Румен Радев за Николас Мадуро / Политика, Свят / Македония

Анголците започват поредната си голяма офанзива (поне пет бригади от най-добрите им войски) срещу крепостта на УНИТА в югоизточната част на страната. В началото офанзивата върви добре, анголците напредват около 150-200 километра на изток и застрашават центровете на УНИТА.
ЮАР решават, че е време за пореден път да се намесят и организират бляскава операция - "Модулар". Името не е случайно - 20-та механизирана бригада започва дълбоки рейдове във фланг на анголците, разделена на няколко "модула" с участието на подсилващи танкови, артилерийски, мотопехотни и специални подразделения.
Отделните бойни тактически групи са със специално подбран състав, оптимизиран към конктретните задачи. Използвайки превъзходството в мобилност, огнева мощ и по-съвременните си комуникации, съчетано с "дискретната" помощ на ЦРУ за УНИТА (вкл. ракети "Стингър" и много българско стрелково оръжие) южноафриканската армия (SADF) отново успява да обърне махалото на войната.
В хода на операциите отделните бойни групи често си "разменят" придаданите им подразделения, показвайки гъвкавостта на командването и логистиката на SADF.
Четири анголски бригади са изтикани в безпорядък обратно на запад и са притиснати към река Куито. Там се оказват в критична ситуация - глуха защита под далекобойната артилерия на "южните" и честите набези от различни посоки на техните специални части и УНИТА. Град Куито Куанавале, който е зад тях, попада под фактическа обсада, като делкобойната южноафриканска артилерия го обстрелва всеки ден (до 300 снаряда от великолепните им оръдия-гаубици Г-5). Анголско-кубинската военно-въздушна база фактически преустановява дейност.
Това кара на свой ред кубинците да се намесят по-активно - досега тяхната роля се е свеждала до съветнически "тимове" към бригадите и батальоните и авиационна поддръжка (без особен ефект както заради ограничените им възможности като техника, така и заради стремежа да избегнат загуби от сравнително добрата ПВО на УНИТА и не особено добрата доктрина и разузнаване).
Прехвърлени са кубински бойни подразделения (което тогава рядко се е правило заради стремежа им да ограничават загубите си и постепенно да се деангажират).
Кубинците не се представят особено добре, но овладяват суматохата в редиците на съюзника и създават твърда отбрана. Авияцията им се намесва все по-активно, а държавното им ръководство решава че е време да покаже решителност и да откаже южноафриканците от навика им да си правят рейдове винаги, когато анголската армия успее да застраши важни позиции на УНИТА.
От Куба идват допълнителни авиациони части, а скоро след това и "Големия юмрук" - елитната им танкова дивизия, въоръжена с Т-62. Предполагам, че техниката е доставена направо от СССР, а от Куба са прехвърлени само хората.
Кубинският контингент в Ангола се увеличава от 35000 на 50000 души, като попълненията са предимно елитни (за кубинските стандарти) бойни части.
Новата дивизия се придвижва в Южна Ангола, западно от мястото на досегашните боеве, като Кубинско-Анголското командване демонстрира готовността си да я хвърли на юг през границата в Намибия.
Самото й присъствие там застрашава важни за южноафриканците икономически и военни обекти в Намибия. Скоро кубинците предприемат и активни действия, като се опитват да пренесат на юг това, което от 11 години SADF периодично им поднася - нападения.
Правят едно не особено успешно навлизане почти до Намибия, което според южноафриканците е отбито с цената на 300 кубински трупа. Нансят и въздушен удар срещу най-глямата ВЕЦ в района (в Намибия близо до анголската граница) - доста важна за икономиката на Намибия и ЮАР, при което убиват 11 южноафрикански войници. Показателно е, че за първи и единствен път след Втората световна война SADF извършва масова мобилизация на резервисти.
В крайна сметка се стига до преговори, слагащи край на южноафриканската окупация на Намибия и рейдовете в Ангола, а кубиците се изтеглят в родината си.
Моята оценка е, че боевете край Куито Куанавале и най-вече последващите действия на кубинците, СССР и реакцията на останалия свят показват на южноафриканците, че ако продължават с досегашната си стратегия за намеса в Ангола, и те на свой ред ще станат обект на координирани маневрени удари и още по-тежка изолация. За да ги парират, е трябвало да увеличат неколкоратно военното си присъствие в Северна Намибия, както и да ангажират още по-активно военно-въздушните си сили.
Във времето на тежка международна политическа и икономическа изолация цената за това е щяла да бъде твърде голяма. И южноафриканците за мен без съмнение са го разбрали, щом са седнали на масата и са подписали споразумение, позволяващо на Кастро да се оттегли с достойство от Ангола и да се бие в гърдите, че е победил.
Така тактическият (или оперативен) успех на SADF в крайна сметка подвежда ЮАР към един от големите й (ако щете и единствения) стратегически провали.