Георги Зайков / Политика, Свят / Македония

Мисля да започна тази тема, в която да информирам нашите заблудени сънародници в Република Македоиния за известните македонски българи. Да си знаят. Няма да са само велики личности, ще има и отрицателни такива.

Андрей Ляпчев е роден в град Ресен, Вардарска Македония. Баща му, Тасе Ляпчев, е грънчар, един от видните граждани и известен привърженик на независимата българска църква. Андрей е шестият син в семейството.

Андрей Ляпчев започва образованието си в родния си град, но след Априлското въстание през 1876 местното училище, както и много други български училища в Македония, е затворено. В продължение на три години той помага на брат си Георги, който се грижи за семейството след смъртта на баща им, в неговия магазин в Битоля. През 1879 Андрей Ляпчев се записва в реалната гимназия в Битоля, а две години по-късно се премества в новосъздадената Солунска българска мъжка гимназия. Там негов учител е Трайко Китанчев, също от Ресен, който оказва силно влияние върху него. След уволнението на Китанчев, през 1884 Ляпчев напуска Солунската гимназия и се премества при него в Пловдив, тогава столица на Източна Румелия.

Заедно с други македонски ученици в Пловдивската гимназия, като Пере Тошев и Никола Генадиев, Ляпчев се сближава със Захари Стоянов и Българския таен централен революционен комитет, подготвящ Съединението на Източна Румелия и Княжество България. На 2 септември 1885 той е изпратен от комитета в Панагюрище, но по пътя е арестуван. Освободен е след осъществяването на Съединението на 6 септември. След началото на Сръбско-българската война на 2 ноември 1885, цялата група се записват като доброволци в Първи опълченски полк, но по заповед на княз Александър I гимназистите са оставени в тила на напредващата армия. Те все пак стигат до превзетия Пирот, където са демобилизирани през декември и се завръщат в Пловдив.

След организирания от Русия преврат през лятото на 1886, довел до отстраняването на княз Александър I, и последвалата груба намеса на руски представители във вътрешните работи на България, Андрей Ляпчев се сближава с групата на крайните националисти, водена от Захари Стоянов, Димитър Петков и Димитър Ризов, важна фигура сред македонските емигранти по това време. Организирана от Ляпчев група дори нанася побой на консерватора Тодор Бурмов, макар самият Ляпчев по-късно да отрича участието си в случая.

През следващите месеци отношенията на Ляпчев със стамболовисткото правителство и Захари Стоянов охладняват и той се сближава с македонската група около Димитър Ризов. Напрежението между правителството и македонската емиграция се засилва след като майор Коста Паница е обвинен в подготовка на държавен преврат и е осъден на смърт. През лятото на 1888 Димитър Ризов публикува статии, силно критични към Стефан Стамболов, и е осъден на две години затвор. Издадена е и заповед за арестуването на Ляпчев, но той успява да напусне страната.

Ляпчев прекарва следващите години, като слуша лекции по икономика и история в Цюрих, Берлин и Париж, въпреки че не завършва формално образование. Той посещава за кратко и родния си град Ресен след смъртта на своя брат Георги.

След падането на Стамболов през май 1894, Андрей Ляпчев се завръща в София. Тук той взима участие в кратко просъществувалата македонска група Млада македонска книжовна дружина. В началото на 1895 започва да пише в издавания от Димитър Ризов опозиционен вестник „Млада България“ и става един от основните му сътрудници. По това време той смята, че нормализирането на отношенията с Русия е от ключова важност, и предлага някои оригинални идеи за постигането му - абдикация на Фердинанд I в полза на новородения му син, лична уния между Сърбия и България и дори обявяване на страната за република.

През март 1895 Андрей Ляпчев се включва в ръководството на новосъздадения Върховен македонски комитет (ВМК), първоначално като секретар, а по-късно като подпредседател. Той прави някои опити за координиране на дейността на ВМК с тази на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, но напрежението между двете организации нараства.

След 1897 Ляпчев постепенно се оттегля от ръководството на ВМК, но продължава да сътрудничи на организацията до нейното закриване през януари 1903. Той участва активно в създаването на вестник „Реформи“, печатен орган на комитета, и дори за кратко ръководи изданието. След разцеплението на ВМК Андрей Ляпчев се опитва да посредничи между двете крила, но без особен успех. Участва активно в обществената кампания в защита на българското население в Македония след Илинденско-Преображенското въстание и в събирането на средства в помощ на бежанците.

Както и много други участници във ВМК (Трайко Китанчев, Алеко Константинов, Михаил Такев, Никола Мушанов, Данаил Николаев), Андрей Ляпчев симпатизира на Демократическата партия, създадена през 1896 от Петко Каравелов. Ляпчев вероятно познава Каравелов от времето в Пловдивската гимназия, но е въведен в близкото му обкръжение от Алеко Константинов. С времето той става близък приятел на семейството.

