|
Я, вместо да се занимавате с фактори-кретени, кажете какво мислите за следново...
Историја на негираната, но и бараната буквичка Ъ
Всъщност звукът Ъ или “темниот вокал”, се развива в новобългарския език на мястото на няколко различни старославянски/старобългарски звука, затова и през Възраждането той се оказва маркиран от няколко букви – “еровете” Ъ, Ь + “големият юс”, който се пише като Ж с триъгълниче отгоре и йотуваната му форма ІЖ .
При оформянето на новобългарския правопис възниква въпросът какво да се прави с тези букви и дали въобще да се разреши произнасянето на тъмен вокал. Последният по принцип присъства доста по-често в източнобългарските говори, отколкото в западнобългарските, включително тези в Македония.
Може би заради това някои от първите възрожденски автори от Западна България са против този звук – сред тях Христаки Павлович, който е дупничанец (между впрочем наричан и “македонец”!), и Йордан Хаджиконстантинов-Джинот от Велес. Тук особен проблем от символна гледна точка е и етническото самоназвание, което мнозина възрожденци предпочитат в църковно-славянската му форма “бОлгари” и не желаят да видят “осъвременено” като “бЪлгари”.
Христаки Павлович, например, нарежда този звук сред редица “гнуснотии”, също както и употребата на определителни членове... В серия от статии от 1852 г., публикувани в “Цариградски вестник”, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот се обявава против “каравлашките букви” Ъ, Ж и ІЖ, и се моли те да се продънят в Ада, заявявайки, че били характерни само за “чергаре” и “цигани”. Джинот ги счита за влияние от влашкия език, където звукът Ъ наистина често присъства, и за недопустими особено в етническото название “БОлгарин”, което според него идва от думата “бог”...
Но мнозина автори, предимно родом от или активни в Източна България (Иван Богоров, Васил Априлов, Петър Берон, но и Найден Геров от “граничната” Копривщица, а също и гръкът Емануил Васкидович от Мелник), защитават звука Ъ, считайки го за остатък от старобългарски. Въпреки това и те се сблъскват с проблема колко от означаващите го букви да се задържат в новата азбука.
Петър Берон записва звука Ъ с А с кратка (като знака над буквата Й). Васил Априлов в началото предлага А да означава и тъмния вокал, като да се научава в кой случай как да се произнася. Впоследствие той въвежда А с чертичка отгоре (-) за звука Ъ, като пише така и името “ба-лгаринъ”. Това е правописът, предлаган и от Анастас Кипиловски. По-късно Априлов възприема големия юс (Ж с триъгълниче отгоре) като графема за Ъ, като се запазват краесловните Ъ и Ь, които нямат фонетична стойност – “бЖлгаринъ”. Така го пишат също и Каравелов и Ботев.
Налагането на големия юс (Ж) като графема за звука Ъ при някои възрожденци е в резултат на вярването им, че тъкмо тази буква в старобългарски се произнасяла като Ъ. Още през 1825 г. Васил Ненович твърди, че произношението на тази “славенска” буква е съхранено само от българите, което я прави и особено ценна (всъщност това не е вярно – в старобългарски големият юс означава носово “Он”, а пък тъмният вокал е вероятно по-близък до произношението в старобългарски на големия ер – Ъ).
Но дори сред защитниците на звука Ъ и на буквите, които го означават, има автори, които не искат да виждат самото национално название “бОлгарин”, написано с Ъ или с голям юс (Ж), или пък да го слушат произнесено с тъмен вокал. Например, Богоров възприема правопис “българинъ”, но до края на живота си го произнасял с църковнославянско произношение като “болгарин”...
Найден Геров и представителите на т.нар. Пловдивска правописна школа (Йоаким Груев, Ботьо Петков) възприемат формата “бЛЪгаринъ”, която е по-близка до старобългарския оригинал. Други като Гаврил Кръстевич пък използват и двете форми – “българинъ” и “блъгаринъ” като дублети.
