Хората се страхуват от самите себе си - от собствената и реалност и най-вече от чувствата си. Те говорят колко велика била любовта, но това е лайняна работа. Любовта боли. Чувствата смущават. Хората са научени, че болката е лоша и опасна. А как ще разберат любовта, щом ги е страх да усетят болката? Болката е предназначена да ни събуди. Хората се опитват да я скрият. Те грешат. Болката трябва да се носи... важното е как ще я понесеш. Болката е просто чувство. А чувствата са част от теб - от собствената ти реалност. Ако се срамуваш и ги криеш, ти оставяш обществото да разруши твоята реалност. Трябва да станеш и да се бориш за правото си да чувстваш твоята болка!

за Живота въобще. А нима любовта не е живот???

Ако любовта ти говори само на езика на болката, значи съществува нещо много дълбоко в теб, в което си струва да се вгледаш. Нещо, което говори на езика на най-близките хора, които са те обичали и които обичаш и в който разговор вероятно има много, много - вече забравена, но не и изчезнала болка и разочарования. Приеми това вглеждане като една възможност - трудна, но все пак достъпна. Никой никога не е твърдял, че любовта е нещо лесно. Както всяко друго умение в тоя живот и тя се учи - и може би е най-тежкото учение. В него сполуката или несполуката се измерват не с оценки, а с успеха на съществуването. Може би подсъзнателно и ти го разбираш. Иначе нямаше да надничаш в този клуб, нямаше да си така отчайващо трогателен и нямаше да търсиш отговори или помощ.

Късно ми е да уча, пък и нито сполуката, нито успехът сами по себеси ме интересуват. Не ми е нужно и да нарека задълженията си любов. Обичам - следователно съществувам!

любовта е музиката която ме обгръща и обвива изцяло.Болката трябва да я има заедно с духа тялото и разума.Искам да ме боли да чувствам раните й.