|
Без самочувствие няма идеи
Няколко години по-късно, малко след като си бяхме дали взаимно пътя с моя редакционен директор, се запознах с един възрастен човек, напуснал като младеж България непосредствено след 9 септември 1944 г. и прекарал над половин век в емиграция. Напълно с ума си, въпреки че беше около осемдесетте, патриот, говорещ български без грам чужд акцент. Накратко, „добър българин“, както обичал да казва преди век един друг добър българин – Константин Хаджикалчев. От дума на дума стигнахме до темата защо българите не можем да създадем нищо трайно, а се мятаме като риби на сухо от едно към друго, защо нямаме собствени оригинални идеи, защо постоянно гледаме да копираме чуждите образци, защо все чакаме големите да ни кажат какво да правим. Бай Димитър ме погледна със сините си очи и каза: „Не раждаме свои оригинални идеи не защото не можем, а защото нямаме самочувствие“. Как я докарахме дотук?
Катастрофалният XX век?
Миналото столетие за нас беше век на катастрофи. Между 1913 и 1945 г. изгубихме три важни войни, което доведе до жесток срив на националното ни самочувствие и като да свикнахме с мисълта, че сами нищо не можем да направим и докато „началниците не се разберат“, трябва да си налягаме парцалите.
Психологията на „чакане на началниците“ избуя отчетливо след Първата световна война, когато у нас почват да се чуват гласове в полза на влизането ни в „интегрална Югославия“ като един вид възвръщане на Македония през задния вход. Реално обаче с цената на подчиняване на българската държава на сърбите. Чуват се и гласове, че винаги когато сме се опитвали да правим нещо против волята на Русия, сме катастрофирали. Същите гласове обаче явно са били забравили, че Съединението през 1885 г. го направихме сами, и то против волята на Русия, а в Първата световна война Русия катастрофира заедно с нас.
След 1945 г. в качеството си на съветски васал съвсем се отучихме да решаваме сами съдбините си (не че и можехме). Проблемът е, че този синдром на самочувствена недостатъчност и породените от нея папагалщина и козируване продължава и сега. И той е обхванал цялото общество, от обикновените хора чак до т.нар. политически и интелектуален елит.
(По)дарената свобода?
Несъмнено изгубените войни през XX век удариха жестоко самочувствието ни, че можем сами да доведем нещо до успешен край. Нашите съседи сърбите и гърците си взеха точките от мачовете през 1913, 1918 и 1945 г. и нямаха комплекс за малоценност, породен от изгубени войни. Но синдрома ни на самочувствена недостатъчност вече го имаше непосредствено след 1878 г. и той беше както външно култивиран, така и автокултивиран. Иде реч за това, че свободата ни е поднесена на тепсия от щиковете на руската войска, което автоматично изисква и благодарност с отворен срок на годност (сиреч вечна, което редовно ни се припомня на всеки 3 март), но и моментални обвинения в предателство и неблагодарност всеки път, когато интересите на България се разминават или направо противоречат на тези на Русия. Естествено, свободата-дар създаваше и комплекс у нас, че дори и това не сме успели сами да извоюваме. За разлика например от гърците, които чрез дълго въстание се освобождават от Османската империя през 1829 г., или сърбите, които след две свои въстания получават през същата година автономия от султана. Че нито сръбските въстания, нито гръцкото въстание щяха да успеят, ако в края на краищата Русия не беше обявила война на Турция през 1828 г. и турският флот не беше разгромен от англо-френско-руския флот при Наварин, е ясно за историците. Но гръцките и сръбските деца още от училищната скамейка научават за храбрите подвизи на своите въстаници, извоювали свободата, а не че крайният успех на въстанията идва в резултат на намесата на могъщи външни сили. Въпрос на национално (само)възпитание.
Но и това (само)възпитание след 1878 г., и огромните деформации в манталитета ни в резултат на почти 500 години „съжителство“ под властта на падишаха (не че и съседите ни не опитаха от прелестите му, макар и „само“ за около 400 години) не са коренът на злото. Синдромът на самочувствената недостатъчност се разви и дефектира чипа на мисловния ни манталитет и преди Ньойския договор, и преди Берлинския конгрес, и дори преди да падне Търново през 1393 г. Катастрофата дойде тогава, когато през 1018 г. довчера непримиримият Кракра Пернишки заедно с други 30 началници на крепости отидоха и уморено и обезверено подвиха коляно пред Василий ІІ Българоубиеца и така заложиха при Мефистофел душите и бъдещето на следващите 50 поколения българи.
