|
Илия Петков за Малко Търново и Странджа
04 юни 2008 | 06:00 | Агенция "Фокус"
Илия Петков живее в Малко Търново. Автор е на много книги за Странджа и региона. Бивш секретар на БКП в Малко Търново. През целия си живот Илия Петков е събирал материали и документи за историята на малкотърновския край и за личностите от региона. Петков е един от хората, които помагат на проф. Александър Фол при първите експедиции в Странджа и при археологическите разкопки в региона през `70-те и `80-те години на ХХ век.
На 3 и 4 юни в странджанските села, свързани с нестинарството, се отбелязва празника на Свети Свети Константин и Елена. С Илия Петков разговаряме за Малко Търново и историята на Странджа.
Фокус: Как написахте първата си книга?
Илия Петков: Първата книга, която издадох, беше през 1983 година, по повод 80-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание. В Малко Търново беше насрочен семинар със стотина души – историци, академици и други. Предложиха ми да подготвя и изнеса пред тях доклад за Илинденско-Преображенското въстание в Одринско. Когато изнесох доклада, останаха с много добри впечатления и разбраха, че се занимавам с миналото на края, познавам историята на въстанието. Предложиха ми дружество „Георги Кирков” (София) да изнесе доклада ми в брошура, назначиха редактор, който работеше в катедра „История” в тогава Софийския държавен университет, той направи известни поправки, след което я издадоха.
В продължение на 40 години непрекъснато събирах документация, преписи от документи, снимки. Нито една година не съм взел отпуска, за да заведа семейството си на почивка. Ходих в музея Бургас, за да се запозная и взема бележки за всичко онова, което пише за нашия край. Ходих във Варна – там също имах един приятел, ходих в музея в Пловдив, където намерих доста интересни материали. Още в 1911 година Георги Иванов Маслинков беше написал за Малко Търново няколко статии, но не бяха публикувани до списание „Родопски напредък”. От тях също взех копия, преписи. Ходих в Лом, където се запознах с живота и дейността на един от нашите основни революционни дейци – Георги Москов. В Шабла се срещнах с бившия околийски началник по време на времето, когато политическият блок е бил на власт в страната, за да ми разкаже за миналото. Издирвах материали и изучавах живота и дейността на околийския началник Дико Русев – един от активните навремето членове на Цанковия Сговор и Демократическия Сговор. В същото време – изучавах живота на тези, които са били тук ръководители на партията и са емигрирали в Съветския съюз. Всичко това – от гледна точка на техния опит, независимо от политическите възгледи на едните и другите. Какво е било виждането им за развитието на края.
Фокус: Говорили сте с участници във въстанието...
Илия Петков: В Малкотърновския район се намират две исторически местности. Едната е Петрова нива, която с пълно основание може да се нарече Тракийско – Странджанското Оборище или – второто Оборище на България. Там е проведен от 11 до 13 юли (по стар стил – 28 юни – 30 юни) конгресът на Седми Одрински революционен окръг. Взема се решение да се обяви в този окръг въстание, което да бъде стратегическо и повсеместно. Другата местност е връх Циганка, който сега се намира в Турция и го наричат Ченгене баир. Там в началото на м. август главното боево тяло, избрано на конгреса, взема решението въстанието да избухне на 5 срещу 6 август 1903 г. (нов стил 18 срещу 19 август). Одринският революционен окръг е разделен на пет революционни райони. Първи район е Малкотърновски Лозенградски Бунархисарски революционен район, разделен след това на 20 въстанически участъци. От тях 12 са в Малкотърновската кааза. През 1913 г. при прекарването на сегашната граница, половината български села и територия на тогавашната Малкотърновска кааза по Цариградския договор от 1913 г. ги предават в пределите на Турция. Другата малко по-малка част влиза в пределите на България. Специално в Малко Търново населението не е въстанало. Но когато внимателно се прегледа съставът на революционните и агитационните чети през този период – 1897 – 1903 г., става ясно, че основното ядро от четници и воеводи са от Малко Търново и Малкотърновска кааза. Малко Търново не въстава поради обстоятелството, че след като е взето решение на връх Циганка за обявяване на въстанието, Стамат Икономов, който е член на главното боево тяло, но същевременно е и от Малко Търново, капитан по чин, предлага най-напред да се групират смъртните дружини и чети, да нападнат гарнизона в Малко Търново и да освободят Малко Търново. Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Христо Силянов не приемат това негово предложение. Но след жестокото потушаване на въстанието Михаил Герджиков, а и Силянов пишат в своите трудови, че това, че не са приели предложението на Стамат Икономов, е капитална грешка на главното боево тяло.
Освен това – Стамат Икономов предлага по време на потушаване на въстанието, преди да настъпи многохилядната войска на Шукри паша, да изтеглят населението по-близо до старта граница с България, а те да заемат позиция или около Звездец, или на друга, подходяща стратегически местност, и да продължат борбата. И това негово предложение не е прието. В резултат на това – 2665 души загиват – мирни граждани, участници във въстанието, тъй като турската войска ги настига и се разправя жестоко с тях.
Въстанието е успяло и в отделни села е продължило от 6 до около 16 дни. В някои от селата свободата е продължила около 20 дни. Кое е характерно? Характерно е, че властта се поема от главното ръководно боево тяло, поема се от смъртните дружини, поема се от четите и воеводите. Всичко е било общо – заедно са жънали нивите, храните са ги прибирали в общи хамбари, с оглед – да осигурят изхранването на четите и цялото население.
Фокус: С колко участници от въстанието сте говорили?
