|
Servus (vermehrt auch in der verkürzten Form „Sers“) ist ein traditioneller, freundschaftlicher Gruß in großen Teilen Mitteleuropas. Er ist von Saarland, Rheinland-Pfalz, Baden-Württemberg, Bayern, Hessen, Franken, im Vogtland und in Österreich (hier auch „Servas“) bis nach Slowenien, Kroatien ("Servus" oder auch "Serbus"), Ungarn („Szervusz“/„Szervusztok“, „Szia“/„Sziasztok“), Slowakei („Servus“), Nordwest-Rumänien bzw. Transsylvanien („Servus“), Südtirol („Servus“) und Polen („Serwus“) gebräuchlich. Er kommt aus dem Lateinischen (servus, lat: „der Sklave“, „der Diener“) und bedeutet in Kurzform „Ich bin Dein Diener“ oder „zu Diensten“.
Servus kann als Begrüßung ebenso wie zur Verabschiedung verwendet werden (dies betraf früher auch „Grüß Gott“; heutzutage wird „Grüß Gott“ jedoch anders als "Servus" kaum mehr als Abschiedsgruß, sondern überwiegend nur noch als Begrüßung verwendet. In großen Teilen Ostösterreichs hingegen ist "Grüß Gott" nach wie vor auch Verabschiedung.).
„Servus“ ist vor allem unter Freunden und guten Bekannten, die sich duzen, üblich, auch unter Angehörigen gesellschaftlicher Eliten, z.B. war es auch unter den Adligen Altösterreichs, Böhmens und Bayerns in Gebrauch. In der Literatur kommt es daher oft vor.
In vielen Gegenden Süddeutschlands und Österreichs, sowie in Südtirol ist „Servus“ eines der gebräuchlichsten Grußwörter, das auch von Jugendlichen verwendet wird.
Превеждам:
Сервус (разпространено също и в умалителната форма Серс) е традиционен и приятелски поздрав в части от средна Европа. Разрпостранен е в Заарланд , Рейн Северна Вестфалия , Банен Вюртемберг , Бавария , Хесен , Франкен , Фогтланд и Австрия , също така и в Словения , Хърватия (Servus или също така Serbus) , Унгария (Szervusz) , Словакия , северозападна Румъния , Южен Тирол и Полша. Терминът идва от от латински (servus - роб , слуга и означава в къса форма "Аз съм твой слуга" или "На вашите услуги".
Servus може да се ползва едновременно и като поздрав при среща , както и при раздяла. Останалото е важно за немците .....
Докато за Теофилакт терминът “македонски словени” за жителите в Македония е въобще
неизвестен, защото по негово мнение в Македония живеят българи и естествено е клирът да се
обучава на български език, понеже гръцкият език е непонятен на населението в тази част на
България, съчинителите на “Историjа на македонскиот народ”, използвайки факта, “дека
населението од струмичката област уште во времето на владее|ето на Борис било склоно кон
“дрскост и бунт”, превръщат българите в “македонски словени”. Обаче не съобщават тоя
“добро обучен клир” на кой език е бил обучен. А за Теофилакт тоя език е български.
В една грамота, дадена през 1347 г. на Хилендарския манастир от Душана, сръбският
владетел се подписва: “Стефань вь Христа Бога благов€рны царь и самодрьжьць Срьб‚л@мь и
Грькомь и Бльгаромь.” [9]
В друга грамота, издадена в Мелник през 1350 г., сръбският владетел Душан се титулува
като цар... “Сего ради азь благов€рнiи и о Христ€ царь Стефань Сръб‚л@мь и Грькомь и
Бльгаромь...” [10]
Фалшификацията, извършена върху историческата правда, е още по-неубедителна.
Съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” ето как съобщават за
това крупно събитие: “Српскиот владетел Душан, држеjѓи под своjа власт голем дел от
западните провинции на византиjското царство, се прогласил во 1345 година за цар на Србите и
Грците. Набргу потоа српската архиепископиjа била возвишена во ранг на патриjаршиjа.