Затова пък формата “бУгарин”, употребявана от писатели от Македония (до най-късна дата може би от Димитър Македонски от Емборе, Кайлярско), се възприема от източнобългарските интелектуалци като чуждо влияние – така реагират Найден Геров и старозагорецът Петър Иванов, който е сръбски възпитаник и знае, че подобно е произношението и на сръбски. Но самите автори от Македония не проявяват голяма ревност в употребата на формата “бУгарин” и, след първоначалната църковнославянска фаза на “бОлгаринъ” (Кърчовски, Пейчинович, Синаитски, Неофит Рилски, при Павел Божигробски – “бОгарски”, Джинот, Партений Зографски), приемат източнобългарската форма с Ъ.
Натанаил Охридски, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев и Райко Жинзифов възприемат правопис “бЪлгаринъ”, “бЪлгарский” и т.н.
Братя Миладинови предпочитат за означаване на тъмен вокал големия юс – “БЖлгарски народни пьсни” (1861 г.). Така постъпва и фолклористът Ефрем Каранов, а също и Йосиф Ковачев, като иначе изхвърлят краесловните Ъ и Ь. Същото нещо прави и Иван Шишманов при редактирането на фолклорните записи на Марко Цепенков.
През възрожденската епоха Ъ и Ь като цяло се пазят в края на думата, където те не се произнасят. Нооще през 1844 г. в Москва е напечатан буквар, спонсориран от А. Н. Хаджогло, в който краесловните ерове са изхвърлени, големият юс се употребява за Ъ, а Ь служи за смекчаване в думата. Сръбски възпитаници като Никола Първанов се стремят към фонетичен правопис и изхвърлят краесловните Ъ и Ь.
Що се отнася до формата “българинъ”, фаворизиран от “Търновската правописна школа” (Никола Михайловски, Иван Момчилов, Петко Славейков) и от Марин Дринов, тя се приема окончателно след 1878 г. и по-точно с фиксирането на т.нар. Дриновско-Иванчевски правопис (1899 г.).
Този правопис е радикално изменен през 1921 г. от земеделското правителство на Стамболийски: новият “Омарчевски” правопис изхвърля напълно Ъ и Ь, а оставя големия юс Ж за означаване на тъмния вокал и Й за смекчаване. Формата на етнонима е в този случай “бЖлгарин”. След деветоюнския преврат на Цанков (1923 г.) се връща с леки корекции старият правопис, който е в сила до 1945 г., когато в Отечествено-фронтовска България се приема днешният правопис с буквата голям ер (Ъ) за звука Ъ, с малък ер (Ь) за смекчаване, а големият юс (Ж) се изхвърля: националното название става “българин”.
Трябва да се напомни, че в своите първи текстове на “реформиран” от тях български “лозарите” (1892 г.) употребяват буквата Ъ за тъмния вокал, без да я слагат в краесловна позиция. Относно “лозарския” експеримент би трябвало да се има предвид, че по това време българският правопис все още не е окончателно закрепен. Така те са сред първите интелектуалци, които пишат етнонима в днешната му графична форма – “българин”, т.е. с Ъ за тъмен вокал, но без краесловна позиция.
Иначе опитите за създаване на македонска книжовна норма, различна от българската, като цяло минават през изхвърляне на тъмния вокал, както и на големия ер (Ъ) и на големия юс (Ж). Причините за това са различни. Най-често използваният за основа “централно-западен” говор (велешко-прилепско-кичевско-битолски говор) е А-говор, т.е. при старобългарски голям юс (“рЖка”), там няма рефлекс Ъ, ами А (“рАка”). Въобще употребата на тъмен вокал е по-ограничена, макар и да съществува практически навсякъде в Македония.
Освен това, тези опити често се спонсорират от сръбски политици и интелектуалци като Стоян Новакович, които не желаят подобен неприсъстващ в сръбската азбука “български звук” при стандартизирането на македонски. В силно сърбизирания “Македонски буквар” на Коста Групче и на Наум Евро (1888 г.) се запазва само малкият ер (Ь) за смекчаване на съгласни, въпреки че Милойко Веселинович в своя “Буквар за основне школе”, предназначен за употреба в Македония, използва Ь и за тъмния вокал. Последният е изхвърлен и от сръбския пропагандист Темко Попов(ич) – например, в антиекзархийската му полемика “Кој је крив?”. Слабограмотният Гьоргия Пулевски, който в своята главозамайващо еклектична графика използва всякакви възможни букви и правописи (църковнославянски, сръбски, новобългарски) допуска понякога и Ъ и Ь за тъмен вокал (например, формата “сЬллза”), а Ъ – и в краесловна позиция.
