|
Цар Петър (927-969) може би и до днес си остава най-несправедливо обвинявания български владетел: за "упадъка" на Първото българско царство, за засилването на социалното разслоение, за появата на богомилството, за гибелта на държавата през 1018 г., за проникналата във Велики Преслав "византийска поквара" и т.н., и т.н. От дистанцията на едно хилядолетие е лесно да се дават строги оценки и присъди. Фактите показват, че при цар Петър България продължавала да бъде регионална "велика сила", с която всички малко или много трябвало да се съобразяват! Военната й мощ оставала на висота, което личи даже от крайно неблагоприятните за държавата събития през 966-971 г. Нито Никифор II Фока (963-969) посмял да започне една истинска война с България; нито успехите на Светослав Киевски са били толкова лесни и безспорни. Още нещо, ако българската държава е била в такава степен "пропита от отровата на византинизма", в упадък и т.н., то как само западните области на същата тази държава, управлявани от Самуил и наследниците му, са били в състояние повече от четири десетилетия да удържат на византийския натиск?! Нещо повече, да нанесат тежки удари на империята (особено в периода 986-1000 г.), които Василий II бил принуден да компенсира с "тотална война" и невъобразима даже и за суровите средновековни "стандарти" жестокост...
И все пак, далеч съм от мисълта, че цар Петър е бил "идеален" и безпогрешен владетел. Напротив, царят и помощниците му (вкл. неговият настойник и учител в "голямата политика", кавханът Георги Сурсувул) допуснали и сериозни политически грешки; нерядко действията им били колебливи, недостатъчно енергични и ефикасни; лоялността им към византийските им партньори в някои случаи може би граничела с политическия наивитет. Страната обаче издържала и нашествията на маджарите (унгарците), "бич" за почти цяла тогавашна Европа; продължила да респектира съседите си (сърби, хървати, ромеи) с военната си мощ и политическо влияние.
Може би в конкретния политически момент е имало някакви критики, но те явно били достатъчно приглушени и неафиширани, тъй като сред личностите, участвали в преговорите с Византия, виждаме такива ръководни фигури като самия кавхан Сурсувул, ичиргу-боила Мостич, неизвестните по име "миник" и "маготин" (висши военни командири), сампсисът ("шеф" на дворцовата канцелария) таркан Симеон, близкият царски роднина (първи братовчед?) Стефан и др.
ичиргу-боила Мостич,
Както вече съм имал възможността да подчертая, мирът бил наложен от обстоятелствата; той бил в общи линии еднакво приемлив и за ромеите, и за българите; няма сериозни основания да бъде свързван с безпринципни отстъпки от българска страна и т.н. Ако трябва да се говори за отстъпление от Симеоновата политика, то такова "омекотяване" на политическия курс (и то твърде внимателно преценено като позиция!) имало най-вече в идейнополитически план. Що се отнася до отстъпване на територии, до проникване на "зловредно" византийско влияние, едва ли не на някаква доброволна зависимост от политиката на империята - за подобни подозрения и обвинения към цар Петър и правителството му, обективно погледнато, няма почва...............
.........
.......Този път страната наистина била изправена пред междуособна гражданска война ....тъй като Михаил и хората му завладели един, очевидно важен, но отново неназован по име български град. Ако съдим по горните детайли, може би това бил старият комитатски център Девол (дн. с. Звезда, Корчанско) или пък Охрид, въобще онези български земи, където държавата още от времето на Персиан I (836-852) предприела сериозни мерки за укрепването на своите позиции против империята. Може би наред с наследството на Куберовите българи тук са били поставени и нови [пра]български гарнизони - все "елементи" на силното традиционно и консервативно политическо мислене в онези наши земи, на онзи непримирим български дух, намерил своя върхов израз в "Българската епопея" (израз на големия френски византолог Г. Шлюмберже) при цар Самуил (997-1014) и неговите наследници. Интересно е, че бунтовникът Михаил намерил най-верни привърженици именно в дн. Македония. Наред с казаното, все пак ще отбележа и още нещо - българите в Охрид, Девол, Битоля, Скопие и т.н. не само не се чувствали "македонци", "поробени"(?!) уж от "турано-бугарските" ханове и царе (любим мотив на титовската генерация "историчари" от Скопие), но ето, те, както излиза, даже били по-"туранобугарски" мислещи от ред други българи... Именно тези българи, които според пропагандните схеми на въпросната "школа" едва ли не "страдали" и се "борили" против "чуждата" власт в Плиска и Преслав, всъщност били най-преданите последователи на един преславски принц с по-типични прабългарски виждания от своя брат, цар Петър, критикуван от т.нар. Симеонови велможи заради линията на "дълбок мир" с Византия.
Редактирано от Bcичkoмнeния6 на 12.01.07 00:10.
|
[