Jоаникие, првиот српски патриjарх, во присуство на трновскиот патриjарх, охридскиот
архиепископ, како и претставници на светогорските манастири, го крунисал Душана за цар, во
Скопjе на 16.IV.1346 година. Покраj тоа, и други важни политички акти на српското царство
биле врзани за македонската териториjа, меЂу кои и донесува|ето на Законикот, во Скопjе во
1349 г., коj бил подоцна дополнет, вероjатно во Сер.” [11]
Отбелязвайки тоя важен момент от сръбската история обаче, те представят нещата от онова
време в невярна светлина и по този начин повдигат оправдано съмнение у историците за
достоверността на тяхната тритомна книга. В грамотите сръбският владетел Душан се титулува
и подписва “цар на сърбите и гърците и българите”; той знаел, че в завладяната от него
Македония живеят българи, а не македонци, затова се титулува и подписва “цар на сърбите и
гърците и българите”, а не “цар на сърбите и гърците и македонците”.
Съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ” и тук, при
отбелязването на една от най-висшите изяви на сръбското царско владичество, прибягват не
към фактите, а към желанията. Но за да не бъдат обвинени в непознаване на материята, която
третират, те казват само, че “српскиот владетел Душан, држеjки под своjа власт голем дел од
западните провинции на византиjското царство, се прогласил во 1345 година за цар на Србите и
Грците”, което пък значи, първо, че “сръбският владетел, който се коронясал за цар в Скопие
на 16.IV.1346 г. и който в грамотите от 1347 и 1350 г. се титулува и подписва “цар Сръб‚л@мь
и Грькомь и Бльгаромь”, не е бил действително цар и на българите, както говорят грамотите, а
е бил само “цар на србите и грците”, както твърдят съчинителите на така наречената “Историjа
на македонскиот народ”; и, второ, когато вече съобщават в подробности, че “Jоаникие, првиот
српски патриjарх, во присуство на трновскиот патриjарх, охридскиот архиепископ, како и
претставници на светогорските манастири, го крунисал Душана за цар, во Скопjе на 16.IV.1346
година”, поне да посочат на кои народи се е коронясал за цар сръбският владетел.
Противоречивото поведение на неспокойната съвест не може да бъде незабелязано.
В борбата истината набира вяра.
Докато авторът на “Веда Словена” Стефан И. Веркович вярва, че славяните са прастари
жители на Балканския полуостров и воюва за българите в Македония, то Милош Милоевич не
иска даже и да допусне, че сърбите не са прастари жители на Индия, Африка, Мала Азия, и
прекръства цяла Македония в “Стара Србия”. Белградският професор Йован Цвиич обаче, като
географски и етнографски авторитет, иска да хвърли научна светлина по тоя въпрос. В книгата
си “Проматра|а о етнографиjи македонских словена” от 1906 г. той признава, че “македонските
славяни обикновено се наричат “българи”, но за да не бъде погрешно разбран, бърза да поясни,
че името “българин” се разбирало като “прост човек”. В етнографската си карта на Балканите
от 1913 г. същият тоя професор отбелязва българите в Югоизточна Македония, като ги
кръщава с ново име “славяни”, а населението на Северна Македония, в тъй наречената “спорна
зона”, показва с еднакъв цвят с цвета, с който отбелязва сърбите. В географската си карта от
1918 г. сръбският географ е още по-настъпателен в претенциите. Археологът Никола Вулич по
някакви исторически стъпки на сръбски крале и царе, намерени нейде в пясъка край Вардара,
прави откритие в археологията и авторитетно предлага Македония вече да не се нарича “Южна
Сърбия”, а само “Сърбия”.
А сръбският министър К. Стоянович бърза да поясни думата “българин” и дълбокоучено
заявява, че “с това име (българин – б. а.) не се означавала българска народност, а само
простота, защото това название иде от латинската дума vulgaris – прост човек, селяк,
земеделец, докато пък за национално определение се употребява монголската дума “болгарин”,
която не е позната в Македония”. Обаче непонятни са причините, поради които министър К.
Стоянович, като верен тълкувател на чуждите думи, не се е спрял върху етимологическото
значение и на думата servi – роби, и не е предложил на италианското списание “Nuova
antologia” България да се прекръсти в Простотия, а Сърбия – в Робия, понеже думата
“българин” не означавала народност, а само простота, а Сърбия, понеже иде от servi, което
значи роби.
O, sancta simplicitas!
Съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”, от една страна, отричат
факта, че сръбският владетел Душан е бил цар и “бльгаромь”. Сръбският министър К.
Стоянович, от друга страна, с тълкуването си на “монголската дума “болгарин” се стреми да
убеди историята, че сръбският владетел Душан не е бил цар Срьб‚л@мь и Грькомь и
Бльгаромь”, а е бил “цар Сербомь и Грькомь и Монголамь”.
Откъс от "Кръвта вода не става" - Венко Марковски
|
[
