|
са това Македонците , никогаш . Постојано мораат да се потврдуваат како такви , като БЪЛГАРИ , з’ш така ?
1. Не удостоявам с внимание местата, гдето добрият Омир спи.
Да превежда "Илиада" Гр. Пърличев започва по поръката на Марко Балабанов. "Да се преведе Хомер е едно от най-знаменитите дела, което би доказало, че народът ни напредва – пише Пърличев на Балабанов в отговор на поканата на последния. – Това беше дело на младежите, дошли от Европа, или на Славейков, или на когото и да е, който да знае старобългарски толкова добре, колкото и елински. Англия с богатия, обработения и еластик свой език, сега скоро се удостои да има превод на "Илиада". Хомер, преведен добре на български, ще докаже всякъде, че сме живи и достоуважаеми българи. Поезията (а не мъртвото стихотворение) възвишава човека, облагородява го, прави го чувствителен към всичко, що е добро, красно, благородно, великодушно; силно го привлича към четене, когато е природна, лесна, вразумителна, каквато е Хомеровата... Такава книга ще се въведе във всички къщи и колиби. Но знаете, че Хомер е дългословец и много пъти дреме. Ще се потрудя по възможност да отбягна недостатъците му. Ще бъда строг на всичко, шо е излишно. Indignor quandoque bonus dormitat Omirus. Не ще напиша ни един стих излишен или студен, тъй щото действието да върви с исполински крачки и любопитността да се възблагодари и постепенно да се наострява и книгата да стане малка и евтина, да се въведе всякъде, с една реч да привлече към четене. Би било б е з у м н о да преведа точно, буквално. Тогава целта ми не е никак сполучена. И тъй преводът ще бъде с в о б о д е н. Сравнете превода ми с руския или с първобитното (оригинала), и съм уверен, че ще изповядате как целта ми е сполучена. Ах! да знаех по-добре старобългарски!" (Сп. "Читалище", 1873, кн. 13, април, стр. 385 – 386.) Съгласно принципите си Пърличев приготвя един конспективен превод, "в който се запазва само скелетът на поемата". При това авторът, вдъхновен от идеята за общ славянски език, охотно се задълбочава в старобългарската и черковнославянската лексика и морфология, възкресявайки редица старинни форми и обрати, съпътствувани от множество русизми и диалектизми. Разбира се, твърде трудно е да се определи доколко Пърличев съзнателно се стреми да възкреси старобългарския език (като общ славянски език); доколко се опитва да постигне в превода си едно аналогично съответствие, каквото е съответствието между Омировия език и съвременния гръцки език, и доколко преводачът е безсилен пред стихията на съвременния български език. Получава се обаче една езикова смесица, която подразва Нешо Бончев, и той публикува в Браилското "Периодическо списание" (г. I, 1871, кн. 4) рецензия за началото на превода (печатано в сп. "Читалище"), в която посочва с невъздържан тон недостатъците му. Огорчен, Гр. Пърличев изгаря превода и започва друг, още по-архаичен като език и стил. (За съжаление вторият Пърличев превод остава неизвестен и пропада някъде заедно с останалите изгубени архиви.) По-подробно за втория превод на Пърличев пише Е. Спространов (Известия на семинара по славянска филология, том III , С., 1911), споменавайки, че този превод "по-скоро може да се нарече църковнославянски или руски...., че първият превод е по-хубав и по-лесно се чете", макар че амбицията на Пърличев е била чрез втория превод да направи "Илиада" достъпна на всички славяни.
|