Илия Петков: Осемдесет души. В нашия район след 1913 г. има изселени и прогонени от турската войска жители на български села. Навремето тръгнах по селата, търсех хора, които са били по-активни по време на въстанието въобще – да ми опишат положението през турско робство. Взимах си бележки и на базата на тази информация, която съм събрал, в Окръжния комитет на партията имах една жена Калудка Маджарова. С нея се разбрахме – каквато и информация постъпи в деловодството на комитета, документи, снимки, оръжие, веднага да ги запазва. Или да ги съхраняваме, или да изкараме препис. В резултат на тази информация, която събрах навремето, струва ми се, че животът няма да ми стигне да я обработя. Досега съм написал ръкописите и съм издал книгата „Моята Странджа”. След това – написах и издадох „Народен парк Странджа” – какво представлява малкотърновската крайнина. След това написах житейската новела на Илия Бояджиев, който е от нашия край, бил е политемигрант в Съветския съюз, ръководител на въстанието през 1923 г. в Граматиково, кандидат-член на ЦК на БКП, народен представител, председател на Централния кооперативен съюз при обединението на кооперативното движение 1946 – 1947 г. в България. През комунизма го оклеветиха, изкараха го по времето на Вълко Червенков английски шпионин, и го разстреляха без съд и присъда до стената на ТЕЦ-а при софийските гробища. Заровили са го в един трап в парцел на незнайните. На Априлския пленум 1956 г. се установява, че нищо не е вярно. Реабилитират го напълно, посмъртно го награждават с орден „Георги Димитров”. Обаче – какъв е смисълът от тази работа, когато човекът си отиде...
Издадох „Диалог с майка ми”, „Кооперативното движение в Странджанския край”, издадох книга за Райко Петров - един от председателите на околийския революционен комитет през Илинденско-Преображенското въстание (той е участвал главно в подготовката, защото турците са го разкрили и са го осъдили на 15 г. и е изпратен в Одринския затвор). Излезе и книгата „Тракия – земя, напоена с кръв и сълзи”. Тя ми отне доста време. Досега съм издал към 11 – 12 книги, предимно с краеведчески характер.
Фокус: Какво са ви разказвали за турското робство възрастните хора, които са участвали в Преображенското въстание?
Илия Петков: С тях съм водил разговори и трябва да ви кажа, че общо взето в болшинството си – нищо хубаво не са ми разказали по време на робството. Крали са им добитъка. Плащали са високи данъци, според тях. Отвличали са девойки от населени места... По време на потушаването на въстанието е било страшна трагедия, според техните приказки. Когото настигнат – сеч, убийства... Дори тук, в Малко Търново, в едно дере са настигнали жени и възрастни хора, които са бягали, други – при Граматиково, повече от сто души. Повечето са ги изклали, избили. Сред тях – и бебета, и децата и прочие.
Най-важното – те подчертаваха и това, че след Руско-турската освободителна война, понеже този край по Берлинския договор остава в Турция, те остават с твърдото убеждение, че единственият път, за да се освободят, е революционната борба, въоръженото въстание. Затова може би в нашия район, малкотърновска кааза, въстанието е било най-масово. Гръбнакът на въстанието в Одринско са били българите от малкотърновска кааза и някои села от Лозенградско и Бунархисарско. В другите райони се е изразило най-вече в отделни въстанически акции, терористически актове и прочие.
Фокус: Говорили ли сте с участници от Балканските войни?
Илия Петков: Баща ми се казва Тодор Петков О`Махони. Баща му участва във въстанието в Граматиково. По време на погрома на въстанието турците го залавят, пребиват го от бой, и почива. На 9 г. майка му го дава сирак в Александрово, Бургаско. В 1903 г., декември, филантропът Пиърс О`Махони, един ирландец, като чете вестниците и вижда какво е положението на българите, решава да дойде в България и в София да основе сиропиталище, в което да приеме 30 – 32 деца – да се хранят и всяко да завърши каквото образование има наклонности. Ако има наклонности към занаят – да учи занаят, ако има наклонности към научна работа – да се занимава с наука, ако има наклонности да стане офицер – да учи за офицер. О`Махони посещава цяла България, където има тракийци. Когато отива в Анхиало (дн. Поморие), близките, при които баща ми е бил чирак, му го представят, той го е харесал, одобрил и на 30 март 1904 г. се открива сиропиталището, където ги приема. Баща ми завършва Художествено училище.
Когато следва в Художественото училище, през 1912 г. напуска, отива доброволец. Участва от първия ден до последния ден в Балканската война, от първия до последния ден в Междусъюзническата война и от първия до последния ден в Първата световна война. Или – като отива войник през месец октомври, 1912 г., се демобилизира през октомври 1918 г. След това продължава още една година да учи, когато си завършва образованието. През 1920 г. идва в Малко Търново, където става учител в държавната смесена прогимназия. Понеже се открива Първи гимназиален частен клас, и там става учител. Той ми е разказвал непосредствено за участието си в Балканската война. Писах във Военния архив и им изпратих документация. От чин редник за проявен героизъм през Балканската война, го произвеждат в кандидат-подофицер. От него съм запознат, разбира се, разговарял съм и с други участници за войната. Според това, което съм слушал – изключително голям героизъм са проявили офицерите и войниците през Балканската война. И аз го питам: „Добре, какво ви мотивира?”. Той казва – „мотивира ни борбата за свободата на Тракия”. И те, доброволци, са тръгнали с вярата и надеждата, че действително Тракия ще бъде свободна и включена в пределите на България.
Фокус: Има ли много участници във войните от Малко Търново?
Илия Петков: Понеже ние сме още в робство и се освобождаваме през 1913 г., по Цариградския договор, има и други доброволци, но са единици, не е така масово. Масовото участие е след септември, 1915 г. във войната.
Фокус: В Малко Търново има един паметник на Янко Маслинков...
