ПОЩАЗатвори
Име:
Парола:
Регистрирай Free



Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 17:36 16.11.18 
Политика, Свят
   >> Македония
*Кратък преглед

Тема recenzii na Mihail Ognjanov (bitolchanec)  
АвторFraer (Нерегистриран)
Публикувано27.04.02 21:44



Към разбиране на Балканите
Михаил Огнянов*
Ноел Малкълм, Кратка история на Косово. Превод Б. Гаврилов, София, ЛИК, 2001, 570 с.
Миранда Викърс, Между сърби и албанци. История на Косово. Превод И. Томова София, П. Берон, 2000. 344 с.


Събитията на Балканите през последното десетилетие повишиха интереса на обществеността в Западна Европа и в САЩ, което доведе до публикуването на повече статии и книги, посветени на Югоизточна Европа. Две от тези книги наскоро бяха преведени и на български език.

Издаването им у нас би трябвало по-скоро да ни помогне да узнаем как западните автори представят исторически наследените проблеми на този район. Обаче и българският читател не познава изложените в тези книги проблеми по-добре от западния. Нещо повече, погрешното знание е по-лошо от незнанието, а у нас, ако някой знае нещо за Косово или Албания, то е откъслечно и деформирано. Това се потвърждава и от грешките и неточностите в българския превод.

Обикновено за балканските трагедии сме склонни да обвиняваме великите сили - на запад и на изток, които исторически са проявявали пълно неразбиране и игнориране на проблемите в този район. В това има значителна доза истина, но за тези трагедии сме отговорни на първо място ние - с нашето взаимно непознаване и неразбиране на другия, на съседа. Затова разглежданите две книги са еднакво полезни както за читателите на Запад, към които първоначално са предназначени, така и за нас. Всичко, което става на Балканите, не би могло да бъде просто сценарий на някаква външна световна централа, ако не съществуват предпоставките, развили се исторически в този район. Надеждата е, че подобни публикации ще помогнат на тези, които решават световната политика да правят по-малко грешки, а ние да се ориентираме по-добре в ситуацията, в която географията ни е поставила.

Историческата истина е, че до голяма степен положението на балканските държави зависи от външни фактори. Великите сили са проявявали значителен интерес към нашия регион. Нещо повече - две от тях - Русия и Хабсбургската империя заеха положението на велики сили в Европа именно в борбата срещу Османската империя за доминиране в този район. Османската и Хабсбургската империя бяха взаимно свързани - щом рухна едната, рухна и другата. Затова изследователи през 19. век от Запад и от Русия са идвали да проучат нашия район и техните проучвания са влияели значително върху политиката на тогавашните велики сили и в решенията на ръководителите на тези сили е отразена степента на това познание. Друг е въпросът, че в националистическия 19. век върху ръководителите на тези империи е властвал феодалният манталитет, според който границите на държавите могат да чертаят без оглед на интересите и настроенията на местното население. Това се прояви даже в 20. век - във Версай и Ялта, а най-ярко бе демонстрирано в създаването на Югославската държава. „Кула върху пясъчна основа, в която владее злият дух на Велзевула" по думите на Иван Вазов. И кралска и Титова Югославия се оказаха инкубатори на междуетническа омраза. Още дете в Битоля от разговорите на възрастните знаех - Югославия вътрешно е склонна към кървав разпад, но се подържа от външни фактори - Версайската и Ялтенската система. Странно е, че тази елементарна истина не се знае от някои западни политици личности, които се опитват пак да лансират безумната идея за възстановяване на Югославия. Тази грешка бе потретена през 1990, когато подкрепиха централизираната държава на Милошевич. Публикации от рода на разглежданите тук две книги могат да допринесат за избягване на подобни рецидиви.

