Re: дишаме... да дишаме! / Контакти / Любов

Забелязали ли сте колко неща се случват в центъра на градовете ни (или поне относителният, широк, такъв)?!
Аз например... пяла съм в 6-7 събале по централните улици, усещала съм как изгрява новия ден в очите ми и възкръсва душицата ми, дребна. Излишно е да отбелязвам, че това са едни таквиз... мимолетни усещания, които много бързо се изпаряват, "чупят", отчуждават и бягат, ако се опиташ да задържиш. Те просто се случват. И е хубаво, ако и ти се случиш с тях или поне бъдеш там, когато това става.
Какво друго? Чукаш си срещи с приятели на таквиз места, заради удобството и всеизвестността им. Понякога дори - първи срещи. Цветно е, заразно, увличащо, шумно, суетно, пиршество за сетивата. Постепенно се превръщаш в единицата от множеството.
Събираш смях в дланите си, разпръсваш го и наблюдаваш как почва да живее свой живот, извън теб, неподатлив на корекции, на желания, напътствия, посоки.
НДК. За втори ден съм в София. Отишла съм при гаджето си. Малко комплицирана история, но както обичам да казвам - не съм от там и съм за малко. Предния ден сме се карали за "добре дошла". Имахме си уговорка - той отива на работа, а аз - по моите си задачки. Ще се видим вечерта. Или аз ще мина през тях да го взема (защо аз, все пак не съм от там?!) или ще му звънна и ще му кажа къде съм, та да дойде и да прекараме остатъка от отиващия си ден заедно. Деня се изтича, аз съм се събрала с приятели и познати и му казвам къде съм. Той почва да се цупи и нервничи. Отбелязвам, че ако не знае къде се намира заведението - мога да му дам поне няколко души, които да му обяснят подробно как да стигне, сумтеж в телефонната слушалка последван от : "Оправяй се". Един вид - прибирай се както искаш. (Ами ако не мога?!) Един приятел ми помогна и успях да се прибера в тях. На другия ден трябваше да ходим на село, ама аз имах ангажимент към 14-15ч. и го питам - ще успеем ли?! Той ми отговаря уклончиво, от което ми става ясно, че не, няма да успеем. Решавам да приложа абсолютно същата схема. След вчеращните караници - идеята се приема радушно. Той тръгва и малко след него и аз - успокоена, разчитаща на думата му. Случва се така, че към 20ч се мотаем с един приятел към НДК. Лесно за намиране, нали?! Звъня му и му казвам, че ще го чакам там. Пак нацупен... Мълчание, последвано от (каква изненада?!) :"Оправяй се!". С приятелчето ми сядаме на едни пейки и аз се опитвам да не изпепелявам с поглед, да не нервнича, да не издавам това, колко ме изнервя и наболява, почти хронично. Не след дълго той ми звъни на телефона - : "ами, аз съм на централния вход". Виждам го и тръгвам с нагласата (извинете ме!) "ела ми, кучи сине!". Опитва се да ме прегърне, аз не искам и се дърпам. Той ли ще ме прегръща? Този, които два дни последователно ми играе едни и същи номера и систематично се гаври с търпението и нервите ми? В един момент нещо се чупи, почти го чувам. Обръщам се към гореспоменатото приятелче и го питам може ли да приспя при него тази нощ. Той ми отговаря положително. Поглеждам приятеля си, след 2 години, все едно го виждам за първи път, потъвам, но се хващам, отчаяно, за думите, които не ми принадлежат, но усещам, че излизат от мен : "Тази нощ няма да спя при теб". Той ме гледа продължително, накрая отронва : "Нали знаеш, че ако сега тръгнеш с него, това ще е еквивалент на "сбогом"?", казвам : "Да", гледайки го право в очите... с онази недосегаемост на погледа, имаща за цел да скрие болката и запази - остатъците достойнство.
Така... за хората и улиците. За центровете, дето, хич не са наши си.
Какво още?
За достойнството, чупливостта, чакането, "жълти зъбки и нерви лабави", за търсенията, преоткриванията и компромисите, които правим със себе си.
И за самотата.
С някого.

На истината краката са винаги разтворени!