Ляпчев се превръща и в една от основните фигури в „Пряпорец“, вестникът на Демократическата партия. Той е сред основните участници в кампанията срещу въведения през 1900 от радослависткото правителство натурален десятък. По време на правителството на Каравелов (1901-1902) Ляпчев е назначен във финансовото министерство и отговаря за преките данъци. На тази длъжност той организира премахването на десятъка. След смъртта на Петко Каравелов в началото на 1903, Демократическата партия е оглавена от Александър Малинов, а подпредседатели стават Андрей Ляпчев и Михаил Такев. Ляпчев става известен като водещ експерт на демократите в областта на икономическата политика.

В началото на 1908 княз Фердинанд I възлага на Александър Малинов да състави самостоятелен кабинет на Демократическата партия и Ляпчев влиза в състава му като министър на търговията и земеделието. На последвалите избори за XIV Обикновено Народно събрание той за пръв път е избран за народен представител.

Андрей Ляпчев играе активна роля при обявяването на независимостта на България. На 6 септември 1908 българското правителство конфискува железопътните линии в Източна Румелия, които са собственост на Османската империя и са експлоатирани от Компанията на източните железници. Отношенията между двете страни се изострят и те провеждат частична мобилизация. На проведена на 15 септември във Виена среща на княз Фердинанд с Малинов и Ляпчев е взето решение за обявяване на независимостта, което става на 22 септември 1908.

След първите неуспешни консултации с Османската империя, на 18 октомври Ляпчев пристига в Цариград начело на българска делегация, която трябва да уреди спорните въпроси между двете страни. Преговорите са блокирани от исканията за големи финансови компенсации от османска страна и се проточват повече от пет месеца. На 6 април 1909 Андрей Ляпчев и Рифат паша, външен министър на Османската империя, подписват протокол за признаване на българската независимост.

Исканата от османското правителство компенсация от 125 милиона лева е приспадната от контрибуциите, дължими от Османската империя на Русия за Руско-турската война от 1877-1878. За сметка на това България изплаща на Русия 88 милиона лева, финансирани със заем на руската централна банка. Преговорите на Ляпчев с Компанията на източните железници продължават още няколко месеца и завършват със споразумение на 13 юни, като компанията получава около 2 милиона лева допълнителни компенсации за национализираните железопътни линии.

Дейността на Андрей Ляпчев като министър на земеделието и търговията е противоречива. От една страна е премахната задължителността на занаятчийските сдружения, приет е нов Закон за минното дело, дал тласък на развитието на въгледобива през следващите десетилетия, отменен е монопола върху солта, приет е Закон за мерките и теглилките. Може би най-важната мярка, докато Ляпчев заема поста, е поставянето на началото на кадастър на поземлените имоти.

В същото време се провежда и политика на намеса на държавата в икономиката. Приет е Закон за запазване, измерване и използване на мерите, който се опитва да насърчи отглеждането на фуражни култури в общинските земи. Въведен е акциз върху ракиите. Продължена е протекционистичната политика на правителствата от 90-те години на 19 век, най-вече в областта на преференции за местните производители при държавните доставки. Направен е опит управлението на различните преференциални режими да се концентрира в един орган в Министерството на земеделието и търговията, но това не предотвратява корупцията в тази област.

На 18 септември (5 септември стар стил) 1910 Александър Малинов прави промени в кабинета си и Андрей Ляпчев става министър на финансите. Той заема поста около половин година, но все пак успява да проведе някои мерки. Със закон е създадена Българска централна кооперативна банка, с цел да кредитира преференциално кооперациите в страната. Намалени са някои вносни мита, най-вече на суровини за промишлеността. Вероятно най-важната мярка е обезпечаването на известна финансова самостоятелност на общините, на които са прехвърлени приходите от беглика, училищния налог и пътния данък.

В началото на 1911 Демократическата партия губи изборите за окръжни съветници и цар Фердинанд I оказва натиск върху Малинов да подаде оставка. През март 1911 е съставен нов кабинет на Народната и Прогресивнолибералната партия, начело с Иван Гешов. Смята се, че основна причина за смяната на правителството е подготовката за създаването на Балканския съюз. Влиятелната македонска група в Демократическата партия, водена от Андрей Ляпчев и Михаил Такев, представлява пречка за евентуално споразумение със Сърбия за поделяне на Македония между двете страни.

През 1912 Андрей Ляпчев се жени за Констанца Петрович. По време на Балканските войни тя е милосърдна сестра, а по-късно участва активно в Съюза за закрила на децата, чийто председател е от 1940 до смъртта си през 1942. Двамата нямат деца.