С безспорно по-високо качество се отличава книгата на Н. Малкъм. По характер тя по-скоро се приближава до научна публикация, отколкото до популярно изложение. Тя обхваща 569 страници, солидна библиография, при която изграждането на неномерираните публикации заема 47 страници Освен световно известни автори като Иречек, Острогорски, Рънсиман, Селишчев и др. не са пренебрегнати и българските - Дечев, Ангелов, Вл. Георгиев, В. Мутафчиева, Ст. Младенов и др. Разбира се, основната литература е на английски език, но, изглежда, че авторът добре ползва сръбски и албански и може би и български. Подчертан е неговият стремеж към обективност, научна безпристрастност и балансираност. Разбира се, предметът е такъв, че никоя от заинтересованите страни - албанци, сърби, българи, македонци, турци не могат да бъдат напълно задоволени. Основна причина за това е стремежът на автора да бъде безпристрастен, макар че много от забележките, които може да направи всяка от засегнатите страни са основателни - включително и българските. Географските граници на Косово са условни. Сега приемаме онези, които бяха определени при Титовата федерация, но в миналото тази определеност не е съществувала, поради което авторът е принуден да навлиза и в териториите и историческите проблеми на съседни страни включително и на България.

Книгата започва с първата трудност, която западният читател ще срещне - за имената и тяхното произношение. (с. 11-14). Ако по някакъв начин авторът е преодолял някои от трудностите, които би срещнал англоезичният читател, то в българския превод този проблем е задълбочен.1

В своето изложение Малкълм не е избегнал болезнените въпроси за произхода на балканските народи, и по-специално на сърби, албанци, власи. Този въпрос е разгледан доста подробно и това е довело до разумния извод за сложния процес на етнообразуване на балканските народи с приемственост, взаимовлияние и взаимопроникване. В сегашното си състояние те са сложен исторически продукт на наследственост, включително и културна. Това схващане, колкото и разумно и научно обосновано да е, трудно се приема от повечето балкански народи, които са в плен на почти расистки митове за „чист произход": сърбите - чисти славяни, гърците - чисти древни елини, македонците - Александрови потомци, българите - азиатски номади („българска орда") или чисти славяни или потомци на траките. Доста подробно е разгледана теорията за илирийския и тракийския произход на албанците от дардани, от беси и т.н. Разгледан е въпросът за илирийския език, за който не съществуват почти никакви данни. Любопитен пример за развенчаване на илирийските митове, създавани от самите учени, е даден на с. 72. В продължение на повече от половин век мастити учени са се мъчили да разгадаят един считан от тях за автентичен илирийски надпис. А разчитането се оказа просто като Колумбово яйце. През 1958 Л. Огненова на конгрес в Прага го прочете отдолу нагоре: оказа се обикновен ранохристиянски гръцки надпис.

Може би най-важното от историческата част на книгата са аргументите, опровергаващи еднопосочното асимилиране от албанци към сърби и обратно. Дадени са примери и за едната и за другата посока. Демитологизира се и борбата на християнските народи срещу османските завоеватели. В това отношение важна е главата „Битка и мит", в която се прави опит да се отсеят оскъдните данни за Косовската битка от легендите. Според редица историци за съдбата на Балканите по-голямо значение има битката при Черномен, в която загиват Вълкашин и Углеша. В сегашния си вид митът за косовската битка е разработен и възприет в Сърбия през 19. век и оттогава досега се счита там за централно събитие на тяхната история. Стига се до парадокса едно поражение да бъде най-важният национален празник. Малкълм прави и опит да разгледа образа на героя Милош Обилич - дали е Кобилич, унгарски рицар или неизвестен участник в битката. Тук, както и при образа на Крали Марко, намира най-силен израз склонността в Сърбия към митотворчество. В този дух на демитологизиране се разглеждат и по-сетнешните събития на сръбската и албанската история. Неминуемо се засягат и събития от българската история, повечето от които са дадени пестеливо, но обективно, главно по книгата на Рънсиман.

В България има склонност да се разглеждат косовските, а сега и македонските събития като опит да се създаде „ислямска дъга". В книгата е добре аргументирана тезата, че албанецът най-напред е албанец, а после може да бъде мюслиманин, католик, православен. Дадени са многобройни примери за криптохристиянството, за почитане и на двете вероизповедания, за особеностите на исляма в Албания - влияние на бекташи и дервиши.