Илия Петков: Срещу този паметник към църквата има друг – това е паметникът на Георги Московл, политемигрант в Съветския съюз, през 1929 – 1931 г. е бил член на Политбюро на ЦК на БКП и отговарял за селските райони. А Янко Маслинков е бил секретар на Комсомола през 1919 г. тук, през 1921 г. го избират за секретар на Околийския комитет и градския комитет на партията. Той е основният организатор на Септемврийското въстание през 1923 г. Командир е на въстаническия отряд около 300 души в Звездец, с него успяват да превземат 11 от общо 13 села, в които се е установила работническо-селска власт. Но я траяла от 3 до 6 дни в различните села, понеже е дошла войска, дошли са белогвардейци по Черно море през Царево и Граматиково, които са потушили много жестоко въстанието. И на 1 октомври се изтеглят. Янко Маслинков, неговият помощник секретар Недялко Симеонов, Илия Бояджиев от Граматиково, Янко Стоянов... и други, които са били начело на въстанието, отиват в Турция, концентрират се в Лозенград, започват да работят по лозята селскостопанска работа, след това – ги изпращат в Цариград, оттам с параход с помощта на съветската легация успяват да се придвижат в Одеса. Илия Бояджиев завършва журналистика в Съветския съюз, понеже той не е имал смъртна присъда по това време, връща се в България през 1928 г., интернират го, бил е и в концлагерите към Асеновград, Ксанти, интерниран в Трън... Когато идва в Граматиково, кооператорите го избират за директор на кооперацията. Тогава се е казвало Кредитно сдружение „Подкрепа”, а по негово време става Трудово-горска производителна кооперация. Издава вестник „Горянин” – той е редакторът на самия вестник, който издава Странджанският районен кооперативен съюз. Но за съжаление клеветата доведе до смъртта му.
Янко Маслинков пък се оженва в Москва, първата му съпруга почива. Поканихме втората му жена в Малко Търново, разговаряли сме с нея, отделих й много място в моите книги, за да напиша за него и неговата дейност. Той е офицер, артилерист през Отечествената война в Съветския съюз и загива край Ленинград.
Фокус: Защо се казвате „Парорийски” – откъде идва псевдонимът?
Илия Петков: Приеха ме в Съюза на свободните писатели и настояха на всяка цена да имам псевдоним, щом почвам да пиша. Аз, понеже бях чел доста за Странджа, специално Горо Горов, който твърди, че Парория е между Заберно, местността Уграш, Петрова поляна, Калово и че там е бил манастирът на Григорий Синаит през ХІV – ХV век. Ходил съм няколко пъти там, като разсъждавам за себе си – това е един светъл момента за Странджа. Навремето са го смятали за един от най-хубавите кътове. В тази местност, когато образувахме ТКЗС-тата трябваше да се подравнят и почистят блоковете, тогава излязоха големи мраморни камъни, градеж. Освен това – стари хора от Заберно, Калово и други твърдят, че там вероятно е имало и дебели лози, вероятно е имало и имот към самия манастир. Вторият манастир, който някои предполагат, че може би там е бил манастирът на Григорий Синаит, е „Света Троица”, Граматиково. Друг стар манастир се намира непосредствено на турска територия в близост до нашата граница, край Делийска река. На голяма поляна там е имало стар манастир – дори през 1912 година, септември, Митрополията прехвърля този манастир на архиерейското наместничество Малко Търново и му възлага то да се грижи за манастира, след като вече занапред в него има постоянно свещеници. На 1 май 1913 г. поп Сава Шаренков, който е архиерейски наместник, провежда събрание с представители от Малко Търново в най-близкото село до манастира и там избира временно настоятелство, което да се грижи за манастира. Но след началото на Балканската война и после след Цариградския договор манастирът остана в турска територия. А е бил много важен духовен център, там се е чествала Света Троица и празникът е продължавал по три дни. Идвали са търговци от Габрово, Пловдив, Стара Загора, Цариград, Одрин и на сергии са продавали стоки и лакомства за децата...
Друго – има пет одърчета, останали още от времето на езичеството в местността Влахов дол. Там граматичени, кладърци, костийци, и жителите на с. Българи и още едно село общо са чествали навремето Свети Константин и Елена – на 3 юни. Всяко село си е направило одърче – четири колове с орнаменти, с под, където навремето са играели нестинарки. Характерно е първо, че общо са чествали празника, второ – че всяко село отделно си е правило огън и са играели неговите нестинари. Но впоследствие, понеже остават по-малко и по-малко, накрая остава един одър, където играят нестинари главно от село Българи. Всички села се ориентират на определени села да направят параклиси и манастири край селата и да честват там Свети Константин.
Илия Петков за Малко Търново и Странджа
04 юни 2008 | 06:00 | Агенция "Фокус"
Илия Петков живее в Малко Търново. Автор е на много книги за Странджа и региона. Бивш секретар на БКП в Малко Търново. През целия си живот Илия Петков е събирал материали и документи за историята на малкотърновския край и за личностите от региона. Петков е един от хората, които помагат на проф. Александър Фол при първите експедиции в Странджа и при археологическите разкопки в региона през `70-те и `80-те години на ХХ век.
На 3 и 4 юни в странджанските села, свързани с нестинарството, се отбелязва празника на Свети Свети Константин и Елена. С Илия Петков разговаряме за Малко Търново и историята на Странджа.
Фокус: Как написахте първата си книга?
Илия Петков: Първата книга, която издадох, беше през 1983 година, по повод 80-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание. В Малко Търново беше насрочен семинар със стотина души – историци, академици и други. Предложиха ми да подготвя и изнеса пред тях доклад за Илинденско-Преображенското въстание в Одринско. Когато изнесох доклада, останаха с много добри впечатления и разбраха, че се занимавам с миналото на края, познавам историята на въстанието. Предложиха ми дружество „Георги Кирков” (София) да изнесе доклада ми в брошура, назначиха редактор, който работеше в катедра „История” в тогава Софийския държавен университет, той направи известни поправки, след което я издадоха.
В продължение на 40 години непрекъснато събирах документация, преписи от документи, снимки. Нито една година не съм взел отпуска, за да заведа семейството си на почивка. Ходих в музея Бургас, за да се запозная и взема бележки за всичко онова, което пише за нашия край. Ходих във Варна – там също имах един приятел, ходих в музея в Пловдив, където намерих доста интересни материали. Още в 1911 година Георги Иванов Маслинков беше написал за Малко Търново няколко статии, но не бяха публикувани до списание „Родопски напредък”. От тях също взех копия, преписи. Ходих в Лом, където се запознах с живота и дейността на един от нашите основни революционни дейци – Георги Москов. В Шабла се срещнах с бившия околийски началник по време на времето, когато политическият блок е бил на власт в страната, за да ми разкаже за миналото. Издирвах материали и изучавах живота и дейността на околийския началник Дико Русев – един от активните навремето членове на Цанковия Сговор и Демократическия Сговор. В същото време – изучавах живота на тези, които са били тук ръководители на партията и са емигрирали в Съветския съюз. Всичко това – от гледна точка на техния опит, независимо от политическите възгледи на едните и другите. Какво е било виждането им за развитието на края.