При започването на Балканската война през октомври 1912 Ляпчев се записва за доброволец и работи в главния щаб на Македоно-одринското опълчение. Уволнява се през януари 1913 с чин младши подофицер. През следващите месеци пътува много в новоосвободените земи в Македония и Тракия.

В края на годината за пръв път от падането на правителството на Малинов е избран за депутат. След преждевременното разпускане на парламента, в началото на 1914 е избран отново. В навечерието на Първата световна война Демократическата партия се обявява за запазване на неутралитета на страната и през следващите години тя остава в опозиция на правителството на Васил Радославов.

Самият Ляпчев оказва силно влияние върху политиката на партийния вестник „Пряпорец“ и участва активно в парламентарните дебати. Така например, той се обявява срещу приемането на григорианския календар, в което вижда опит за дистанциране на страната от православния свят. Въпреки това, заедно с Атанас Буров, той успява да убеди правителството да приеме Закона за стопански грижи и обществена предвидливост, с който се очаква да се подобри затрудненото снабдяване във военните условия. Ляпчев участва за кратко в ръководството на комитета.

В началото на 1918 положението на България във военно отношение се влошава, а правителството на Радославов е силно компрометирано. На 21 юни Александър Малинов образува нов кабинет, в който се съгласяват да се включат само Демократическата и Радикалдемократическата партия, а Андрей Ляпчев отново става министър на финансите. Положението на правителството е много неблагоприятно, както поради тежката международна ситуация, така и поради факта, че съставляващите го партии разполагат с 36 от 243 места в Народното събрание.

В първите месеци правителството е предпазливо в опитите си да постигне прекратяване на войната. Събитията се ускоряват след 15 септември, когато започва голяма офанзива на съглашенските сили в Македония. Андрей Ляпчев, заедно с военния министър Сава Савов, посещава българската главна квартира в Кюстендил, където лично се уверява в тежкото положение и дезорганизацията сред войската. След завръщането му в София, правителството решава, без знанието на намиращия се в Скопие цар Фердинанд, да започне преговори за примирие.

Делегацията за преговорите се ръководи от Андрей Ляпчев и включва още генерал Иван Русев и дипломата Симеон Радев. Те заминават за Солун на 25 септември, придружени от Доминик Мърфи, консул на Съединените щати в София. На 29 септември 1918 Ляпчев и командващия силите на Съглашението генерал Франше д'Епре подписват Солунското примирие, което прекратява участието на България в Първата световна война. Макар че не са получени гаранции за следвоенните граници на България и около 100 000 български войници са предадени в плен на противника, българската делегация постига една от основните си цели - да не допусне окупация на страната от сръбски и гръцки войски.

След завръщането си от Солун, на 2 октомври Андрей Ляпчев произнася в парламента реч, в която поставя въпроса за абдикацията на цар Фердинанд и настоява всички партии да я подкрепят. На следващия ден Фердинанд абдикира в полза на сина си, Борис III.

Докато Ляпчев е финансов министър през 1918, са предприети някои извънредни мерки за ограничаване на инфлацията. Повишени са някои акцизи, въведен е извънреден данък върху печалбата, силно е ограничена валутната търговия и вноса на стоки.

С цел да се увеличи тежестта на правителството пред окупационните сили на 17 октомври в кабинета на Малинов са включени представители на още четири партии - Народната, Прогресивнолибералната и Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) и Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Така е образувана най-широката коалиция в историята на България. В това правителство Ляпчев остава финансов министър, като освен това е управляващ Министерството на земеделието и търговията.

След ултимативното искане на окупационните сили българските представители да напуснат Добруджа, което противоречи на Солунското примирие, Александър Малинов подава оставка и на 28 ноември е съставено ново правителство, начело с Теодор Теодоров. Андрей Ляпчев става първият цивилен военен министър в българската история. Тази практика, утвърдила се след 1990, първоначално е отстоявана от основателя на Демократическата партия Петко Каравелов.

Обтегнатите отношения между демократите и БЗНС във връзка с Владайското въстание още повече се изострят след противопоставянето на Демократическата партия на гласуваната в края на 1918 амнистия за участниците във въстанието, сред тях и някои лидери на БЗНС. Под натиска на земеделците, демократите не са включени във втория кабинет на Теодоров, сформиран на 7 май 1919. След отказа на Теодоров да подпише Ньойския договор, на 6 октомври е съставен нов коалиционен кабинет, начело с лидера на БЗНС Александър Стамболийски, който подписва мирния договор.