Зараждането на идеята за албанската държавност е проследена от Призренската лига (1978) до Първата световна война. Не са спестени и ужасите през Балканската, Първата и Втората световна война. Тук българският читател е смутен от съобщението за български жестокости в Косово. Данните са от югославски автори, публикувани в период на остра антибългарска пропаганда (Митровски и сътр., Белград, 1971). Остава бъдещите историци, при други взаимоотношения, критично да анализират тогавашните събития и да отсеят истината от антибългарските митове. Също така, само възоснова на засегнатото национално чувство, тези и други неблагоприятни за нас твърдения не могат да бъдат отхвърлени, преди да бъдат проверени. От друга страна, се потвърждава основното участие на българската армия в битката за Косово през 1944 в сравнение с това на Титовите партизани.

Най-актуална е частта, посветена на косовската история след Втората световна война, която има пряко отношение към сегашните събития и перспективите за близко бъдеще. Много ясно е изложена теоретичната основа на националната политика в Титовата федерация. Според нея в Югославия има пет „народа" (нации) и няколко „народности" (националности). За „народ" (нация) бяха признати сърбите, хърватите, словенците, черногорците и македонците. По-късно беше прибавена още една „нация" (народ) - мюслиманска (в Босна). За „народности" (националности) бяха обявени тези, чиято основна част има своя държава извън федерацията. По този критерий българите от Западните покрайнини са „народност". По същата причина към тази второстепенна категория принадлежаха и албанците от Косово и Македония. Тази категоризация породи проблеми както в Косово, така и в Македония. За да успокои това напрежение, Тито обяви Косово за „автономна покрайна", която в конституцията от 1974 получи допълнителни права, които приближиха тази автономна област (както и Войводина) до статута, близък с този на шестте републики. Но албанците бяха недоволни и издигнаха лозунга „Косово - република". През 1989 Милошевич отне тези права и започна една позната история, при която бе направен опит за прилагане на плана „Изселване на арнаутите" на Васа Чубрилович (и в двете книги наричан ту Кубрилович, ту Джубрилович) от 30-те години. Това предизвика намесата на НАТО.

Всички тези сложни и преплетени събития са изложени ясно и ако някои читатели срещат трудности, то не е по вина на автора, а на сложността на проблемите. Те принадлежат към тази категория исторически проблеми, които, за да бъдат разбрани, трябва не само да се познават, но трябва и да се преживеят. В това е може би причината за неадекватната реакция на западните ръководители, едно от последствията на което са и сегашните събития в Македония.

Книгата на Миранда Викърс е значително по-скромна не само по обем, но и по научно съдържание. Тя по-скоро има характер на популярно изложение, без да стига до нивото на синтез на историческите събития. И в нея има стремеж към обективност и балансираност между претенциите на албанци и сърби, но при по-оскъдна документираност и недостатъчна критичност. Така на с. 72 четем един невероятен пасаж: „…Независимите българи се опитват да представят всички сръбски училища за български". Това се отнася за Косово, но не е съобщен литературният източник. Подобни, макар и по-малко фрапиращи твърдения могат да се срещнат и другаде из книгата. Съединението между Княжеството и Източна Румелия от 1885 е представено едва ли не като изпълнение на плана на Русия, която се е опитала да осъществи в Сан Стефано (с. 70).

Планът на книгата следва хронологията на събитията, като започва от държавата на Неманичите, чиито център е бил Косово, но 4/5 от обема на книгата са посветени на събития от 20. век, като сто страници от общия обем 340 страници са посветени на събитията през последното десетилетие. На с. 164-165 е описан по-подробно планът на Чубрилович (транскрибиран и тук като Кубрилович) за изселване на албанците, великосръбска фикс идея, която предизвиква ударите на НАТО.2

Въпреки всичко книгата на Викърс е полезна за ориентиране в заплетения албански проблем, който се очертава като основна заплаха за спокойствието на Балканите през следващите десетилетия. Поради не толкова тежкия научен апарат Между сърби и албанци вероятно по-леко би се възприела от нашите журналисти, които задължително трябва да я прочетат, преди да пишат по балканските проблеми. Разбира се, още по-добре е, ако прочетат след това и книгата на Малкълм. Нещо повече - би трябвало да се насърчат издаванията на подобни книги и за другите балкански страни, особено за Македония, както препоръчва някогашният български дипломат, сегашният емигрантродолюбец Панайот Панайотов в новата си книга България в утрото на XXI век. Както виждаме това утро на Балканите е тревожно, но ако сме по-добре ориентирани в нашата среда, може да се надяваме, че 21. век ще бъде по-щастлив за България от предишния.