Фокус: Говорили сте с участници във въстанието...
Илия Петков: В Малкотърновския район се намират две исторически местности. Едната е Петрова нива, която с пълно основание може да се нарече Тракийско – Странджанското Оборище или – второто Оборище на България. Там е проведен от 11 до 13 юли (по стар стил – 28 юни – 30 юни) конгресът на Седми Одрински революционен окръг. Взема се решение да се обяви в този окръг въстание, което да бъде стратегическо и повсеместно. Другата местност е връх Циганка, който сега се намира в Турция и го наричат Ченгене баир. Там в началото на м. август главното боево тяло, избрано на конгреса, взема решението въстанието да избухне на 5 срещу 6 август 1903 г. (нов стил 18 срещу 19 август). Одринският революционен окръг е разделен на пет революционни райони. Първи район е Малкотърновски Лозенградски Бунархисарски революционен район, разделен след това на 20 въстанически участъци. От тях 12 са в Малкотърновската кааза. През 1913 г. при прекарването на сегашната граница, половината български села и територия на тогавашната Малкотърновска кааза по Цариградския договор от 1913 г. ги предават в пределите на Турция. Другата малко по-малка част влиза в пределите на България. Специално в Малко Търново населението не е въстанало. Но когато внимателно се прегледа съставът на революционните и агитационните чети през този период – 1897 – 1903 г., става ясно, че основното ядро от четници и воеводи са от Малко Търново и Малкотърновска кааза. Малко Търново не въстава поради обстоятелството, че след като е взето решение на връх Циганка за обявяване на въстанието, Стамат Икономов, който е член на главното боево тяло, но същевременно е и от Малко Търново, капитан по чин, предлага най-напред да се групират смъртните дружини и чети, да нападнат гарнизона в Малко Търново и да освободят Малко Търново. Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Христо Силянов не приемат това негово предложение. Но след жестокото потушаване на въстанието Михаил Герджиков, а и Силянов пишат в своите трудови, че това, че не са приели предложението на Стамат Икономов, е капитална грешка на главното боево тяло.
Освен това – Стамат Икономов предлага по време на потушаване на въстанието, преди да настъпи многохилядната войска на Шукри паша, да изтеглят населението по-близо до старта граница с България, а те да заемат позиция или около Звездец, или на друга, подходяща стратегически местност, и да продължат борбата. И това негово предложение не е прието. В резултат на това – 2665 души загиват – мирни граждани, участници във въстанието, тъй като турската войска ги настига и се разправя жестоко с тях.
Въстанието е успяло и в отделни села е продължило от 6 до около 16 дни. В някои от селата свободата е продължила около 20 дни. Кое е характерно? Характерно е, че властта се поема от главното ръководно боево тяло, поема се от смъртните дружини, поема се от четите и воеводите. Всичко е било общо – заедно са жънали нивите, храните са ги прибирали в общи хамбари, с оглед – да осигурят изхранването на четите и цялото население.
Фокус: С колко участници от въстанието сте говорили?
Илия Петков: Осемдесет души. В нашия район след 1913 г. има изселени и прогонени от турската войска жители на български села. Навремето тръгнах по селата, търсех хора, които са били по-активни по време на въстанието въобще – да ми опишат положението през турско робство. Взимах си бележки и на базата на тази информация, която съм събрал, в Окръжния комитет на партията имах една жена Калудка Маджарова. С нея се разбрахме – каквато и информация постъпи в деловодството на комитета, документи, снимки, оръжие, веднага да ги запазва. Или да ги съхраняваме, или да изкараме препис. В резултат на тази информация, която събрах навремето, струва ми се, че животът няма да ми стигне да я обработя. Досега съм написал ръкописите и съм издал книгата „Моята Странджа”. След това – написах и издадох „Народен парк Странджа” – какво представлява малкотърновската крайнина. След това написах житейската новела на Илия Бояджиев, който е от нашия край, бил е политемигрант в Съветския съюз, ръководител на въстанието през 1923 г. в Граматиково, кандидат-член на ЦК на БКП, народен представител, председател на Централния кооперативен съюз при обединението на кооперативното движение 1946 – 1947 г. в България. През комунизма го оклеветиха, изкараха го по времето на Вълко Червенков английски шпионин, и го разстреляха без съд и присъда до стената на ТЕЦ-а при софийските гробища. Заровили са го в един трап в парцел на незнайните. На Априлския пленум 1956 г. се установява, че нищо не е вярно. Реабилитират го напълно, посмъртно го награждават с орден „Георги Димитров”. Обаче – какъв е смисълът от тази работа, когато човекът си отиде...
Издадох „Диалог с майка ми”, „Кооперативното движение в Странджанския край”, издадох книга за Райко Петров - един от председателите на околийския революционен комитет през Илинденско-Преображенското въстание (той е участвал главно в подготовката, защото турците са го разкрили и са го осъдили на 15 г. и е изпратен в Одринския затвор). Излезе и книгата „Тракия – земя, напоена с кръв и сълзи”. Тя ми отне доста време. Досега съм издал към 11 – 12 книги, предимно с краеведчески характер.
Фокус: Какво са ви разказвали за турското робство възрастните хора, които са участвали в Преображенското въстание?
