|
Кичът в археологията е страшна работа
Маргарита Ваклинова
Снимка: МИХАЕЛА КАТЕРИНСКА
Турция, Гърция, Италия затягат законите за културното си наследство, а ние го либерализираме, казва Маргарита Ваклинова, и. д. директор на Археологическия институт
Григор Николов
----
Маргарита Ваклинова е родена в София. Завършила е история и археология в Софийския университет. Специализирала е във Франция, Италия и Великобритания. Била е директор на историческия музей в Смолян. От 42 години е на работа в Националния археологически институт с музей при БАН, зам.-директор е от 1993 г., а от март т. г. - изпълняващ длъжността директор. Известна изследователка е на българското Средновековие. Проучвала е Търново, Плиска, Родопите, дълги години ръководи проучванията на Велики Преслав. Дългогодишен член е на Националния съвет за опазване паметниците на културата и на световни организации на музеите и за опазване на културното наследството.
----
- Г-жо Ваклинова, къде свършва истината и къде започва легендата в археологията?
- В археологията легендата само може да подскаже някаква посока на дирене. В България голяма част от легендите са съвременни. Това са неща, които са измислени в последните две десетилетия от желание за патриотизъм. Аз винаги давам за пример Балдуиновата кула - тя е абсолютна легенда на основата на едно историческо сведение. И то се усвоява от хората, масовизира се и се превръща в легенда, става мит и започва да пълзи в обществото. Но истинската крепостна кула е била на долната тераса, нали? Тя даже не е на това място. И съвременната митология я населява с нещастния Балдуин и какви ли не работи и те се размножават. Хората измислят, писателите допринасят, накрая това се взема за чиста монета. Митът е нещо много привлекателно. Но границата между археология и митология е много крехка. Лошото е, когато само митът се опитва да надделее и липсва научна информация.
- Как да си обясним, че с тракийската маска на Севт III и Перперикон ние успяхме да направим едно световно шоу, а не открихме значими неща от българската история, които да тръгнат по света?
- Перперек, ако обичате, не Перперикон. Има неща, за които всеки от нас има претенциите да знае повече. Това е свързано с конкретната история на държавата ни и нейните персонажи. Истина или не, но там всеки се чувства много засегнат. Траките, виждате ли, то е нещо много по-отдалечено, то само по себе си е митологично, забулено в тайна. Ето случая с маската. Защо някои колеги твърдят, че тя е на Севт III? Защото правят анализи и има сравнителен материал, който е свързан с монетите. Изображенията на тях приличат на въпросната маска. Аз също не съм убедена, че тя е на Севт III, но ние трябва да се опитваме да бъдем все по-близко до истината. Как ще се приближим? Като си отговорим дали тоя гроб, в който тя бе открита и е в зоната на тази тракийска държава, може да бъде на владетел или не. След това дали епохата е същата, дали останалият материал не се разминава с това твърдение. За едно и също нещо могат да се явят доста различни догадки в няколко учени и всеки от тях в някаква степен да има право. Въпросът е кой ще успее да е най-близко до истината. Перперек е познат не от днеска. Той е част от една система крепости и някои от тях са сравнително добре запазени. Аз лично посетих Перперек и Татул за пръв път през 1963 г. Всяко такова място ражда легенди. Ами Орфей си е чиста митология. Той е нещо, което пленява хората. Те имат нужда от красота, от нещо, което да ги вълнува, да им разкрасява живота, да им е митологично по-далечно. И затова са склонни да вярват на митологията, а не на науката. И археологията е инструмент за това. Склонна съм да приемам фантазии и митологии, но аз никога не го правя. Не желая да раждам митологии. Много по-интелигенти хора често са ми казвали: "А бе, малко прекалихте с това."
- Чужденци казват ли го?
- За жалост - казват го. Щастието ни е в това, че науката археология в България има добри учени. Като във всяка професия, не всички са достатъчно морални към фактите. В края на краищата обаче ние се опитваме да бъдем учени.
- Докога българският археолог ще е Индиана Джоунс, т. е. да открива нещо, а да не участва в реставрирането му?
- Зависи от археолога. Нашето мнение се иска рядко, но аз винаги си го изказвам на тези, които ще дойдат след нас по опазването. Архитектите доста често ни подценяват, защото те имат авторски права, а ние нямаме. И никой не си дават сметка, че археологът не може да бъде лишаван от това. Мен никой не може да ме принуди да си дам документацията.
- Как това, което намирате, става туристически атрактивно?
- Археологът трябва да вдъхне нов живот на това, което е разкрил. И то не е туряне на покрива, зидане на стени и вдигане на кули.
- Ами у нас май това се прави?
