|
Чудовищното зверство „Народен съд”
Навършват се 70 години от най-голямата касапница на политици и интелектуалци в Европа! Нашенският „Народен съд”. Предлагам ви част от книгата ми „Родът Сталийски – жестокото усилие да оцеляваш”. В нея се разказва за злокобния ден на комунистическия терор – нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Претендирам, че съм първия човек, който изчете от кора до кора заседанията на първи състав на Народния съд, че съм единствения, който в началото на 90-те години записа разговора си с Цеко Алексиев – началник на служба „Паркове и градини” на Централните софийски гробища през 1945 г. Той е единственият извън партийните другари, който присъства на екзекуцията от първата до последната минута. Бе с бистра памет и пазеше много подробности за жестоката вечер. Започнеше ли да разказва сълзите му потичаха и ръцете му трепереха. Интересувах се за убийството на Александър Цанов Сталийски – министър на правосъдието в правителството на Иван Багрянов, адвокат, публицист, герой от войните, интелектуалец, но се получи панорама на жестокостта в оная страшна вечер…
В късния следобед на 1 февруари 1945 г. пред сградата на Съдебната палата са организирани митинги, множеството е обладано от прастарото усещане за кръв, за отмъщение, за жестокост, комплекса на Андрешко да види бирника закачен на въжето. Развяват се червени знамена, на плакатите с чук и сърп пише само едно – „Смърт!”. Разбира се, сборището е организирано с точно определена гадна цел – да не се позволи свиждане на обречените с роднините, да се осуети евентуална възможност за възражение от страна на бившите държавници и да се бърза, много, много са бързали хората на комунистическата партия да си организират касапницата и да не се даде никаква възможност на многобройните чуждестранни наблюдатели за среща с вече осъдените. И понеже Георги Димитров – Дед, и Трайчо Костов – Спиридонов, вече са определили присъдите доста по-рано, всичко е подчинено на бързата процедура. Открих във вече обилната документална литература следния прелюбопитен факт – присъдата се чете в късния следобед на 1 февруари, излъчва се по радиото, заглушено от виковете на митингуващите комунисти. Нека припомним, че много от роднините на арестуваните са изселени в страната, където радиото в ония години си е лукс, достъпът до съдебната зала е строго ограничен, а вестниците излизат със закъснение на следния ден – 2 февруари. На този 2 февруари присъдите отново са прочетени по радиото – този път спокойно и уверено, когато вече бившите регенти, министри и депутати са били разстреляни! Дори след прочитането на присъдите на другия ден главният обвинител Георги Петров казва по радиото: „Народните представители, които не са получили смъртни присъди, могат повторно да бъдат съдени и подведени под отговорност от „местните народни обвинители” и съответно съдени в избирателните им райони, като могат да получат смъртни присъди”.
Главният „народен“ обвинител Георги Петров в залата на „Народния“ съд.
Архивите ни разкриват и внимателната подготовка, която комунистите предприемат за най-масовата екзекуция в новата ни история. Още от края на 1944 г. репресивните органи са предупредени „да бъдат нащрек, за да осуетят всеки опит за промяна на линията на Народния съд, както и възможни протести на отделни обществени групи”. Никола Петров, помощник-командир на 3–а дивизия, четирийсет години след това декларира: „Още преди процеса присъдите ги знаехме и не се тревожехме за изхода му”. За подготовката и същинския разстрел в началото на 1945 г. в София е привикан целият помощник-командирски състав на българската армия. Това са и преките организатори и участници в предстоящата кървава разправа. Водители на наказателния отряд са: Фердинанд Козовски – бъдещ председател на Народното събрание, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, по-късно – началник служба в 1-ви отдел на Държавна сигурност, и шефът на спецотдела полковник Лев Главинчев – садист, участник в много комунистически зверства още преди 1944 г. Това се хората, които отговарят „работата” да се свърши с нужната жестокост, бързина и потайност. Те са извикани от ЦК на партията от фронта, за да им се дадат подробни инструкции за организирането и провеждането на екзекуциите. Организирана е и специална команда за убийствата начело със софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава й са само комунисти и ремсисти от системата на милицията и военното разузнаване на ген. Петър Вранчев, като имат дори… партиен секретар на временната група за разстрели. Това е комунистът Кольо Петков-Моряка, съучастник на Мирчо Спасов в екзекуцията на техния човек, обвинен в предателство преди 1944 г., Никола Милев. Компания от професионални убийци, удушвачи, касапи от вартоломеевите нощи, с една дума – комунисти! Тези човешки същества имат за задача да избият по най-бързия начин трима регенти, министрите от три кабинета, дворцовите съветници, цял един парламент и повече генерали, отколкото България е загубила през трите войни, които води през XX-и век. Депутатите от XV-oто народно събрание са избити въпреки съществуващия депутатски имунитет – норма от римското право, съществувала по цял свят.