На парламентарните избори, проведени на 28 март 1920, БЗНС не успява да получи мнозинство в парламента, въпреки натиска, оказван от доминираното от земеделци правителство. С решение на парламента те отменят избора на 13 депутати от опозицията, за да си осигурят мнозинство. Представителите на другите партии са извадени от състава на правителството.

През следващите месеци Демократическата партия, най-голямата опозиционна сила, остро се противопоставя на противоконституционните действия на правителството на Стамболийски. Както пише самият Ляпчев: „Ние сме застрашени като народ и ако продължи този режим на партизански гонения и беззакония ще понижим още повече достойнствата си като народ“. Наред с това, той критикува некомпетентната финансова политика на кабинета, довела до повишена инфлация, намалената събираемост на данъците, неефективността на създадената Трудова повинност.

По това време Андрей Ляпчев участва във Втория църковно-народен събор (1921-1922) на Българската православна църква. Той се обявява и в защита на руските емигранти, обвинени в заговор за сваляне на земеделското правителство. Ляпчев се отнася със симпатия и към основания от Александър Цанков и Александър Греков Народен сговор. След убийството на Греков през 1922 той го сравнява с Алеко Константинов и обвинява правителството за смъртта му.

Още със съставянето на самостоятелно правителство на БЗНС започват преговори за единни действия на опозиционните партии. С решаващото участие на Андрей Ляпчев и Атанас Буров през лятото на 1921 почти е постигнато споразумение между Демократическата и Обединената народно-прогресивна партия, но преговорите се провалят в последния момент. На 15 април 1922 в крайна сметка е постигнато съгласие за общи действия и съвместно бъдещо управление, а на 6 юли към двете партии се присъединява и Радикалната партия. Така е образуван Конституционният блок, в ръководството на който Ляпчев играе централна роля.

На 17 септември 1922 Конституционният блок свиква голям събор в Търново. Стамболийски решава да използва тази възможност, за да унищожи опозицията в страната. Той организира на същата дата конгрес на цвеклопроизводителите, и събраните тълпи земеделци се саморазправят физически с водачите на опозиционните партии. Ляпчев не присъства на събора, тъй като е оставен като представител на блока в София.

На 20 септември Ляпчев е извикан за разпит в полицията, а два дни по-късно домът му е претърсен и са иззети документите от архива му. Самият той е поставен практически под домашен арест. На 26 септември, заедно с други лидери на опозицията, той е арестуван без съдебна заповед и в нарушение на депутатския му имунитет.

През октомври в нарушение на Конституцията БЗНС приема закон за създаване на извъреден съд, който да съди участниците във всички правителства от 1911 до 1918, а на 19 ноември е проведен референдум, който ги обявява за виновни. На 1 декември задържаните са преместени в Шуменския затвор, където прекарват следващите месеци. Самият съдебен процес не напредва особено, тъй като не се намират достатъчно юридически аргументи за осъждането на обвиняемите. Така например, бившият американски консул Доминик Мърфи, за когото се очаква да свидетелства за нежеланието на Малинов и Ляпчев да сключат сепаративен мир, обявява точно обратното и обвинението се отказва да го използва в делото.

След Деветоюнския преврат през 1923 правителството на БЗНС е отстранено и и съставен кабинет, начело с водача на Народния сговор Александър Цанков. В правителството влизат представители на всички политически партии, освен БЗНС и Българската комунистическа партия (БКП), но водеща роля имат Народния сговор и Военния съюз.

Отношенията между водачите на старите партии и новото правителство са двусмислени. Старите политици одобряват отстраняването на режима на БЗНС, но не и значителното влияние на военните и Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) при новото управление. Самото правителство се стреми към обединение на старите партии, за да си осигури по-стабилна политическа подкрепа, но няма доверие на повечето им водачи. То забавя с няколко седмици освобождаването им от затвора, а извънредният закон, по който те трябва да бъдат съдени, е отменен едва в началото на следващата година.

В тази ситуация Андрей Ляпчев се опитва да лавира между двете страни. Той полага всички усилия, за да не бъде свързван с незаконните действия на извършителите на преврата и дори заявява пред Григор Чешмеджиев „Аз мисля, че тия, които веднъж си окървавиха ръцете, нека си носят отговорността и си свършат работата докрай“. В същото време Ляпчев е привърженик на сливането на демократичните партии. Той е привърженик на тази политика още от началото на 1920-те, тъй като смята, че между тях няма принципни различия и това е единствения начин да се противопоставят на авторитарните тенденции след войната.

През седмиците след преврата в Демократическата партия се оформят две течения. Едната група, водена от Андрей Ляпчев, се стреми към сливане с другите партии от Конституционния блок и с Народния сговор. Другата, начело с лидера на партията Александър Малинов, е по-предпазлива и предпочита по-тясно сътрудничество само с Радикалдемократическата партия.

