ПРЕДГОВОР

Всеки изминат ден ни убеждава по-дълбоко, че превратът от 19 май 1934 г. в България, бе инспириран от Белград. Част от офицерството от българската армия, което взе участие в тоя преврат, независимо от добрите му намарения, не съзнаваше чии интереси застъпва. Превратът бе посрещнат с най-голяма радост в Белград. Наскоро след звенарското престъпление сръбският в. “Пладне”, издаван на български в София, помести голям портрет на Коста Тодоров, който веднага напусна Белград и пристигна в столицата на България. Колкото и горчива да е истината, тя трябва да се каже: духовният баща на 19 май бе шпионинът К. Тодоров, а чрез него сръбският генерален щаб и сръбското външно министерство. Само бунтът, който настъпи в душите на офицерските среди, изпълнители на 19 май, от пристигането на Коста Тодоров, накара тогавашното правителство на Кимон Георгиев да поиска неговото връщане в Белград.
19 май разстрои българската държава. Той посегна жестоко и върху македонското освободително движение в България.

За да се види какво извършиха 19 майци по отношение на македонските българи в Царството и какво е отношението на всички български правителства от тази позорна дата до днес към борбата за освобождение на поробена Македония, ние пубикуваме настоящата брошура. Както брошурата на Балканикус, така и настоящето ни издание, изобилствува с конкретни данни и изразява вярно становището на македонските организации. Ние го препоръчваме горещо на всички членове на нашия Съюз и на всички българи от свободната българска държава. Поради съществуващата цензура там и голямото сръбско влияние понастоящем, македонската емиграция в България не може да изнесе всички издевателства върху нея и целия национален позор, който се извърши на 19 май 1934 г. Дано настоящата брошура проникне широко сред българското гражданство и селячество, за да разкъса една част от черното було, което покрива и умовете на голяма част от свободните българи.

ЦЕНТРАЛЕН КОМИТЕТ НА СЪЮЗА НА МАКЕДОНСКИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ОРГАНИЗАЦИИ
В СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ, КАНАДА И АВСТРАЛИЯ

Индианаполис, Индиана
Януари, 1937 година

ДухотнаВовата

(Стр. 1 - 9)

Един виден американец, ръководител на културен американски институт в България, след 19 май 1934 г. е казал следното: “Аз не познавам пример в историята, когато поробените синове на един народ да са били преследвани с такава жестокост и безразсъдие от свободните си братя само за това, че те са се борили да запазят своя национален произход, както са преследвани днес македонските българи тук”.
Един общопочитан и голям македонски българин, родом от гр. ..., когото превратът от 1934 г. завари в България е казал: “Не вярвахме, че може да има българско правителство, което да се отдаде на такова бясно преследване на македонските емигранти в Царството, каквото наблюдаваме сега. Сърбите ме наричаха П-вич, но в Македония ме знаят като П-в и аз с гордост манифестирах моята националност. Отивам си в ... и ще кажа на сърбите, че съм П-вич. Не желая да принадлежа към нацията, от името на която се позори моето отечество”.

Големият български патриот напусна пределите на Царството и замина за Македония, където остана верен на своя национален произход. Казаните от него думи бяха израз на една велика скръб, която измъчваше тогава душата на всеки македонски българин. Но, пред лицето на врага, тая скръб отстъпи място на великото съзнание, че настъпилите събития в България са един кошмарен момент от българската история, който не може да заличи величието на много нейни страници и големият дълг, който предстои да се изпълни към злочеста Македония. Защото цялото наше минало е борба и жертви. И можеше ли този кошмарен момент да прекъсне връзката с тая славна борба, както и да затъмни образите на хиляди мъченици, които загинаха с готовност, за да може Македония да бъде свободна и нейните бъдещи поколения да се развиват в мир и благополучие

Известният французки юрист и голям приятел на България - г. Жорж Досбон, който написа след световната война най-големия труд в защита на общобългарските интереси “La Bulgarie apres le traite de Neuilly”, в едно писмо до свой приятел пише приблизително следното: “Аз плача за България. В момента, когато даже в Франция се прояви от министри, военни, представители на финансовия свят, духовници и пр. най-голям интерес към македонското освободително движение, в този именно момент от София се прави всичко, за да остане впечатление в света, че македонски въпрос не съществува и че водителите на македонската борба са вулгарни престъпници”.

Но какво в същност стана в България, което предизвика очудване в чужденците, загриженост за страната в всички нейни приятели - откритата или мълчалива реакция на нейните граждани и дълбоко разочарование и възмущение в македонските българи, което не е стихнало и в този момент? На тия въпроси ние ще се постараем да дадем отговор в следващите редове и от там да поставим големия въпрос, който стои в началото на нашата брошура: Къде вървиш, Българио? Забрави ли кръвта на стотиците хиляди свои синове, които загинаха по бойните полета на Македония, Тракия и Добруджа, за да извоюват по-добри дни за поробените българи? Забрави ли вековната си история, за да продължаваш политиката на биене робски чела в конски копитата, която те е довела до вътрешнс разпокъсаност, външно обезличаване и която те е изправила пред пропаст? Докога българските войници и българските стражари ще охраняват сръбските интереси в България? До кога ще ставаш съучастница в позорната и антибългарска политика на съседните ти държави? До кога ше подържаш конспирацията на мълчанието, в което Белград и неговите съюзници искат да задушат всеки македонски протест, всяко македонско мъченичество, всяка проява на македонско борчество?

За да не бъдем голословни, ние ще изнесем само някои факти от настоящето и близкото минало и тогава ще направим своите заключения.

Настъпилата мизерия в обширната руска земя след првите години от революцията и гражданските войни, създаде онези печални групи от “безпризорни” деца, които напускаха своите семейства и скитаха от град в град, от село в село, гладни и боси, носейки отпечатака на страшното руско нещастие.

Такива “безпризорни” политици познаваше, за нещастие, и българския обществено-политически живот. Само че, те не скитаха голи и гладни. След дълги скачания от партия в партия, от група в група, те успяха да свият топло гнездо в “идейния” кръг “Звено”, който пое управлението след 19 май 1934 г.

Тоя “идеен” кръг се състоеше от бивши военни, без връзки с народа, които пожелаха да играят политическа роля чрез конспирация. Към него се числяха политически лица, които меняха своята партийна боя съобразно изгледите за идване на власт. Техен идеолог бе Димо Казасов - бивш широк социалист, бивш конспиратор в преврата от 1923 година, бивш съмишленик на демократичния сговор, бивш съмишленик на Цанкова, бивш шеф на “Звено”, пак съидейник на Цанкова и член в неговото народно-социално движение (след като напусна “Звено”) и понастоящем редактор на в. “Балкан”, отново разделен от Цанкова. А тяхната надежда бе Дамян Велчев, запасен бъл. полковник, ограничен фанатик, който до последния момент отричаше публично принадлежността си към “Звено”, за да се залъгва по-умело българското офицерство.

По въпросите за вътрешната политика звенарите се ръководеха от няколко мъгляви и за тях идеи за някаква авторитарна държава. По външната политика те бяха заложили своите съвести в широките прегръдки на Белград. В миналото един български министър-председател - г. С. Данев беше заявил в Народното събрание: “Ключовете на българската политика с в Петербург. Аз не правя политика с Русия”. Тази глупост можеше горе-долу да получи оправдание с спомена за освободителната война, когато руските войски воюваха за освобождението на България, както и в суетната надежда, че Русия, като Велика славянска държава, ше вземе в свои ръце въпроса за освобождението на останалите поробени българи. Звенарите предварително заложиха ключовете на българската политика в Белград, чрез когото очакваха разширение на българската територия за сметка на Гърция и Турция. Тази звенарска глупост бе равносилна с национална измяна, защото сръбските войски винаги са воювали за поробването на България. Югославия представлява една неспокойна, терористична държава, която е насочила всичкото си внимание към асимилиране на поробените в нея народи и към запазване на собствените граници. Ако Данев, говорейки за царска Русия, виждаше пред себе си могъщия образ на Цар-Освободителя и безбройните руски гробове при Шипка, Плевен и останалите бойни полета от руско-турската война през 1877 год., за всеки българин трябва да бъдат живи мъченическите образи на Македония, Западните покрайнини и Моравско, разрушените културни и национални паметици в тях и всички страдания, на които са подложени поробените българи в Югославия и в този момент. “Ние пазим от сърбите Солун, сърбите пазят от българите Тракия и Беломорския бряг” - заяви на публично събрание бившия министър на финансите в Кимоновия кабинет Петър Тодоров, един от идеолозите на “Звено”. Споразумеем ли се с сърбите, искаше да каже той, за сърбите е лесно да вземат Солун, както е лесно за нас да слезнем на Бяло море. Само неразбирателството между Сърбия и България правеше Балканския полуостров плячка на други. Иначе, всичко се нареждаше с магическа пръчка. Какво значение има, че на Балканския полуостров са застъпени интересите на Велики държави като Русия, Англия и Италия - да не говорим за останалите Велики сили, които не биха позволили това; какво значение има, че на Балканския полуостров живеят турци, ромъни, гърци, албанци; какво значение има, че сръбският крал отиде в Цариград и подписа военен съюз с Турция, с който се гарантираше териториалната цялост на Турция и Югославия на Балканския полуостров; какво значение има, че в Атина се подписа пакт между Гърция, Ромъния, Югославия и Турция, с който се увековечаваха днешните политически граници на Балканите; какво значение има, че по време на последната гръцка революция (мартенският бунт на Венизелос срещу правителството на Цалдарис-Кондилис) първа бе Югославия, която направи предупреждение към България да не храни никакви илюзии за разширение на южните си граници, защото гръцката територия е и югославсянска?