Гибелта на империята
Ако преди 1018 г. е имало нещо, което страшно много е дразнело източните римляни, или византийците, както популярно ги знаем у нас, то е българската гордост, надменност и горделивост, които са документирани в писмените паметници от епохата. Но това не е гордостта и надменността на парвенюто, а е доказалата се гордост на един народ, създал собствена империя на територията на богопомазаната Източна римска империя. Изградената от българите на Аспарух държава още през VIII век има аристокрация и изобщо елит, притежаващ невиждано за онези времена чувство за „национална“ идентичност и принадлежност. Затова съветът на боилите не се поколебава упрекне търсещия мир с Византия Сабин с думите чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите! След покръстването на България, въпреки продължилия четири десетилетия мир с източните римляни и проникването на византинизма в царския двор и висшия църковен клир, нейният политически елит продължава с редки изключения да се гордее с миналото си и да следва „бащината чест и слава“. Затова през 968 г., когато при цар Петър България е току-що изгубила всичките си тракийски земи заедно с Пловдив, пристигналият в Константинопол български пратеник не е облечен по ромейска мода, а както го описва сащисаният епископ Лиутпранд, пратеник на германския император, бил с обръсната глава с падаща надолу плитка, некъпан, препасан с медна верига през кръста и приличал на прясно покръстен езичник.
Войната с България, която започва или по-скоро подновява през 986 г. император Василий II, е нещо невиждано дотогава на Стария континент като продължителност и настървение. В историята на средновековна християнска Европа няма друг случай, в който една държава (Византия) да води тотална война против друга държава (България) и тази война да завърши с пълното унищожение на първокласна европейска сила, каквато сме по онова време. Дори и днес можем да си представим какво се е случило след 1018 г. в душите на българите – няма го вече техния василевс (император), няма я империята им, патриаршията е разжалвана до архиепископия, която от 40-те години на ХІ век е подложена на гърцизиране. Като психологическа реакция вместо предишната гордост, самочувствие и увереност в собствените сили се появява униние, отрицание на своето и преклонение към постиженията и културата на силния на деня, на империята. Възниква светоусещането, че онова, което крепяло българите 300 години, съзнанието, че са различни и че различието е изворът на силата им, ги е подвело, не ги е спасило от мощта на Източната римска империя. Но не е само това.
Както епопеята между 986 и 1018 г. е единствената по рода си в историята на средновековна Европа тотална война на една държава против друга, така и съседството на България с Константинопол, сърцето на Източната римска империя, също няма аналог. Константинопол е най-блестящият културен център в целия християнски свят. Съпоставките с него на това, което може да предложим като култура след 681 г., след 865 г. или през 1350 г., не са никак в полза на България. Напротив – дисбалансът в полза на империята е огромен. В никоя друга част на християнския свят няма аналогичен културен дисбаланс. Ако през Х или ХІ век един французин премине границата с Германия, ще завари същата или подобна културна среда и равнище. Ако един италианец отскочи до Прованс по същото време, няма да открие фрапиращи културни различия. На Балканите обаче разликата е огромна. И ако до 865 г. и до 1018 г. българите имали като щит гордостта си и отхвърлянето или поне омаловажаването на имперското културно превъзходство в името на отстояването на своето, след 1018 г. лайтмотива на културното противопоставяне в името на свободата и независимостта на собствената държава вече го няма. Случва се друго – нерадостната съпоставка и сравнение водят до обратния процес на прегръщане на чуждото. Не само заради породения от неотрадната съпоставка комплекс за малоценност, но вероятно и напук и от яд, че щом като собственият културен код не те е опазил като независим народ, явно чуждата култура е по-стойностна.