Преди това в ЦК на БКП има изключително важен спор и той е как да бъдат екзекутирани осъдените. За класическия начин „чрез обесване” настоява зетят на Георги Димитров Вълко Червенков, който иска по този начин да отмъсти за своите другари, взривили църквата „Св. Неделя” през 1925 г., но е надделяло мнението на Трайчо Костов и компания да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила – изпитан и любим метод на болшевиките. По този начин според главорезите „работата ще се изпълни бързо и чисто”, а това е основната цел на палачите в онзи исторически момент.
Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е студена, тиха, с лек вятър. Осъдените са извеждани от подземията на Съдебната палата със завързани ръце и товарени в шест камиона, които чакат в двора към входа откъм ул. „Алабин”. Забранено им е да викат, протестират, да вдигат шум въобще. За неспазване на тази заповед най-напред с приклад е пръснат черепа на младия депутат Иван Батембергски, защото си позволил да извика за помощ, може би се е обръщал към Всевишния, може би към родителите си, но… Следващата жертва е бившият министър Тодор Кожухаров, инвалид от войните, писател, който извикал „Не трябва да плачем за нас, а за България”, после запява националния химн „Шуми Марица”. Разбиват му главата с револвер.
Ето какво си спомня царица Йоанна за тази зловеща нощ: „На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…
…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ“, но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България“. И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежкоболни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър… В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови“ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце… Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит.
… Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се узна повече нищо.
… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“
Преди това в софийските гробища се провежда един спектакъл на абсурда, немислим и разтърсващ. По някаква налудна приумица партийният секретар на екзекуторската група Кольо Петров-Моряка решава да проведе… „партийно събрание”! Да, да, там, в гробището, пред зеещите ями и в присъствието на осъдените. Началникът Веселин Георгиев изтъква огромното доверие на партията, оказано на определените екзекутори за изпълнението на политическата задача, допълва го Моряка, който натъртва, че всичко трябва да приключи по-бързо, за да бъдат изправени пред свършен факт представителите на Англия и САЩ в Съюзническата комисия. Трети говори другият партиен активист и злодей Лев Главинчев, който се обръща към осъдените – трябва да разберат, че каузата им е бита карта, че напразно са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще, извадили при това голям късмет, защото имало предложение да бъдат бесени. Прекъсва го подполковник Георгиев: „Губиш ни времето, Левчо. Без формалности”. Освен взводът за убийства на това безумно представление, на масовата екзекуция, на човешката кланица присъстват още Цола Драгойчева, която отговаря за Народния съд в ЦК на БКП, Фердинанд Козовски, Изидор Леви /Бачи Зеев/, а в разстрела пряко се включват Лев Главинчев, Веселин Георгиев и Кольо Моряка, дори се скарват кого да убият. След години Георгиев се хвали в пиянски компании: „Лично пролях синята кръв на Кирил!”, но същото ще твърди и Главинчев – „Аз ликвидирах княза, Филов, Станишев и генерал Михов”. Кольо Моряка пък е още по-категоричен в спомените си: „Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест. Князът е мой и не го отстъпвам на друг. Весо /Веселин Георгиев/ се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го „взех” Кики…” Как ви се струва, драги читатели? Май в световната история само българските убийци комунисти със стара дата ще се карат кой кого е застрелял!?
Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашния началник на служба „Паркове и градини” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите. Според него мястото, определено за екзекуцията, е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите. „Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов. Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите. После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно. Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора. Уби го Главинчев.” – разказва свидетелят Цеко Алексиев след години.
Не минало и без мародерство от страна на палачите. Вземали са от жертвите всичко ценно – пръстени, часовници, златни халки. Един от по-нисшите чинове събува ботушите на убития княз Кирил.
Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа – в тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се „отчита” със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският „народен съд” с всичките си областни поделения директно избива 2730 държавници.
Телата на държавния елит на България са струпани в бомбените ями. Камиони със сгурия са изсипани върху тях. Подравнено е с кал, сняг и кръв, много кръв. Малко сняг и много кръв има в онова утро на Централните софийски гробища.
Какво ли си е мислел преди разстрела Александър Сталийски?! За семейството, децата, за празната кантора, за добрините, които е сторил, за родителите, тръгнали с него и сестра му от Видин до София с файтон, за да участват в строежа на Нова България, да стъкмят къща и дом, за войнишките победи и погроми, за политическите разправии в парламента и извън него, за книгите, които е написал с наивната вяра, че ще спомогне да се укрепи държавата, за баджанака комунист, когото спасява от сигурна смърт, а той го изпраща пред ямата в компанията на Лев Главинчев и Бачи Зеев, за приятелите художници, писатели, журналисти или просто зевзеци, за спомена, който ще остави у близките, за старата си майка, за сестрите, за вилата във Варна и тежките приятели, за… Това никога няма да узнаем, но със сигурност е искал да остави златния часовник от баща си за спомен и белег за него на синовете. Е, не успява, за тази работа има мародери, които чакат с пистолети.
В началото на 90-те години синът Александър ще сподели за зловещия ден във филма „Оцелелите”: „Започнаха да се чуват изстрели. После разбрах, че екзекуцията е станала на гробищата. То не е далече, знаете къде е, това е „Майчин дом”. И няма да забравя никога, казах, че може би това е екзекуцията, а Шиклето /Михаил Михайлов Панайотов – близък приятел, по-късно емигрант в САЩ, легионер/ казва: „Няма такова нещо, не се безпокой”. Легнахме да спим. На сутринта, някъде 7.30-8 часа се прибрах вкъщи. Бяха баба ми, майка ми и леля ми. Нямах лична карта. Отидохме на гробищата. Имаше сняг, около 100-200 метра направо килим от кръв. Ямите заринати, а отгоре посипана сгур. Бяхме, доколкото си спомням, с г-жа Станишева, г-жа Филова, други, които бяха, не мога да си спомня, мисля че беше г-жа Багрянова. Не съм сигурен, разбира се, от тогава мина половин век. Сложихме цветя, запалихме свещи и за мое голямо учудване двама души се доближиха до майка ми, тя обясни и не ни закачаха повече. Това беше. Прибрах се вкъщи и на другия ден бяхме изселени с майка ми в село Долни Дъбник до Плевен.
Баща ми беше мълчалив човек, не обичаше да говори, най-малко обичаше да обещава. Говореше свободно пет езика. Никога не ми е говорил за Царя, нито ми е говорил против Царя, допускам, че е бил монархист. Никога не ме е насъсквал против комунистите, но ми е казвал какви са. И когато го попитах: „Добре де, ами вуйчо Владо?”, той вика: „Синко, за роднини правилото не се отнася”. Тогава се заклех да се боря срещу болшевиките, защото винаги съм го казвал и на събрания, митинги и в Камарата: Timeo danaos et dona ferentes – „Не вярвай на атиняните и когато дарове ти носят!” Когато болшевиките ви обещаят, да знаете, че те ви лъжат. Не вярвайте на комунистите, те никога не могат да се променят!”.