На 19 юли партиите от Конституционния блок решават да прекратят дейността му и да предприемат действия за сливане помежду си. На 24 юли Демократическата и Радикалдемократическата партия се обединяват в Съюз за демокрация, към който на 2 август се присъединява и Обединената народно-прогресивна партия. На 10 август Съюзът за демокрация се обединява с Народния сговор, с което е поставено началото на новата политическа сила Демократически сговор. С това Андрей Ляпчев успява временно да наложи позициите си над тези на групата на Александър Малинов и Александър Гиргинов.

Въпреки че играе решаваща роля във формирането на Демократическия сговор и лично пише неговата първа програма, първоначално Ляпчев не влиза в неговото ръководство. Под натиска на правителството на изборите през ноември 1923 коалицията на Демократическия сговор и БРСДП печелят голямо мнозинство в XXI Обикновено Народно събрание. От 173 депутати на Сговора 56 са представители на Демократическата партия, а Ляпчев става председател на общата парламентарна група.

На 22 декември 1923 е избран Висш партиен съвет на Демократическия сговор и Ляпчев става негов заместник-председател. Това действие е прието за стъпка към централизиране на Сговора и премахване на самостоятелността на влизащите в него партии, което предизвиква недоволството на групата около Александър Малинов.

В началото на 1924 напрежението в Демократическата партия нараства, но Андрей Ляпчев, придружен от Атанас Буров, трябва да замине за Франция и Великобритания, за да води преговори във връзка с българските финансови задължения и да се опита да изведе правителството на Цанков от международната изолация. Междувременно водачът на Демократическия сговор Александър Цанков оказва натиск върху демократите да определят позицията си спрямо Сговора, което допълнително засилва противоречията между тях.

През март Ляпчев отменя срещите си с британския министър-председател Рамзи Макдоналд и се връща в София, за да се опита да запази единството на партията. Това се оказва невъзможно и в края на март Демократическата партия окончателно се разделя на две. Въпреки че много от старите лидери на партията, като Александър Гиргинов, Никола Мушанов, Христо Славейков, Коста Батолов, остават лоялни към лидера Александър Малинов и се отделят от Демократическия сговор, групата на Ляпчев има мнозинство в ръководството на партията и установява контрол върху нейната организационна структура и партийния вестник „Пряпорец“. С това Ляпчев се превръща в безспорен лидер на представителите на старите партии в Демократическия сговор.

Макар и да заема високи постове в Демократическия сговор, Андрей Ляпчев не подкрепя напълно политиката на пранителството. Той не одобрява ограниченията в дейността на опозиционните партии, наложени със Закона за защита на държавата (ЗЗД). Още повече се разминават вижданията на Ляпчев и Цанков в икономическата област. Ляпчев си противопоставя на засилващата се държавна намеса в икономиката, новия закон за борба със спекулата, високите мита.

След организирания от БКП атентат в църквата Света Неделя на 16 април 1925 със съдействието на правителството е организирана нова вълна от репресии, при която без съд са избити стотици привърженици на левицата. Недоволството срещу правителството, както в страната, така и в чужбина, нараства. Срещу Александър Цанков се обявяват, както вътрешнопартийната опозиция, водена от Андрей Ляпчев и Атанас Буров, така и други влиятелни кръгове, поддържащи правителството - цар Борис III, ВМРО, групата на военните около генерал Иван Вълков. Под силен натиск Цанков подава оставката си като лидер на партията и правителството и на 4 януари 1926 мястото му е заето от Андрей Ляпчев.

Още в програмната си реч на 5 януари Ляпчев очертава основните насоки в политиката на новото правителство - амнистия на политическите затворници и политика на бюджетни икономии, целяща стабилизация на икономиката. Ляпчев издига лозунга „Со кротце, со благо“. Според неофициални данни, пълният текст на лозунга е „Со кротце, со благо и со малце кьотек“.

През февруари 1926 е приет закон за условна и частична амнистия на престъпления, извършени след юни 1923. Освободени са около 7000 души, включително над 1000 души, осъдени за по-леки престъпления по ЗЗД. Към този момент в затвора остават около 500 души, осъдени по ЗЗД, като около 500 съдебни дела по закона не са приключили. Амнистията дава възможност за завръщане в страната на политическите емигранти, главно земеделци, като по това време е възстановена и дейността на БЗНС.

Ляпчев многократно се обявява против смъртното наказание, особено за политически престъпления. Заедно с цар Борис III, той получава критики от крайното крило в Демократическия сговор след помилването на над 70 души, осъдени на смърт по ЗЗД. Сред освободените от затвора по това време е и комунистическият лидер Христо Кабакчиев, на когото Ляпчев назначава охрана, след което му съдейства да замине за Съветския съюз. Въпреки инцидентните краткотрайни арести на политически противници и обичайните и за довоенния период манипулации при изборите, политическата атмосфера в страната чувствително се успокоява.