Но, с тия разбирания по външната и вътрешната политика, която България трябваше да поведе, звенарите се стремяха към заграбването на властта. И понеже това не можеше да стане чрез подкрепата на българския народ, защото те нямаха никакви връзки с него, прибягнаха към силата на заблудата и конспирацията. Така успяха да привлекат известна част от българското офицерство, чрез което извършиха преврата от 19 май 1934 г. и поеха управлението на България.

ДухотнаВовата

Целта на настоящите редове не е да дадат една подробна преценка на делото от 19 май и на всички мероприятия, които предприе новата власт в България. Знае се, че от конституционно-правна гледна точка звенарският акт е насилствен и противозаконен. Група офицери - безразлично дали тяхното число е малко или голямо - по насилствен път си присвои правото на Държавния глава да назначава правителства. Основният закон на страната - нейната Конституция - бе суспендиран. “Ние ще управляваме без да бъдем смущавани от формите на Конституцията” - заяви тогавашния случаен министър-председател на България Кимон Георгиев. И управляваха така. Знае се още, че държавният преврат бе тежък удар върху единството, дисциплината и честта на българската армия, защото офицерите-превратаджии станаха офицери-клетвопрестъпници и пожелаха да лепнат това клетвопрестъпление върху цялата армия. За никого не е тайна, че армията, в своята цялост, не знаеше нищо за онова, което се вършеше от нейно име. Частите в София бяха вдигнати през нощта на 18 срещу 19 май “в името на Царя и Отечеството” от ограничен състав на офицерския корпус; мнозина офицери на 19 май бяха обезоръжени и арестувани, други получиха веднага заповед за уволнение, а трети бяха разместени и разпратени по провинциалните гарнизони. Царят на българите, върховният вожд на армията, беше заграден от собствените си войски в Софийския Дворец и там поставен пред алтернативата: да признае насилствената правителствена промяна, или да напусне престола и границите на България. За да не изпадне държавата в граждански войни и кръвопролития, той е предпочел да се помири с свършения факт.

Обективността налага да се признае, че голямата част от участниците офицери в преврата от 19 май дадоха своята подкрепа с най-добри намерения. Те имаха предвид страшната партийна разпокъсаност в страната и постоянните партийни недоразумения за сметка на държавата. Те твърдо вярваха, че възприемането на един курс на пълно сближение с Югославия ше засили България на Балканския полуостров и ще разшири на първо време нейните граници с Западните покрайнини и Струмишко, които сърбите били готови да отстъпят, стига България да посегне върху македонските организации (така уверяваха всички звенари, това подържаше в частни разговори пред приятели и министъра на вътрешните работи, зап. генерал Мидилев, който е имал “декларациите на двама югославянски пълномощни министри в София в този смисъл), той твърдеше, че ще се гарантират националните, културни и граждански права на българите в останалата част на Македония, предвидени в договорите за малцинствата. Те се надяваха, също така, че на утрото на 19 май България ще осъмне с общонароден кабинет, който ще събере най-почтените политици на държавата и ще я поведе към национален възход, обединение на всички строоителни елементи и създаване на по-добри условия за економически слабите и потиснати слоеве от народа. И вместо това, те видяха себе си изиграни и България тикната в задънена улица. По върховете на държавата застанаха звенари, които бяха провъзгласили себе си за “елит” на нацията. В издадения манифест от правителството към народа не ставаше дума за Държавния глава, техния Върховен вожд, в името на когото се бяха клели, в името на когото клеха и българските синове, поверени им да ги възпитават в дух на родолюбие и на вярност към Царя и Отечеството. Очакваната манифестация от Софийски граждани, която трябваше да стане на другия ден след преврата, по внушение и желание на новата власт, не се състоя. Вместо това една дълбока загриженост за силата и единството на армията, за силата и единството на държавата, за интересите на нацията, се отпечата върху лицата на българските граждани, които с поглед или с слово питаха всеки срещнат офицер: “Какво направихте?” Паметен ше бъде анекдота, който е получил гражданственост в България: когато офицер обяснява в една село причините за извършения преврат и намеренията на новата власт и пита какво имат да кажат селяните, един от присъствуващите става и казва от името на всички: “Господине, дигнете окупацията от България и тогава народа ще си каже думата”. И когато в допълнение на всичко това, тия офицери видяха, че и дума не ставаше за някакви териториални отстъпки на България, а последната постепенно придобиваше окраската на сръбска бановина, в техните души настъпи разочарование и проблесна съзнанието за извършената грешка, грешка, която така доблестно беше призната от сегашния мионистър на войната г. генерал Луков в военния клуб пред офицерите от целия Софийски гарнизон; грешка, която още не се признава от фанатизирани или материално заинтересовани привърженици на звенарите, които са тръгнали по наклонената плоскост и не са способни да преценят големината на престъплението, което извършиха към държавата и общо към нацията.

Но ние заявихме, че нашата цел не е да правим подробна преценка върху злините, които донесе 19 май. Нашата задача е да преценим това събитие от гледна точка на македонското освободително движение и да видим поведението на официална България по този въпрос и в настоящия момент и неминуемите последици, които носи с себе си това поведение.

ДухотнаВовата

За всеки човек, който се е интересувал през последните 50 години от близко-източната проблема е известно, че в центъра на този прблем стои македонския въпрос. Освобождението на Македония и останалите поробени българи от турско робство бе основният идеал, в който се възпитаваха българските поколения. Гордият дух и безпримерната готовност за жертви от страна на македонското население, държаха вечно буден македонския въпрос. В продължение само на едно десетилетие България води три войни за освобождение на Македония. Ако има нещо вярно в казаните думи от Клемансо при връчването на българската делегация на условията за мир, че “войната бе продължена с две години с намесата на България на страната на Централните сили”, тогава трябва да се приеме, че световната война е била продължена с две години поради неправилното разрешение на македонския въпрос. Защото за всекиго е ясно, че България отиде през 1915 год. на страната на Централните сили единствено за Македония. Стотици хиляди жертви даде Македония в непрекъснатите и славни революционни борби за своето освобождение. За същата цел се даваха нови стотици хиляди жертви и от свободния български народ. Но въпреки всичко, Ньойският договор за мир и потвърди разпокъсването на Македония и остави нейното население в робство. Това бе една от най-крещящите неправди, които се извършиха след световната война.

Новото робство на Македония не бе прието от нейното население като последна дума на историята. То не можеше да измени на своето минало и на елементарното национално достойнство. И старото знаме биде отново развято от Тодор Александров, който в скоро време успя да възкреси надеждите и да накара света да говори за Македония. Така се поде борбата срещу облагодетелствуваните от войната държави, които не мислеха да отстъпват педя земя от заграбените чужди територии.

Най-силната и най-облагодателствуваната държава на Балканския полуостров бе краството на сърби, хървати и словенци, прекръстено в последствие Югославия. Господствуващия елемент в него бе сръбският, за когото съществуваха всички привилегии на държавата и който гледаше на нея като на велика Сърбия. И най-заинтересованото правителство за подържане установеното статукво с договорите за мир в юго-източна Европа бе сръбското. На справедливите протести на македонското население срещу асимилаторската политика на Белград и Атина и за признаване на елементарните му културни и национални права, гарантирани с самия договор за мир, сръбските и гръцки правителства отговаряха с жестокости. Това предизвика масовото организиране и на македонската емиграция в България, Америка и в др. части на света, където бяха намерили прибежище нашите сънародници, които се явиха в подкрепа на своите братя в поробеното отечество. Примерът на македонците в Югославия бе последван и от останалите поробени народи. И понеже те имаха срещу себе си свиреп противник, който приказваше с езика на пушката и ножа, поробените трябваше да му отговорят със същия език. В тая героична борба паднаха скъпи жертви, имената на които излъчват сияние и в настоящия момент, и напътствуват живите си братя. Но делото на мъртвите и живите успя да постави отново пред света неразрешените проблеми на поробените нации. То посочи, от друга страна, Югославия като терористична и средновековна държава, която със средствата на насилието се стремеше да унищожи името и националния характер на поробените земи. В тая борба фронтът за свободата щастливо се разширяваше и направените завоевания в границите на държавата и вън от нея даваха нови надежди за потиснатите.

Белград отлично съзнаваше, че погубването на Македония предполагаше унищожение на три фронта - тоя на поробеното население в самата Македония; фронта на македонската емиграция в България и на българския народ, чийто симпатии непрекъснато обкръжаваха поробените му братя и техните усилия да запазят своя национален характер и 3. фронта на македонската емиграция в Америка, която водеше и води енергична дейност с хърватската емиграция. Сръбските атаки бяха насочени по всички тия посоки, от където можеше да се чува гласът на Македония и правото за свобода. Но главно, сръбските усилия се съсредоточиха към асимилация на поробеното население и към насаждане на сърбоманство в България. Па и Америка беше много богата, далечна и свободолюбива страна, за да могат сръбските позлатени и груби маниери да разчитат на някакъв успех.