Какво правят българските владетели през ІХ и Х век? Копират от ромеите, но избирателно. Например големите строежи от Плиска и Преслав са различни като техника на изпълнение от ромейските, а не тяхно copy-paste. Това говори за собствен национален и културен проект, за стремеж към изграждане на своя култура или най-малкото на своя версия на новонавлязлата християнска култура, която да се противопоставя на чуждата и да обслужва собствените планове за бъдещето. Въвеждането на глаголицата и после кирилицата, обявяването на старобългарския (славянобългарски) език за държавен и богослужебен и създаването на литература на него са най-ярките доказателства за наличието на такъв собствен национален и културен проект, макар и влизащ в рамките на средновековната християнска цивилизация, която по онова време, добре е да се припомни това, не е разделена на източна и западна. След 1018 г. собственият национален и културен проект е вече мъртъв, заменя го чужд. Заедно с него започва и подмяната на менталната и културна матрица на българския народ. След 1018 г. човешките загуби са възстановени, разрушените крепости и селища са възстановени. На не и загубеният дух! След 1018 г. и особено от третата четвърт на XI век започва подмяна на духовната матрица на българските елити, започва стремеж към копиране, имитиране на чужди образци и модели като модни и изтънчени. Стремежът към генериране на собствени модели и образци, накратко на собствени идеи, секва. Това се оказва пагубно за последващите съдбини на българския народ. Може би, ако имахме още столетие време докъм втората половина на ХІІ век, българската културна матрица щеше да изкристализира, да се консолидира и това щеше да промени коренно манталитета и бъдещето ни.
Хардуер и софтуер
В развитието на Европа и на старите европейски народи, които изграждат ранносредновековни държави, има два ключови исторически периода. Първият е IX–X век. Тогава след разпадането на Франкската империя се обособяват Германия, Франция (макар че за съвременниците Франция е старата Франкия от 481 г., а не нова държава) и онова, което много по-късно ще стане Италия. В крайния европейски Запад се оформя като обединена държава англосаксонска Англия, на срещуположния край на Европа България се покръства, модернизира и консолидира етнически, в босненските планини сърбите започват да дават признаци на държавен живот, хърватските им съседи формират свое кралство. По другия диагонал в европейския Югозапад в лицето на кралство Астурия са положени основите на бъдещата Испания (Кастилия и Леон), докато в срещуположния ъгъл възникват Моравия, Полското херцогство и още пò на изток – Киевска Русия. През този период се оформят физическите тела на средновековните държави и народности, техният хардуер. Оформянето на техните културни матрици, инсталирането на техния софтуер, настъпва по-късно.
Инсталирането на софтуера на рано възникналите европейски народи (народности) се осъществява приблизително в периода 1050–1200 г. Настъпилите промени, свързани с инсталирането на новия културен софтуер, личат особено ясно във Франция, Италия и Англия. Във Франция и през IX и X век, и през XI и първата половина на XII век представителите на аристокрацията и висшия клир продължават масово да носят старите си франкски, сиреч германски имена. Обаче от XIII век, грубо след 1200 г., имената им вече масово са не франкски, а френски. Следователно от средата на XII век нататък нещо се е случило със старофренската народност и тя от франкска се е превърнала във френска. Но вече като „софтуерни“, а не като „хардуерни“ характеристики, защото физическите й носители не са се променили. Неслучайно към средата на ХІІ век се наблюдават ярки примери от френската средновековна култура с нейната куртоазна литература или рицарските й традиции. Тоест към средата и втората половина на ХІІ век във Франция е приключило успешно инсталирането на духовния софтуер, на вторичния компонент на всяка народност, на нейната ментална надстройка, която занапред ще се отъждествява с душата на Франция, с френското.
Подобна е ситуацията и в старата лангобардска (германска) Северна Италия, където сред северноиталианската аристокрация и клир приблизително след 1200 г. вече доминират италиански, а не имена от германски произход, както е преди това. Но точно XII век съвпада и с укрепването на север на италианските градове-републики, от които по-късно започва европейският Ренесанс, а на юг норманите, след като са унищожили византийската власт, форматират държавно образувание, което в следващите столетия ще преминава последователно под властта на германци, французи и испанци.