Племенничката Пепа Симеонова: „Рано сутринта чухме присъдите по радиото. Баба Рада се развълнува много, затрепера цялата и каза да й дам палтото и бастуна, къде, къде да ходи… Аз с нея да дойда, да я придружавам. Каза, че ще ходи при владиката Стефан за амнистия, за апелация – той беше много популярен по онова време. Тъкмо се облече и сме готови да тръгваме и дойде Иванка Топенчарова, тя работеше в съда тогава и пита: „Бабо Радо, къде?”, а баба й каза: „Ами отивам при владиката Стефан, ще моля за амнистия, за апелация…”, а Топенчарова й вика: „Късно е, бабо Радо, присъдата е изпълнена, убити са вече”. Че като писнаха вкъщи, а баба виеше: „Ами тялото, поне тялото дайте, да го погребем сина ми по християнски!?”, а Иванка – „Не може, бабо Радо, те са погребани вече”. И тя ни каза къде е общият гроб. Ние се дигнахме и направо на гробищата. Беше един студен ден, а хората се тълпяха около мястото. Отъпкано, кървави следи навсякъде, в кръг – милиционери. Хората плачат, палят свещи. Колко сме стояли, вече не помня. На другия ден пак отидохме, но този път така наоколо 150-200 метра имаше много милиция и не ни пуснаха до мястото, където са погребани. Ужасно, ужасно беше! Баба скоро след това легна болна и не стана вече. То мъка, мъка… Помня като днес, когато Цанко се върна от състезание и му казаха, че са убили баща му, той стои тук в коридора и плаче, скимти като куче…”
Какво ли може да се добави към тази антична трагедия? Може би няколко последващи реакции. Британският политически наблюдател на процеса е категоричен: „Присъдите са определено отмъстителни” и изразява мнение, че тази разправа е планирана не само на местна почва, а под диктовката на съветските апаратчици и репресивни органи. А кореспондентът Волфганг Бретхолц на 5 февруари се среща с Цола Драгойчева и я пита какво мисли за присъдите и „спешното” им изпълнение, а тя с присъщата на комунистите циничност е пределно откровена: „Никога в живота си не съм спала толкова добре, както в утрото на екзекуцията”.
Репресиите не спират и след варварството, извършено на 1 срещу 2 февруари 1945 г. На 19 април 1945 г. Георги Димитров с радиограма до верния му паж в България Трайчо Костов дава поредното нареждане: „Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля”.
Осиротялото семейство на министър Сталийски, Надежда и двамата сина, са изселени в Долни Дъбник, както и още 11 875 членове на семействата на избитите и осъдените от Народния съд. И се започва едно безкрайно оцеляване, стремеж да оживеят, да запазят спомена, да държат главите си над водата – почти половинвековно стремление за спасение и сносен живот с мъката от онази студена, тиха и зловеща нощ. Големият син в продължение на почти половин век ще премине през преизподнята на концентрационните лагери, ще е изселван, преследван, малтретиран, изключван, заличаван, разделян от семейството, докато достигне до общественото ниво на бащата – министерското кресло, но в края на земния си път ще отчете като най-голямата своя победа самото оцеляване и запазването на достойнството и фамилната чест.
През 1995 г. на мястото на екзекуцията и масовия гроб в Централните софийски гробища е поставен голям каменен кръст, а на 26 август 1996 г. Върховният съд на Република България отменя присъдите и реабилитира регентите, министрите, народните представители, царските съветници, висшите военни, журналистите, избити в името на една безумна кауза, която донесе на страната половинвековно строителство на „най-хуманния и справедлив строй”. През 1998 г. във фоайето на Министерството на правосъдието е поставена паметна плоча на тримата министри, разстреляни в нощта на комунистическата жестокост: Васил Николов Митаков, Константин Йоцов Партов и Александър Цанов Сталийски. И се питаме дали справедливостта в тази страна ще идва все с половинвековна давност? Съдба българска.
оригиналната публикация в блога на Христо Марков.
|
[