Илия Петков: С тях съм водил разговори и трябва да ви кажа, че общо взето в болшинството си – нищо хубаво не са ми разказали по време на робството. Крали са им добитъка. Плащали са високи данъци, според тях. Отвличали са девойки от населени места... По време на потушаването на въстанието е било страшна трагедия, според техните приказки. Когото настигнат – сеч, убийства... Дори тук, в Малко Търново, в едно дере са настигнали жени и възрастни хора, които са бягали, други – при Граматиково, повече от сто души. Повечето са ги изклали, избили. Сред тях – и бебета, и децата и прочие.
Най-важното – те подчертаваха и това, че след Руско-турската освободителна война, понеже този край по Берлинския договор остава в Турция, те остават с твърдото убеждение, че единственият път, за да се освободят, е революционната борба, въоръженото въстание. Затова може би в нашия район, малкотърновска кааза, въстанието е било най-масово. Гръбнакът на въстанието в Одринско са били българите от малкотърновска кааза и някои села от Лозенградско и Бунархисарско. В другите райони се е изразило най-вече в отделни въстанически акции, терористически актове и прочие.
Фокус: Говорили ли сте с участници от Балканските войни?
Илия Петков: Баща ми се казва Тодор Петков О`Махони. Баща му участва във въстанието в Граматиково. По време на погрома на въстанието турците го залавят, пребиват го от бой, и почива. На 9 г. майка му го дава сирак в Александрово, Бургаско. В 1903 г., декември, филантропът Пиърс О`Махони, един ирландец, като чете вестниците и вижда какво е положението на българите, решава да дойде в България и в София да основе сиропиталище, в което да приеме 30 – 32 деца – да се хранят и всяко да завърши каквото образование има наклонности. Ако има наклонности към занаят – да учи занаят, ако има наклонности към научна работа – да се занимава с наука, ако има наклонности да стане офицер – да учи за офицер. О`Махони посещава цяла България, където има тракийци. Когато отива в Анхиало (дн. Поморие), близките, при които баща ми е бил чирак, му го представят, той го е харесал, одобрил и на 30 март 1904 г. се открива сиропиталището, където ги приема. Баща ми завършва Художествено училище.
Когато следва в Художественото училище, през 1912 г. напуска, отива доброволец. Участва от първия ден до последния ден в Балканската война, от първия до последния ден в Междусъюзническата война и от първия до последния ден в Първата световна война. Или – като отива войник през месец октомври, 1912 г., се демобилизира през октомври 1918 г. След това продължава още една година да учи, когато си завършва образованието. През 1920 г. идва в Малко Търново, където става учител в държавната смесена прогимназия. Понеже се открива Първи гимназиален частен клас, и там става учител. Той ми е разказвал непосредствено за участието си в Балканската война. Писах във Военния архив и им изпратих документация. От чин редник за проявен героизъм през Балканската война, го произвеждат в кандидат-подофицер. От него съм запознат, разбира се, разговарял съм и с други участници за войната. Според това, което съм слушал – изключително голям героизъм са проявили офицерите и войниците през Балканската война. И аз го питам: „Добре, какво ви мотивира?”. Той казва – „мотивира ни борбата за свободата на Тракия”. И те, доброволци, са тръгнали с вярата и надеждата, че действително Тракия ще бъде свободна и включена в пределите на България.
Фокус: Има ли много участници във войните от Малко Търново?
Илия Петков: Понеже ние сме още в робство и се освобождаваме през 1913 г., по Цариградския договор, има и други доброволци, но са единици, не е така масово. Масовото участие е след септември, 1915 г. във войната.
Фокус: В Малко Търново има един паметник на Янко Маслинков...
Илия Петков: Срещу този паметник към църквата има друг – това е паметникът на Георги Московл, политемигрант в Съветския съюз, през 1929 – 1931 г. е бил член на Политбюро на ЦК на БКП и отговарял за селските райони. А Янко Маслинков е бил секретар на Комсомола през 1919 г. тук, през 1921 г. го избират за секретар на Околийския комитет и градския комитет на партията. Той е основният организатор на Септемврийското въстание през 1923 г. Командир е на въстаническия отряд около 300 души в Звездец, с него успяват да превземат 11 от общо 13 села, в които се е установила работническо-селска власт. Но я траяла от 3 до 6 дни в различните села, понеже е дошла войска, дошли са белогвардейци по Черно море през Царево и Граматиково, които са потушили много жестоко въстанието. И на 1 октомври се изтеглят. Янко Маслинков, неговият помощник секретар Недялко Симеонов, Илия Бояджиев от Граматиково, Янко Стоянов... и други, които са били начело на въстанието, отиват в Турция, концентрират се в Лозенград, започват да работят по лозята селскостопанска работа, след това – ги изпращат в Цариград, оттам с параход с помощта на съветската легация успяват да се придвижат в Одеса. Илия Бояджиев завършва журналистика в Съветския съюз, понеже той не е имал смъртна присъда по това време, връща се в България през 1928 г., интернират го, бил е и в концлагерите към Асеновград, Ксанти, интерниран в Трън... Когато идва в Граматиково, кооператорите го избират за директор на кооперацията. Тогава се е казвало Кредитно сдружение „Подкрепа”, а по негово време става Трудово-горска производителна кооперация. Издава вестник „Горянин” – той е редакторът на самия вестник, който издава Странджанският районен кооперативен съюз. Но за съжаление клеветата доведе до смъртта му.
Янко Маслинков пък се оженва в Москва, първата му съпруга почива. Поканихме втората му жена в Малко Търново, разговаряли сме с нея, отделих й много място в моите книги, за да напиша за него и неговата дейност. Той е офицер, артилерист през Отечествената война в Съветския съюз и загива край Ленинград.
Фокус: Защо се казвате „Парорийски” – откъде идва псевдонимът?