Отвъд Ламанша новият софтуер е инсталиран от външни сили, от нормано-французите на Вилхелм (Уилям) Завоевателя, който завладява през 1066 г. старата англосаксонска Англия и налага като господстващи нормано-френския елит с неговите език и традиции. В резултат обаче се получава не подмяна и унищожаване на старата културна матрица, а амалгамацията й с нормано-френската. Процесът на превръщането на англо-саксите в англичани, започнал след 1066 г., символично приключва през 1362 г. с акта на Английския парламент, който постановява занапред съдебните пледоарии и дела да се водят не на френски език, както е било в продължение на 300 години, а на английски. В България обаче се случи нещо съвсем различно.
Византийски софтуер върху български хардуер
През IX и X век по начина, по който се развива, България не прави изключение от общото развитие на „варварските“, сиреч германо-романските държави, образувани на териториите на Западната римска империя. За това може да се съди например от „хранените хора“ на Омуртаг, които по същество са вариант на подобни приближени до вожда или монарха аристократични общности, каквито е имало в германо-романския Запад, при норманите (варягите) в Скандинавия и Киевска Русия и които като явление биха могли да се проследят назад чак до хетайрите на Александър Македонски. Пак през IX–X век появата на т.нар. комитати, тоест на новите административни единици в България, е напълно в съзвучие на аналогичните процеси на възникване на подобни административни системи във Франция с нейните comtés („графства“, дума, произлизаща, както и нашето комитат, от латинското събирателно comitatus, идващо от думата comes, „магнат, едър господар“), в Англия с нейните стари shires и earldoms и по-късните нормано-френски counties, с немските Grafschaften, управлявани от назначени от владетеля хора. С други думи, през IX–X век България като произход и тенденции на развитие е част от германо-романския свят, родил се след Великото преселение на народите между V и VII век. И по аналогия с нейните западни посестрими би трябвало да се очаква след изграждането на хардуера на България през IX–X век да протече и инсталирането на нейния софтуер през XI–XII век. Случва се обаче нещо съвсем различно.
През периода, през който западните държави инсталират своя софтуер, българите нямат своя държава, те са в рамките и са подвластни на чужда империя, с която те като произход, култура и менталност нямат или имат съвсем слаби допирни точки. Но която чрез силата на културата си, макар и едва ли да го прави умишлено, за 180 години подменя културната матрица, чипа на елитите на българските си поданици. През XI–XII век, след унищожаването на българската държава, процесът на инсталиране на софтуер made in Bulgaria беше грубо и брутално пресечен и вместо него бе инсталиран софтуер made in Byzantium. Ситуацията, в която изпада България след 1018 г., може да бъде оприличена с младеж, навлязъл в юношеството, който вместо да израсне като пълноценна личност, бива сгазен от кола и остава инвалид до края на живота си.
Налагането върху българския хардуер на чуждия византийски софтуер (и техният сблъсък) доведе до катастрофални в ментално отношения последици за българите, до прекодиране и пренаписване на техния софтуер. След 1187 г. възстановихме държавата си, но тя копираше чертите на Византия на Комнините (1081–1185). От старите титли отпреди 1018 г. беше оцеляла единствено думата „боляр“, вероятно производна от множественото число на древната българска дума „боил“. Всички останали институции в държавата бяха copy-paste от Византия. При Калоян и Борил чрез унията с Рим имаше някакъв опит за връщане там, където ни е мястото като исторически произход и принадлежност – в редовете на западния германо-романски католически свят, но този опит, който имаше реални шансове да успее, беше анулиран през 1235 г. от инфантилната страст на Иван Асен II непременно да получи от византийските императори в Никея признание на възстановената българска патриаршия и на императорската си титла. Като че ли без такъв византийски лиценз французите или англичаните с техните „само“ крал и „само“ архиепископ не смогвали да се оправят в живота и в международните дела.