Политическата стабилизация дава възможност на правителството да договори в края на 1926 сключването на т.нар. Бежански заем. Неговата цел е да се подпомогнат повече от 250 000 български бежанци след периода на войните, които се намират в тежко материално положение. Създадена е Главна дирекция по настаняване на бежанците, пряко подчинена на министър-председателя.

Продължавайки политиката си на умиротворяване на страната, през февруари 1927, в навечерието на изборите за XXII Обикновено Народно събрание, Андрей Ляпчев се среща с група представители на нелегалната БКП. С тях той се договаря партията да бъде легализирана под името Работническа партия, при условие че легалната организация не е формално подчинена на съветското правителство. Възстановени са и прокомунистическите организации Независими работнически професионални съюзи и Работнически младежки съюз.

Парламентарните избори са проведени на 29 май 1927. Демократическият сговор и неговият коалиционен партньор Националлибералната партия получават 173 от 273 места в XXII Обикновено Народно събрание. В същото време Ляпчев успява да засили позициите на подкрепящата го фракция в партията за сметка на крилото на Александър Цанков.

В края на 1927 България и Гърция сключват Спогодбата Моллов-Кафандарис. Според нея българско население от Беломорска Тракия се преселва в България, като в същото време етнически гърци от територията на България се преселват в Гърция. Двете страни се ангажират да компенсират финансово своите бежанци за имуществото, останало на територията на другата държава. Това допълнително увеличава броя на бежанците в България, като разликата в дължимите компенсации е неблагоприятна за страната.

Противоречията между различните течения в Демократическия сговор довеждат до продължителна политическа криза през 1928. Тя се проявява в натиска, оказван от вътрешната опозиция, за отстраняване от правителството на военния министър Иван Вълков, изиграл важна роля в отстраняването на Александър Цанков през 1926. Той е обвиняван в корупция и толериране на незаконната дейност на ВМРО. В същото време генерал Вълков се смята за близък до цар Борис III и се ползва с влияние в армията.

Кризата започва на 1 март 1928, когато Кимон Георгиев, министър на железниците, пощите и телеграфите, подава оставка в знак на протест срещу пасивното поведение на кабинета спрямо дейността на ВМРО. Той получава подкрепата на групата около Александър Цанков, която гласува в парламента против предлагания от правителството нов външен заем.

Андрей Ляпчев се опитва да лавира между противостоящите страни и кризата се проточва с месеци. През лятото за оставката на Вълков се обявява и външният министър Атанас Буров. Ляпчев провежда разговори с Борис III, който поставя като условие за отстраняването на Иван Вълков напускането на кабинета и от Буров. В началото на септември Ляпчев получава мандат за съставяне на нов кабинет. В предложеният от него състав не влизат нито Иван Вълков, нито Атанас Буров, но предложението не получава подкрепата на народняшката група в парламента и е отхвърлено.

Цар Борис III предлага мандат за съставяне на кабинет на опозиционният водач Александър Малинов, но, не разполагащ със стабилно мнозинство в парламента, той се отказва. Изправени пред перспективата от загуба на властта, различните крила в Демократическия сговор се споразумяват за момента и на 12 септември е съставено ново правителство, единствената промяна в което е замяната на Кимон Георгиев с Рашко Маджаров.

След настъпилото временно помирение в Демократическия сговор, в края на 1928 е приет Стабилизационен заем, имащ за цел да финансира системните бюджетни дефицити на правителството. В резултат на негласно условие за сключването му, военният министър Иван Вълков все пак е освободен от поста и е изпратен за посланик в Италия.

През 1929 е проведен съдебен процес по ЗЗД срещу 52-ма представители на екстремисткото крило в Работническата партия. Присъдите са относително леки, а малко след процеса е приета нова амнистия за всички осъдени по ЗЗД на по-малко от 15 години затвор. Това отново предизвиква недоволството на групата на Александър Цанков и изостря вътрешните противоречия в Демократическия сговор.

В началото на 1930 Демократическия сговор се представя незадоволително на общинските избори, след което групата на Цанков гласува срещу правителството по време на вот на недоверие, който въпреки това е отхвърлен. По това време самият Ляпчев се разболява тежко. С цел да стабилизира правителството на 15 май 1930 той прави промени в състава му, като за министри са избрани Александър Цанков и двама негови привърженици.