Илия Петков: Приеха ме в Съюза на свободните писатели и настояха на всяка цена да имам псевдоним, щом почвам да пиша. Аз, понеже бях чел доста за Странджа, специално Горо Горов, който твърди, че Парория е между Заберно, местността Уграш, Петрова поляна, Калово и че там е бил манастирът на Григорий Синаит през ХІV – ХV век. Ходил съм няколко пъти там, като разсъждавам за себе си – това е един светъл момента за Странджа. Навремето са го смятали за един от най-хубавите кътове. В тази местност, когато образувахме ТКЗС-тата трябваше да се подравнят и почистят блоковете, тогава излязоха големи мраморни камъни, градеж. Освен това – стари хора от Заберно, Калово и други твърдят, че там вероятно е имало и дебели лози, вероятно е имало и имот към самия манастир. Вторият манастир, който някои предполагат, че може би там е бил манастирът на Григорий Синаит, е „Света Троица”, Граматиково. Друг стар манастир се намира непосредствено на турска територия в близост до нашата граница, край Делийска река. На голяма поляна там е имало стар манастир – дори през 1912 година, септември, Митрополията прехвърля този манастир на архиерейското наместничество Малко Търново и му възлага то да се грижи за манастира, след като вече занапред в него има постоянно свещеници. На 1 май 1913 г. поп Сава Шаренков, който е архиерейски наместник, провежда събрание с представители от Малко Търново в най-близкото село до манастира и там избира временно настоятелство, което да се грижи за манастира. Но след началото на Балканската война и после след Цариградския договор манастирът остана в турска територия. А е бил много важен духовен център, там се е чествала Света Троица и празникът е продължавал по три дни. Идвали са търговци от Габрово, Пловдив, Стара Загора, Цариград, Одрин и на сергии са продавали стоки и лакомства за децата...
Друго – има пет одърчета, останали още от времето на езичеството в местността Влахов дол. Там граматичени, кладърци, костийци, и жителите на с. Българи и още едно село общо са чествали навремето Свети Константин и Елена – на 3 юни. Всяко село си е направило одърче – четири колове с орнаменти, с под, където навремето са играели нестинарки. Характерно е първо, че общо са чествали празника, второ – че всяко село отделно си е правило огън и са играели неговите нестинари. Но впоследствие, понеже остават по-малко и по-малко, накрая остава един одър, където играят нестинари главно от село Българи. Всички села се ориентират на определени села да направят параклиси и манастири край селата и да честват там Свети Константин.
Илия Петков за Малко Търново и Странджа
04 юни 2008 | 06:00 | Агенция "Фокус"
Илия Петков живее в Малко Търново. Автор е на много книги за Странджа и региона. Бивш секретар на БКП в Малко Търново. През целия си живот Илия Петков е събирал материали и документи за историята на малкотърновския край и за личностите от региона. Петков е един от хората, които помагат на проф. Александър Фол при първите експедиции в Странджа и при археологическите разкопки в региона през `70-те и `80-те години на ХХ век.
На 3 и 4 юни в странджанските села, свързани с нестинарството, се отбелязва празника на Свети Свети Константин и Елена. С Илия Петков разговаряме за Малко Търново и историята на Странджа.
Фокус: Как написахте първата си книга?
Илия Петков: Първата книга, която издадох, беше през 1983 година, по повод 80-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание. В Малко Търново беше насрочен семинар със стотина души – историци, академици и други. Предложиха ми да подготвя и изнеса пред тях доклад за Илинденско-Преображенското въстание в Одринско. Когато изнесох доклада, останаха с много добри впечатления и разбраха, че се занимавам с миналото на края, познавам историята на въстанието. Предложиха ми дружество „Георги Кирков” (София) да изнесе доклада ми в брошура, назначиха редактор, който работеше в катедра „История” в тогава Софийския държавен университет, той направи известни поправки, след което я издадоха.
В продължение на 40 години непрекъснато събирах документация, преписи от документи, снимки. Нито една година не съм взел отпуска, за да заведа семейството си на почивка. Ходих в музея Бургас, за да се запозная и взема бележки за всичко онова, което пише за нашия край. Ходих във Варна – там също имах един приятел, ходих в музея в Пловдив, където намерих доста интересни материали. Още в 1911 година Георги Иванов Маслинков беше написал за Малко Търново няколко статии, но не бяха публикувани до списание „Родопски напредък”. От тях също взех копия, преписи. Ходих в Лом, където се запознах с живота и дейността на един от нашите основни революционни дейци – Георги Москов. В Шабла се срещнах с бившия околийски началник по време на времето, когато политическият блок е бил на власт в страната, за да ми разкаже за миналото. Издирвах материали и изучавах живота и дейността на околийския началник Дико Русев – един от активните навремето членове на Цанковия Сговор и Демократическия Сговор. В същото време – изучавах живота на тези, които са били тук ръководители на партията и са емигрирали в Съветския съюз. Всичко това – от гледна точка на техния опит, независимо от политическите възгледи на едните и другите. Какво е било виждането им за развитието на края.
Фокус: Говорили сте с участници във въстанието...
Илия Петков: В Малкотърновския район се намират две исторически местности. Едната е Петрова нива, която с пълно основание може да се нарече Тракийско – Странджанското Оборище или – второто Оборище на България. Там е проведен от 11 до 13 юли (по стар стил – 28 юни – 30 юни) конгресът на Седми Одрински революционен окръг. Взема се решение да се обяви в този окръг въстание, което да бъде стратегическо и повсеместно. Другата местност е връх Циганка, който сега се намира в Турция и го наричат Ченгене баир. Там в началото на м. август главното боево тяло, избрано на конгреса, взема решението въстанието да избухне на 5 срещу 6 август 1903 г. (нов стил 18 срещу 19 август). Одринският революционен окръг е разделен на пет революционни райони. Първи район е Малкотърновски Лозенградски Бунархисарски революционен район, разделен след това на 20 въстанически участъци. От тях 12 са в Малкотърновската кааза. През 1913 г. при прекарването на сегашната граница, половината български села и територия на тогавашната Малкотърновска кааза по Цариградския договор от 1913 г. ги предават в пределите на Турция. Другата малко по-малка част влиза в пределите на България. Специално в Малко Търново населението не е въстанало. Но когато внимателно се прегледа съставът на революционните и агитационните чети през този период – 1897 – 1903 г., става ясно, че основното ядро от четници и воеводи са от Малко Търново и Малкотърновска кааза. Малко Търново не въстава поради обстоятелството, че след като е взето решение на връх Циганка за обявяване на въстанието, Стамат Икономов, който е член на главното боево тяло, но същевременно е и от Малко Търново, капитан по чин, предлага най-напред да се групират смъртните дружини и чети, да нападнат гарнизона в Малко Търново и да освободят Малко Търново. Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Христо Силянов не приемат това негово предложение. Но след жестокото потушаване на въстанието Михаил Герджиков, а и Силянов пишат в своите трудови, че това, че не са приели предложението на Стамат Икономов, е капитална грешка на главното боево тяло.