Отказът от германо-романското „утре“ в полза на византийското „вчера“, което фанатично робуваше на и съизмерваше всичко само със старото имперско минало и по това мерило преценяваше кое е добро и лошо, доведе българите не само да се откажем от усилието сами да създаваме свои образци и да раждаме свои идеи, но и засили още повече сляпото подражание на всичко made in Byzantium. Това откъсна жестоко елита ни от простолюдието не в класов смисъл (такова откъсване имало по това време навсякъде), а в народностен. След 1235 г. България започна послушно да следва посоките и зигзагите на византийските културни процеси и единствено такива факти като извънканонните стенописи от Боянската църква показват какво бихме могли да сторим и какъв потенциал да разгърнем, ако не бяхме възприели и харесали статута на ромейски подражатели. Обаче опитите да станем „и ние ромеи“ бяха безпредметни и жалки заради това, че самите византийци гледаха на тях с насмешка и постоянно ни припомняха, че ако и да сме православни и да имахме василевс и патриарх, за тях си оставаме варвари. През XIV век обаче ромеите го правеха не така официално, както навремето бяха нарекли цар Петър облечен с кожи кожогризец, а под формата на сатирични басни като онази, в която дроздът нарича бухала храненико български и татароподобни, муцуно българска в ямурлук с качулка.
Православната ни църква, която чак когато турците стигнаха до Търново, си спомни, че първо е българска, а после гръко-православна, бидейки по същество едно чуждо византийско тяло у нас, изигра също горчива роля в пренаписването на българския софтуер и в отчуждението между народ и елит. Например в допълненията от XIV век към Бориловия синодик може да се открие следното славословие: На цар Никифор, цар Йоан, цар Василий... вечна им памет. Първите двама от славословените от българската православна църква царе са византийските императори Никифор Фока, който завзема българска Тракия през 968 г., и Йоан Цимисхий, който насъсква киевския княз Светослав в тила на България, през 971 г. съсипва Преслав, завоюва Мизия и деградира нашия Борис II от император до византийски сановник. „Цар Василий“, комуто също „вечна памет“, е не друг, а Василий II, унищожил българската държава и варварски ослепил 14 000 български пленници. Това, изглежда, не е пречело на „българската” православна църква да чества „вечна памет” на най-злия враг на българите и на България! Удивително е как Христо Ботев, който, без да е имал склонност към исторически анализи и препратки, а само воден от чудната си интуиция, нарича духовенството тази непорината византийска воня, коя продаде и съсипа народа.
И така, когато през 1235 г. Иван Асен II анулира унията с Рим, България, без да бъде принуждавана, предпочете чуждия византийски културен софтуер и сама реши да се превърне в малка Византия, в неин ментален придатък. Така България доброволно се отказа да се положи усилия да работи по изграждането на собствен национален и културен проект, както беше направила през IX–X век. По същество този отказ представляваше избуяване на националната комплексираност пред византийското, вманиачено преклонение пред него, а оттам и отказ от самостоятелно генериране на собствени идеи в пасивното очакване друг да ни ги дава. И докато през XIV век на Запад университетите никнеха един подир друг, Данте Алигиери пишеше своята „Божествена комедия“, а Бокачо редеше еротичните си истории в „Декамерон“, у нас едни преписваха като улави Евангелието и хвалеха какъв благ и просиял с добродетели цар имаме, а други, увлечени от дошлата от Византия (остава и да не е оттам) нова исихастка мода, зяпаха голите си пъпове в очакване да видят да излиза оттам таворската светлина.
Когато турците стигнаха до Търново през 1393 г., нямаха кой знае колко работа за вършене, защото вонята на византийското разложение отдавна се носеше от българския труп. И ако виждаме, че днес нито можем и нито имаме самочувствието да измислим и създадем нещо трайно и свое, че сме навикнали да копираме чуждите образци и все чакаме големите да ни дадат акъл, то добре е да виждаме и корените на този наш мисловен недъг. Петвековното „съжителство“ под властта на султана или трите изгубени през XX век войни са само вторично инфектиране на старата рана, само един ъпдейт към софтуерната катастрофа, която ни сполетя под византийска власт през XI–XII век.
----------------------------------
Доц. д-р Петър Голийски е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ в специалност „Арменистика и кавказология“, неин ръководител от 2006 г. Автор на редица научни и научнопопулярни статии и на няколко книги, сред които „Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век)”, „Армения и иранският свят І-V век.”, „Заселването на българите на Балканския полуостров IV-VII век." Том I и II.
|