Кръсте Мисирков не употребява тъмен вокал в “За македонцките работи” (1903 г.). Но в единствения издаден от него в Одеса брой на списание “Вардар” (1905 г.), той приема специална графема А с чертичка отдолу за случаите, в които на старославянски имаме големия юс Ж: Мисирков пише, например, “сА,шчествуаин’е” – “съществуване” (а не “постоење”!). В тези случаи Мисирков предвижда дублетно произношение – А и Ъ, според Блаже Ристовски и Трайко Стаматоски.
След Първата световна война във Вардарска Македония отделни интелектуалци се опитват да нормализират македонски диалекти, пак без да включват в графиката си буквата Ъ – например Кочо Рацин в “Бели мугри” (1939 г.). Тези опити имат свое продължение в партизанските текстове през Втората световна война (включително и в Егейска Македония – един македонски буквар, напечатан на циклостил от Костурския СНОФ), които най-често не предвиждат буква за тъмен вокал. Такъв все пак се среща спорадично в партизанския вестник “Наш пат” (1944 г.), но отсъства в т.нар. привремена азбука, изработена от АСНОМ най-напред в кумановското село Рамно, а после приета във велешкото село Горно Врановци (мохамеданско островче в сърбизирания Азот). При това, според някои сведения, ръководители от сръбски и черногорски произход като Добривое Радосавлевич и Светозар Вукманович-Темпо настоявали в бъдещата Македонска република да се приеме Вуковата азбука и сръбският език като официален...
При дебатите по азбуката в края на 1944 и в началото на 1945 г. напълно изкристализират двете тенденции в стандартизирането на отделен македонски език: едната, която не включва Ъ е често имплицитно про-сръбска, а другата – с Ъ – решително става синонимна на “про-българизъм”, “бугароманство”. В “Комисиата за установуене на македонскиот йазик” (ноември-декември 1944 г.) интелектуалци като Венко Марковски успяват да наложат в проекто-азбуката графемата Ъ като “автентична македонска” и “обогатяваща македонския език”.
Срещу тъмния вокал и буквата Ъ се обявява по-специално Блаже Конески, който ги счита за излишни и предлага да се възприеме без всякакви промени сръбската (Вуковата) азбука. Но проекто-азбуката на Първата “јазична комисија” не е приета – под предлог, че се чака компетентното мнение на съветските учени Бернштейн и Державин, които така и не идват в Югославия.
Тук става нещо интересно... Към средата на март 1945 г. Белград спуска нова азбука, която е идентична с Вуковата, с единствено изключение буквата S (за “дз”). Темниот вокал Ъ е изтрит. Изглежда това решение се диктува от не-македонци като Радован Зогович, а някои източници сочат, че лично Милован Джилас се застъпвал за по-голяма сърбизация на азбуката и на езиковата норма, като дори се възмущавал от езика на “Нова Македонија”, че бил прекалено “бугарски”...
През април 1945 г. малка делегация, начело с Конески, заминава за Белград, където разговаря с група партийни и държавни ръководители, повечето черногорци като Джилас. Според спомени на последния, в Белград всъщност били приети не негови виждания, а становищата за азбуката, изразени от самия Конески: “Svi, bukvalno svi, stavovi Koneskog su prihvaсeni”...
Така, с благословията на Белград, се стига до формиране на нова “јазична комисија” – Втора или Трета, ако се брои междинното “съвещание” – която на 3 май 1945 г. утвърждава съвременната македонска азбука, в която няма Ъ, нито пък друга специална графема за темниот вокал: за последния се препоръчва използване на апостроф (‘). Закрепява се и формата “Бугарин”, макар че Първата комисия приема като название “Болгарин”: само Крум (!) Тошев в Първата комисия последователно се застъпвал за “Бугарин”, а когато се гласувало накрая, Конески отсъствал.