Македонската емиграция в България и самата фържава бяха непрекъснато атакувани от сърбите още след погрома от 1918 година. От абсолютна, тясно-националистична сръбска гледна точка, това е напълно естествено. Вместо да се остави спокойна България да закрепне вътрешно и да потърси изпълнение на правата по отношение на нейните сънародници, останали в пределите на чужди държави, естествено е Сърбия да създава постоянни смутове в нея, които да разкъсат нейните сили и внимание. Неестественото и недостойното е факта, че се намериха българи, които се подадоха на сръбската въдица. Особено след събитията, които станаха в България след 1923-1925 год., сърбите можаха да разчитат на цели групи български емигранти, които бяха използвани от Белград. По-късно сръбското вътрешно министерство и сръбският генерален шаб създадоха “земледелско” движение в България, около в-к “Пладне”, което беше изключително субсидирано от Белград. Те взеха под свое попечителство и “идейния кръг” “Звено”, който беше особено ценен за тях, защото чрез него можеше да се разстройва армията и да се води по-успешна борба срещу македонските организации.

“Звено” не изпускаше нито един удобен случай, за да атакува македонското освободително движение, чийто кадри се явяваха като най-значителната организирана сила срещу сърбоманството в България. То първо създаде тежки чувства в известни кръгове офицери срещу Македонската революционна организация по така наречената шпионска афера. Фактите са известни: македонски българин залавя в мошеничество някой си Андреев. Узнава се, че той е в служба на сърбите и прави известни разкрития за лицата, от които е получавал нужните сведения. Така се намесва името на поручик Алексиев. Цялата афера минава в ръцете на българските административни и военни власти. С нея се занимава и министър-председателят на България, военният министър, началник щаба на армията, Дирекцията на полицията. Поручик Алексиев съобщава пред органите на тая власт, че исканите от сърбите сведения са били давани чрез него от покойния полковник Маринополски. Полковникът е арестуван в Погребите, където се самообесва. Андреев е осъден от българското правосъдие за шпионаж. Но “Звено” създава легендата, че пор. Алексиев е бил подложен на страшни мъчения от органите на ВМРО и така принуден да даде лъжливи показания. Целият шум на “Звено” се въртеше около тази неистина, а не върху същността на въпроса - разкрития шпионаж, от който страдаха интересите на държавата в полза на Югославия. ‘Звено” гъделичкаше умело чувствата на българските офицери, че “български офицер не може да бъде предател”, че “Алексиев е бил страшно измъчван с Сарайската воденица” и пр. и пр. насочвайки всички стрели към Македонската организация. И трябва да се признае, че то постигна резултати.

ДухотнаВовата

В връзка с този случай полезно е да се има на ум и следното: На 19 май 1934 година звенарите заграбиха властта в България. Тя се отдадоха на бесни преследвания на всичко македонско - както ще видим по-нататък. Те разровиха афери от преди десет години, за да могат да изложат Македонската организация и да хвърлят по затворите македонските ратници. Единствения случай, по който звенарите си наложиха гробно мълчание, беше това по така наречената шпионска афера. На какво може да се дължи това? Защо не се въстанови честта на поруч. Алексиев, “жертвата на македоснкия терор”? Защо не се издириха авторите на вършените над него насилия, за да дадат образите им в съответните краски, по запазения специалитет на “Нови дни” и “Камбана” и да поднесат нужната законна санкция? Или “реабилитирането честта” на покойния Маринополски беше достатъчна да реабилитира продадената чест и на звенарите? Зад всичко това стои една загатка - една загатка, която достатъчно говори сама за себе си.
Звенарите най-малко злоупотребяваха и с така наречените македонски убийства. Не един път бе изтъквано досега, че македонците най-добре разбираха грамадната вреда от тия убийства за българската държава и за македонското освободително движение. Убийствата в България правеха страшни разрушения в поробеното население, което искаше да види всичките си синове обединени, с насочени усилия срещу непосредствения враг на Македония. Убийствата оставяха тягостно впечатление в чуждия свят, който виждаше в тях една израждане на македонската борба. Приятели-чужденци стоеха безпомощни пред проливаната кръв на македонски българи. Убийствата правеха същото впечатление и сред българското общество, което постепенно отдалечаваше своите симпатии от справедливата кауза на поробените македонски българи. И понеже пакостта за движението на тия българи беше очевидно голяма, тя бяха първите, които нежелаеха взаимни убийства и страдаха най-болезнно от тях. И македонските организации положиха всички усилия, за да спрат тия толкова нежелани кървави расправии. Но, въпреки това, те продължиха дълго и отнеха живота на много доблестни македонски синове. На какво се дължеше това? Водителите на македонските организации толкова ли бяха обезумели, че не виждаха трагедията, която се разиграваше за сметка на тяхното отечество? Ние отговаряхме тогава, отговаряме и днес още с по-голяма сила на така поставените въпроси. Убийствата в България бяха изкуствено подържани от Белградското правителство и от сърбоманските среди в българската държава. Те се насърчаваха, за да може, чрез впечатленията от тях, да се унищожи кредите на самото движение. Те се засилваха, за да могат да се унищожат самите македонски организации. Водителите на последните схващаха това отлично, но тя бяха поставени в трагичната невъзможност да не могат да се откажат от наложената борба, която беше борба за самосъхранение на самите организации. Който говори за “македонски” убийства, той манифестира само неразбиране на истинските причини за тия убийства. Македонските организации не бяха разделени и те не се преследваха взаимно с нож в ръка. Те бяха единни и се бореха за своето запазване от револверите на богато платените сръбски оръжия, които намираха безрезервна подкрепа и на известни български обществени среди. За Белград беше важно да се унищожи македонското движение, защото то целеше откъсването на несръбски земи, които се намираха в границите на Югославия; неговият пример бе последван и от други народи, които се бореха за отделянето от Югославия на своята поробена земя; то упражняваше неотразимо влияние и над българското обществено мнение, което не се подаваше на приспивната песен на сръбската сирена. И той направи всичко, за да пренесе фронта на борбата в София и по останалите части на България. За всеки добросъвестен човек е известно, че македонските организации бяха единни. Моралният фронт между Вътрешната македонска организация, Съюзът на Илинденските дружества, Съюзът на Македонските братства в България, Съюзът на македонската младеж, Съюзът на македонските студентски дружества в чужбина, Съюзът на македонските женски организации, Македонската парламентарна група, Съюзът на македонските политически организации в Съединените щати и Канада, Задругата на македонските девойки - моралният фронт на всички тези стотици организации беше общ. Срещу тях упорствуваха с години наред шепа продажници, които откраднаха името на един загинал генерал, нямащ нищо общо с тях, за когото македонските организации никога не казваха че е бил сръбски агент. Той загина през 1928 год. поради вътрешни недоразумения в ВМРО и като съучастник в подлото убийство на пресъздателя на същата организация - Тодор Александров. На какво се дължеше това упорство на въпросната групичка продажници, след като всички конгреси на току що изброените стотици организации ги осъдиха като изменници и порицаха тяхната дейност? - То се дължеше изключително на широката материална и морална подкрепа, която има даваше Белград чрез своите агенти в България. В известна степен то се дължеше и на страшното партизанско късогледство на българските правителства. Защото, когато правителството на Мушанов се опита да вземе малко по-енергични мерки в връзка с “македонските убийства” през лятото на 1933 г., убийствата престанаха сами по себе си. Една година преди 19 май не стана никакво убийство, измениците загубиха всякакво значение, а македонските организации продължиха спокойно своята работа.

Трябваше да стане преврат в България през 1934 г., за да се види от всички добросъвестни люде правотата на македонската теза. Звенари, пладняри и техните вулгарни оръдия подържаха, че македонската емиграция в България е морално с ВМРО, защото последната упражнява терор над нея. Дойде правителство в България, което насочи оръжието на държавата срещу македонската емиграция. Но тя остана непоклатима на позицията, на която стоеше по-рано. Звенари, пладняри и техните вулгарни оръдия подържаха, че милионите на ВМРО държат емиграцията с материални облаги и подкупи. Дойде правителство в България, което конфискува тези милиони. Емиграцията остана неизменна на своя пост, като отделяше от скромните си средства за стотиците затворени, или интернирани македонски дейци. Звенари, пладняри и техните вулгарни оръдия подържаха, че властта в Българи крепи ВМРО, а от там и емиграцията върви с нея. Доде правителство в България, което подгони намиращите се в България членове на ВМРО, разтури македонските легални организации и се постави всецяло в услуга на измяната. Емиграцията остана там, където беше по-рано.

Но 19 май посочи публично и една истина, която умело се прикриваше дотогава: че разликата между групата продажници, която се титулуваше “македонска организация”, звенари и пладняри няма; че тяхната обща цел бе разтурянето на македонските организации и че причините за “македонските убийства” се крият изключително в тях.

Правителството от 19 май дойде на власт чрез преврат и се подържаше от офицерската лига. То заяви, че в отношенията си към българските граждани ще бъде еднакво и безпрострастно; че ще бди за изпълнението на законите в страната - след като то се роди в беззаконие - и ще въстанови “суверенитета на държавата в цялата й територия”.