- Ето това е страшното. То е резултат на принизеното разбиране от страна на тези, които се опитват да правят от археологията атракция. Сега тръгват да играят пиеси с парцали и щитове на фона на измислена кула. Правят се прабългарски селища като това във Варна. Трябва обаче да е премислено, а не кичозно. Кичът в археологията е страшна работа. Самият археолог не е използван достатъчно. Той може да оживи паметника, защото знае какво е ставало там. Защо може в Тауър да се показва един миг от бита на лондончани векове назад, а у нас да не може. Реконструкцията не е задължително да е от камък, а на екран и да се използват новите технологии, да танцуват фигури, светлините да играят, да се явят като видения, да се направят обеми по електронен път - всичко може да се измисли. Въпросът е всичко да е с мяра. Навсякъде по света слушат откривателя. Само в България никой никого не уважава.
- Как съжителства археологията със строителството на молове и бизнес сгради?
- Би трябвало собствениците да получат по-голяма култура, а не да си гонят само интереса. Идете в Будапеща и ще видите как съжителстват едни останки в модерен хотел, вкарани в една добра среда. Подобен опит бе направен у нас, но тук е частично по отношение на старините. И сега този малък отрязък служи като естествен фон за концерти, ревюта.
- Но какво ще стане при строителството на новата сграда на мястото на хотел "Рила"?
- Ами там попадаме в сърцето на резервата. Ние сме на територията на резервата "Сердика" и трябва да ви кажа, че това е изключителна държавна собственост. Някой иска сега там да забие една игла на 22 етажа. Аз не съм архитект, за да кажа, че това ще потисне останалите сгради, но това е истина. Веднъж там вече е копано. Бяха направени великолепни разкопки от наши колеги в началото на 60-те години. Ние си мислим, че една част от археологическия материал е останал под терена. И не знаем какво е запазено и какво ще намерим. Под градинката пред хотел "Рила" вероятно нищо не е унищожено. Сега искат там да отидат осем нива надолу и да ги направят на подземни паркинги. Ами представяте ли си как ще изглежда центърът на София, в който се стичат коли, за да отидат на този паркинг? Мисля си, че хората, които искат да сторят това, не са от София, не обичат този град и нищо не ги свързва с него.
- В тази връзка кога най-после ще имаме закон за културното наследство.
- Аз вече нямам спомен в кой пореден вариант от закона не съм участвала. Трябва да ви кажа, че докато не тръгне и не стъпи здраво в Народното събрание, докато не започнат да се правят корекциите между първо и второ четене, такъв закон няма да има. Очевидно някой има интерес от това. А и сега закон има. През 2005 г. бяха направени поредните изменения и допълнения за осъвременяване на закона от 1969 г. Благодарение на него ние запазихме част от наследството си. Отдавна щяхме да сме унищожили и това, което имаме. Този закон все още си действа. Кой го е отменил? Някой обаче има сметка натрапчиво да повтаря - закон, закон, закон, нов закон, непременно нов закон. И в същото време трябва да има нови текстове, свързани със съвременните условия като собственост и съществуване на колекции, възможност да се правят частни музеи, да се използват недвижимите паметници на държавно-частни взаимоотношения. Нещо е направено, с много хора е било разговаряно, казани са съображения на много гилдии, но сега законът е един ръкопис. Според мен има активна съпротива закон за културното наследство да няма. Турция, Гърция, Италия затягат законите си, а ние го либерализираме, защото примерно в Холандия искали да получават наши неща за колекциите си. Нима сме толкова отровени от мисълта някой грош повече да влезе в нечии джобове, че не можем да намерим начин да излезем от кашата, която сме направили?
- Няма ли да се задълбочи тая каша с легализирани на частните колекции?
- Един персонаж, няма да му споменавам името, няколко пъти казва дословно следното безсрамно нещо: "С такъв закон ние ще накараме колекционерите да си изнесат колекциите от България." Това е официален призив към грубо закононарушение. Та това е заплаха от някаква групичка хора, които си служат с едно лице, изразител на техните интереси. Аз питам къде ще е тогава държавата, която ще разреши всичко това да бъде изнесено? Тогава ние наистина ще трябва да признаем нещо, от което аз се дразня непрекъснато - колко сме корумпирани.
- Добре, но като се легализират частните колекции, няма ли да се увеличат още повече иманярите?
- Не. Иманярят е последната брънка във веригата. Печелят посредниците, защото знаят какво точно да искат. Те не са най-невинните между другото. Колекционерът си дава парите. Защо е борбата да се легализират частните колекции, без да имат документи за собственост? Защото всички ние знаем, не сме луди, кой е източник на предметите. Там, където има участие в търг, купуване от чужбина, те могат да покажат документи, и това е друг въпрос. И това ще пречупва ръцете на иманярите, защото те получиха импулс точно от незаконността.
Oва е българ а не Бугар
|
