Re: Реката, човека и илюзията на любовта към ... / Контакти / Любов

Минавал един човек през една много мъничка рекичка. Бил уморен, изтощен, жаден, ала тя била толкова малка че нито можел да се наплиска, нито да се напие от нея без да глътне някоя тревичка или камъче. Седял по средата й и се чудил какво да прави, когато изведнъж тя станала пълноводна и цялата тази вода го обляла, а реката го понесла по течението си. Така той се почувствал толкова освежен и лек, толкова доволен, че си казал, „Аз бях уморен изтощен и защото тази рекичка ме е обикнала след като ме е видяла, тя придойде и свали тежестта и умората от плещите ми. Тя го направи заради мен и защото аз се появих тя стана от онази малка рекичка, тази огромна река.”
Оставил се още малко на течението, и вече с възвърнати сили излязъл от тази пълноводна река, като на сбогуване казал „Съжалявам, аз вече нямам нужда от теб и ще те напусна. Ти отново ще станеш една малка рекичка, защото ще ти отнема обекта на любовта, но такъв е живота, приеми го.” И си тръгнал без да се обръща. Но след време се сетил за рекичката и решил да се отбиеш да видиш какво прави. Изненадата била голяма и той си помислил „О ужас, тя е пълноводна и както изглежда изобщо не е ставала отново малка. Виж брега обрасъл не с трева, а с водни растения, това значи че не е спадала изобщо”. Но друга мисъл минала през главата му и тя предизвикала самодоволна усмивка на лицето му. „О, река, ти още ме помниш и не можеш да ме забравиш, още живееш в онзи момент в който аз се появих и ти разреших да ме носиш по течението си. Сигурно си пълноводна заради сълзите които проливаш всеки ден за мен.” Възгордял се, че реката скърби за него и пак се отдалечил, но по пътя си срещаш хора които говорели за реката и нейната пълнота. Слушайки ги с малка ехидна усмивчица той им казвал на ум „Глупаци, тя е пълна само защото мен ме има, но когато разбере, че аз вече няма да се върна при нея, тя отново ще стане онази малка рекичка от преди.”.
Минало доста време, човекът все отбягвал реката и чакал момента в който тя ще спадне, за да обяви победата си над нея. Но тя все не спадала, а хората говорели все повече за нейната пълнота. Вече с яд си казал „Тези глупаци само ако знаеха, че нейната пълнота е илюзорна. Само ако знаеха, че тя в своята същност е една гадна, малка рекичка в която и риба не можеше да вирее, тогава нямаше да говорят така за нея.” Отишъл при реката и събралите се хора и почваш да крещи с цяло гърло: „Каква река е тя беееее, та тя и за ручей не ставаше, ако не бях аз, тя никога нямаше да стане това което си мислите че е. Тя е нищожество, една пълна нула в която няма живот, която за нищо не става и която колкото и да плаче за мен пак няма да ме има отново.”
Някой от хората му вярвали, други не му обръщали внимание и си продължавали по пътя, но той не получавал удовлетворение, защото тази проклета, гадна река така и не иска да стане онази малка рекичка която той казвал на хората че тя ,е и която той вярвал, че тя е била при появата му. Мислил си „Баси заблудената река, тя си мисли че съм тук, защото я обичам, а не разбира че съм тук, за да я изоблича каква малка и нищожна рекичка е в действителност.”. Така решил да остане на брега на реката и да почне да обяснява каква е тя в действителност и да предпазва всеки минаващ от илюзията, че тази река е пълноводна, като им казвал „Вие не я гледайте на каква се прави, тя е една малка и нищожна рекичка, не се оставяйте да ви заблуди.”
А реката си течала ли течала и се мислела: „Преди много време на входа на пещерата в която извирах имаше огромен камък, който не ми позволяваше да потека навън. Така бях принудена да тека в една пещера и да не мога да се радвам на нищо живо, защото за да се зароди живот е нужна не само вода, но и слънчева светлина. Идваха хора в пещерата и ми се любуваха, но аз не изпитвах никакво удовлетворение от това, защото единственото нещо което правех бе да мия камъните. Тогава единствената утеха ми беше онзи малък ръкав който бях пуснала навън като прокопах малка дупка между скалите. Благодарение на него можах да опозная външният свят, да прокарам път по който да потека ако ми се даде шанс и да разбера колко е красив живота и колко е удовлетворяващо да го усещаш с всяка своя капка.
Помня много ясно онзи ден в който имаше земетресение и големият камък се помести. Тогава рукнах с пълна сила. Заслепена от слънцето и свободата се радвах на всичко което ставаше с мен и което можех да правя. Местех камъни, правех диря в пясъка и дори понесох на плещите си един човек който случайно се появи на пътя ми. Помислих го за много смел, защото всички други животни и хора които срещнах по пътя си пищяха и бягаха, а той просто стоеше и се остави да го понеса. Беше много забавно, но в един момент той излезе. Стана ми малко тъжно, защото ми харесваше как се оставя да го подмятам и да го нося в неизвестна за него посока, но приех изборът му. След време той дойде пак. И въпреки, че бе проявил смелост да се остави на течението ми, аз му се извиних за това че така лекомислено съм се отнесла с него. Така той си тръгна с усмивка на уста. Но ето от известно време пак е тук и постоянно говори неща които така и не му разбирам. Единственото което усещам е неговият гняв, но не знам защо ми се гневи след като аз му се извиних за стореното и той ми прости. Сега седи на брега и постоянно говори на хората за мен. Ама какво говори, какво иска ... така и не разбрах. За това пък, откакто седи на брега ми се сдобих с име. Вече като се заговори за онази малка рекичка, която станала пълноводна река, всеки казва „Ааааа за Изабела ли говориш?”.

Посвещение :)
Всеки градинар знае, че освен вода и слънце за здрави растения си трябва и тор. Именно за това, за да бъде едно творчество здраво и да се берат плодове от него ... си трябват не само творец, но и критици. Без критици, нито едно творчество нямаше да е това което е и нито една творба нямаше да има свое име. За това посвещавам този разказ на всички критици който правят творчеството известно и му дават имена. :)

Колкото по-нависоко летим, толкова по-малки изглеждаме на онези, които не са способни да летят