Re: Мдааа, / Политика, Свят / Македония

Родолюбивите формации трябва да бягат от антисемитизма като дявол от тамян

Проф. д-р Георги МАРКОВ

Винаги съм твърдял, че национализмът трябва да се разглежда в два аспекта - като чувство, присъщо на всеки човек, и като политика. Която може да бъде опасна именно когато в нея се вкара прекалено много от това чувство. Българската история и по-конкретно войните за национално обединение за съжаление са ни дали примери, когато националистическите емоции са надделели над здравия разум. През пролетта на 1913 г. генерал Михаил Савов издига лозунга "Всичко или нищо! Сега или никога!". В резултат на което се получава наистина едно "нищо", ако трябва да резюмираме последствията от Междусъюзническата война.
Определена доза национализъм при малките нации е необходим дотолкова, доколкото да поддържа тяхната имунна система за самосъхранение в условията на тоталната глобализация. Такъв национализъм не е опасен за световния мир, но може
--------------------------------------------------------------------------------

да стане опасен за самите тях

--------------------------------------------------------------------------------
- тогава, когато се опита да вземе връх във вътрешната политика и започва да пречи и на дипломацията. Така в България между двете световни войни се създават редица националистически организации - Съюзът на българските национални легиони, Ратници за напредъка на българщината, съюзът "Отец Паисий". За всички тях обаче е характерно едно нещо - вождизмът, обединяване около някаква харизматична личност, не без влиянието и на националсоциализма в Германия, и на италианския фашизъм. Където всичко се свежда до фюрера и до дучето. Които пък са класически пример как и най-благородната идея може да бъде жестоко опорочена и компрометирана за цели десетилетия. Защото дълго време в общественото съзнание на европейците националист и нацист останаха синоними. И бяха забравени градивната идея и постигнатите резултати на демократичния национализъм от ХIХ век.
Ето защо не бива
--------------------------------------------------------------------------------

националната идея да се превръща в монопол

--------------------------------------------------------------------------------
на една партия, както направи Волен Сидеров с "Атака". За съжаление когато едно общество е в криза, когато има корупция, престъпност и разочарование от традиционните партии, националистическите формации неизбежно печелят влияние. Защото те идват преди всичко с обещанията да изчистят язвите и болестите на това общество. Ксенофобията и расизмът далеч не са водещи в тази риторика. Национализмът работи с много прости послания и затова печели лесно почва. Той посочва без заобикалки недъзите, изобличава виновниците и обещава здрава ръка, която не само да изчисти стария корумпиран политически елит, но и да промени самата система. Националистическите формации започват като стихийно движение, но идвайки на власт, се превръщат в строго йерархизирана партия начело с вожда.
Ето това се случи и с "Атака". От набързо организирана коалиция, увлякла недоволните и разочарованите, след влизането в парламента тя се превърна в лидерска партия. И започна отстраняването и самоотстраняването на несъгласните с лидера. Като прибавим към това характерната за всички подобни движения липса на конкретна управленска програма и тези скандали около отделни нейни депутати, можем да кажем, че "Атака" се появи внезапно, спечели избори (в смисъл, че влезе в парламента) внезапно и също така
--------------------------------------------------------------------------------

почти внезапно започна да залязва

--------------------------------------------------------------------------------
Колкото и да твърди сега Волен Сидеров, че това се активни мероприятия, проблемите с депутатите му идват от самата същност на подобни формирования. На тях по принцип са чужди правилата, по които се изгражда всяка една нормална партия - все едно дали е лява, центристка или дясна. Но когато твърдиш като безсмъртния герой на Алеко, че "всички са маскари", трябва първо да видиш гредата в своето око, преди да търсиш сламката в чуждото, както е казано в Евангелието.
Но тази електорална ниша няма да остане празна. Защото традиционните български десни партии за разлика от политиците в другите бивши соцстрани след 1989 г. попаднаха в особена ситуация по отношение на национализма въобще. Имам предвид т.нар. възродителен процес. Той направи невъзможно издигането на едни умерено националистически лозунги от новите демократични сили, така както стана в Полша, Унгария, Чехия и дори Румъния. Всички бягаха от самата дума национализъм и оставиха тази идея
--------------------------------------------------------------------------------

да бъде компроме-тирана и окарикатурена

--------------------------------------------------------------------------------
от партии като БНРП или от личности като отец Гелеменов. Или да бъде експлоатирана за известно време от БСП. Ако всички български партии бяха малко националистически, каквито са например тези в Гърция или Полша, нямаше да я има "Атака". Но при така създалата се вече ситуация място за нова националистическа партия, която да запълни вакуума след "Атака", определено има. Каква точно ще бъде тя, близкото бъдеще ще покаже. Аз лично не обичам да определям национализма като ляв и десен, а на умен и глупав, контрапродуктивен и градивен. Надявам се, че вече идва ред на една партия на просветения и градивен национализъм. Никой в бъдеще няма да спечели нищо с улични крясъци и антиромски или антитурски призиви. Това само капсулира малцинствата. А най-вече българският национализъм трябва да бяга като дявол от тамян от всякакви елементи на антисемитизъм. Спасяването на българските евреи през Втората световна война е едно от малко светли петна в неособено добрия имидж, който нашата стана си изгради през миналия век. И представлява ценен политически капитал, който никой няма право да прахосва с лека ръка. Нито пък има право да създава изкуствено врагове на България в лицето на могъщото световно еврейско лоби. Още повече че у нас просто не е имало никога причини за подобни настроения. В крайна сметка не на друг, а на самия Мусолини принадлежи мисълта, че националната гордост не се нуждае от делириумите на расизма.