Ние не се съмняваме, че болшинството от офицерството вярваше искрено, че тъкмо такава политика ще бъде възприета и по отношение на македонската емиграция. Но звенарите вършеха онова, което отдавна бяха замислили. За тях беше важно да се унищожи македонското освободително движение и в това направление насочиха всички сили на държавата. По-късно ние ще дадем подробности и по този въпрос. За сега искаме да изтъкнем само следното: в момента, когато новата власт поде невиждана хайка срещу водачите и членовете на македонските организации, привържениците на така наречената протогеровистка организация бяха нейните галени деца. Скандалът беше толкова голям, щото сам генерал Златев, който безрасъдно им даде властта, заяви в публичната си реч от 24 февруарий 1935 година:

“ С точка 14-та от манифеста на 19 май се целеше разтурването на Вътрешната македонска революционна организация и въдворяването на държавната власт върху цялата територия на Царството. По тоя пункт армията изпълни напълно възложената й от правителството задача с такт, умение и предвидливост (доколко това твърдение отговаря на истината - ще видим по-късно - Б.Н.). Резултатите бяха пълни и неочаквани от гражданството и при това без да се пролее нито една капка българска кръв (и по това ще говорим после - Б.Н.). Нарежданията и мерките на военната власт бяха еднакви, както спрямо едното, така и спрямо другото крило на тая организация.
Обаче, след саморазтурянето на протогеровисткото крило, привържениците на последното се оставиха на свобода и почнаха да проявяват дейност и активност, които бяха забранени на членовете от другото крило. Нещо повече, на тях се позволи носене на оръжие, даваше им се такова, отделни личности се назначаваха на служба, отпущаха им се държавни автомобили и с открити листове почнаха да се явяват ту в Лом, около помещенията на арестуваните михайловисти, ту в Петричко, Св. Врачко и Неврокопско, за формиране и възобновяване на уж разтурената протогеровистка организация (к.н.) Дойде се до положение, че самозабравили е функционери от тая група почнаха да вадят пистолети из софийските локали, да ги насочват срещу органи на полицейската и военна власт и да ги заплашват с убийства и разни дързости. До живяхме да видим спасените от гонене и преследване от хората на едното крило, да вадят пистолети и псуват своите спасители в лицето на армията и полицейската стража”.

Оставаме настрана неточността на думите на генерала за “крила” в Македонската революционна организация. Той плаща данък на невежеството, което съществува по тоя въпрос не само в него. Важно е онова, което изнася за отношението на новата власт в лицето на звенарите към така наречените протогеровисти. Ние още тук искаме да дадем следното изяснение за протогеровистите: те за нас не представляват никакъв интерес, защото винаги са били вулгарни оръдия в ръцете на държави и среди, които се бореха и се борят срещу Мак. революционна организация. И ако напоследък сме принудено да споменеме тяхното име, то е за да дадем характеристика именно на ония среди, коити си послужиха с тях, които разстроиха държавата, заблудиха известна част от офицерството и го насочиха към деяния от противонационално естество. Ние искаме да изясним още, че генералът и неговите колеги конспиратори късно разбраха една истина, която отдавна се сочеше от македонските общественици. Чудно ли бе, че Дамян Велчев, Кимон Георгиев, Петко Пенчев, Владимир Начев и пр., въоръжаваха протогеровистките групи, даваха им автомобили, полицейски лични карти, пращаха го в Лом да уреждат убийството на “арестуваните михайловисти”, слизаха в Петричкия окръг, за да вършат издевателства, когато между тях и протогеровистите нямаше никаква разлика? Кой от вас, господин генерал, помисли сериозно върху многобройните данни, които непрекъснато изнасяха вестниците “Македония” и “Свобода или смърт” за зловещата роля на звенарите в връзка с “македонските” убийства? Кой от вас следеше сръбските вестници, за да види изключителната обич, която проявяваха сърбите към тези “македонски революционери”, които употребяваха своите куршуми безпогрешно в защита на врага, срещу истинските борци за освобождение на нашето нещастно отечество? Та сърбите не могат да забравят и в този момент грамадните услуги, които тези “революционери” за направили на Сърбия. Белградският в. “Политика” от 6 октомврий 1935 г., в връзка с разкрития заговор на Дамян Велчев, писа: “Нима случайно се намират в затвора всички онези български политици и обществени ратници, които са работили (“кои су се залагали”) за сближението с нас? В затвора са верните привърженици на покойния Александър Стамболийски, в затвора са звенарите, а с тях и всички ония протогеровисти, които осъдиха “злочиначку акциу” на Иван Михайлов и открито се изясниха за сближението на двата братски народа. По всичко изглежда, че днешната власт не може да прости на земледелците от групата “Пладне”, че те първи унищожиха моралния престиж на ВМРО, с своята решителна борба срещу Иван Михайлов. Тя не може да прости на Дамян Велчев и Кимон Георгиев, че след поемането на управлението на 19 май мин. година, с един удар унищожиха, без проливане на кръв, тая фамозна организация. Властта на може да прости и на протогеровистите, защото с своята борба срещу Иван Минайлов, те осуетяваха неговата дейност, насочена срещу Югославия” (к.н.). Каква трогателна признателност за услугите, правено на Югославия от “македонски революционери”, които с своята “революционна” дейност в продължение на редица години, не дадоха нито една жертва срещу врага...
19 май бе общо дело на звенари, пладняри и протогеровисти, затуй новата власт не можеше да се раздели от протогеровистите. Напротив, тя им даде отговорни места в иерархията на държавата. Георги Кулишев стана идеолог на “новата държава”, най-близкия съветник на Ким. Георгиев, с когото не могат да се разделят и в този момент. Найден Малеев, бивш пунктов началник на протогеровистите в София, стана началник на административния отдел при Дирекцията на полицията. Десетки техни момчета станаха полицейски агенти, а някои по-интелигентни от тях - “обновители” на България. Редакцията на “Революционен лист” се прехвърли в редакцията на “Нови дни”. Езикът на “Революционен лист” стана език на новия орган на правителството, или на “Черни дни”, както го наричаше емиграцията. Препоръчителните бележки на протогеровистките големци бяха достатъчна атестация за заемане на деликатни служби. Същото значение имаха и бележките на Лазап Поповски, за когото с право може да се каже - както пише в брошурата си “Балканикус” - на кого още не е станал шпионин. Занизаха се “разкрития за убийствата, вършени от михайловистите”, за да се хвърлят по затворите стотици работници на македонското революционно и легално движение, скромни изпълнители на своя национален дълг. “Безпристрастната” власт, обаче, не се заинтересува да потърси отговорност за убийствата на Йордан Гюрков - запасен капитан от бъл. армия и голям македонски революционер и общественик; Димитър Михайлов - председател на Македонския национален комитет, лектор по старо гръцки език, бивш чиновник в Българската Екзархия; Симеон Евтимов, блестящ журналист, който работи в Женева с неоценими резултати за българската кауза; Атанас Михайлов, бивш гиманзиален учител, доказан български родолюбец; Щерю Божинов, запасен капитан от бъл. армия, с 16 рани от освободителните войни; за убийствата на Накашев, на Пандил Шишков, на Ване Параспура, Нанчо Витларов и пр. и пр., които бяха покосени от сръбски куршуми в територията на българското царство. Кой и защо покри с забрава тия убийства, когато военните съдилища в България се надпреварваха да четат смъртни присъди над Иван Михайлов, Владимир Куртев, Жоро Настев и останалите техни другари? Отговорът на тези въпроси за нас е ясен: звенарите не можеха да потърсят отговорности за тия убийства от протогеровистите, защото те бяха общо дело на едните и другите. Едните бяха вулгарните изпълнители, другите стояха зад тях. И ако трябваше да се търсят интелектуалните виновници за посегателството върху толкова много доказани български родолюбци, тия виновници шяха да се намерят в кабинета на министър-председателя, в кабинета на директора на полицията и пр. и пр. Известна е яростта, с която се нахвърлил директорът на полицията Вл. Начев върху г-жа Мара Божинова, съпруга на покойния Щерю Божинов, когато тя отишла да пита що става с убийците на покойния й мъж. “Госпожо, оставете това, не чоплете стари рани”. Госпожо, оставете спокойна българската полиция да търси убийците на Михо Пундев и да арестува македонските патриоти. Вие сте отишли да търсите интелектуалните убийци на Вашия мъж в собствения им кабинет. Същото неблагоразумие са проявили бащата на Йордан Гюрков и съпругата на покойния Симеон Евтимов. И те са подали заявления, с които са посочили някои от убийците на техните скъпи покойници. И за тях резултатът е същият и то по причини, които посочихме в предидущите редове.

ДухотнаВовата

Но, нека сега видим деянията на 19 майското правителство срещу македонското освободително движение и неговите представители в България, за да дадеме косвен отговор и на твърдението на генерал Златев, че “Армията изпълни възложената й от правителството задача с такт, умение и предвидливост ... без да се даде нито един вистрел, нито една жертва, без да се пролее нито една капка българска кръв”. Българското обшество и до този момент живее с заблуди по този въпрос, поради мрака, който виси над България с наложената цензура. За да не бъдем голословни, ние ще се задоволим с изнасянето на редица факти, истиността на които може да се провери от всекиго. Фактите са по-красноречиви от всяка заблуда, защото те са елементите на истината. А истината е следната:

Още в първите дни след извършения преврат през 1934 г., властта на България респективно някои лица от военния съюз, както и Дамян Велчев, Кимон Георгиев, Каракулаков и Вл. Наев, които представляваха истинското правителство, дадоха своите разпореждания за фактическото поставяне на македонските българи вън от законите на страната. В скоро време в Петричкия окръг се освети системата на кърджалийското насилие, когато свободно се разполагаше с живота, честта и имота на мирните граждани. Спомена за сръбската “дозвола” възкръсна за населението от този край на България. Никой не можеше да напуска града или селото освен в определеното време и то с позволение от органите на властта. Никой не трябваше да споменава името Македония и борбата за нейното освобождение. Знамената на македонските младежки организации се късаха; портретите на загинали македонски революционери се сваляха и унищожаваха; името на македонската героиня майка беше изложено на поругание*. [*Тогавашният полковник от българската армия Антон Трънка, началник на гарнизона в Разлог, пращайки войниците от ротата на поручик Бънтарски, за да заловят Гьошо Христов, неговите другари и пазения от тях Симеон Кавракиров, им е казал: “Стреляйте на месо без предупреждение. Аз искам главите им, а не арестанти”] Фирмата на редакцията на излизащия в Горна Джумая вестник “Македонско огнище” беше променена на “Българско огнище”. Най-голяма обида за сръбските управници е да споменеш името Македония, зашото то е име на прекрасна българска земя, кояте е вървела през векове неделима в духовния живот на своите сестри Мизия, Тракия и Добруджа. Това славно историческо име се опитаха да премахнат органи на българската власт, които се отдадоха на насилия, побоища, убийства. Ние ще дадем тук малък списък на лицата, върху които бяха извършени издевателства, както и на лицта, които са ги вършели по различните околии в Петричкия окръг и Кюстендилско:

ГОРНО-ДЖУМАЙСКА ОКОЛИЯ
Иван Покровнишки - бит по гърдите и държан три дни на крака, без вода и храна. Побоят му е нанесен от поручик Аврамов и полицейския инспектор Добри Вълков.
Кирил Паунов - бе бит до смазване от поручик Тимчевски и полиц. инспектор Добри Вълков. Челюстта му е била изкривена. Той страдаше от сърдечно разстройство за дълго време и трябваше да се лекува.
Иван Спатов - силно бит от Д. Вълков и държан три дни прав на слънце.
Стоян Христов Бошков - бе много бит. Той бе изтезаван от поручик Аврамов, в присъствието на капитан Ненов.
Христо Конст. Делвински - от нанесения му жесток побой умря. Бит от поручик Аврамов.
Павле Гемиджийски - от село Грамада, бе изтезаван заедно с осем души негови съселяни от полиц. инспектор Добри Вълков. Побоят им е бил нанесен в полицейското управление.
Гьоре Гемиджийски - бе изтезаван доста жестоко от полижейския инспектор Добри Вълков.
Мите Джанев - от село Грамада, ежедневно бит в продължение на цял месец. Една нощ е бил намерен обесен на една слива над селото. Той бе семеен с деца. Бит от Добри Вълков.
Стоян Николов - от село Бучино, на няколко пъти е бил изкарван от затвора и жестоко бит от пратениците на Дирекцията на полицията: Топалов и Раковски.
Методи Сотиров - от село Бучино, бит от пратениците на Дирекцията на полицията. Околийският управител е бил свидетел на трагичните сцени, но не е направил нищо за вразумяването на разбеснелите се македономразци: Топалов и Раковски.
Стоян Спасов Новоселски - бит доста тежко.
Александър Константинов - изтезаван от пратениците на Дирекцията на полицията.
Димитър Самарджиев - бит до смазване. Същият е бил изкарван от затвора, бит в участъка и наново връщан в затвора. Подаденото от него заявление до прокурора, с което искал наказанието на неговите побойници - пратениците на Дирекцията на полицията - е било оставено без последствие.
Васил Чаушев - бит заедно с множество от жителите на село Делвино. Побоят е бил нанесен от поручик Коюмджиев.
Спаси Йотов - от с. Селище, бе бит до смазване в Горно-Джумайския военен клуб. Побоят е бил нанесен от груповия началник при Дирекцията на полицията Соларов.
Лазар Иванов Бачев - от село Логодаж, жестоко бит от полиц. инспектор Д. Вълков и пратениците на Дирекцията на полицията: Раковски и Топалов.
Мите Таунтев - от село Логодаж, бит от Д. Вълков, Топалов и Раковски.
Санде Константинов Новоселски - от с. Бучино, бе бит твърде много. Същия бе убит в затвора от един войник-комунист, под предлог, че е гледал през прозореца. Побоят е бил нанесен от Добри Вълков, Топалов и Раковски.
Стоян Николов Цветански - пребит от пол. инспектор Добри Вълков. В последствие полудя от преживения ужас. Лекуваха го в Александровската болница в София.
Коте Узунски - от село Покровник, бе съсипан от бой, нанесен му от полиц. инспектор Добри Вълков, в присъствието на Окол. управител Никола Савов.
Димитър Миразчийски - бе съсипан от бой от Добри Вълков
Христо Картала - от с. Лисия, бе тежко бит.
Дядо Христо Градевеца - 90 годишен, бе безмилостно бит от поручик Аврамов. В околийското управление бе докаран полумъртъв на кон. Държаха го затворен за политически деяния, извършени през 1925 година, които по времето на Кимоновия режим бяха амнистирани.
Недялчо Спасов - от село Лисия, бе много тежко бит от полицейския инспектор Добри Вълков
Иван Чеков - от село Крупник, бе изтезаван от полицейския инспектор Добри Вълков.
Ефрем Чеков - живущ в село Крупник, бе бит от Добри Вълков.
Иван Негревски - родом от с. Зарево, Солунско, бе бит от пратениците на Дирекцията на полицията: Раковски и Топалов и полиц. инспектор Добри Вълков.
Сандо Негревски - живущ в с. Крупник, родом от с. Зарово, Солунско, бе жестоко бит от Топалов, Раковски и Д. Вълков. Иван Чеков, Ефрем Чеков, Сандо Негревски и Иван Негревски бяха подали оплакване до Военния министър, до командира на полка и до прокурора. Техните оплаквания останаха без последствие.
Чиме Велков - от село Габрово, бе много тежко бит от Добри Вълков.
Славе Константинов - от село Падеж, заедно с него бяха бити много негови съселяни. Побоят е бил нанесен от Добри Вълков.
Димитър Босото - жестоко бит от поручик Алексиев.
Фердинанд Мелтиев - жестоко бит. Побоят нанесен от полиц. инспектор Д. Вълков.

