ПОЩАЗатвори
Име:
Парола:
Регистрирай Free

Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 09:47 20.01.17 
Политика, Свят
   >> Македония
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | (покажи всички)
Тема ПО ТЕМАТА ЗА БЕЖАНЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ  
Автор leyte (непознат )
Публикувано12.10.06 20:39



ДЕДО СОТИР СИ ГО ПРОДАВА МАГАРЕТО

Вече няколко години бяха минали, откак една жална, разпърпана, сълзяща група бежанци се бе настанила в разкошните някога, но днес изоставени гъркомански къщи на селото. В огромните и запустели стаи тук-там по кьошетата се чернееше по някоя с мъка дотътрена черга или вързоп с “покъщнина” на тези окаяни хорица. Фамилиите, средно наброяващи от 6 до 8 глави, от цялата къща заемаха обикновено само една соба, която с мъка успяваха да отоплят и пригодят за пребиваване.
Някой би казал, че в огнищата на войната, барабар с дългогодишно трупаният имот, беше изгоряло и човешкото им достойнство. Заблудата му би била дълбока. В очите на представителите на това ново поселение в древното селце се четеше една твърда решимост и дори бихме могли да кажем, надменност към тегобите на преселнишкия живот. Тази им жар щеше да тлее дълго, или поне докато дедо сотировото магаре бе живо и енергично мърдащо дългите си уши. Конкретният ярък представител на легендарната копитна порода се беше превърнал в символ на издръжливостта и борбеността на тези балкански мъченици. Бе изтърпяло с тях целият път през драмските чукари и родопските баири, запазвайки все така гръмкия си рев и щръкнала грива. Да отбележим, че в спомените на неговият стопанин, родословното му дърво се отличаваше с чистокръвие, губещо корените си нейде из ракитака и древния камънак край Енидже-вардарското блато. Ще речете, какво толкоз ... едно магаре! Не, то не беше просто магаре, то бе “Бисер балкански” с всичките му отличителни черти: дребничко, с “меден” глас, често използващо изконното си право на внезапен инат, задължителния ескорт на рояк най-жестоки мухи-кръвопийци, дълга и космата опашка, уши “до небето” и мил, замечтан поглед на вечно търсещ философ. Те, това бе магарето на дедо Сотир. Най-често беше използвано за пренос на дребни дърва, лескови ядки и горски плодове събирани из шубраците на Сингел и Малипа* за продан в града.
Истинско удоволствие бе да се наблюдава забързаната, ситна и натъртена походка в процесията на тези два ярки представителя на своите раси привечер на връщане от града – дедо Сотир и неговото магаре. И двамата дребни, единият качен връз другият, Сотир изпънал краката си в шпиц почти доземи, вирнал глава из баирите, с едната ръка придържа чибучето с цигарата, другата на кръста, вирнат на ляво каскет, стойка на гвардеец от Бъкингамската стража и засукани мустаци като на индийски махараджа. Изпод навъсените, рунтави вежди всякога може да се забележи искрата на комитлъка. Цялата тази картина нямаше как да не вдъхва стойкост в измъчените души на сите събратя и сестри бежанци. Именно поради това, като същински гръм от ясно небе се стовари новината за решението на дедо Сотир да го продаде най-накрая това магаре. То не бяха коментари, то не бе тюхкане и мъка. Всеки му се чудеше и го жалеше. Покрай всичката приказка по случая напълно се замъгли, изопачи и изчезна истинската причина на човечеца за това му решение. След като то вече беше взето, конкретният повод избледня дори в съзнанието на стопанина. Това вече не бе важно. В битието на тези хора връщане назад няма и не може да има. Оставаше единствено да се види как ще протече раздялата.
Купувач в бежанско село на това легендарно магаре не можеше да се намери. Пък и магарето от човека можеш да отделиш, ама как ще отделиш човека от магарето, или пък обратното ... няма значение. Тук едното без другото не вървеше. Продажбата можеше да стане само в града.
Ето, дойде и утрото на пазарният ден четвъртък. Кажи-речи, цялото село от рано се бе събрало покрай високият дувар на старото училище и с мъка наблюдаваше за последен път традиционната процесия на гордият старец и неговото магаре по посока горна махала – хоримага – църква – долна махала – пътя за града. Кротко и мълчаливо, всички с тъжен, но разбиращ поглед наблюдаваха как косматата опашка на техния любим “Бисер балкански” се размахва “за спомен” за последен път. Някои от по-старите баби му удариха по един кръст със сбръчкани, кокалени пръсти и избърсаха в черните забрадки по някоя сълза, сякаш изпращаха близък за вечен покой. Що се отнася до дедо Сотир, той, като че ли бе по-спокоен от всякога и сякаш не забелязваше цялото насъбрало се множество. Само един-два пъти кимна към по-близките сред талпата, но и тези му жестове се сляха с ритъма на магарешкото подрусване. Едва в края на селото, след последната къща той го погали леко по гривата, то намали ход , спря и позволи на стареца плавно и леко да се изуе от самара като из стар и добре улегнал по крака чепик. Сотир мина отпред, завърза единият край на тънък канап за повода, скръсти ръце отзад, като в едната държеше другият край на канапа и бавно запрегъва крака надолу по баира към града. С вечно потрепващите си от мухите уши и развяна опашка стоката типаше след него.

