Ако този, в когото се влюбим, не се окаже добър психотерапевт, разбира се, че ще имат. В любовта отхлюпваме волно или неволно кутията на Пандора в нас и отвътре излизат страшилища и талъсъми, за които изобщо не сме предполагали, че ни обитават. Много е плашещо да се озове човек очи в очи с тях. Хич не са склонни да ни намигнат или да се усмихнат. Вие какво правите в такива случаи? /Освен че чакате да ви мине.../

Чакам да ми мине :-))))

ako si s CHOVEKA...Toi ili ne znam po kakyv drug nachin da go opredelq...poneje Idealniq mai ne syshtestvuva...no ako si nameril dostoen partnjor i priqtel v jivota...mislq che zaedno trqbva da se spravqte s problemite,koito iznikvat v procesa na syvmesten jivot... Seshtam se za edna nardona mydrsot li e,kakvo e...no mnogo chesto horata go kazvat: Karat se,zashtoto se obichat... Pokazatel li sa mnogoto karanici i razpravii za ljubovta?

Защо не можем като птиците да сме щастливи всяко лято? Угасва блясъкът в зениците като звезда сред мътно блато... И срава тъй, че под чадърите на привлекателни омрази жадуваме за милосърдие, което любовта да пази. Това е една стара песен. Кутията на Пандора съдържа страховете ни. Дали си струва, докъде ще стигнем, дали човекът е истински,дали... Какво правя в такъв случай: Приготвям се да сбъркам... и си отдъхвам:слава богу, всичко беше фалш... Късмет, ако е така - лесно минава и се забравя! Дано не срещна Истинският!

уви, срещна ме

Това (имам предвид предишното) е стихотворение на Петя Дубарова. Младата завинаги поетеса мисля че заслужава отделна тема ако не и форум.За съжаление съдбата и не е най подходящия пример за психоанализа

Не е Петя Дубарова, макар че не помня кой, но е мъж авторът. Ако го открия, ще ти съобщя в "Поезия"

Ако те бях срещнала нямаше да се разминем:)))

С кого да се разминете :-))))))))))))))))))))

В любовта най-често повтаряме стариете грешки и оцапваме за пореден път всичко, колкото и да се заричаме, че няма да го правим. Методът "проба-грешка" невинаги работи. Защото взаимоотношенията с друг човек отключват най-старите ни травми свързани с любовете ни от детските години и сътресенията свързани с тях. Любовта отключва онази гадост, нареучена характер, благодарение на която осираме всичко. Сами не можем да го разберем - все едно да се поглеждаме в огледалото. Освен повърхността на собствения си душевен сурат нищо друго не можем да видим. А понякога се налага да преминем отвъд - където са талъсъмите от кутията на Пандора. За това ни трябва по-безпристрастен, честен и понякога жесток поглед /не приятелски, който обикновено щади/. Иначе казано, толкова често имаме нужда някой да ни води за ръчичка - в наше време няма кой друг освен психотерапевта. Другите, които ни познават и които познаваме по-добре, вече са обременени от начина ни на реагиране и ние от техния. Виждат ни и ги виждаме само от определен ъгъл и в определена светлина, която повече скрива, отколкото показва. А в любовта всички голотии /душевни/ лъсват и докато усетим какво става, птиченцето отлита. Абсурд е сами да се справяме, след като не сме продукт, изграден от самвите нас, а от стотици въздействияа, влияния, приятелства, вражди и бягства.