ДухотнаВовата

ПЕТРИЧКА ОКОЛИЯ
Константин Николов - родом от село Фурка, Дойранско, бе мушкан с нож в устата. Умря от получените рани. Побоят е бил нанесен от един поручик от Кюстендилския гарнизон.
Константин Мендовски - съсипан от бой.
Велко Митрев Масларев - бе жестоко бит от поручик Велчев.
Константин Христов Парцалков - родом от село Гърчище, Гевгелийско, жител на гр. Петрич, бе жестоко бит от капитан Събев и в последствие полудя от преживените страдания.
Борис Божинов - от гр. Петрич, бе съсипан от изтезания. Побоят бе нанесен от подпоручик Ханджиев, който го е мушкал с нож. Борис Божинов бе интерниран в Бургас, където умря от жестокия побой.
Мара Божинова - учителка, изнасилена от един войник.
Константин Николов Илиев - от сели Долна Рибница, бе жестоко бит от капитан Събев.
Иван Филчев - от село Долна Рибница, нанесен му тежък побой. Изтезаван от поручик Хаджиев.
Велко Пателеев - от село Ключ, бит от полицейския агент Райчо... (?)
Никола Кръстев, Кольо Траянкин, Стойчо Константинов, Константин Димитров и Иван Златанов - всички от село Ключ са били бити от полицейския агент Райчо.
Георги Николов Чанковски - от село Долна Рибница, силно бит от подпоручик Хаджиев.
От същия побойник (подпоручик Хаджиев) са били бити и следните жители на село Долна Рибница: Андон Петров Манчов, Ив. Илиев, Ив. Марков Усков, Никола Ников, Ангел Николов, Илия Христов, Христо Филипов, Петко Танев и Иван Филчев.
Константин Николов - от село Мендово, бит от подпоручик Хаджиев. Срещу Николова е стреляно с пушка. По време на изтезанията неговият мъчител - подпоручик Хаджиев - е забил 18 игли под ноктите му.
Трушка Точев - от село Тонско Дабе, бит много и измъчван с игли. Побоят е бил нанесен от подпоручик Хаджиев.
От полицейския агент Никола Ангелов са били бити в помещението на Петричкото околийско управление: Андон Бъчваров (бит с гумен бич); Гоце п.Иванов; Илия Аврамов от село Порой (тежко бит); Пантелей Ангелов, Георги Николов от село Долна Рибница, Петричко; Георги Танушев, от село Долна Рибница; Никола Трайков от Петрич и много други граждани и селяни.
Кольо Ангелков - е бил доста бит в къщи и в Петричкото околийско управление от поруч. Босилков.
Никола Ников - бит от поручик Босилков.
Никола Мицев - е бил бит в град Петрич. Побоят бил нанесен в помещението на Петричкото окол. управление от фелтфебела на поручик Босилков. Никола Мицев е бил бит повторно в Горна Джумая от полиц. инспектор Добри Вълков.
Кръстю Маджаров - родом от град Охрид, много бит. Побоят нанесен от полицейския агент Никола Ангелов.
Иван Робавалията - от село Скърт, Петричко, е бил жестоко бит от младшия подофицер Чаръкчиев.
Пандо Константинов - жител на село Кърналово, Петричко, е бил бит на два пъти от органите на полицейските власти.
Илия Георгиев - от Малешевско - тежко бит. Побоят е бил нанесен от поручик Босилков, който е тикал в устата на жертвата револвер.
Димитър Цинцев - от село Ръждак, бит от органите на воените власти.
Георги Танков - жител на село Ръждак, бит от неизвестни военни лица.
Велко Митрев - жител на село Скърт, е бил тежко бит от подофицера Чаръчкиева.
Борис Мансаиев - е бил бит от полицейския инспектор Добри Велков. От същия македономразец са били бити: Константин Илиев и Стоян Петров.
РАЗЛОЖКА ОКОЛИЯ
Стоян Алексов Чуваников (от Щипско) е бил жестоко бит. Мушкан е бил с нож около сърцето. Раните му още личат. Тези нечовешки изтезания били извършени от капитан Иванов.
Динката Василев - родом от село Емборе, Кайлярско, син на стария и многозаслужил на народната кауза учител Иван Василев, е бил жестоко изтезаван. Побоят е бил нанесен от фелтфебела Крум п.Радонов, който се е причислил към конвоиращите го войници.
Гошо Христов - бе убит при обезоръжаването на Разложка околия от военни лица.
Дончо Василев - убит при обезоръжителна акция.
Михаил п.Григоров - родом от с. Богданци, е бил жестоко бит от ротмистера в 3 конен полк.
Вака Ваканов - бивш кмет на Банско, е бил оставен в едно подземие, където е имало само един камък за седене. Краката му били винаги в вода. Нощно време са го преобличали в войнишки дрехи и така са го изкарвали вън от града, Хвърляли са му въже около врата и са го заплашвали с удушване, ако не направи исканите признания.
Кръстю Петрушев - родом от село Богданци, Гевгелийско, жестоко бит от ротмистерът в 3 конен полк.
Лазар Думанов - жител на град Банско, е бил бит в казармите в гр. Разлог.
Динко Улевинов - жител на гр. Банско, е бил бит в казармите в гр. Разлог.
Методи Терзиев - 16 годишен, жител на гр. Банско, е бил бит жестоко от неизвестни военни лица.
Георги Христов Колчагов - жител на гр. Банско, е бил бит жестоко от оручик Стоев.
Борис Колчагов - помощник кмет на гр. Банско, е бил бит от поручик Стоев.
Димитър Калайджиев - жител на гр. Банско, е бил бит до полудяване от поручик Стоев.
Никола Циклев - жител на село Гулийна баня Разложко, е бил много бит от поручик Митов. От същия поручик са били бити: Христо Циклев, секратар бирник в село Гулийна баня и Борис Чобанов.
Стоян Чачкаров - жител на Горна Джумая, е бил бит в разложката казарма.
СВЕТИ ВРАЧКА ОКОЛИЯ
Димитър Марков - кмет на село Белица, е бил убит от органите на военните власти по времето на обезоръжителна акция.
Танчо Сугарски - жител на село Склаве, Свето Врачко, е бил бит от неизвестни воени лица с приклади. От жестокия побой той е останал инвалид.
Кръстю Г. Гиздавков - жител на село Склаве, Свето Врачко, е бил жестоко бит от неивестни военни лица.
Захарий Новев - родом от гр. Тетово, жител на Св. Врач, бил изкарван вън от града и заплашван с убийство. Издевателствата над него са били вършени от полицейския инспектор Пушкарев.
Ангел Джоджов - жител на село Белица, Св. Врачко, е бил много бит от органите на полицейските власти.
Никола Тодоров - жител на гр. Св. Врач, е бил бит много жестоко. Побойникът капитан Чернев, който не се задоволил с извършените от него мъчения над наши съотечественици,е удрял с сабята си табелните надписи на Илинденското дружество и младежката организация в Свети Врач.
Атанас Мицев - жител на село Левуново, Св. Врачко, е бил жестоко изтезаван.
В СОФИЯ
Борис Панчев - умрял от бой. Изтезаван от полицейския агент П. Соларов.
Георги Бояджиев - търговец, е бил много бит. Бит бил с гумени бичове по краката.
Борис Игнатов Георгиев - жестоко изтезаван в Дирекцията на полицията в София от груповия началник Никола Георгиев и Никола Вълев, телохранител на Кимон Георгиев.
Трифун Савев - жител на гр. Кюстендил, е бил стяган с въжета по краката и ръцете. Изтезанията са продължили в течение на 45 дни. Измъчван бил в помещението на Дирекцията на полицията от Джеферов, полиц. агент Соларов и п.Тодоров.
Христо Тасев - родом от Дебърско, жител на София, е бил бит до смазване по краката.
Димитър Дражев, студент - бит в Дирекцията на полицията от агента Соларов.
В КЮСТЕНДИЛ
Ефрем Калимански - родом от Царево село, Кочанско, много бит от полицейския агент Димитър Панов.
Ефрем Деспотов - родом от Царево село, Кочанско, е бил жестоко бит от полицейския агент Дим. Панов.
Любен Георгиев - родом от гр. Кичево, изтезаван от полиц. агент Д. Панов.
Стоян Атанасов - родом от гр. Кочани, жестоко бит от полицейския агент Димитър Панов.
Милуш Веселинов - родом от Царево село, Кочанско, е бил бит от полиц. агент Васил Соларов.
Дане Йордан Спанчевски - родом от Кочанско е бил изтезаван от полицейския агент Димитър Панов.
Константин Стоилов - бит от полиц. агент Димитър Панов.

ДухотнаВовата

Ние изброихме само една част от жестокостите, които са извършени след 19 май. Ще дойде ден, когато македонската емиграция в България ще издаде черна книга с подробни данни за побоищата и убiйствата, които станаха след въпросната дата. Но и те са достатъчни, за да опровергая думите на военния министър в кабинета на Кимон Георгиев. Те навяват и на други, много тъжни мисли, за ролята на някои офицери от българската армия, които покриха челата си с вечен позор.

Култът към българската армия е бил винаги един от най-светлите. Армията изпълно доблестно своя дълг и тя не носи никаква отговорност за злополучните договори за мир, които разпокъсаха българския народ. Армията е най-могъщия стълб на народната сигурност и неговите национални идеали. 19 май бе отрицание на тия национални идеали. Той бе насочен срещу поробените българи, които продължаваха делото на Отца Паисия, на Левски, Ботев, Делчев, Груев, Тошев, Александров и на техните многобройни последователи. “Ние сгрешихме пред собствения си народ. По вина на своята армия, България се намира в днешното положение”. Това бе откровената и честна преценка на военния министър генерал Луков, който с доблест призна извършената грешка на участниците в 19-майския преврат. Но това откровено признание не отмива престъплението, което някои офицери извършиха по отношение на собствените си братя. Имената Чернев, Иванов, Трънка, Марко Атанасов и пр. ще се споменават с същото отврашение, с което се споменават имената на сръбските и гръцките убийци на невинни македонски българи.

Тук му е мястото да изтъкнем и следното: ако след 19 май не се проля повече кръв в България, заслугата за това се пада единствено и изключително върху ръководителите на македонското освободително движение. Ние знаем, че има малоумни люде в България, които отдадоха това на страх в тия ръководители и на желанието им да запазят собствения си живот. Ние знаем и недоволството на звенарите от поведението на жертвите си след извършения преврат, които им отнеха възможността да устройват вартоломееви нощи чрез българската армия. Знаем и разочарованието на сърбите, които съобщаваха предварително в вестниците си за “кървави сражения”, станали в Петричко между български войскови части и групи от македонски революционери. Но всичко това се осуети, защото македонските водители имат ясно съзнание за своя дълг и съумяха, чрез жертвуването на известни форми на своята организация и чрез понесените стоически страдания, да останат верни на освободителната борба на своето Отечество и да избегнат проливането на българска кръв. Ще дойде и за това ден на по-обективна преценка и тогава ще се отдаде справедливостта от най-големите ни врагове на горното наше твърдение.

Но нека продължим изнасянето на факти от мартирологията на македонските българи в Царството след 19 май, както и някои други факти, които характеризират сърбоманството на известни лица от тогавашната българска власт.

Малко след преврата в България се създадоха лагери за македонските дейци. Повече от 900 души бяха интернирани, или държани в Лом, Карлово, Ловеч, Варна, Плевен, Татар-пазарджик, Айтос, Поморие и пр. (в първите три града имаще лагери, а в другите градове се пращаха интернираните). Тия стотици българ. граждани се откъсваха от семействата им, които оставаха на улицата и се пращаха в чужди за тях места. За мизерията на тези семейства, както и на отдалечените им близки няма да говорим.

Всички ръководни тела на легалните македонски организации бяха поставени под полицейско наблюдение, докато един ден членовете на Националния комитет: Георги Кондов, Козма Георгиев, Христо Зографов, Никола Коларов и Георги Османков, заедно с бившите народни представители от македонската парламентарна група: Стоян Филипов и Петър Мърмев, бяха арестувани и пратени в Военните погреби. Властта нареди свикването на някаква конференция ма “македонски общественици” в Крушовския дом, която да избере нов Национален комитет. Няколко подставени лица и няколко хулигани “избраха” новия комитет, листата за който бе дадена от Георги Кулишев. Това бе проява на “волята на македонската емиграция”. Разбира се, че емиграцията нямаше нищо общо с тоя полицейски комитет. Тя го бойкотира и той трябваше позорно да си отиде.

Заловените членове на македонското освободително движение Владимир Куртев и Йордан Чкатров са били затворени в Военните погреби, в стаичката, където се е обесил покойният полковник Маринополски. Своеобразно звенарско отмъщение!... Един ден те са били дигнати от там и заедно с арестувания бивш македонски нар. представител Васил Ив. Василев, под силна охрана, са били отведени в военните казарми в планината при Петрохан, където са прекарали десетина дни напълно откъснати от света, без връзка с домашните им, поставени под изключително строг режим. В последствие се е разбрало, че тогавашния военен комендант на столицата, полковник Тановски, ги е отдалечил от София, за да не се извърши посегателство върху тях от бандитите, които организираше звенарската власт.