На пазар, като на пазар. Циганите бяха наизвадили плетените кошници и прясно калайдисани тави, помакините с шарените престилки и червени забрадки торбите с шипки и картофи, турците кожени колани и дисаги, грънчарите грънци, ножарите ножове и ножици, пилчарите пилци, овчарите овци, козарите кози и покрай всичките други .... Сотир магарето. Но и тук той не беше се разделил нито с изпъчената си походка, нито с любимият си чибук, нито бе променил посоката на засукания мустак. Само самара бе оставил в покрайнините в къщата на познати. Продължаваше да гледа леко навъсено, със скръстени отзад ръце все стискащи тънкия канап със завързаното магаре и гордо да крачи из многолюдния пазар. Имаше само един малък проблем. На пазар много място за такъв обем горделивост на стопанин с магаре не се намира, пък и трудно се забелязва целият рисунак в пасторала на свикналия с възхищение и почитание към неговата жива стока Сотир. Навсякъде из пазара те бяха, ругани, заплашвани и залети с писъците на ухапаните от мухите-кръвопийци. В този миг, сред цялото това разгневено множество, така, някак си отвътре, из дълбините на изтерзаната си нравственост, дедо Сотир изкара онзи тежък и гърлен вик, с който ще остане вечно в паметта и все още неписаната история на своите съселяни бежанци и близки граждани:

– Бегайтееееее, клоцкаааааа**!!! Бегайтеееееее, клоцкаааааа!!!

Силата и смисълът на това рекламно послание смая насъбралите се мющерии и търговци. Този нов маркетингов подход сля в едно плейс, прайс, промоушън и продукт по начин, който дори следвоенната българска пазарна действителност все още не познаваше. Никой не очакваше, че този незнайно откъде и как появил се нов пазарен субект използвайки този свой уникален способ, ще се появи и ще предложи продукт, изтъквайки на преден план като най-съществената черта неговата непродаваемост. Та кой по дяволите би купил такова магаре от такъв продавач, беше първата мисъл минала през главата на виделите какво ли не и биле къде ли не стари търговци.

Народа потръпна, хората се отдръпнаха силно учудени и леко уплашени. Във оформилото се празно пространство дедо Сотир стърчеше изпъчен стискайки зад гърба си канапчето с вързаното магаре. Само дето на лицето му вече се беше изписала една неповторима физиономия на себично задоволство. Вече беше сигурно. Като него и неговото магаре други нямаше. Нещо повече, такива тук никой, никога не бе виждал.
Всичко би изглеждало като мимолетен и импулсивен порив на индивидуален и самобитен чисто човешки егоцентризъм, ако в тази проява не се бе включило и магарето. Сякаш за да подкрепи и подчертае дебело посланието на своя стопанин, “стоката” реши, че сега е момента да нададе рев със сила, на която дори Сотир не бе подозирал, че то притежава.
Ефекта беше поразителен. Освен, че подплаши и подгони овце, кози и кокошки, този звук вече отхвърли назад най-близките сеирджии, което като вълна се предаде и разпростря из целия пазар. Звуците от разпилени тенекии, счупени дамаджани, писък на животни, изпоблъскани и изпопадали хора се смесиха. Из целия пазар настана смут и суматоха. По-отдалечените помислиха, че има земетресение. Двама стражари вече надуваха свирките, а клисаря в близката църква се затича да пита попа дали не е добре да удари камбаната, така, за всеки случай.