Освен това – Стамат Икономов предлага по време на потушаване на въстанието, преди да настъпи многохилядната войска на Шукри паша, да изтеглят населението по-близо до старта граница с България, а те да заемат позиция или около Звездец, или на друга, подходяща стратегически местност, и да продължат борбата. И това негово предложение не е прието. В резултат на това – 2665 души загиват – мирни граждани, участници във въстанието, тъй като турската войска ги настига и се разправя жестоко с тях.
Въстанието е успяло и в отделни села е продължило от 6 до около 16 дни. В някои от селата свободата е продължила около 20 дни. Кое е характерно? Характерно е, че властта се поема от главното ръководно боево тяло, поема се от смъртните дружини, поема се от четите и воеводите. Всичко е било общо – заедно са жънали нивите, храните са ги прибирали в общи хамбари, с оглед – да осигурят изхранването на четите и цялото население.
Фокус: С колко участници от въстанието сте говорили?
Илия Петков: Осемдесет души. В нашия район след 1913 г. има изселени и прогонени от турската войска жители на български села. Навремето тръгнах по селата, търсех хора, които са били по-активни по време на въстанието въобще – да ми опишат положението през турско робство. Взимах си бележки и на базата на тази информация, която съм събрал, в Окръжния комитет на партията имах една жена Калудка Маджарова. С нея се разбрахме – каквато и информация постъпи в деловодството на комитета, документи, снимки, оръжие, веднага да ги запазва. Или да ги съхраняваме, или да изкараме препис. В резултат на тази информация, която събрах навремето, струва ми се, че животът няма да ми стигне да я обработя. Досега съм написал ръкописите и съм издал книгата „Моята Странджа”. След това – написах и издадох „Народен парк Странджа” – какво представлява малкотърновската крайнина. След това написах житейската новела на Илия Бояджиев, който е от нашия край, бил е политемигрант в Съветския съюз, ръководител на въстанието през 1923 г. в Граматиково, кандидат-член на ЦК на БКП, народен представител, председател на Централния кооперативен съюз при обединението на кооперативното движение 1946 – 1947 г. в България. През комунизма го оклеветиха, изкараха го по времето на Вълко Червенков английски шпионин, и го разстреляха без съд и присъда до стената на ТЕЦ-а при софийските гробища. Заровили са го в един трап в парцел на незнайните. На Априлския пленум 1956 г. се установява, че нищо не е вярно. Реабилитират го напълно, посмъртно го награждават с орден „Георги Димитров”. Обаче – какъв е смисълът от тази работа, когато човекът си отиде...
Издадох „Диалог с майка ми”, „Кооперативното движение в Странджанския край”, издадох книга за Райко Петров - един от председателите на околийския революционен комитет през Илинденско-Преображенското въстание (той е участвал главно в подготовката, защото турците са го разкрили и са го осъдили на 15 г. и е изпратен в Одринския затвор). Излезе и книгата „Тракия – земя, напоена с кръв и сълзи”. Тя ми отне доста време. Досега съм издал към 11 – 12 книги, предимно с краеведчески характер.
Фокус: Какво са ви разказвали за турското робство възрастните хора, които са участвали в Преображенското въстание?
Илия Петков: С тях съм водил разговори и трябва да ви кажа, че общо взето в болшинството си – нищо хубаво не са ми разказали по време на робството. Крали са им добитъка. Плащали са високи данъци, според тях. Отвличали са девойки от населени места... По време на потушаването на въстанието е било страшна трагедия, според техните приказки. Когото настигнат – сеч, убийства... Дори тук, в Малко Търново, в едно дере са настигнали жени и възрастни хора, които са бягали, други – при Граматиково, повече от сто души. Повечето са ги изклали, избили. Сред тях – и бебета, и децата и прочие.
Най-важното – те подчертаваха и това, че след Руско-турската освободителна война, понеже този край по Берлинския договор остава в Турция, те остават с твърдото убеждение, че единственият път, за да се освободят, е революционната борба, въоръженото въстание. Затова може би в нашия район, малкотърновска кааза, въстанието е било най-масово. Гръбнакът на въстанието в Одринско са били българите от малкотърновска кааза и някои села от Лозенградско и Бунархисарско. В другите райони се е изразило най-вече в отделни въстанически акции, терористически актове и прочие.
Фокус: Говорили ли сте с участници от Балканските войни?
Илия Петков: Баща ми се казва Тодор Петков О`Махони. Баща му участва във въстанието в Граматиково. По време на погрома на въстанието турците го залавят, пребиват го от бой, и почива. На 9 г. майка му го дава сирак в Александрово, Бургаско. В 1903 г., декември, филантропът Пиърс О`Махони, един ирландец, като чете вестниците и вижда какво е положението на българите, решава да дойде в България и в София да основе сиропиталище, в което да приеме 30 – 32 деца – да се хранят и всяко да завърши каквото образование има наклонности. Ако има наклонности към занаят – да учи занаят, ако има наклонности към научна работа – да се занимава с наука, ако има наклонности да стане офицер – да учи за офицер. О`Махони посещава цяла България, където има тракийци. Когато отива в Анхиало (дн. Поморие), близките, при които баща ми е бил чирак, му го представят, той го е харесал, одобрил и на 30 март 1904 г. се открива сиропиталището, където ги приема. Баща ми завършва Художествено училище.
