Спорът дали турското робство е робство / Политика, Свят / Македония

Кръвният данък е обезкървил българския народ

Митът: Събирането на кръвния данък е обезкървило народа ни и е довело до колапс на раждаемостта и естествения приръст.

Истината: Девширме-то или Кръвният данък, е административен механизъм за попълване на редовната османска армия, въведен в края на XIV век от първия велик везир на Османския султанат – Карахалил Чандърлъ паша. Редовните вземания на християнски младежи започват от края на управлението на Мехемед I (1420 г.) и продължават до около 1630 г., когато корпусът започва да се попълва на базата, почти изцяло, на мюсюлмани, постъпващи в Оджака с връзки. Вземания на християни съществуват, но са спорадични, като за последен път, 100 деца от Балканите са събрани през 1703 г., след което данъкът е отменен. През 1826 г., еничарският корпус е физически ликвидиран по заповед на Махмуд II. Когато това става, в него няма нито един боец, взет от българско семейство. Около Кръвният данък има три мита – първо в обема на събираните деца, второ – в тяхната възраст и трето – в честотата на взиманията. Има и още един важен момент, който често не се споменава в дебатите по темата – деца не се взимат само от българските земи, а също така от Босна, Албания, Сърбия и Гърция. Наборите се правели по веднъж на 5-7 години, като всеки от тях включвал между 3 и 6,000 деца общо, събирани на групи от по 100-150 по санджаци. Веднъж събрали деца от определена област, властите не повтарят взимането при следващ набор. Т.е. Ако през 1450г., например, от Мизия са събирани деца, при следващия набор (1455-7г.), отрядите за набиране не ходят в Мизия. Т.е. Между два набора от една и съща област минават поне 10-14 години, а е възможно да се натрупат повече. Това се прави с цел да не се обезкърви населението, да се запази процента на данъкоплатците (християните плащат повече данъци) и да се гарантира, че при следващ набор ще има изобилие от момчета, сред които да се избира по строгите регулации – ръст, тегло, физически качества, красота, ум, определени социални ограничения (сираци, единствени синове и т.н.). При всяко положение, не повече от 1/5 от всички вземани деца в корпуса са били българчета. Дори да приемем че средно на година империята е събирала по 1,000 деца (което е завишено), имаме 200 българчета (максимум) на година или около 40,000 за целия период на активно набиране. Същи брой деца загиват сега, всяка година, при ПТП в България. Около 150,000 българи умират само за 6 години между 1912 и 1918 г. Въпреки това, не тези неща, както знаем, обезкървяват народа ни. Проблемът с българите в османската империя, що се касае до демографията, са няколкото изселнически вълни през XVIII и XIX век, в рамките на които между 1 и 2 милиона българи напускат нашите земи за да се заселят в Банат, Бесарабия и Украйна. След време част от тези хора се завръщат обратно по родните си земи, но мнозина остават и потомците им или се сливат с местното население, или запазват самосъзнанието си и до днес. Въпреки това, в рамките на тези 500 години, населението на българските земи се увеличава между два или три пъти (от 1-1,8 милиона през 1400 г. до около 4 милиона през 1878 г.). За сравнение, със същия процент се увеличава и населението на Франция , което през 1400 г. е около 16,6 милиона, а през 1876г. е 38 милиона. Нашите учени често обичат да се позовават на Англия, която от 2,5 милиона през 1400 г. нараства на 21 милиона през 1871-ва, но не се отчита, че до 1801 г., населението на Острова е едва 7 милиона, след което се увеличава тройно за 70 години поради редица причини. Подобни сравнения са некоректни и от гледна точка на териториалния размер на страните в Западна Европа, факта че са колониални империи, както и значителните социални и икономически свободи на местното население, което, все пак, обитава своя собствена държава. Но дори и така, съпоставено с държава, с размерите на България, съотношението се запазва. Нидерландия (или нейните територии, тъй като тя не съществува през XIVв.) има население от 800,000 през 1400 г. През 1850 г., то е около 3 милиона. Ясните примери показват, че въпреки всички социални, политически и икономически негативи, българското население успява да нараства (сравнително добре предвид обстоятелствата) в рамките на чужда държава, която го третира като основен източник на значителен брой данъчни постъпления.

От архивите:

Отворено писмо

По повод възникналия след пресконференция на министъра на МОН на Република България проф. Тодор Танев публичен дебат относно това – какъв термин да се употребява в учебното съдържание по история на България за шести клас за определяне на периода, в който българите са били поданици на Османската империя, ние долуподписаните, в качеството си на хора, които професионално изследват периода 15.-19. век от националната и балканска история, бихме искали да заявим пред ангажираните институции, заинтересованите граждани и медиите следното:

1. Както всяка друга наука, така и историята използва своя специфична терминология, чрез която дефинира и анализира своите „обекти” – събитията, личностите и процесите в миналото. Днес това легитимно право на историята да бъде наука се изземва с удивителна лекота. От нея се изисква по-скоро да бъде слугиня на политиката, а не и равноправна научна дисциплина и учебен предмет, който култивира способности за аналитично мислене.