Като на всеки градски пазар по това време, подобни събития имаха силен, но твърде нетраен и временен характер. Побягналите животни бяха бързо уловени, разпиляната стока събрана, а първоначалното стъписване се прероди в насмешка и наивно снизхождение към объркания човечец и неговото магаре. Пътят и мястото обаче за стоките и идеите на бежанците от егейска Тракия и Македония на българския пазар бяха вече направени. Не, по-точно те бяха извоювани. Интереса към тях се събуди. Те бяха търсени и добре предлагани. Само дядо Сотир продължи всеки четвъртък да разкарва дългоухото си, дребно магаре из пазара с вече добре познатия рекламен призив-предупреждение “ – Бегайте, клоцка!”, без да постигне какъвто и да е успех в неговата продажба. Така единството на тези два униката на бежанския фолклор – преселник от Македония и неговото магаре, се запази живо още дълго време и радваха с вида си измъчените си съселяни и близки граждани.


Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.


Доктим
12.10.06 г.
Гр.София



* Сингел и Малипа – стари, запазили се гръцки наименования на местности.
** клоцка – диалектна дума със значение “шут с крак” или “къч на кон или магаре”.



Тема Моля за снизхождение!нови [re: leyte]  
Автор leyte (непознат )
Публикувано12.10.06 20:47



Нямам завършена литература, нито опит в литературното творчество. Не ми е и това целта.

Идеята ми е, чрез един по-различен начин, освободен от идеологеми и политиканство, да се опише битието и житието на хората, за много от които спомените вече гаснат. Приемам критики и препоръки, а най-ще се радвам на допълнения.

Като имам време, ще пописвам по нещо.

Редактирано от leyte на 12.10.06 20:49.



Тема Re: Моля за снизхождение!нови [re: leyte]  
Автор Mиpa_M (несериозна)
Публикувано12.10.06 21:00



Готино е.


Дядо Сотир обобщен образ ли е, или си е дядо Сотир?

"...верность над чернеющей Невою..."

Тема Re: ПО ТЕМАТА ЗА БЕЖАНЦИТЕ В БЪЛГАРИЯнови [re: leyte]  
Автор Dunek_Lozar (сръболафещ тюрк)
Публикувано12.10.06 21:09



Само ти пишувај .........





Тема СЕ ЗАПАЛИ ДИМАРХИЕВОТОнови [re: leyte]  
Автор leyte (новак)
Публикувано13.10.06 01:37



СЕ ЗАПАЛИ ДИМАРХИЕВОТО


Селото имаше старо и хубаво кметство, останало още от времето на гъркоманите. Сградата бе малка, но красива. Макар и строена с общи средства, притежаваше всички черти на възрожденската архитектура от втората половина на деветнайсетото столетие, както всички околни къщи. По правило бе слабо посещавано, особено след разпределението на изоставената земя от емигриралите в Гърция стари жители, между новозаселените в селото преселници от Тракия и Македония и получените за нея документи за право на ползване. Най-много да се запише някое новородено, да се извади смъртен акт или да се прати писмо. Имаше и телефон, но беше ползван само от кмета. Нямаше на кой да се обадиш, пък и кой да те потърси, просто защото не познаваш никой, който да се е сдобил в домашни условия с тази новост на комуникационните технологии в размирните първи 30 години на 20 век. Стражари нямаше, а и никой не ги търсеше, защото никой не правеше зулуми.
Селото е разположено в северните склонове са спускащата се към Тракийската низина Родопа и пътя води само до тук. Откъдето влизаш в него, от там и излизаш. Отвсякъде пътя се гледа като на длан. Нито можеш да се прокраднеш тайно вътре, нито можеш да избягаш. Нагоре вече са гори и един стар, но много почитан манастир, събиращ повече хора единствено по време на храмовият си празник. Като ставаха неразбории, хората си ги решаваха помежду си, според старите и неписани комитски правила от времето преди Илинден и Преображение. Освен всичко друго обаче, селото имаше навсякъде улично осветление и канализация, с каквито можеха да се похвалят само големите градове и то единствено в централната си част. Вярно, фенерите бяха газени и несвикналите на тези “градски” удобства бежанци в началото ги изпочупиха или пригаждаха за домашна употреба, но на много места се запазиха и имаше нарочен човек, който по заник слънце обикаляше да ги пали. На всеки уличен ъгъл има чешма, където хора и животни утоляваха жаждата си. От това водно изобилие идваше и името му.