Наскоро след това Йордан Чкатров е бил наказан, по заповед на тогавашния началник на Софийская гарнизон генерал Цанев, сегашен главен адютант на Царя, с едномесечен карцер в гарнизонния затвор, защото е говорил срещу правителството на Кимон Георгиев, срещу участието на войската в станалото противомакедонско дело и в защита на македонската организация. В затвора Чкатров обявил гладна стачка и на четвъртия ден е бил върнат при другарите си в Погребите.

През м. септемврий с. г. Владимир Куртев, Йордан Чкатров, Михаил Монев, Стоян Филипов, Петър Мърмев, Васил Василев, Козма Георгиев, Христо Зографов, Никола Коларов, Георги Османков, Тодор Пиперевски и Петър Герасимов, са били отведени в Лом и настанени там в едно помещение на казармата, един и половина метра дълбоко в земята. Подземието е било нехигиенично - влажно и тъмно. Мнозина от затворените носят спомени и в настоящия момент от него - ревматизъм, болки в гърдите, болки в главата и очите. След залавянето на Жоро Настев и Кирил Дрангов, двамата са били докарани в същото подземие.

Гореспоменатите наши братя са били изпратени при най-доверения офицер на звенарите - полковник Марко Атанасов, тогавашен командир на втори конен полк, уволнен след несполучливия опит за преврат от Дамян Велчев през октомврий 1935 г. Марко Атанасов се е държал жестоко с тях. Той е бил смутен от съчувствието на гражданството и голямата преданост на Ломската македонска емиграция към невинно затворените македонци. За да внесе страх сред емиграцията и да сплаши ломското гражданство, той е интернирал 6 души граждани и е нанесъл личен побой над Мане Арсов, родом от Щип, син на известния български патриот Арсо Лазаров, внук на Тодор Лазаров, познат адвокат в града и бивш кмет на Лом. Тия мерки, обаче, не са дали очаквания резултат. Вниманието на Ломските граждани и на емиграцията към затворниците е било постоянно и трогателно.

От лошите условия в подземието Петър Мърмев е получил паралитичен удар, а Христо Зографов е страдал от крайно нервно разстройство, което можеше да има фатални последици за него. Този даровит българин, политически секретар на Националния комитет, бивш и настоящ гимназиален учител, дължа живота си на една случайност. Георги Кондов, председател на Националния комитет, почина от разрив на сърцето малко след неговото освобождаване. И той не можеше да понася спокойно страданията на македонските изгнаници в България и позора, който светотатствено се вършеше от името на българската армия, в която бе служил като офицер в най-върховния момент на отечеството. Не един път Вл. Куртев, син на български полковник от Бесарабия, загубил по бойните полета двама свои братя офицери, с жив брат зап. офицер, инвалид от войната, самият той запасен капитан, награден с всички ордени за храброст, поради изключителното си геройство в войните, от които се завърна с белезите на шест рани, Куртев е охкал по цяла нощ в помещението от болки в сърцето, без да има кой да му даде медицинска помощ. И когато на другия ден е бил докладван този скандал на гранизонния началник, полковник Жилков, той мълчаливо се е отдалечил от телената ограда, където го е изчакала една група от задържаните.

Имало е случаи, когато близки на задържаните, дошли чак от София да видят своя син или баща, са чакали с часове при минус 20 градуса под нулата, докато благоволи г. подполковникът да даде нужното разрешение. В Лом е било замислювано убийството на “арестуваните михайловисти”, за което загатна и бившия министър-председател ген. Златев в своята публична реч, държана през февруарий 1935 г. в софийския салон “Роял”. Може би в бъдеще ще се разкрие и оная случайност, която е предотвратила изпълнението на тая пъклена замисъл.

ДухотнаВовата

За звенарите беше важно да се убие вярата в ВМРО, като се очернят хората, които заемаха първи места в нея. Затуй те подеха силна атака в “Нови дни” и “Камбана” чрез факсимилета от заловените книжа на Органиацията и направените “разкрития” по разни афери. Какво трогателно единодушие се манифестира публично тогава от Георги Кулишев и Лазар Поповски - директорите на гореспоменатите вестници - какво чудно единство на морал и еднаква “погнуса” от “позорните дела на Петричката организация”!.... Наистина, за ВМРО ня можеше да съществува по-голяма чест от това да бъде атакувана от Кулишев-Поповски. Какво общо може да има между светлите дела на Македонската организация и хора като двамата, чийто съвести са затворени в чуждите каси? Но, сръбските интереси налагаха Организацията да се очерни, затуй почнаха да хвърлят чернило върху първия човек на тая Организация - Иван Михайлов и чрез него на унищожат морално и останалите му другари.

Иван Михайлов беше грозният демон за сърбите, а от там и за технитие слуги в България. Той имаше великия грях, че работи с най-голям идеализъм и енергия с своя учител Тодор Александров; че по волята на Организацията и поради своите качества, замести последния след неговата трагична смърт; че с фанатизъм и с всички сили бранеше българското име в Родината си и издигаше високо идеала за свободна и независима Македония. Белград не можеше да му прости този велик негов грях и като не можеше да убие него, уби жестоко при моста на Отиня, в Щип, стария му баща Мише и неговия брат Христо. Но дойде 19 май, когато умопомрачени български официални органи, се нагърбиха с тая задача. За тяхно нещастие, всичките им усилия да намерят Михайлова останаха суетни. Тогава звенарите замислиха да постигнат неговата морална смърт. Затуй разпространяваха измислиците, че Иван Михайлов е избягал в Турция, като е задигнал милионите на Организацията, че той е получавал месечно над 50,000 лева заплата, че неговите другари са били възнаграждавани месечно с 40,000 лева издръжка и пр. и пр. “Клеветете, клеветете, все нещо ще остане”. Това беше максимата, от която звенарите очакваха търсения резултат. Тия клевети се придружаваха с снимки на разровени трупове, “жертви на Петричката организация”, които трябваше да представят организацията в неистинска й светлина. Подобна една снимка, поместена в в. “Нови дни”, на 10 скелети, разровени в околностите на Крупник, наистина правеше грозно впечатление.

Вестник “Камбана” не отстъпваше на своя събрат. В един брой обширно се описваше, как Иван Михайлов, ВЛ. Куртев, Жоро Настев и Кирил Дрангов, след връщането им от Македония, са устройвали оргии в Кюстендил, където са им били водени момичета чак от София. Те бяха представени като обикновени развратници, които, в името на злочеста Македония, пиянствуваха и се отдаваха на най-долни страсти.

Но истината не може вечно да стои погребана. Тя може да бъде разпъвяна на кръст, но часът на нейното възкресение неминуемо ще дойде. Установи се, че разровените скелети при Крупник са били на една емигрантска чета, нахлула от Сърбия преди 7-8 год., която е била унищожена от военните власти и тамошната милиция. Македонската организация никога не е бягала от отговорност за смъртните наказания, които е налагала по необходимост и след изчерпването на всички средства за вразумяване на противонародни елементи. Но тя не можеше да носи отговорност за чужди деяния, които умело се стоварваха върху нейния гръб. И по-далечни среди разбраха, че Иван Михайлов и неговата съпруга, отидоха в Турция като последни бедняци и водеха скромен живот с лептата, която техните сънародници от Америка редовно им изпращаха. Установи се, че най-голямата месечна издръжка на организационните лица е била от 6,400 лева, т.е. около 65 долари по днешния курс на долара. Куртев, Настев и Дрангов дадоха под съд клеветника, за да докаже в съда “престъпленията”, които те са извършили. Делото бе отлагано за дълго време и бе разгледано чак към края на 1936 г. Клеветникът Лазар Поповски бе признат за виновен и осъден от Соф. областен съд на година и 15 дни затвор.

Клеветите на звенарите скоро се разбраха и от оная част на българското гражданство, която не бе посветена по-интимно в живота на организацията. Те познаваха своите водители, познаваха големите им качества и добродетели и вярваха в тях. Неистовите крясъци на “Камбана” и “Нови дни” не можеха да прикрият грозното престъпление, което се извърши с интересите на държавата и нацията. И не бяха тези морални нищожества, които можеха да затъмнят нравствения образ на една Организация, която, посветила себе си на принципите на свободата, е изградена с най-чистата кръв на хиляди знайни и незнайни македонски мъченици. Тя ще продължи да служи вярно на своето Отечество, докато се изпълни народната воля.

След поемането на властта звенарите направиха списък на всички български чиновници, по произход от Македония и уволниха “неблагодеждните” от тях. Чиновници, които са проявявали най-голяма добросъвестност при изпълнението на своите служебни обязаности; лица, която са прекарали по 15-18 години в съдебното ведомство, или в други отдели на българската администрация, бяха изхвърлени на улицата, а семействата им оставени да гладуват. И техния грях бе, че са мислили и работили за Македония, като не са манкирали никога да изпълняват най-ревностно възложената им служебна работа.

Поруганието на македонската майка в пределите на Царството беше на мода за някои самозабравили се държавни органи. Съпругата за славно загиналия и прочут полковник от ген. щаб Борис Дрангов - г-жа Райна Дрангова, бе изпъдена от Банско с сила по заповед на полковник Трънка. Тя бе отишла там, за да се лекува в баните в Добринище.