Изтриването на буквата Ъ се изживява в България и от про-български настроени интелектуалци в Македония като белег за окончателна сърбизация на македонската литературна норма. Стари революционери като Павел Шатев изразяват тези свои чувства пред българското партийно и държавно ръководство: “Изработването на македонската азбука стана по един такъв начин, че малцина от македонците могат да я приемат. Тя не е пригодена за македонския език: от нея са изхвърлени “ъ” и “ь” и поради това много македонски думи не могат да се напишат правилно...” (юли 1946 г.).
Дори и пламенни македонисти са против сърбизацията на македонската графика: например, Васил Ивановски в едно свое донесение до Димитров и Коларов от декември 1945 г.
Впоследствие в югославска Македония самата графема Ъ се превърща в символ на различни политически агенди, които варират от откровена българофилия до македонски по-“автономистки” и имплицитно анти-Белградски национализъм.
За въвеждане на буквата Ъ се залагат второстепенни в академичната йерархия лингвисти като Стоян Ристески, който (а не Кочев и Кронщайнер!) публикува за пръв път “скандалните стенограми” от Първата комисия за езика: виж Стојан Ристески, “Создавањето на современиот македонски литературен јазик”, Скопје, Студентски збор, 1988 г. Същият заявява в статията си “Како се создаваше современата македонска азбука”: “Темниот вокал треба да се предава со графема, а не со апостроф. При барањето на графема, не треба да се бега од традицијата на нашата писменост без разлика кој друг народ го зел тој знак... Поради тоа предлагаме да се прифати ставот на Првата комисија за тој темен вокал, односно на половината членови на третата комисија (ъ).
Одбележувањето на 45-годишнината од озаконувањето на современата македонска азбука нека биде и иницијатива за извесна ревизија на неа. Никогаш не е доцна да се стори нешто во интерес на подоброто...”.
При това Ристески трудно може да бъде обвинен в българофилия...
Дори академични учени като Блаже Ристовски се застъпват за реформа на азбуката: същият препоръчва някои графеми на Мисирков и по-специално се обявява против мекото “љ”, което според него няма място в македонския език и сърбизира произношението на йотуваното “лј”. Но при академици като Ристовски това трае до 1999-2000 г., когато опитите за промяна на съвременната македонска графика са заклеймени окончателно като прояви на “бугароманство” и като “вмровска работа”. Има и защо – около и в управляващата ВМРО-ДПМНЕ се групират про-български настроени интелектуалци, за които темниот вокал Ъ е част от по-обща политическа програма. Начело на тези тенденции застава по-късно смененият културен министър Димитар Димитров. Писателят и драматург Младен Сърбиновски пък представя драмата си “Македонският Фауст”, посветена на Венко Марковски, в която един от основните моменти е македонската графика и несправедливо затритото Ъ.
Македонски академични историци без особени симпатии към България, но с позиция, че “македонският народ” е най-близък до българския като егееца Стоян Киселиновски също подклаждат през този период преосмислянето на наследството на Конески.
В споровете за графиката с най-голямо внимание се ползва именно въпросът за “темниот вокал”: никое друго “нововъведение” в македонската азбука – ќ, ѓ, љ, њ, нито дори лишеното от традиция и силно маркирано като “сръбско” “ј” – не се чувства до такава степен като подмяна на “автентичната македонска фонетика”. Но липсата на графема за звука Ъ определено променя македонската фонетика – днес форми като “прв”, “срце” и др. се произнасят по начин, различен от момента преди изпадането на тъмния вокал от графиката, по начин доста по-близък до сръбското сонатно “р”.
Тези спорове траят в Република Македония две години, във времето на правителството на Люб(п)чо Георгиевски, докато проблеми от друг характер през 2001 г. поставят под ново съмнение “опстанокот на македонскиот идентитет”...
Днес, нито буквата Ъ, нито друга специална графема се използват на македонски за означаване на случаите на употреба на тъмен вокал. Най-често за тази цел се използва апостроф (‘), а от някои автори (особено диалектолози и етнографи, които трябва да отразят прецизно фонетиката на диалекти) – също и А с диакритични знаци като вълничка (“кратка” като над Й). Почти никога в такива случаи не се използва Ъ, нито пък голям юс. Така, на днешен македонски заглавието на най-известната поема на Константин Миладинов изглежда като “Т’га за југ”, а интересно е, че по-подобен начин то се транскрибира и на латиница върху съвременната марка тиквешко вино “T’GA ZA JUG”…
|
