиш извода, че водещото е някаква русофобия. Не, просто разказва за събитията от 1916-18 г по начин, по който поколенията след 1944 г не са си помисляли, че е било възможно да се случи.

От Страшимиров научих, че румънските жени имали лоша слава - имали традиционно леко поведение; и това е констатирано от чужди западни пътешественици още през 19 век, които наричат Румъния "страната на червените фенери".. После тази културно-битова особеност създава условия за конфликти с българското население и обичаите му в Добруджа, които са силно патриархални и православно-християнски.

Би било погрешно да си правиш извода, че водещото е някаква русофобия. Не, просто разказва за събитията от 1916-18 г по начин, по който поколенията след 1944 г не са си помисляли, че е било възможно да се случи.

Опазил ме господ да имам такива помисли. Този разказ ми подсказва, че сме били пионки в една голяма игра. Нямаща нищо общо с националния ни идеал, а само възползвала се от това:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

че румънските жени имали лоша слава - имали традиционно леко поведение; и това е констатирано от чужди западни пътешественици още през 19 век, които наричат Румъния "страната на червените фенери".. После тази културно-битова особеност създава условия за конфликти с българското население и обичаите му в Добруджа, които са силно патриархални и православно-християнски.

Това на фейк ми прилича. Не бива да се генерализира. Още повече, че по това време православието в Румъния е проповядвано на български (църковно-славянски) език. Шантонерки е имало навсякъде.