През 1929-1930 Андрей Ляпчев играе важна роля в сключването в края на 1930 на брак между цар Борис III и принцеса Джована Савойска, дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III. Това събитие е разглеждано като пробив в международната изолация на България след Първата световна война, като се възлагат големи надежди на сближаването с Италия, която е страна победителка във войната, но в същото време е привърженик на ревизия на последвалите я мирни договори. Това от своя страна предизвиква подозрения в Югославия за образуване на насочен срещу нея съюз на България и Италия.

Изправен пред последствията от Световната икономическа криза и засилващия се натиск на лявата опозиция, в навечерието на парламентарните избори през 1931 Андрей Ляпчев подава оставката на кабинета. След продължителни преговори с Демократическата партия не се стига до споразумение за образуване на временно коалиционно правителство и е направена само частична промяна, като в кабинета са включени двама представители на Националнолибералната партия.

На 21 юни 1931 са проведени първите парламентарни избори след 1920, протекли в сравнително нормална обстановка. Те са спечелени от Народния блок, коалиция, доминирана от БЗНС Врабча 1 и Демократическата партия. На 28 юни Андрей Ляпчев подава оставка и на следващия ден предава мирно власта на новосформираното правителство на Александър Малинов.

След парламентарните избори през 1931 здравословното състояние на Ляпчев се влошава. Той заминава за Берлин, където се установява, че е болен от рак на белия дроб. По време на половингодишното му отсъствие разногласията в Демократическия сговор продължават да нарастват.

Андрей Ляпчев се завръща в София на 11 март 1932, а през май е проведен конгрес на Демократическия сговор, на който групата на Александър Цанков окончателно се отделя от партията. Ляпчев и Атанас Буров запазват водещата роля в другото крило на Сговора.

Макар и почти напълно оттеглил се от активна дейност, политическите разногласия се отразяват неблагоприятно на влошаващото се здравословно състояние на Ляпчев. През есента на 1933 той отново заминава на лечение в Берлин и Кил, но болестта му продължава да се развива. В края на октомври той се завръща в България и умира на 6 ноември 1933 в дома си на ул. Кракра №21 в София.

Димитър Благоев Николов - Дядото е български политик и философ, основател на организираното социалистическо движение в България и на първата социалдемократическа партия на Балканския полуостров. Изповядва марксистки идеи, в статиите си лансира идеята за организиране на работническата класа и за придаване на политически характер на борбите ѝ. Има водеща роля за организиране на сътрудничество между балканските социалдемократически пратии. Автор на идеята за Балканска федеративна република.

Роден в село Загоричани, Костурско. През 1871 заминава за Цариград, където остава до 1874. Там 2 години учи обущарски занаят, а после постъпва в българско училище в града, където е съученик на Трайко Китанчев. Благоев продължава образованието си в Одрин (1874-1875), Габрово (1875-1876) и Стара Загора (1876-1877). Като ученик подкрепя каузата на Априлското въстание, по време на Освободителната война помага на опълчението и руските войски. След 3 март 1878 г. за кратко работи в тютюнев склад в Свищов. По-късно заминава да учи в гимназията в Одеса (1879-1880), а от 1881 — в университета в Санкт Петербург. Там той започва да изучава марксистка литература и основава първата (по руски източници -една от първите) социалдемократическа организация в Русия, т.нар. Благоева група. Тя издава в. „Рабочий“ като свой орган и трибуна за социалистически идеи, в него Благоев публикува първите си статии. Групата установява контакт с привържениците на руския социалдемократ Георгий Плеханов в Женева. През 1885 Благоев е арестуван за революционната си дейност и е изгонен от Русия.

Скоро след завръщането си в България Благоев започва да издава социалистическото списание „Съвременний показател“. През 1886 написва брошурата „Нашите апостоли“, в която акцентира на демократичните и революционните възгледи на Любен Каравелов и Христо Ботев, като се противопоставя на опитите за фалшификация на същността на делото им. В следващите няколко години учителства в различни градове из страната, като е уволняван многократно заради възгледите си. През 1890 се установява във Велико Търново. Смята се, че по това време Благоев окончателно оформя у себе си марксистки възгледи и достига до идеята за създаване на партия на работническата класа.

През лятото на 1891 Благоев поема ининцативата и има решаващ принос за създаването на Бузлуджанския конгрес на Българската социалдемократическа партия. Към края на същата година публикува книгата „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“ — първото оригинално марксистко съчинение в България. През 1892 публикува брошурата „Социализмът и задачите на българската работническа класа“. На 1 ноември с.г. в Търново под съвместната редакция на Благоев и Никола Габровски започва да излиза органът на БСДП — в-к „Работник“. На страниците му Благоев защитава нуждата от обвързване на социалистическото с работническото движение. Той смята, че е нужно съществуването на партия на работническата класа, в което си схващане си противоречи с организацията на „съюзистите“ — Българският социалдемократически съюз. Те смятат соцално-икономическата обстановка в България за недозряла за създаването на партия. На страниците на в-к „Работник“ Благоев води полемика и с представители на народничеството в България, които твърдят, че в България не може да се създаде работническа класа. Благоев е постоянно преследван от режима на Стамболов — след множеството политически уволнения, през 1893 е арестуван и интерниран в Бяла Слатина. Там го заварва падането на Стамболов от власт през май 1894. Скоро след това той се установява в Пловдив, където става учител в мъжката гимназия.