2. От десетилетия насам в българската историческа наука се е наложило становището, че терминът, който най-адекватно описва статута на българите и взаимоотношенията им с властта през епохата, когато те са били поданици на Османската империя, е „османско владичество”. В рамките на този термин най-добре могат да бъдат обяснени както съдбата на българите през първите векове след османското завоевание, така и последвалите промени в положението им и опитите им за политическо самоопределение в периода на реформите в османската държава и по време на Българското възраждане. Терминът „османско владичество”или равностойните му и почти синонимни варианти „османска власт/управление/господство” е и международно утвърденият научен термин за обозначаване на режима, при който са живели всички подвластни на Османската империя народи. Тази терминология е приета и в историографиите на съседните ни балкански страни.

3. Терминът „съжителство”, така както той е използван от изследователите, а вероятно и от авторите на учебната програма за шести клас, засяга само един аспект от социалната и културна история на различните конфесионални и етнически групи, населявали нашите земи през различните исторически епохи. През периода на османското владичество българи и турци, евреи, роми и арменци, християни и мюсюлмани, православни и католици, сунити и алевити и пр. нерядко са живеели редом – най-вече в градовете, но понякога и по селата. В рамките на всекидневния си живот те често е трябвало да споделят общи отговорности и грижи, да разработват механизми за съвместни действия или за решаване на възникнали помежду им проблеми. Общуването помежду им в много голяма степен се предполагало и дори налагало от функционирането на самите османски институции – икономически, административни, военни и др. Всичко това неизбежно е довело както до взаимни влияния и културен обмен между отделните групи,така и до конфликти и негативни стереотипи за „другия”. Така или иначе „съжителството“ – и с позитивните, и с негативните си измерения – е неразривна част от нашата обща история и тя няма как да бъде заобиколена и премълчана. „Съжителството” е емпиричен факт, а не оценъчно понятие. То обаче представлява само един елемент от пъстрата мозайка на живота по време на османското владичество. Следователно, терминът „съжителство” не може да замени термина „владичество” и на никой сериозен изследовател досега не е хрумвало да го налага като алтернатива.

4. Институцията на робството в Османската империя (става въпрос за т.нар. домашни роби, набирани по пътя на военнопленичеството, търговията и пр.) има специфики, които също не позволяват чрез този термин да бъде описан статутът на всички или поне на по-голямата част от българските и другите балкански поданици на султана. Поради това съвременната наука предпочита да не го използва, когато говори за положението на българите в рамките на османската социална и политическа система. Като се изключи вълната от заробвания по време на османското завоевание, българското население в империята никога не е имало робски статут. Българите били данъкоплатци и се ползвали от право на собственост, наследяване, придвижване и пр. – все права, от които робът по презумпция бил лишен. Действително, в османската държава е имало и една друга емблематична група роби – еничарите, част от които с български произход. Те имали статуса на лични роби на султана и поради тази причина именно от техните среди се рекрутирала управленската номенклатура на империята. С тези трудно контролируеми дори от централната власт „роби на султана” в никакъв случай не бихме могли да отъждествим огромната маса от подвластното население на империята, включително и българите.

5. Изразът „турско робство”, създаден от идеолозите на българското национално движение през 19. век, е част от инструментариума за мобилизиране на българите в борбата им за политическо самоопределение и еманципация от османска власт. Поради значимостта и ключовото място, което заема Възраждането в националния разказ, това емоционално определение се подема веднага след Освобождението от литературата, използва се като определящ за османския период термин в много от първите български исторически публикации и се запазва в учебниците по българска история чак до края на 70-те години на 20. век. Като всяка наука обаче, и историята е претъпяла развитие от средата на 19. век до сега. Задълбочавайки познанията си, тя е прецезирала категорийния си апарат и е достигнала до извода, че изразът „турско робство“ е терминологично непригоден да опише положението на българите в Османската империя. Разбира се, фактът, че този израз се е вкоренил в паметта на няколко поколения българи, няма как да бъде пренебрегнат. Ако присъства в обучението по българска история обаче, съвременното осмисляне на „турското робство“ може да бъде основа за дебат, който да предостави на учениците терен за формиране на аналитични способности и усвояване на методите на критичния анализ.

6. Широкообсъжданият през последните 25 години термин „османско присъствие“ никога не е бил използван нито от български историк, нито в учебниците по българска история за различните учебни степени – с изключение на случаите, в които се е налагало да се обяснява защо чрез този изфабрикуван незнайно от кого и с каква цел термин не може да бъде обозначен османският режим на Балканите.

Бихме желали да завършим с това, че използването на историята по манипулативен начин, на което за жалост ставаме свидетели не за първи път, възмущава. И то не само защото така се неглижират достиженията на академичното знание, но и защото историята се превръща в инструмент за прокарване на изкуствени разделения в българското общество, които с нищо не допринасят нито за националното самочувствие, нито за изграждането на модерната българска идентичност.

Оставяме нашето мнение отворено за подкрепа от всички членове на историческата колегия, които биха искали да се присъединят към него.

Проф. дин Надя Данова – Институт по Балканистика и център по тракология, БАН

Проф. дфн Николай Аретов – Институт за литература, БАН

Доц. д-р Светлана Иванова – Исторически факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Доц. д-р Олга Тодорова – Институт за исторически изследвания, БАН

Доц. д-р Стефка Първева – Институт за исторически изследвания, БАН

Доц. д-р Росица Градева – Институт по Балканистика и център по тракология, БАН и АУБ

Доц. д-р Пламен Божинов – Институт за исторически изследвания, БАН

Кета Мирчева – историк на свободна практика