*Михаил Огнянов е емеритиран професор от Медицинския университет в София.


1.Сигурно преводачът Борислав Гаврилов знае добре английски, но не знае албански и вероятно съвсем слабо - сръбски. Затова при транскрипцията на историческите, географските и личните имена са допуснати много грешки. Основната принципна грешка при транскрипцията от албански е непознаването на една основна характеристика на албанския език - по-специално на тоските, който е приет като книжовен и в албанската държава, и в Косово, и в Македония. Това е въпросът за „тъмния вокал" в балканските езици. Той присъства в източните български диалекти, както и в Западна иа Южна Македония, напр. в Охрид. Когато в югославска Македония се създаваше новомакедонски литературен език, буквата, която означава този „тъмен вокал" - ер-голям (Ъ) бе обявена за български знак, поради което първата „филолошка" комисия, приела този знак, бе разтурена и следващите комисии възприеха азбуката без него. По принуда този звук сега се отбелязва с апостроф ('). На езика на тоските съществува тъмен вокал с близко звучение до нашия. В сегашната азбука той се отбелязва със знака „ё". Двете точки са съществени, но са пренебрегнати от българския преводач. Така, ако на албански е написано Kosovё, трябва да се чете Косовъ (както на старобългарски, тъмната гласна се произнася на края на думите, завършващи със съгласна). По същия начин албанците означават своята страна като Shqipёrija, което трябва да се чете като Шкипърия. И в двете книги тези примери са много и засягат един филологичен проблем, далеч надхвърлящ просто някаква правописна особеност.

Прекалено дълъг ще е списъкът на погрешните транскрипции. Ще посоча само още няколко от тях. Напр. списание Rilindja се чете Рилиндя, а не Рилинджа. На седем места името на известния албански водач Bajram Curii конфузно е предадено като Байрам Кури вместо Байрам Цури. На много места се пише за град Манастир. През 19. век след Солун, той е бил вторият по големина и значение град на европейска Турция (Румелия). Все пак в българския превод на книгата на Малклъм е отбелязано, че това е град Битоля, докато в превода на другата книга - на М. Въкърс - гръцкото название Манастир, употребявано и от турците, е абсолютизирано. В римско време градът се е наричал Хераклеа, но от хиляда години вече се нарича Битола (от „обител"), както е написано в прочутата битолска плоча на цар Иван Владислав (1015-1017). Сърбите омекотяват на Битоль, откъдето и българското книжовно Битоля.

2. Тук грешките в транскрипцията са още по-чести, отколкото в предшествуващата книга, а преводите от албански - още по-неточни. Така на стр. 167 Rilindja, освен че е транскрибирана погрешно като Рилинджа, е преведена неправилно като „Пробуждане" вместо като „Възраждане", дума, която за албанците има същата ключова стойност както за българите.



Тема Re: recenzii na Mihail Ognjanov (bitolchanec)нови [re: Fraer]  
Авторbez komentar (Нерегистриран)
Публикувано27.04.02 22:58



"Още дете в Битоля от разговорите на възрастните знаех - Югославия вътрешно е склонна към кървав разпад, но се подържа от външни фактори - Версайската и Ялтенската система. Странно е, че тази елементарна истина не се знае от някои западни политици личности, които се опитват пак да лансират безумната идея за възстановяване на Югославия. Тази грешка бе потретена през 1990, когато подкрепиха централизираната държава на Милошевич. Публикации от рода на разглежданите тук две книги могат да допринесат за избягване на подобни рецидиви. "



Тема profesor Ognjanovнови [re: bez komentar]  
АвторFraer (Нерегистриран)
Публикувано28.04.02 17:42



e bezsporen avtoritet po makedonskite 'prashanja', samo deto ne se chuva chesto glasa mu. Na interesuvashtite se bih preporychal negovija 'prevod' na romanyt PODKOVICA ot Mile Nedelkovski.




*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2018 Dir.bg Всички права запазени.