Re: да. с едно н трябва да е / Политика, Свят / Македония

Основният проблем на настоящите руски власти се заключва в пълното несъответствие между елита и обществото. Това несъответствие има много различни прояви. Например, 90% от руските елити са либерали, получили своите активи заради приватизацията, при това незадължително в резултат на тази на Чубайс от 90-те години, но и в резултат на приватизацията на своите държавни функции. Едновременно с това, 90% от населението, напротив, е настроено много консервативно, категорично иска справедливост и „твърда ръка”. В частност, след подписването на указа за пенсионната реформа, броят на хората, поддържащи Сталин (дори не като политически деец, а по-скоро като някакъв символ на управлението), се увеличи от 80 на 90%.

Връзката между властта и обществото е разбита в началото на 90-те, по време на либералната революция, чиито основни действащи лица бяха две сили. Това бяха средната и ниската номенклатура и търговията. Те си поставиха за цел решението на две принципно важни задачи. На първо място, да се предадат по наследство тези привилегии, които имат, в това число и тези активи, които те теоретично могат да получат. И второ – да се избавят от отговорността пред обществото. С други думи, либерализмът в руското разбиране означава свобода на човека от отговорност пред обществото. И отговорността пред висшестоящите ръководители, пред деловите партньори остава. Тоест кради, колкото можеш, делии правилно и нищо няма да ти се случи. В резултат на това, в края на 90-те години равнището на конфликт между обществото и властта достигна пределни равнища.

Важен фактор, който засилва този конфликт, е това, че ние нямаме елити в класическото разбиране на тази дума: съветските елити измират, а новите изобщо не си представят какво е власт. Те разглеждат като задължително условие за влизането в елита единствено наличието на пари. В резултат различните елитни групи използваха обществото като инструмент за борба със своите конкуренти, докато във всяка нормална страна това е категорично забранено: вътрешноелитните конфликти никога не се извеждат на равнище общество, те винаги се провеждат зад кулисите. За да се установи подобна система, трябва да има вътрешноелитен арбитраж. И в края на 90-те години, да го кажем така, е обявен конкурс за най-добър арбитър. Спечели го Путин, който в течение на известно време стабилизира ситуацията, за което много му помогна икономическият ръст, предизвикан от политиката на Маслюков и Герашенко. С усилията на Греф, Кудрин и Игнатиев този ръст постепенно беше спрян, но бе продължен от колосалните петролни цени между 2005 и 2007 година.

А след това започнаха и проблемите. От 2009 година страната на практика постоянно се намира в състояние на икономически спад (имаше лек подем 2009-2011 г., но той бе възстановителен ръст, свързан със срива от 2008 година). Освен това започна много остър външен конфликт със световния либерален екип. Що е то либерален екип? Има шега, че демокрацията е власт на демократите, а либерализмът, изхождайки от тази логика, е власт на банкерите. А международните банкери, контролиращи световната икономика чрез Бретън-уудските банкови институции, откриват, че техният инструментариум повече не работи, след 2008 година икономическият ръст по света се спря и започна подем на националистическото движение. В САЩ това доведе до появата на Тръмп, а аналогични процеси се случват по цял свят. В резултат жизненият стандарт пада и се разбра, че не може да има компромис.

Вместо това Путин, който първоначално игра ролята на междуелитен арбитър, постепенно зае позицията на катехон, според мен, възраждайки византийската традиция, при която царят защитава народа от произвола на боляри и лихвари. В нашия случай от чиновници и олигарси. В рамките на този формат, между другото, винаги е преминавала и неговата „Пряка линия”. Но когато се разбра, че схватката между либералите и патриотичните сили по света се засилва, то у либералния екип се появи идеята, че Путин е уж твърде патриотичен и трябва да се премахне. Затова и започна активната антипутинска кампания, усилена от различен род мръсни провокации: от украинския Майдан и сваления малайзийски „Боинг”, до отравянето в Англия, макар и да е съвършено ясно, че Русия няма никакво отношение към организацията на тези събития.

В тази ситуация Путин все по-ясно разбра, че няма възможност да се договори с либералите: ако се държат така, значи те изобщо не разглеждат варианти, при които може да се разберат. В резултат се случват три събития. Първото през 2007 година. Това е мюнхенската реч, когато той се обърна към Запада и каза: „Вие си нарушихте обещанията, а така не бива”. Не обърнаха внимание на това. Вторият път той също доста рязко каза това по време на речта си на Валдайския форум през 2014 година, което беше неговото последно предупреждение. И през 2018 година, когато той по време на посланието си пред Федералното събрание заяви: „Край!”.

А по време на речта му на Петербургския форум бе публично поставен кръст на Бретън-Уудската система. Това, че тя се руши, се разбира от всички, но за това не трябва да се говори на глас, а накрая е казано. Което означава, че този политически модел, който е изграден в нашата страна, също се е изчерпал.

При това либералните атаки срещу Путин от лятото на 2018 година доведоха до там, че го поставиха пред ситуация, когато той трябваше или да подпише, или да отклони указа за пенсионната реформа. Отмяната на пенсионната реформа почти със сигурност щеше да предизвика либерален взрив в духа „Путин не иска пенсионерите да имат достойни пенсии”. И главното в тази ситуация беше това, че Путин трябва да уволни правителството и да назначи ново. Но той днес няма нелиберални чиновници и икономисти в екипа си. Освен това го няма Маслюков, а Герашенко изобщо не е млад. И в тази ситуация бе избран компромисът – Путин подписа пенсионната реформа. Но в резултат на това неговият образ на катехон в очите на народа бе нарушен. И Путин, който преди това има условна „броня от тефлон”, по която нищо не залепваше, се предаде пред правителството. От тогава всеки негов опит да каже нещо за правителството неминуемо приключва с това, че му казват: „Това са твои хора, те правят това, което им кажеш”. Макар и това да не съответства на действителността.