Споменатото кметство си имаше освен кмет и писар. Учил някога в Солун, и в българско, и в гръцко училище, той беше много ценен, особено в поддържането на старата архива от преди преселението. Да не беше той и “неговите” книжа, от сградата кажи-речи нямаше да има нужда. Сега беше затрупан с работа по описване на новопридобитото имотно състояние на бежанците и нямаше нито ден свободен за почивка. Слабоват, издължен човечец, с изпито лице и силно оредяваща коса, дълъг и тънък нос, увенчан със задължителните за професията му кръгли очила с тънка метална рамка. Върху старото си и отесняло вече сако, което ползваше като служебно облекло, надяваше дълги, сини ръкавели. Рано сутрин и късно вечер можеше да го видите забързан с леко набола брада да размахва проядените краища на избелелите си и прашасали панталони по посока на кметството с тефтер под мишница и одъвкан химически молив в ръка.
Най-уникалното обаче в този потомък на богати някога търговци от велешко бе не външният вид, а езикът на който говореше. Това беше една невероятна смесица от български, сръбски, гръцки думи с българско наречие, омешани диалектни форми от всички говори на беломорието и поречието на Марица. Човекът притежаваше рядката дарба да попива като попивателна всяка дума и израз, който му се струваше странен. Този си тертип успя да изгради до някъде и заради вроденият си стремеж за оцеляване, като с думи да угоди всеки му и особено на вишестоящите и властимащите. Тази черта срещаме често в заемащите държавни и обществени длъжности. Нему, тези “слабости” не бяха чужди. Говорейки “на езика” на хората с които се срещаше, той целеше да печели тяхното благоразположение. Къде от комплекси за малоценност, къде от притеснение, понякога се изразяваше толкова сложно, че самият той себе си не разбираше, най-вече заради неясният за него смисъл на думите, които използваше. Навярно такива бяха и мислите му. Изречени набързо с ритмична интонация изрази от типа: “ – Полиглавното е да не се брише то, шо е веке забележано у тефтерето и номерувано квалитетно и по ред в димархиевата архива.”, бяха способни да събудят всяко дълбоко заспало в мисловен сън съзнание.
Буквоядството пък бе в кръвта му. Една точка или запетайка не на място да открие и е способен да вдигне олелия до Бога. Хваща се за всяка дума и я помни “до гроб”, ако ще после с десет други да се опиташ да я замажеш.
В сметките обаче, селският писар нямаше равен. Когато е потрябвало нещо земя да се мери и сбира, обеми да се пресмятат и въобще на всякакви сметки да им се търси цаката, той бе насреща. Вършеше това с огромно удоволствие и хъс. В пресмятането на данъчните справки нямаше грешка. Знаеше и кътните зъби на всеки.

Благодарение на този си облик, умения и способности, селския писар, бе заел едно завидно и достапочтенно, макар и оспорвано от някои, място в очите на хората. Рядко някой се осмеляваше да се набърка в работата му или да я прекъсне. Поради тази причина той и не се ползваше от чужди услуги, дори в поддържането на хигиената и уюта в заеманата от него канцелария в кметството. Беше скромен и не му трябваше много. Една стара печка от времето на Руско-турските войни с прогнили кюнци бе предостатъчна за да поддържа топлинния баланс в ареала на служебното му място, където прекарваше по-голямата част от смисленото си ежедневие. Въпреки облаците дим и сажди, които тя бълваше при запалване, излъчваната от нея енергия стигаше да стопли премръзналите му в усилие пръсти на ръцете. Така беше и този понеделник, след неделя, в която за сетен път му се наложи да прекара, отреденият му от Светия Наш Бог Отец ден за почивка, в работа над сметки и описи. На пръв поглед нищо не предвещаваше развихрилата се в късния следобед трагедия. Работният ден започваше както обикновено – дърва, печка, огън, пушек, сажди, стол, бюро, мастило, писалки, рафтове, тефтери.

