Re: Сам или с друг? / Контакти / Любов

Вчера, говорих с един мъж. Слушах думите му, но същевременно гледах и как се губи и излиза отново наяве Аз-а му. В моментите които говореше за любимата си, той сияеше и сякаш имаше ореол около себе си, но в момента в който се замислеше върху това което може да изгуби, ако се съберат да живеят заедно, губеше светлината и душата му отново потъваше в мрак. Когато обясняваше какво ще направи за нея, как ще я зарадва, как ще се нагласи, защото тя го харесвала когато е гладко обръснат и добре подстриган, той сияеше, защото не го правеше за себе си. А когато обясняваше как пак трябва да направи нещо ежедневно за себе си ... губеше тази светлина отново.

И най-досадната част от деня, ако я правим с някого, дори заради някого, защото това ще го зарадва, тя ще придобие съвсем нов облик, ако го правим заради себе си, тя става досадна и скучна, защото няма нищо ново в нея. Можем да се запалим от нещо, да се ентусиазираме, да почнем да го правим, но правим ли го само за себе си, ентусиазмът намалява и дори свършва още преди да сме преполовили работата. Колкото и нови неща да измислим, колкото и грандиозни да са те ... ефекта е все същият.
Мозъкът ни е така устроен, че се въодушевява и задържа вниманието си, само от неща, които имат нещо непознато в тях, в които изхода е неизвестен. Знаем ли как протича нещо и какъв е изхода, то става скучно и досадно за мозъкът ни. Доказателство за това е нерешената задача ... всеки помни неща от най-далечно минало, които не си е обяснил напълно, които не е успял да реши и да извлече от тях желаният резултат (някой наричат това "зло"), но никой не помни неща, които е постигнал с лекота, които е завършил и е получил желаното (някой наричат това "добро"). За това се казва, че добрините никой не помни, но веднъж да направиш нещо зло, ще те помнят до живот.
Точно за това е този стремеж на всеки да обича някого, защото така живота, ежедневието и т.н. се изпълва с нова тръпка и неизвестност за това, как другият ще реагира на това което сме правили до сега. Защото картините които рисува нашата емоция от различните дразнители са ни до болка познати, но никога не знаем какви ще са те, ако в тях участва още един, двама, трима и т.н. участника. И в това е тръпката, в това е живеца, който ни кара да вървим напред и да искаме да продължим.
Аз знам как ще се почувствам, каква емоция ще имам и какво ще направя ако отида дори на непознато място, но няма да знам какви ще са тези неща, ако отида дори на познато място с друг човек, защото вече нещата не зависят само от мен и в това е красотата на живота.