Когато следва в Художественото училище, през 1912 г. напуска, отива доброволец. Участва от първия ден до последния ден в Балканската война, от първия до последния ден в Междусъюзническата война и от първия до последния ден в Първата световна война. Или – като отива войник през месец октомври, 1912 г., се демобилизира през октомври 1918 г. След това продължава още една година да учи, когато си завършва образованието. През 1920 г. идва в Малко Търново, където става учител в държавната смесена прогимназия. Понеже се открива Първи гимназиален частен клас, и там става учител. Той ми е разказвал непосредствено за участието си в Балканската война. Писах във Военния архив и им изпратих документация. От чин редник за проявен героизъм през Балканската война, го произвеждат в кандидат-подофицер. От него съм запознат, разбира се, разговарял съм и с други участници за войната. Според това, което съм слушал – изключително голям героизъм са проявили офицерите и войниците през Балканската война. И аз го питам: „Добре, какво ви мотивира?”. Той казва – „мотивира ни борбата за свободата на Тракия”. И те, доброволци, са тръгнали с вярата и надеждата, че действително Тракия ще бъде свободна и включена в пределите на България.
Фокус: Има ли много участници във войните от Малко Търново?
Илия Петков: Понеже ние сме още в робство и се освобождаваме през 1913 г., по Цариградския договор, има и други доброволци, но са единици, не е така масово. Масовото участие е след септември, 1915 г. във войната.
Фокус: В Малко Търново има един паметник на Янко Маслинков...
Илия Петков: Срещу този паметник към църквата има друг – това е паметникът на Георги Московл, политемигрант в Съветския съюз, през 1929 – 1931 г. е бил член на Политбюро на ЦК на БКП и отговарял за селските райони. А Янко Маслинков е бил секретар на Комсомола през 1919 г. тук, през 1921 г. го избират за секретар на Околийския комитет и градския комитет на партията. Той е основният организатор на Септемврийското въстание през 1923 г. Командир е на въстаническия отряд около 300 души в Звездец, с него успяват да превземат 11 от общо 13 села, в които се е установила работническо-селска власт. Но я траяла от 3 до 6 дни в различните села, понеже е дошла войска, дошли са белогвардейци по Черно море през Царево и Граматиково, които са потушили много жестоко въстанието. И на 1 октомври се изтеглят. Янко Маслинков, неговият помощник секретар Недялко Симеонов, Илия Бояджиев от Граматиково, Янко Стоянов... и други, които са били начело на въстанието, отиват в Турция, концентрират се в Лозенград, започват да работят по лозята селскостопанска работа, след това – ги изпращат в Цариград, оттам с параход с помощта на съветската легация успяват да се придвижат в Одеса. Илия Бояджиев завършва журналистика в Съветския съюз, понеже той не е имал смъртна присъда по това време, връща се в България през 1928 г., интернират го, бил е и в концлагерите към Асеновград, Ксанти, интерниран в Трън... Когато идва в Граматиково, кооператорите го избират за директор на кооперацията. Тогава се е казвало Кредитно сдружение „Подкрепа”, а по негово време става Трудово-горска производителна кооперация. Издава вестник „Горянин” – той е редакторът на самия вестник, който издава Странджанският районен кооперативен съюз. Но за съжаление клеветата доведе до смъртта му.
Янко Маслинков пък се оженва в Москва, първата му съпруга почива. Поканихме втората му жена в Малко Търново, разговаряли сме с нея, отделих й много място в моите книги, за да напиша за него и неговата дейност. Той е офицер, артилерист през Отечествената война в Съветския съюз и загива край Ленинград.
Фокус: Защо се казвате „Парорийски” – откъде идва псевдонимът?
Илия Петков: Приеха ме в Съюза на свободните писатели и настояха на всяка цена да имам псевдоним, щом почвам да пиша. Аз, понеже бях чел доста за Странджа, специално Горо Горов, който твърди, че Парория е между Заберно, местността Уграш, Петрова поляна, Калово и че там е бил манастирът на Григорий Синаит през ХІV – ХV век. Ходил съм няколко пъти там, като разсъждавам за себе си – това е един светъл момента за Странджа. Навремето са го смятали за един от най-хубавите кътове. В тази местност, когато образувахме ТКЗС-тата трябваше да се подравнят и почистят блоковете, тогава излязоха големи мраморни камъни, градеж. Освен това – стари хора от Заберно, Калово и други твърдят, че там вероятно е имало и дебели лози, вероятно е имало и имот към самия манастир. Вторият манастир, който някои предполагат, че може би там е бил манастирът на Григорий Синаит, е „Света Троица”, Граматиково. Друг стар манастир се намира непосредствено на турска територия в близост до нашата граница, край Делийска река. На голяма поляна там е имало стар манастир – дори през 1912 година, септември, Митрополията прехвърля този манастир на архиерейското наместничество Малко Търново и му възлага то да се грижи за манастира, след като вече занапред в него има постоянно свещеници. На 1 май 1913 г. поп Сава Шаренков, който е архиерейски наместник, провежда събрание с представители от Малко Търново в най-близкото село до манастира и там избира временно настоятелство, което да се грижи за манастира. Но след началото на Балканската война и после след Цариградския договор манастирът остана в турска територия. А е бил много важен духовен център, там се е чествала Света Троица и празникът е продължавал по три дни. Идвали са търговци от Габрово, Пловдив, Стара Загора, Цариград, Одрин и на сергии са продавали стоки и лакомства за децата...
Друго – има пет одърчета, останали още от времето на езичеството в местността Влахов дол. Там граматичени, кладърци, костийци, и жителите на с. Българи и още едно село общо са чествали навремето Свети Константин и Елена – на 3 юни. Всяко село си е направило одърче – четири колове с орнаменти, с под, където навремето са играели нестинарки. Характерно е първо, че общо са чествали празника, второ – че всяко село отделно си е правило огън и са играели неговите нестинари. Но впоследствие, понеже остават по-малко и по-малко, накрая остава един одър, където играят нестинари главно от село Българи. Всички села се ориентират на определени села да направят параклиси и манастири край селата и да честват там Свети Константин.
http://www.focus-news.net/?id=f9267
|