Същия ден, след добър обяд, долу в града, в станция на околийската пожарникарска служба дремеше постовият пожарникар Иван Збуров. За него бе един от многото дни в които не се случваше нищо. Най-много да се заслуша и позачуди на някоя случайна улична врява долитаща с първите повеи на вечерника. Сигурно щеше да е поредната с нищо незапомнена дата в календара, отлетяла с подпалките в изрядната пожарникарска печка, ако не бе прозвучал тревожният звънец на пожарникарския телефон. Стреснат, леко сънен, Збуров се втурна към него и с рязък замах откачи слушалката и рубката.

- Ало, ало, слушам! Пожарната слуша.
На отсрещната страна смутено заобяснява телефонистката от централата:
- Ало, пожарната. Имате тревожно обаждане, някъде гори пожар. Свързвам Ви.
- Да, свържете ме, слушам!

- А бре елайте бре, .... изгоре бре!
- Ало, какво гори? Кой говори? Кажете по-точно!
- Абе димархиевото изгоре бре!
- Кое гори ....?!?
- Димархиевото се запали! Елайте оти ке игори целото бре!
- Спокойно господине, ние сме готови, само повторете моля, кой сте Вие и къде е пожара!
- Яз сум писарот, не ли ти кажах на тебе бе! Димархиевото гори и ..... (в този момент връзката прекъсва)!
- Разбрах, идем на часа! – последно извика Збуров в рубката и се втурна към пожарната камбана.

- Пожааааар! Пожаааааааар в дома на Писаров от улица “Димархиева”! Бързо момчета по помпите!

В този миг, в станцията на околийската пожарна служба, настана онази главоломна тупурканица и врява, която само една градска пожарна служба може да сътвори. Запремятаха се униформи и каски, затракаха цистерни и кранове на маркучи, из града полетяха с вик и камбанен звън хора и машини. Качен на цистерната, Збуров бясно биеше пожарната камбана и крещеше “Пази сееее! ПОЖАААААР!” на изумените минувачи. Така командата напразно фучеше с врява няколко часа из целият град в напразно дирене на несъществуващ пожар, от който не се виждаше ни дим, ни огън, в несъществуваща къща, на несъществуващия гражданин Писаров. Целият град се разтърча в притеснение. Всеки питаше “Какво търсите?Къде е пожара?”. Отговора звучеше налудничаво: “Димархиевото! Кой знае какво е димархиево и знае ли някой къде се намира?”
Съвсем случайно, при едно от многократните си преминавания край пазара, пожарната команда забеляза група хора тревожно да сочат с пръст нагоре към гората и сгушеното в нея селце. От центъра му се виеше дълъг, черен пушек право към небето. С утроени сили пожарникарите се втурнаха нагоре по селския път към горящото село.
Едва с настъпилия сумрак на вечерта командата достигна до пожара, който се бе разразил няколко часа преди това в кметството на селото. Сега, около пепелищата му се бяха събрали натъжените селяни и с вяло коментираха шумното пристигане на пожарната. – Я ги бе, дойдея! Зашо ни е то телефон, кога не разбрая дека ни горе то пусто димархиево? Е, шо ке праат сега со нихната вода? Ние вода си имаме, ама бехме по нивите и не успехме на доеме на време, да го фатиме и да го соприм огинот.

Пожарникарчетата се посуетили известно време около пепелището на красивата до вчера сграда на кметството, хвърлили по някоя кофа вода върху въглените, колкото да не е без хич и помолили селяните да се яви някой с който да оформят протокола за щетите. Без да чака покана, от тъмнината изплувал издължения силует на селския писар. Целият в сажди, разчорлен, раздрипан, часове се мъчил с учениците и бабите да гаси пожара, той със стъклен поглед, с обгорял тефтер, и оръфан молив в ръка се взирал в лицата на бледите пожарникари и тъжно нареждал вече на съвсем разбираем език: - Абе не ли ви кажах бре деца? Елайте! Огин ни горе! Изгоре ни димархиевото. Шо ке праат селането сега без димархиевото! Еееех мори майката! Дома душманите ни палия, сега самички се запалихме. И язе изгорех!


Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.