По заповед на същия полковник бе изпъден и американския писател Ст. Христов, който по това време се е намирал в почивния дом “Йордан Гюрков” над Банско. Г-н Христов в напуснал възмутен България, като е предал предварително своя енергичен протест в канцеларията на Двореца.

Някои чиновници от Дирекцията на полицията в София са проявявали публично своя цинизъм. Едно нищожество - Никола Нинов, тогавашен началник на политическия отдел, а в последствие началник на административ. отдел при същата Дирекция, е викал на г-жа Миникова: “Мръсни македонци, аз ще ви науча. И аз съм си турил главата в торбата, но и вие ще видите”.

Убийството на сръбския крал в Марсилия предизвика паника в звенарската власт. Гръм падна от ясно небе и разпръсна нечестивите пълчища. Ако подобно нещастие беше станало с българския Цар, положително е, че нямаше да настъпи подобно смущение. Но в Марсилия загина “кралят-обединител”, “кралят-рицар”, който малко преди това украсяваше гърдите им с сръбски ордени и им благодареше за жестокостите, извършени така безрасъдно и така подло върху собствените им братя - македонските изгнаници в България. Действително, светът изтръпна от чудния подвиг на ненадминатия герой Владо Черноземски, когото звенарите побързаха да нарекат “вулгарен убиец”, “изрод”, “недостоен син на своята нация”. Културният свят осъжда по принцип убийствата, но той оцени правилно събитието от 9 октомврий, станало в Марсилия. Той не искаше да види в него само обикновено убийство, а потърси причините и заключи: Александър обяви диктатура в Юголсавия и управляваше страната с насилие. Неговата династия е в кръв родена и той в кръв потопи поробените народи, които се бореха за своята свобода и самосъхранение. Христос още беше казал: “който нож вади, от нож загива”. И понеже изкараният нож от Александър беше окървавен от главите на собствените му поданици, един от тях го прониза в Марсилия, за да си отдъхне народа от червеното чудовище, което беше най-главният виновник за неговите непоносими страдания. Този “политически генгстер” не можеше да има друг край, писа американския журналист и писател Луис Адамик. В този дух, но не с толкова силни изрази, се изказаха най-големите представители на свободолюбивата човешка мисъл и то в най-културните страни на земното кълбо.

Но звенарите мислеха иначе и направиха срамни падения пред палачите на своя народ. Ние ще изнесем само два случаи на подобно падение, които са абсолютно верни, независимо от всички опровержения на заинтересованите среди:

1) Когато се е установило, че екзекуторът на краля е Вл. Черноземски, тогавашният директор на полицията Владимир Начев е взел досието на Черноземски от Дирекцията и го е занесъл в югославската легация в София, дето е дал лично всички осветления, интересуващи сърбите. Коста Баталов, тогавашен министър на външните работи, е протестирал остро пред Кимон Георгиев за този невиждан скандал, извършен от български чиновник, който е отишъл в чужда легация да прави доклад. Легациите на всяка държава подържат връзки с Министерството на външните работи и всичко, което се търси от тях, ше трябва да става чрез това министерство. В България само се допусна този скандал, без да потънат от срам нейните управници.

2) Кирил Дрангов е бил разпитван често по въпросното убийство от органи на полицията, или лично от началника на военната разузнавателна служба - подполковник Богданов. Господин подполковникът го е разпитвал по СРЪБСКИ въпросници. Явно е, че цялата власт беше се поставила в сръбска услуга и правеше всичко възможно, за да угоди на Белград. Нещастна българска власт, която по един трагизъм заграби управлението с съдействието на българските офицери... Това бе атмосферата, в която се самоуби в Петрич българския майор Илия Тромпев, родом от гр. Прилеп, предсмъртното писмо на когото не дават за прочит на собствената му майка и двамата му братя, които са го търсили на няколко пъти. Нещастен народ, комуто бе съдено да изживее, поради грешките на собствените си синове, една невиждано национално падение...

Ние изнесохме само някои факти, коиот характеризират режима от 19 май от национално гледище. Знаем, че ще се намерят хора в България, които ше ни отговорят, за страшната партизанска язва, съществуваща в страната до извършения преврат и по този начин ще искат да намерят оправдание за него. Този въпрос не ни интересува в случая и ние не правим никаква защита на партизанството. Па и никой не можа да обвини македонските българи в Царството, че те са насърчавали това партизанство. Когато старите предели на страната се разкъсваха от партийни борби, познато е на всички, че Петричкия окръг се радваше на пълна гражданска и обществена солидарност, която покри този окръг с пътища, с училищни сгради, библиотеки и др. културни институти, с водни синдикати и много полезни начинания, които преследваха националното, културно и еконимическо благосъстояние на населението. Бъдещите политици, българското гражданство и българската интелигенция ще преценят, дали лекуването на партизанската болест в България трябваше да стане чрез военен преврат. Но ние сме дълбоко убедени, че и онези, които извършиха преврата, съжаляват най-искрено, че на 19 май сутринта застанаха начело на България звенари, чиято национална сигурност бе под съмнение дълго преди това и които извършиха жестокостите, една част от които изнесохме дотук. Съществуват стотици офицери из Царството, членове на Военния съюз, които отговарят единодушно: “Излъгаха ни. Никой не е подозирал, че звенари ще застанат на чело на управлението. Когато на 19 май прочетохме състава на правителството, на 20 май ние бяхме вече врагове на собственото си дело, от което почнахме да се срамуваме”. И това бе главната причина, за да се провали звенарската власт най-позорно само в няколко месеци. При липса на каквато и да е активна организирана съпротива от българския народ, но при пълния негов бойкот, злополучните водачи на “новата държава” трябваше да си отидат през втората половина на януарий 1935 година. Останаха след тях само купища разрушения, които направи звенарския бес. Остана спомена за националния позор, който се извърши на 19 май 1934 г. Останаха страданията на стотици семейства на македонски българи, които бяха разкарвани по разпити, съдебни процеси и обиски, които бяха подложени на побоища и убийства, на псувни и поругания и чийто деца бяха изложени на гладна смърт и мизерия. Но за нещастие, остана и нещо друго, върху което ще бъдат посветени следващите наши страници. Честта и интересите на българската държава, честта и интересите на македонското освободително движение налагат да се говори с пълна искреност, за да се избегне едно бъдеще, което може да има най-трагични последици за българската нация. Тази искреност ни налага за заявим: македонските българи в Царството се третират още като граждани от трета категория; Петричкият октъг още се управлява като чужда територия, завоювана от българската войска след някаква война с чужда държава; върху македонското освободително движение се извършва същото насилие, което беше осветено на 19 май. И да запитаме: QUO VADIS BULGARIA? Какво вършите господа управници на този храбър и трудолюбие народ, когото водите към духовното му разпокъсване с постоянната сервилност пред Белград и с постоянните беззакония, които стават над ония българи, които мислят и искат да работят за свободата на поробената си татковина? Но, за да не бъдем голословни и по този въпрос, ние ще изнесем някои факти, които подлежат на проверка от всекиго.

Македонската емиграция в България и в този момент е възпрепятствувана да върши своята легална националистична дейност, която е позволена от основния закон и от всички допълнителни закони на Царството. Стигна се до това печално положение, щото македонските българи в Съединениете Американски щати, в Канада, Австралия, в всички Европейски държави и в Турция, да говорят свободно за съществуването на българи в Македония, за жестокостите и насилията, които се вършат над тях, за нуждата от ревизия на договорите за мир, които са несправедливи и които създават условия за нови стълкновения между народите, а в България това не може да се каже. Националният комитет на македонските благотворителни и културно-просветни братства, чийто устави са утвърдени от съответните министрества в Царството, е разтурен. Разтурено е студентското дружество “Вардар”, което обединяваше студентите македонци от софийските университети. Разтуриха се всички младежки организации, заедно с тяхното управително тяло, в които македонските младежи се възпитаваха в дух на родолюбие, труд и просвета. Посегна се и върху руководството на женския съюз, което остана да съществува при известни ограничения. Никаква реч не може да се произнася на панихидите, които братствата устройват в памет на загиналите в революционните борби свои съотечественици. Никакъв конгрес не се допуска на македонски организации, които съществуват напълно на законна почва. Така македонската емиграция, в нейния организационен живот, е поставена вън от законите.

Минава повече от две години, от каkто в затворите на България гният прекрасни български патриоти. С чувстви на срам сме принудени да отбележим, че в настоящия момент в Сърбия и Гърция има еднакво число македонски политически затворници, колкото в българските затвори. Почти всички от тях се предадоха на военната власт след 19 май “под честна офицерска дума”, че нищо няма да има бъде направено. “Туря се точка на миналото - имате гаранции от нас”. Ние оставяме настрана моралния въпрос за честната офицерска дума, защото над 180 души са по затворите, след като някои от тях бяха смазани от бой. Но въпроса за тяхното материално положение и за тяхното освобождение, е въпрос от капитално национално значение. Грамадното болшинство от тях са в крайна мизерия. Семействата им са обречени на формен глад, без да им е помогнала държавата с нещо и без да може македонската емиграция да облекчи тяхната участ. Всяко събиране на помощи за гладуващите семейства на затворниците, особено в Петричкия окръг, се таксува като събиране на средства за ВМРО. Още ли ше продължава това безчовечие към затворените македонски мъченици, които, обичайки Македония, са дали доказателства за преданост към българската кауза поне толкова, колкото са дали най-големите родолюбци в България?

ДухотнаВовата