През 1894г. „партистите“ — БСДП, и „съюзистите“ — БСДС, решават да се обединят в Българската работническа социалдемократическа партия в името на единодействието. Новата партия обаче се раздира от вътрешни идеологически борби между марксисти, водени от Благоев, и реформисти, сред които Кръстю Раковски и Янко Сакъзов. През 1897 Благоев започва да издава сп. „Ново време“, което редактира почти до края на живота си. Заради марксистките публикации в него, Благоев отново е уволнен. През 1899 е избран за народен представител, но изборът му е касиран. През 1902 отново е избран, този път заедно с Георги Кирков. От страниците на „Ново време“ и парламентарната трибуна Благоев подлага на унищожителна критика не само буржоазните правителства, но и реформисткото течение на „общоделците“ в БРСДП. Това допринася за окончателното разцепване на партията на две — БРСДП (тесни социалисти) и БРСДП (широки социалисти). Благоев оглавява партията на „тесните социалисти“, която остава на марксистки позиции. През 1904 с прякото участие на БРСДП (т.с.) и лично на Благоев се учредява Общият работнически синдикален съюз (ОРСС) — първият неказионен профсъюз в България. ОРСС организира големи стачки срещу лошите условия на труд — на пернишките миньори от 1906, както и на работниците в кибритената фабрика в Костенец от 1909. Благоев настоява партията да води постоянна масова пропаганда сред работниците в България, отхвърля идеите за ново обединение с „общоделците“-реформисти. През 1910 води делегацията на партията на Копенхагенския конгрес на Втория Интернационал. През 1911-1915г. е общински съветник в София.

Под ръководството на Благоев БРСДП (т.с.) приветства Руската революция от 1905-1906г. и организира из цяла България кампания за дарения в нейна полза. Това е ключовият момент в историята на партията и живота на Благоев — началото на силно сближаване с руските болшевики. Въпреки това сближаване, Благоев не приема някои постулати на ленинизма и остава на изконно марксистки позиции — смята, че революцията ще победи първо в развитите капиталистически държави и затова в България за момента не бива да се готви въстание. Не споделя схващането за работническо-селски съюз в името на революцията.

По време на Балканските войни (1912-1913) и Първата световна война (1914-1918) Благоев застава заедно с партията на антивоенни и антиимпериалистически позиции. Публикува статии по националния въпрос, в които сочи за единствен справедлив и мирен начин за разрешаването му създаването на „демократическа федерация на балканските народи“. Лансира тази си идея при участието си в Първата (1909г.) и Втората (1915г.) балканска социалдемократическа конференция — срещи на социалдемократическите партии от Балканите. През 1913 отново е избран за народен представител. Като такъв, през 1914 гласува заедно с групата на „тесните социалисти“ против сключването на военния заем на прогерманското правителство на Васил Радославов. По време на Първата световна война заклеймява изповядвания от някои от европейските соцалдемократически партии социалшовинизъм, призоваващ за „защита на отечеството“ (т.е. продължаване на войната).

Благоев посреща с голямо въодушевление Октомврийската революция в Русия и идването на болшевиките на власт. Пише редица статии в тяхна подкрепа. Под ръководството на Благоев, през 1919 БРСДП (т.с.) напуска разпадащия се Втори Интернационал и става съоснователка на Третия (Комунистическия) Интернационал, преименувайки се в БКП (т.с.). Партията приема Програмна декларация в духа на ленинизма, с което се демонстрира преминаване на ленинистки, болшевишки позиции. Самият Благоев обаче до края на живота си не приема напълно ленинизма. След Деветоюнския преврат от 1923, вече почти оттеглил се от активна дейност поради напредналата си възраст, Благоев подкрепя позицията на ЦК на БКП (т.с.) на неутралитет. Скоро след това обаче променя позицията си и подкрепя съюза с БЗНС. Според източници от историографията при управлението на Тодор Живков, Благоев подкрепя Септемврийското въстание, но не участва в подготовката му, понеже е на смъртно легло. Според съвременни изследователи той се противопоставя на въстанието, тъй като го смята за нецелесъобразно и зле подготвено. Димитър Благоев умира на 7 май 1924 в София. Има четири деца, от които три стават активисти на левицата.