Доктим
13.10.06 г.
Гр.София



Тема Как се кръщава дете?нови [re: leyte]  
Авторegeets (Нерегистриран)
Публикувано13.10.06 11:16



Родило се момче на едни мои роднини малко след 45.Тогава езика е все още бил зарпазен сред бежанците.Отива таткото в кметството на града и служителката го пита как ще се казва детето?
А той отговаря:Ам Нашу
-Знаем че е ваше, но как ще му е името?
-Ам Нашу нали ти рекох.
И така докато се разберат





Тема Re: СЕ ЗАПАЛИ ДИМАРХИЕВОТОнови [re: leyte]  
Автор:-: (Нерегистриран)
Публикувано13.10.06 12:33



Понеже не си ги преживял тия работи - разчиташ на разказаното и преразказаното ти.

Що не се опиташ и на съвременна тематика - по-автентично ще е когато си бил личен свидетел на ситуациите и явленията!

Например посещение в съвременна бюрократична структура в Пловдив или в София? А Малиновски да се пробва за в Скопие или Битола?



Тема Дуплика :)))нови [re: :-:]  
АвторLeyte (Нерегистриран)
Публикувано13.10.06 15:58



Eййй, не престана с тия свои мании за преследване и тормоз. Какви цели гониш и какъв интерес имаш от това, не мога да разбера. Сигурно някъде, някой македонец из България е страдал, сигурно е бил неудобен с идеите и делата си някому. За такива чух наскоро, но информацията е толкова изопачена, особено от такива като теб, че нищо не може да се разбере. На общи приказки не вярвам. Питах те и ти нищо не ми отговори. Само лозунги ми вадиш. Може добре да звучат, но нямат покритие. От тези хора, за които пиша съм чувал лично точно обратното на твоето. Остават само щуротиите в писанията на комунягите и сърбоманите от БЮРМ. На тях по обясними причини както аз, така и никой друг тук не им вярва.

Нито съм бил преследван, нито хулен за това, че съм от семейство на преселници. Моите близки и роднини, все обикновени хорица, още по-малко. Тъкмо напротив, хората ни тачат и уважават. Като всеки съвременен човек се интересувам както от миналото, така и за настоящето и бъдещето на родата и любимите си хора. Всичко свързано с тях ми е интересно. Ходя и по Гърция да гледам старите места. Планувам скоро до Горно Броди да ида с приятел на когото баща му е от там. Нямам грижи аз!

Понеже, обаче "ми вкара мухата", последният път, когато се срещнах с родата, специално пак ги питах всичките - Абе знаете ли някой от нашите да са го затваряли нещо, да са го преследвали за това, че е македонец или тракиец. Всички само вдигаха рамене и се пулиха. Сетихме се за един-два криминални елемента, ама тяхното си е било повече от заслужено. Спомнихме си и за един друг нашенец, който още като ученик се беше преселил в Хасково. Целият град го знае като Макето. Та тоя на млади години ги е тероризирал до побъркване. Истинска мутра от 60те години. Що легенди има изприказвани за него по тоя край.
Обаче, като чух, че един познат - дедо Зина (почина някъде 70те години) всъщност бил Христо Зинов-Зината, най-големият душманин на Ванчо Михайлов, щях да падна от стола. Ама тоя човек има 6 деца (шест...?!?), всички родени тук, в България. Ако е имало някой за преследване, то точно той е бил човека. Е, какво преследване е било, да нароиш толкоз дечурлига. Доколкото разбрах е живеел в Горна Джумая на времето, и в София, скитал навсякъде из Македония, най-големият главорез си умря по Татово време мирно и спокойно на над 90 години в собственото си легло в Асеновград, без да изкара и ден в български затвор или участък.

Стига вече! Кротни се нейде и не се напъвай толкова заради другите. Единственото, което знам е, че като сме дошли тук, на всички нас, македонци, тракийци, добруджанци и подобни, са гледали като на панагюрци или батаклии. Нито другите, нито ние самите се деляхме от останалите.
Е, като опре до инат и своенравие нямаме равни, но други разлики аз поне не виждам. Може би сме имали късмет, може би сме попаднали сред по-свестни хора (с едно на ум, че все пак говорим за пловдивчани :-)), богато място, хубава земя ... Не знам, но истината е тази.


Ще продължа аз с тия разказчета, няма начин. На който му е интересно, да чете.





Тема селото?нови [re: leyte]  
Автор gioni (азиятомонголец)
Публикувано13.10.06 19:15



Faraway in place and time began the occupation of the Tatsis family with the vineyard and wine. The Tatsis family comes originally from the Ano Vodeno of the Еastern Romilia, an area which is vinicultural for centuries.
In 1924 the refugees grandfathers chose as a place of establishment the village Goumenissa which is also vinicultural. The Tatsis family acquired vineyards on the hillock of Libaskerit, an ideal position for viniculture in calcareous non irrigeted soil. They were initially cultivated by the grandfather and now they have come to the hands of his son Christos, together with his own sons, Periclis and Stergios. From 1998 the vineyards are being cultivated according to the rules of organic farming with an average production of about 8.000 kilos per hectare. The vinification is taking place in the privately-owned installations of the traditional family winery followed by aging of the red wine in oak barrels. The Tatsis estate is a member of the Wine Producers Association of the Vineyard of Northern Greece and takes part in the program Wine Roads of Northern Greece.

Да не ме сбъркаш с европомонголецот, аз съм друг!


Тема Абе к'во се самонавиваш и "звъниш"нови [re: Leyte]  
Автор:-: (Нерегистриран)
Публикувано13.10.06 23:24



Абе приятел, к'во се самонавиваш и "звъниш" като будилник 1/2 час?

Кой ти е говорил да пишеш за преследвания, за пропаганди и прочие?

Казах ти, че ще си по-автентичен ако се опиташ да напишеш нещо за съвременността, и то най-добре за нещо което си видял и преживял сам!

А ти къде го отплесна .....

Личи си че си артистична натура с доста развито въображение и чувствителност.

Taка че въобще не може човек да ти се сърди за емоционалността и избухливостта.



Тема Темата енови [re: :-:]  
АвторTeмaтa (Нерегистриран)
Публикувано15.10.06 22:12



Темата е "Бежанците в България", и то конкретно македонските бежанци, така че е логично да се запита човекът какво свързано с бюрокрацията може да е преживял лично той в качеството си на преселник (?) македонец.



Тема БЕЖАНЦИТЕ В ВОЈВОДИНАнови [re: leyte]  
Автор Dunek_Lozar (сръболафещ тюрк)
Публикувано15.10.06 22:16



Панчево, 15 октовмри (МИА) - Македонците во Србија исто како и Србите во Македонија се лојални граѓани на своите држави, а во истовреме имаат желба и определба да го сочуваат својот национален и културен идентитет, оценија македонскиот и српскиот претседател Бранко Црвенковски и Борис Тадиќ денека во Панчево на одбележувањето на 60 годишнината од доселувањето на Македонците во Војводина.

- Грижата за положбата и правата на припадниците на нашите народи во соседните земји, помагањето на нивниот културен развој и унапредувањето на врските со нив се и наши со устави пропишани обврски, истакна Црвенковски.

Тој додаде дека билатералната Спогодба за заштита на македонското национално малцинство во Србија и на српското национално малцинство во Македонија склучена во 2004 година креира правна рамка за целосно изразување, зачувување и развивање на етничкиот, културниот, јазичниот и верскиот идентитет.

Тадиќ рече дека како претседател на Србија ја цени лојалноста на Македонците државјани на Србија, додавајќи дека секогаш ќе инсистира малцинските права да бидат подигнати на највисоко ниво. Тој ја поздрави иницијативата поднесена од градоначалникот на Панчево за воведување двојазичност во месноста Јабука, Војводина.

Одговорајќи на новинарско прашање во врска со финалниот статус на Косово, Црвенковски го повтори ставот дека Македонија ќе го поддржи секое решение што е прифатливо за двете страни. - Ќе го поддржиме и поздравиме секое решение што ќе произлезе од двете страни доколку не го повредува територијалниот интегритет на Македонија. И покрај тоа што сме земја во регионот која е непосреден сосед, имаме лимитирано влијание на овие разговори, рече Црвенковски.

Македонија, додаде шефот на државата, не е ниту дел од проблемот, ниту дел од решението што се однесува на финалниот статус на Косово.

Српскиот претседател истакна дека какво било поедноставување на овој случај кое би одело во правец на т.н. условна незавосност би донела стабилност само за една нација во регионот, а дестабилизација за другите нации




Тема Специален сюжет за leyteнови [re: leyte]  
АвторAxa (Нерегистриран)
Публикувано21.10.06 17:46








Страници по тази тема: 1 | 2 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2017 Dir.bg Всички права запазени.